С ВИСОКО НАВЕДЕНА ГЛАВА

Едуард-Уилям Брадфорд

web

За онези от нас, които пътуват през времето
с високо наведена глава, широко затворена уста
и очи, загледани в щастието.

На S.

Не знам защо и откъде в последните няколко години у мен се появи тази болезнена страст да скитам безцелно по места, където рядко мога да срещна жива душа. Може би, защото в тази замръзнала във времето пустош има някаква необяснима красота, която не мога да видя ако стоя на едно място в големия пренаселен град. Смисълът на едно пътешествие се състои в неговата безцелност. Пътешествието не е пътуване, защото няма план за връщане там, откъдето си тръгнал. Както и не е ясно докъде ще стигна и дали изобщо някога ще се върна. Най-щастливото пътешествие е това, на което в края му стигам до себе си. Това не се случва всеки път. Най-често тръгвам към някой друг и накрая разбирам, че този, другият, съм всъщност самият аз. Колко години са нужни, за да опознаеш себе си и да не повтаряш една и съща грешка? Стига ли за това един човешки живот? Колко от пътешествениците знаят това, когато се отправят на път?...

Има и друга възможност. Да тръгна към себе си и да стигна до напълно непознат човек. Тогава ми се иска изобщо да не съм го срещал, но срещата се е състояла. И си казвам: "Защо извървях целия този път?" Защо опустоших толкова много години, за да намеря онова, което не съм търсил и не съм искал да срещна. За колко на брой пътешествия имам време през целия си живот. Две-три... пет, или десет, или... Всъщност само за едно, което най-вероятно ще е незавършено, защото времето ми ще изтече. Кое от всичките си е струвало най-много жертвите и лишенията по време на пътя. И кое истински си е струвало, но аз не съм го осъществил. Било защото ни ми е стигнало времето, било защото не съм имал смелостта да го започна. Пустинята, която съм избродил, не отговаря на тези въпроси. Отговорът се е разпилял по дългия път. Най-хубавите пътешествия са онези, в които не водят очите, а душата, следвана от мисълта. Казано с други думи - без цел и посока.

Мнозина си мислят, че пътешествениците са самотни. Не са - точно обратното е. Самотен е онзи, който стои на едно място и никога не тръгва на път. За него хоризонтът всеки ден е един и същ, ако изобщо има хоризонт. Хората, които прекарват целия си живот на едно място, не знаят какъв е цветът на небето над пустинята и не знаят колко точно звезди греят от същото това небе през нощта над океана. За тях светът свършва с рамката на мътен от мръсотия прозорец.

Те обаче не го мият, защото той така или иначе ще се изцапа отново след няколко дни. Поради което всичко, което виждат в живота, е сиво. Онези, които не харесват сивия цвят, започват да търкат с ръка стъклото на прозореца с надеждата, че ще видят по-ясно света отвън, но вместо да го направят по-ясен, размазват мръсотията до неузнаваемост и тогава сивото става кафяво. С това усилията се изчерпват. Те започват да боядисват в кафяво всичко около себе си с надеждата, че цветът на техния прозорец ще се окаже по-светло кафяв в сравнение с всичко наоколо. Това, разбира се, не се случва. Мръсното е мръсно без значение къде и колко.

Трябва ли някой да узнае нещо страшно и лошо, за да си даде сметка, че възможностите в живота са ужасяващо малко? Не защото нещо лошо се е случило вчера, а защото природата е много оскъдна. Дала ни е точно толкова, колкото да оцелеем, без да се съобразява с това колко пустини и океани ни предстои да прекосим. Не си даваме сметка за това, докато не научим страшната вест. Но от този момент нататък - пътят до "Храма на чудесата" става непосилно дълъг и понякога невъзможен. А ние толкова се нуждаем от това чудо. От онова красиво чудо, което ще промени цвета на живота ни независимо, че от него са останали само броени дни или мигове - кой може да каже със сигурност. Дори да са само последните няколко мига от него, сигурно би имало смисъл. Убеден съм, че има, защото всеки иска да напусне този свят пременен в бяло. Но откъде да се вземе това бяло, когато всичко наоколо е сиво-кафяво. Днес пътят към храма, който до вчера е бил равен, чист и широк, се е разделил на стотици хиляди разклонения. Кое от кое по-стръмно и криволичещо. А верният път е само един. Другите - ужасно много приличат на него, но не водят до храма. Не остава нищо друго освен надеждата, че интуицията ще те постави на верния път. Надеждата умира последна или по-точно животът свършва там, където кажеш "Няма смисъл"...

Някой би възразил, че това са само думи. Думите отдавна нямат смисъл. И как да имат? Кой да им го придаде, когато всички говорят и никой не слуша. Не виня хората за това, защото те мислят, че когато говорят, някой ще ги чуе, ще ги забележи и ще отчете, че те съществуват. А става точно обратното. Вместо да говорят, те се надвикват, защото мислят, че колкото по-силни са гласовете им, толкова по-забелязани и значими са. Накрая се получава неразличима смес от викове и крясъци, в която думите нямат никакъв смисъл. Поради което аз не обичам да разговарям с хората. Не ми помага. Истинските разговори са със самия мен. С лице към стената, с гръб към целия свят и високо наведена глава!

Последния такъв разговор проведох преди осемнайсет години. Сякаш бе вчера... Тогава бях убеден, че съм на прав път. Днес не съм съвсем сигурен. Времето ражда колебания. Остана ли достатъчно, за да се върна назад и да поема верния път. Дори някой да ми го беше показал преди осемнайсет години - едва ли щях да го послушам, защото всеки от нас се нуждае от своите собствени грешки. Никой не се учи от чуждите. Затова пътищата са толкова много и затова скитниците по тази грешна земя нямат брой.

Пресякох щатската граница между Невада и Калифорния. Карах по магистрала "Сто и деветдесет" в посока Fumace Creek, където има летище. То не беше целта ми. Наблизо до него се намира "Indian Village"¹. Там се надявах да срещна някой, който да ми разкаже красива местна легенда. След изминалите последни два месеца, се нуждаех от красива легенда. Когато наближих разклона на магистралата с "Badwater Road"², пътят пред мен припламна. След минути слънцето безмилостно блесна в очите ми. Въздухът започна да се криви. Точно навреме - помислих си аз, защото след Аризона предпочитах да карам през нощта, а през деня да почивам. Колата ми, макар и добра, бе произведена за северните щати в "New Ingland"³. Нямаше допълнителен радиатор за маслото, като колите от Юга. Усещах, че двигателят се мори. Последното, което исках, бе спряла кола с прегрял двигател, по средата на пустинен път. Без никой наоколо и без шансове такъв да се появи с дни. В подобна ситуация остава надеждата, че водата в багажника ще стигне, докато някой мине и повика помощ. Пътна помощ в пустинята - звучи безнадеждно... Ако двигателят спре, ще се наложи да изляза от колата, за да не се опека жив. А навън трябва да избирам между скорпионите и лешоядите, които щяха да довършат работата докрай. Погледнах към небето над мен, за да видя дали някъде не кръжат лешояди. Бе синьо и чисто. След около час бях в "Индианското село". Наоколо не се виждаше жива душа. Само един много възрастен мъж в бяла риза, с побелели коси. Седеше на стъпалото на ужасно стар и олющен пикап камион. Приближих се и кимнах с глава. Той се извърна, посегна към бутилка с някаква течност, която беше до него, и ми я подаде мълчаливо.

- Не, не благодаря... Аз имам достатъчно вода.

- Това не е вода - отвърна той.

- А какво е - Текила?... - пошегувах се аз.

- Не, и това не е. Това е нектар от кактуса, който расте в "Храма на чудесата". В самото сърце на "Долината на смъртта".

- Така ли? Аз никога не съм чувал за този храм.

- Малцина са го виждали. Стотици хиляди са оставили костите си в долината, опитвайки се да го намерят. Път до него няма. И аз не знам как се стига дотам. По-добре пий от шишето и хващай пътя, ако ти е мил животът.

Стоях пред стареца и се чудех какво да му кажа.

- Знаеш ли как изглежда този храм?

- Не знам - отвърна старикът. Знам само, че пред олтара му расте кактус. Ако стигнеш до храма, водата ти ще е свършила. В нектара на кактуса е спасението по пътя назад. Трябва много внимателно да порежеш стеблото. От него ще потече течност. Пий от нея, ако искаш да се измъкнеш жив от "Долината на смъртта". След което стана, качи се в камиона, запали двигателя и замина, обвивайки ме с облаци прах.

Това се казва предизвикателство! Постоях няколко минути, влязох в колата, запалих фаровете и подкарах направо към долината. Към десет часа сутринта, температурата достигна сто и четиридесет градуса по Фаренхайт и продължаваше да се повишава. Колко градуса щеше да бъде в два следобяд? Такъв ад не съществува никъде другаде по земята. Наоколо само пустош. Тук-там камък, никакъв път или ориентир. В далечината видях трънести кълба на пустинни плевели. Вятърът ги търкаляше по напуканата червена земя. След тях се вдигаха облаци прах. Опитвах се да поддържам права посока по компаса в огледалото за обратно виждане. Джипиесът загуби сигнал. Изобщо не знаех накъде карам и дали това всъщност няма да се окаже последното ми пътуване. След сто години някоя експедиция можеше и да открие останки от колата. Имаше да се чудят как е попаднала тук. Пустинята никога не отговаря на въпроси. Отговорите трябва да откриеш сам. Гледах търкалящите се кълба на плевелите и се опитвах да поддържам постоянна скорост.

Изведнъж - нещо се удари в дясната врата на колата. Погледнах в огледалото - зад мен се търкаляше голямо трънесто кълбо. Как не го бях видял. Откъде така внезапно се появи. Докато се опитвах да проумея какво стана, се изви вятър. Само това оставаше - торнадо в "Долината на смъртта". Каква по-глупава и нелепа смърт от тази. Чудех се дали да спра или да натисна газта и да продължа. Накрая все пак реших да ускоря, пък каквото стане - стане. Всъщност... нищо не стана. Колата се движеше равномерно, а не чувах звук от двигателя. Отвън не се виждаше нищо. Всичко бе в облаци прах. Поне със сигурност нямаше да се блъсна в небостъргач - помислих си, опитвайки се да запазя самообладание. Но точно както се появи - от нищото, точно така и изчезна проклетият вятър. Спрях и не вярвах на очите си. Нима това беше мираж? Сънувах ли или бях буден в колата си, по средата на пустиня. Отворих полека вратата и излязох навън. Горещина ме облъхна като от пещ. Уау - казах този път на глас. И тогава видях къде точно съм спрял. Само на няколко фута пред мен имаше около десетина квадратни камъка. Приличаха на останки от нещо, но не можех да определя от какво точно. Очевидно бяха подреждани. Така сами не можеха да се подредят. И не бяха обли, а квадратни. Значи някой ги беше направил такива. Или ги беше донесъл отнякъде. Бяха подредени в полудъга. Като олтара на храм. Точно по средата им се издигаше огромен кактус с две разклонения. Ако не бе кактусът, последното нещо, за което бих си помислил, е, че това е храм. Не беше... Или поне моите представи за храм са други. Кактусът бе огромен, с дебело могъщо стъбло и се издигаше високо, високо нагоре. Погледнах към върха му и ги видях да кръжат. Даже не бяха и точки. Бяха огромни, истински с разперени и застинали в небето криле. Два лешояда - черен и бял. А-ха, значи са ме проследили дотук. Дали инстинктът им бе грешен, или ми предстои да умра тук. Защо точно тук? Какво лошо бях направил, за да заслужа подобна съдба. Кактусът едва ли щеше да ми отговори на този въпрос. Седнах пред него и загледах пред себе си. Лешоядите кацнаха на десетина фута от мен. Зачакаха, а аз се замислих...

Беше малко след полунощ, когато Габриел Сасо внезапно се събуди без причина и седна задъхан в леглото. Отникъде не се чуваше шум. Бе сънувал къщата, в която израсна като дете, а наоколо всичко засипано със сняг. Черно-бял беше сънят. Отнякъде се появи майка му, която почина преди десетина години. Беше облечена с черната копринена рокля, с която я погребаха. В ръката си държеше червена роза. Единственото цветно нещо в целия сън. Подаде я на Габриел, без да каже дума, и изчезна внезапно така, както се бе появила. И... Габриел се събуди. Навън бе тиха и студена януарска нощ. Той стана от леглото и погледна през прозореца, но по заледената улица нямаше никакво движение. След няколко минути премина самотно жълто такси, буксувайки със задните гуми в снега и криволичейки наляво-надясно. Габриел отиде до банята, запали лампата и погледна лицето си в огледалото. В него не се виждаше никакво отражение. Не е възможно - помисли той и разтърка очи. Сигурен беше, че преди да си легне, се огледа и всичко беше наред. А сега... Сега нямаше образ. Сякаш се беше стопил в сребристия стъклен отблясък. Доближи лице до огледалото, отвори широко устата си и духна в него. Образува се малко кръгче от пара, което изчезна за секунди, но отражение нямаше. Бе се загубило. - А може би не отражението, може би аз съм се загубил - помисли Габриел и подсмръкна с носа си. Няма какво друго да е. След осемнайсет горчиви години бе загубил себе си в пустиня от несбъднати мечти и желания. Затова нямаше образ в огледалото. Не беше останал човек, който да се отрази. Сякаш се бе стопил във въздуха. Даже сянка от него нямаше - нищо! Ех, сега ако можеше да стигне до онзи "Храм на чудесата", за който бе чувал като дете да говорят. Да застане на колене пред олтара, и да се помоли чудото да се случи. Да намери отново себе си. Можеше ли това да стане сега, когато отдавна не беше дете? Взираше се в огледалото и се чудеше какво да направи. Не, не... не на другия ден сутринта. Сега, веднага, или най-много след няколко минути трябваше нещо да се направи. И понеже нищо смислено не му дойде наум - пусна телевизора с надеждата, че добрите новини ще завалят от екрана. Някой да е чул нещо добро и смислено от включен телевизор?...

Тогава реши, че е объркал уредите и опита с радиото. Сънливият глас на нощния водещ му каза, че времето ще се развали, след което от колоните забумтя рап. Накъде повече от това?... - поклати глава Габриел, повдигна вежди и изпусна дълбока въздишка. От апартамента под него долиташе звука на "Sweet & Low" - песен, която съседката му слушаше отново и отново от десет часа сутринта на предишния ден. "Sweet & Low" - повтори на глас Габриел и се огледа наоколо. Може би в компютъра беше спасението. Сигурно бе там - как не се сети веднага. След минута браузъра се отвори и... Всякакъв вид "социални мрежи" го връхлетяха с предложения за безброй приятели, които нито бе виждал, нито бе чувал. Бяха стотици хиляди, милиони. Кой с акъл в главата си има милиони приятели, които не само че не познава, но и едва ли някога ще види до края на живота си. Те не могат да бъдат приятели. Това са виртуални мутанти. Кръстоска между зомби и енергийни вампири. Стоят денонощно пред екраните и цъкат с мишките на компютрите си от профил на профил. И не само това. Клонират се в геометрична прогресия с най-причудливи имена и невероятно красиви изображения. Профили, зад които не стоят живи хора с разум и чувства. Те и затова са толкова красиви и привлекателни. Това не е свят, населен с хората около нас, а виртуално пространство, изпълнено с представите ни за това как бихме искали да изглеждаме. Как бихме искали другите да ни възприемат. Който няма собствен живот в реалния свят се опитва да го намери във виртуалния. А колко от хората наистина имат смислен и пълноценен живот в реалността? "Cogito ergo sum" (Мисля - значи съществувам) е заменено от "В мрежата съм - значи съществувам". Колко века делят замяната на мисълта с мрежа? И най-важното - причинява ли модерността деградация на мисълта? На този въпрос Габриел Сасо не можа да си отговори. Докато се чудеше какво да направи - получи три предложения за брак, десет за секс, оферта за виагра с намаление, безплатни промоции за кокаин, дамско бельо и оборудване за джакузи. Пощата му се препълни от съобщения, че е спечелил колосална сума пари от лотария. Само трябваше да се обади и да каже личните си данни, за да ги получи. Отчаяни богати роднини на починали нигерийци му предлагаха да поделят с него несметни наследства. Съобщенията на скайпа му цвъкаха едно след друго по целия екран, докато накрая браузъра напълно се изгуби от погледа му. Докато се усети, и всички хора на планетата му бяха приятели, а той бе президент на света, към който по ирония на съдбата не принадлежеше. Имаше някъде под ръка комбинация от клавиши, записана върху салфетка, която оправяше този хаос в случай на бедствие, но къде беше - въобще не можа да се сети. Сигурно си бе избърсал носа с нея. Главата му натежа, наклони се напред и челото му удари екрана на компютъра. Без да отлепя чело от монитора, протегна дясната си ръка, хвана кабела и го изтръгна от контакта. Продължи да стои така и да диша тежко. След това стана, отиде в другата стая, облече се и излезе от дома си, без да заключи входната врата след себе си. Даже не се обърна да помаха на съседката от втория етаж, която винаги късно нощем наблюдаваше улицата наполовина скрита зад мръсно перде. "Sweet & Low" продължаваше да долита от сградата с тъмни прозорци. Тръгна направо по тротоара, балансирайки с разперени ръце, като внимаваше да не падне. По това време Габриел бе само на трийсет и две и преливаше от здраве и енергия. Което по неизвестни в момента нему причини нямаше да продължи твърде дълго.

След няколко ярда закрачи по-уверено и ускори хода си. Не усети кога улицата свърши, кога излезе от града, кога закрачи по някакъв пуст път, който се губеше в подножието на възвишения. Вървеше и вървеше, без да спира. Зад него оставаха светлините и нощните звуци на огромния град, който бе ограбил всичко от него, в който бе загубил лицето си. Знаеше, че трябва да го намери отново, но това му се струваше невъзможно, без да се случи чудо. А чудото, както обясняваха препатили хора, се случвало само в "Храма на Чудесата". Къде обаче да го търси този Храм - нямаше никаква представа. Знаеше, че съществува, чувал беше за него, но никога не го бе виждал. Дори нямаше представа за посоката. Преди време някъде подочу, че се намира в "Долината на Смъртта". Така ли беше - нямаше кой да му каже в мразовитата януарска нощ. Обувките скърцаха от студа върху снега и само пълната кръгла луна осветяваше Габриел Сасо, поел път, който не знаеше къде ще го отведе.

Така и не усети кога свърши нощта. Когато се развидели, се оказа на самотен път, пресичащ огромно поле, покрито с дълбок сняг. Наоколо нямаше жива душа. Ни човек, ни животно. Това го окуражи, че е избрал правилната посока, защото кое нормално същество би тръгнало към Долината на Смъртта в мразовития януари. Та то дори не е нужно да стигнеш до нея, за да намериш смъртта. Тя просто сама щеше да те застигне по пътя. Габриел Сасо съвсем не мислеше да умира. Само на трийсет и две бе, твърде млад за това. Чувстваше сили у себе си за дългия път, без да знаеше колко дълъг е той. И не само - убеден беше, че след като се намери отново и успее да си върне лицето - пред него имаше цял един дълъг и щастлив живот, който му предстои да изживее. Само веднъж да се добереше до храма. Колкото и далеч да е той. Каквото и да му струва това.

Цял ден вървя през заснеженото пусто поле. Не знаеше приближава ли се, отдалечава ли се, или просто се върти в кръг. Нямаше никакъв ориентир. Всичко наоколо бе чисто и бяло - нещо, което той не можеше да види през мръсния прозорец на апартамента си. Толкова дълго бе мечтал за тази чистота. Как не се сети по-рано да тръгне на път. Когато излизаш в чистото бяло поле - дори да объркаш посоката, в крайна сметка ще стигнеш целта. У дома - можеше да отиде от стаята до тоалетната или от спалнята до входната врата. С това пространството свършва. Обхождаше го стотици пъти всеки ден и накрая не разбра кога се загуби между неизброимите крачки на неговата собствена клетка. В нея всичко бе сиво-кафяво, макар да бе сигурно. В затрупаното от сняг поле, където накрая загуби и пътя, не беше сигурно въобще. Ако не му достигнеха сили да намери "Храма на Чудесата", сигурно щеше да заспи и никога повече да не се събуди. Полето щеше да го поеме, а снегът да довърши останалото. Когато се стопи, никой няма да знае къде точно е оставил костите си. А дори и някой да ги намери - как ще знае, че това е бил Габриел Сасо? Ние идваме необозначени на този свят и го напускаме без следа. Надгробните паметници са езически ритуал, обслужващ суетата ни. Но и те не са вечни.

Денят постепенно свърши и Габриел Сасо се оказа по средата на снежна пустиня. Не се чувстваше странно, защото в последно време животът му се бе превърнал в пустиня. Над него бе само небето, където една след друга припламваха малки ярки звезди. Габриел легна на снега по средата на пустото поле и се загледа в тъмната необятност над него. Чувстваше се толкова хубаво, толкова лек и спокоен. Звездите примигваха високо, сякаш всяка от тях бе минало събитие от живота му. В началото бяха много и ярки, но постепенно повечето от тях избледняха и накрая угаснаха. Сигурно е така - помисли си Габриел, защото с времето събитията в живота придобиват все по-малко значение. Когато беше на двайсет - всичко беше блестящо, искрящо, и изключително важно. А с времето... събитията губеха значимост. Сега трудно можеше да каже кое е било най-важното и значимо от всичките. Всъщност - в последните няколко години те почти не се случваха. Само ставаше все по-тъмно и безлюдно, като небето над него. Докато накрая стана съвсем непрогледно.

Тихо и тъмно. Какво е това? Има ли нещо отвъд тъмнината? Друга светлина, която не можем да видим, ако лежим по гръб. Габриел Сасо потъваше в мисли. Не усети кога от небето заваля сняг. Сипеше се тихо, но не падаше върху него. Защо не докосваше лицето му? Имаше ли всъщност лице, или и то се бе вледенило като снега? Защо гледаше падащия сняг, сякаш бе под стъклен похлупак? Да, това със сигурност беше стъкло. Задното стъкло на кола. През него видя разплакан възрастен мъж с побелели коси, който махаше с ръка пред входа на пуста жилищна сграда. Накрая не стана ясно дали колата се отдалечи твърде много, или снегът го затрупа напълно, но той изчезна. Сънуваше ли Габриел, или бе виждал тази картина преди много години. После изведнъж се появиха хора. Много хора. В началото лицата им бяха разпознаваеми и познати, но с времето и те се размиха. По телата си имаха татуировки, които бяха по-запомнящи се от лицата им. Габриел разпознаваше и помнеше само татуировките. Лицата - лицата не помнеше. Имената също. Само причудливи татуировки, една от друга по-изразителни, а някои от тях ужасяващи. С времето обаче и татуировките си заприличаха като хората. Всички ги имаха. Как да ги разпознаеш? Как да ги запомниш и по какво? Беше ли срещал Габриел тези хора. Бе ли се запознавал с тях, или и те бяха като звездите, които се топяха в тъмното. Защо през нощта, в която загуби лицето си, не можа да се сети за нито едно име на някого, на когото да позвъни и да помоли за помощ. Указателят на мобилния му телефон имаше над триста и петдесет имена, но... никой! Никой, на когото можеше да позвъни и да каже: "Хей... - аз се загубих. Не виждам лицето си." Може би, ако беше оставил съобщение в гласовите им пощи, някой щеше да позвъни, защото в града, в който живееше Габриел, хората рядко общуваха директно помежду си. Оставяха си съобщения един на друг, които биваха изтрити, преди да са чути. Или си изпращаха съобщения с текст. Но и това не променяше кой знае колко нещата. Всеки е зает с това да броди безкрайно в клетката си и да се взира през мръсните й прозорци. Не ти остава време за другите. Хората в големия град са като хамстери във въртележка. Влизат в нея и се провикват: "Аз бягам... бягааам... Аз съм силен" и започват да бягат. Срещу това получават малко храна, оглушителния смях на онези, които се забавляват с усилието им, и окуражаващите възгласи на тълпата: "Бягай, Форест, бягай..." Хамстери - сигурно за това ги отглеждат толкова много. За развлечение, за какво друго. Когато гледаш някой друг да се върти във въртележката, поставена в клетка, е забавно, и забравяш за малко, че ти не си по-различен. С тази разлика, че за да се развличаш с хамстера, трябва и да го храниш. А хората кой да ги нахрани? Няма кой, поради което те се изяждат един друг. Хищническото начало у нас е толкова силно, че не си даваме сметка за него. Какво и кого ядеш, няма значение. Гладът трябва да бъде утолен. Оцеляването е най-силният инстинкт у всяко живо същество. Някои оцеляват, а други се превръщат в храна. Хищничеството е толкова опияняващо, че не ни остава време да си зададем въпроса кои и какво сме всъщност. За да оцелееш ти - някой трябва да бъде изяден. За да бъдем щастливи - някой трябва да умре. Или просто да бъде нещастен. Нещастният човек умира по-лесно. И тогава става по-лесна храна за другите, защото онези, които не могат да бъдат истински хищници, се хранят с останките на умрели нещастници. Нищо не се губи!... Затова и пустините са толкова необятни. Изяли сме всичко, което някога е било в тях. Накрая ни остава да изядем себе си... Вместо това - ние тръгваме към нови ловни полета, които след време да превърнем в пустиня. И така, докато един ден около нас няма нищо друго освен пясък и камъни. Тогава лешоядите довършват останалото от нас. Онова, с което ние сами не сме могли да се справим. Когато бродите из пустиня - не забравяйте да поглеждате небето над вас. Чисто и синьо ли е, или някъде там високо, високо се движат две точки. Ако паднете на колене, те ще се снишат и тогава ще разберете истината за оставащите часове. По крилата ще ги разпознаете и по острите нокти и човки.

Габриел прекара цялата зима под снега и оцеля. Беше му топло и тихо под снежната завивка. Не усети никаква болка от тоновете сняг върху него. Ако я имаше, тя беше нищо в сравнение с онова, което изпитваше, докато беше в апартамента. Остана да лежи по гръб със затворени очи и ръце върху гърдите, дори когато зимата свърши и слънцето започна да топи снега над него. Тогава поникна трева. Избуя навсякъде и изпълни въздуха наоколо с мирис на живот. После от зелена - изведнъж разцъфтя в чудни лилави цветове, от които се разнесе аромат на лавандула. Между нея, тук-там изникнаха лалета. В най-различни цветове. Те също ухаеха. По-късно лалетата щяха да отстъпят място на алени макове и на божури. Помни ли някой как мирише божурът през лятото от детските ни години? Как ухае люлякът в майските нощи и липите от юнските утрини. Нима в цялото това ухание и тържество на цветовете има и помен за това, какво ни очаква в остатъка от живота? За Габриел Сасо нямаше. Лежеше по гръб и се страхуваше да отвори очи и да погледне нагоре, защото чудното усещане можеше да изчезне. Сън ли беше това, или спомен от миналото. Защо - помисли си той - има толкова красиви неща в сънищата, които не присъстват в живота. И как щяхме да го понасяме, ако не можехме да сънуваме. Защо всеки път, когато се случи нещо хубаво в реалността, ние вместо да се зарадваме, иронично възкликваме: "Ако не съм полудял - сигурно сънувам". Толкова ли е невъзможно да приемем, че стават добри и хубави неща. Че стават и чудеса, макар да не можем да обясним кога, как и защо се случват. Хищникът в нас ли убива това чувство на вяра в доброто и красивото. Или толкова много сме свикнали с усещането за пустиня около нас, че не можем да си представим нещо друго освен осеяна с камъни и кости земя. Поради което се опитваме да прекарваме живота си като сън. А той не е! Габриел се страхуваше да мисли повече. За него по-важно бе прекрасното усещате за живот да продължи. Защото, без да е жив, не можеше да стигне до "Храма на Чудесата" и да се помоли, коленичил в олтара му, да открие отново себе си.

Ах, детството, детството... - помисли си той. То не винаги е безоблачно. Понякога там могат да се случат неща, причиняващи пареща болка до края на дните ни. Кой е застрахован от нея? Там е "заровено кучето", там е и ключът към остатъка от живота ни. Помисли, че сега би могъл да е много щастлив, ако имаше някъде в себе си бутон, който, при натискане, да изтрие паметта от детските години. Но такъв нямаше. Как можеше никой да не го измисли. Толкова много хора биха го натиснали. Светът щеше да е пълен с щастливци. А можеше и да съществува, но в сънищата. За съжаление, Габриел Сасо все още не бе сънувал този сън. Това го окуражи, защото, ако не го бе сънувал досега, означаваше, че сънят предстои в оставащите му дни. Колко обаче на брой бяха те? Габриел спря дъх и се опита да не мисли повече за неща, които не му бяха подвластни. По-важното бе, че усещаше уханието около себе си, виждаше неописуемо красиви цветове и това го караше да се чувства щастлив. Какво друго би могло да е по-важно от усещането за щастие. И ако се чувстваш щастлив, има ли значение какво те кара да се чувстваш така?... За всеки от нас то е различно. Но в това е цялата му прелест и очарование. Само болката и нещастието са еднакви и си приличат като две капки вода. В истинското щастие има усещане за неповторимост. Така, както ние не сме повторими. Животът сам по себе си няма никакъв смисъл без усещането за щастие. Любовта е едно от нещата, които му придават смисъл. Проблемът е, че хищниците не се влюбват. Хищникът е винаги ненаситен и основното нещо у него е гладът. Човекът хищник е най-ненаситен. Неговият глад за всичко не секва до последния дъх. Няма нещо, за което да се сети и да не иска да го има неограничено. Независимо на каква цена. Само при човека целта оправдава средствата. Доброто е избирателно в средствата. За злото - всяко средство е оправдано, ако засища. Габриел се ужаси. Кой от онези, които останаха в големия град, за да тичат във въртележките в клетките, проумява тези неща? Никой! Нали с тичането си забавляват някого и в замяна го хранят като хамстер. Нахраненият не мисли. Мисли гладният. Габриел почувства глад... Познато усещане от времето, прекарано у дома. Четирите стени на клетката създават неутолимо чувство за глад. Защото в нея си сам. Имаш нужда от някого.

Габриел отвори очи и погледна нагоре. Над него светеше слънце, а полето ухаеше на цветя. Това не бе сън. Можеше да пипне тревата и да откъсне цвете, ако поиска. Вместо това, той се изправи и обиколи с поглед всичко наоколо. Красиво, истинско и красиво... Съблече връхната дреха, събу обувките и ги запрати далеч, разкопча ризата си и тръгна бос през полето. Това за последен път му се случи в детството. Тогава той не си даде сметка, че е щастлив. Сега си даваше. След дългия сън под снега преливаше от енергия. Никога повече от сега не бе толкова сигурен, че ще стигне до "Храма на чудесата". До всичко можеш да стигнеш, стига да го пожелаеш достатъчно силно и истински. А той, повече от всичко искаше да намери себе си. Онова изгубено безгрижно и щастливо дете, което не знаеше какво предстои.

Гладът се обади отново. Какво го караше да усеща глад? Сигурно хищника в него. Но кой бе създал този хищник. Така ли се беше родил - с неутолимото чувство за постоянен глад. Не, разбира се. Хищникът порасна с годините, изпълнени със страх. Постоянният всекидневен страх превръща хората в хищници. Страхът от всичко и всички. Страхът от познатото и неизвестното. Страхът от самите нас. И разбира се... страхът от самия страх! Страхът властва над всичко в живота. Страх те е даже да напуснеш дома си, макар че, живеейки в него, ти не знаеш кой си и на какво си способен. Преди години неговият приятел Крис му написа в писмо: "Скъпи Габриел, напоследък изобщо не ми става и светът не върви към добро. Страхувам се, че ако ми стане, ще е за последно, а от това светът едва ли ще се оправи." Компютърът, пред който в последните десетина години Габриел прекарваше с часове, взирайки се в екрана, постоянно му внушаваше страх и несигурност. Гугъл можеше да му отговори на всички въпроси, но не можа да му каже как да избяга от злото, когато го сполетя. С кола, кораб, самолет, или яхнал муле. Мрежата е истински демон. Всяка уебстраница, която отвореше, започваше с примигващ банер, предупреждаващ го в каква голяма опасност е. Компютърни вируси, хакери, терористи, глобално затопляне, лоши коли, растяща безработица и престъпност, натрупани дългове, нови болести, лоши храни, некачествени услуги, корумпирани политици... списъкът нямаше край. И в това е силата му. B неговата безкрайност. Ако не се изплашиш от едно - ще се изплашиш от друго. Все някъде страхът ще те уцели и ще те превземе. За да видиш наяве как изглеждат всичките тези страшни неща - достатъчно е да пуснеш телевизора. Няма филм, който да не е страшен! Всякакъв вид апокалипсиси - от природни бедствия до терористична атака с ядрено оръжие. Не че всичко, което виждаш по филмите, ще се случи. Опазил Бог светът да беше холивудски сценарий. Но по-важното е да бъдеш плашен постоянно. От сутрешното отваряне на очите - до заспиване вечер. Да не остане секунда, неизпълнена със страх. Изплашеният човек е лесна плячка.

На ход идват спасителите. Всякакъв вид спасители. Софтуерни компании, фармацевтични гиганти, неправителствени организации, организации с идеална цел (наистина целта е идеална), икономически съветници, финансови фондове - те са особено важни спасители, кредитни фирми, нови коли, нови органични храни, козметични и пластични вълшебства, ако, не дай си Боже, си позастарял, и разбира се, напълно нови лица в политиката. Всички те спасяват от бедствията и страха. С малкото уточнение, че всяко спасение струва пари. Отсъствието им предизвиква нов страх и може би най-силният. Защото без пари - няма храна. Ако не можеш да се нахраниш - трябва да станеш хищник и да ходиш на лов. Ако не можеш да бъдеш хищник - ще си храна за онези, които вече са. Ако не искаш да бъдеш храна - въртележката в клетката временно може да те спаси и нахрани, но не завинаги. Просто и ясно! Звучи като съвършения свят.

Това не е всичко. Стомахът може и да е пълен, но духът остава гладен. Него някак си трябва да заситиш. Как?... С други души! Но откъде да ги намериш в празната клетка?... За да намериш душа, първо трябва да намериш тяло. Всяко тяло върши работа, защото го употребяваш и го изхвърляш. Душата се опитваш да я запазиш, за да замести твоята собствена, която е гладна. За да си добър ловец на тела, ти трябват добри и постоянно работещи части на тялото. Те обаче с годините се развалят. Някои отказват да се подчинят при срещата с всяко тяло. Работещото тяло и органите са основен инструмент на хищника. Неработещите са най-лошото нещо за човека, обитаващ клетка. С неработещ инструмент шансът да се заситиш е нулев. Тогава?... Тогава на помощ идват спасителите с номер едно-осемстотин. Те имат всякакви чудеса за неработещи инструменти. От перманентна ерекция до двоен размер. Само трябва да платиш. Ако имаш повече пари, има и друга екстра. Спасителите с номер едно-деветстотин. Те спасяват от глад, без да се интересуват кой се ти, какъв е размерът на инструмента и работи ли той. Могат да те спасят както по телефона, така и да ти изпратят спасител или спасителка в клетката. Доста по-скъпо е, но в крайна сметка спасителите са професионалисти. За тях е важно да те накарат да се почувстваш заситен. В това е спасението. Парите не се изтъкват, макар да са основната цел. Ако евентуално ги нямаш - има и безплатни спасители доброволци. Те не са претенциозни. Много от тях изглеждат по-добре и от професионалистите. Срещу доза "Ice"⁴ или в краен случай 420* могат да те отведат в рая. Те са всъщност по-добрите спасители за страдащите хора от клетките. Правят го заради самото спасение. На човека от клетката и на самите тях. И те са хищници, обитаващи клетка. Много често онези, които плащат с "Ice" или с 420*⁵, не могат да заситят спасителя. Тогава някой друг трябва да довърши спасението. Обикновено другият, който се явява последен, обира плодовете от цялата спасителна акция. Защото плащащите с "Ice" или с 420* нямат души. Те са с мъртви души - също като спасителите. Няма как да се заситиш, когато две ледени устни целуват други две също толкова ледени. И спасителят, и спасяваният са еднакво затрупани от бялата лавина на леда. Трябва поне единият да е с топли устни, пък били те и на хищник с повредено лице или тяло. В такива случаи тъмната клетка помага. А тя е винаги тъмна заради мръсните й прозорци.

Габриел знаеше всичко това от свой личен опит. Нямаше повреден инструмент, но годините в клетката повредиха лицето му дотам, че накрая напълно изчезна. Как можа да не се усети по-рано. Ако беше живял преди двеста години, сигурно нямаше да се казва Габриел Сасо, а Чичиков. Но годините не бяха проблем. Сега има неимоверно повече мъртви души, отколкото по времето на Гогол в царска Русия. Сега хората макар да си мислят, че са свободни - всъщност са два пъти по-закрепостени към пороците и предметите около тях. В клетката си закрепостен или пред телевизора, или пред компютъра. В телевизора те владеят новинарски мрежи и холивудски фантазии. В компютъра - всесилните социални мрежи. Ах, тези мрежи... Все човешки изобретения в името на доброто, а всъщност хищнически творения. Веднъж оплетен в тях, не можеш без тях. Те изсмукват от човека дори онова, което той няма! Ако реши да излезе навън, не може без телефон или айпод. По улиците се движат тълпи от зомбита със слушалки в ушите, говорещи сами на себе си. В ръце държат една или друга електронна играчка за връзка с мрежите, която не изпускат от поглед. Как може подобно същество със запушени уши и очи, които не виждат нищо друго освен екран, да чуят зов (най-често шепот) за помощ? Никак!... Те не искат да знаят, че някой друг съществува, камо ли да помагат. Днешният свят се състои от хищници и храната им. Друго няма. И симбиозата между тях тържествува. Удоволствието да бъде изяден от някого е спасение за душата на страдащия. Удоволствието да изядеш някого засища постоянния глад. Това е хармонията в реалния живот. За човека от градските клетки единствената алтернатива е изборът да бъде хищник или храна. Веднъж направен, всичко свършва, защото друг избор няма! Габриел знаеше и това. Онова, което не знаеше, докато стоеше в сигурната си клетка, бе, че може да крачи бос през полето с разкопчана риза, да се радва на цветовете около него и да диша прекрасния ароматен въздух с пълни гърди. Не знаеше какво е да си под светлината на слънчевите лъчи. Не знаеше и че... високо в небето над него кръжат две черни точки. Не знаеше...

Лятото продължи четири и половина години - точно толкова, колкото беше зимата и сънят под снега. Сезоните в човешкия живот са други, различни от астрономичните. И това не знаеше Габриел Сасо. Предстоеше му да го научи по време на пътешествието. А то бе наполовина. Щеше ли да му остане време за връщане? Това в момента не го занимаваше. Целта беше друга.

Когато всичко наоколо пожълтя като лъчите на слънцето, Габриел осъзна, че е есен. Тялото малко се измори. Понатежа от деветте години ходене през полето. По-трудно стъпваше, по-често спираше и оглеждаше за посоката. Дори да я беше объркал - това бе последният шанс. Или ако не беше - нямаше никой наоколо, който да му каже, че има и друг. Така е по пътя. Вървиш сам, вярвайки, че сърцето и разумът ти са верен компас за посоката. Няма друг ориентир в пустото и безлюдно поле. Човек е сам и кораба, и капитана му. Накъдето го насочиш - натам ще те отведе. Подводни камъни колкото искаш. Но по пътя в полето няма карти, няма Гугъл, няма джипиес. Душата води, а разумът управлява. И... дано Бог да ти е на помощ, ако си вярващ. Древен мъдрец бе казал, че всички искат да стигнат върха и да живеят на него, за да бъдат щастливи, без да знаят, че щастието е в пътя към върха. За Габриел върхът бе да намери "Храма на чудесата" в "Долината на смъртта", за да си върне лицето. Затова крачеше по стръмнината нагоре, а тя трябваше да го отведе до заветната долина. Дали беше горе, или долу, нямаше значение. Пътят натам го караше да изпитва щастие. Сигурно защото забравяше от време на време да поглежда нагоре, където неизменно го следваха две черни точки. Кръжаха над него и чакаха своя шанс да сложат край на историята, на пътешествието. Но така е при всички. Никой не знае кога и какво ще сложи край на пътешествието. Дотогава, до този момент, в който краят е необратим факт, стремежът към щастие не е мираж. Той е реалност!

Есента застигна Габриел с тежък товар. Десетките, стотици и хиляди мъртви души, които бе събрал през годините. Хиляди употребени тела. Нито една жива душа в тях. Всичките бяха мъртви и ужасно тежаха. Душата също тежи като мъртвото тяло. А понякога повече и от него. Но надеждата, че ще срещне друга сродна душа, не го изоставяше. Бе употребил тела, чийто брой не помнеше вече. Всички души в тях бяха мъртви. За хубост въобще не ставаше дума. За бройка идеше реч. Но как, за Бога, в едно живо, бликащо от сила тяло може да няма душа. Явно - душата умира по-лесно от тялото. Колко й трябва - две лоши думи! Или желанието да я обсебиш и притежаваш. Душата не можеш да я сложиш в клетка и да й се любуваш, както е с тялото. Габриел спря, постави ръце на кръста и загледа пред себе си. Сигурно не бе знаел как да я открие тази сродна душа, или я беше срещнал, но не я бе разпознал. Подминал я беше навярно. Или просто я бе срещнал и употребил като стотиците мъртви тела. Когато постоянно се храниш с мърша, вкусът се разваля. Лесно може да подминеш нещо живо. Истинската душа е красива като цвете и крехка. За да разцъфти, има нужда от нежност и грижи. Спомни си как в големия град хората се грижат за душите на другите. Особено за самотните. Нищо светло не бликаше от спомените. Ах, онзи бутон, онзи бутон...

След като с годините натежа от мъртви души, започна да пие. Много, безразборно, по всяко време и до безпаметност. По същия начин, по който събираше мъртви души. Започна на пръв поглед съвсем наивно и никога не си бе представял, че ще се пристрасти. Но се случи. Когато го осъзна, бе твърде късно. След толкова разпасаност и алкохол - чудно ли бе, че е настъпила есен. Габриел вървеше все по-трудно, дишаше по-често и за първи път забеляза кръжащите над него две точки. Не се отказа от пътя и желанието да стигне до храма. Оставаха му още два сезона, в които трябваше да стигне до долината, трябваше да си върне лицето и... да остане време да се върне у дома. Ако знаехме точно с колко време разполагаме в живота - сигурно щяхме да го разпределяме правилно и да го ценим. Ние не знаем. Вместо да скъпим всяка секунда, го пилеем сякаш то никога няма да изтече. Ами... изтича, уви. Никой и нищо в този живот не са даденост. Никой и нищо не е вечно. И нашето време изтича, за да има за другите след нас. Колко, по дяволите, е сипала природата в чашата на живота в деня ни на раждане. Не кой знае колко. Всъщност - нито капка повече от достатъчното. Ако сега Габриел бе у дома, сигурно щеше да напише това от вътрешната страна на входната врата. Така щеше да е сигурен, че ще го прочита поне веднъж на ден. Три секунди на ден, в които да се спреш и да се замислиш за... за нещо. Колко го правят? И Габриел, като всички останали, досега не го беше правил. Сега го направи. По средата на пусто поле, без да е убеден дали ще му е от полза. Защо от всичко, което правим в живота, очакваме полза? Не може ли да бъде просто така. Без полза, а защото е смислено и е добро. Хората-хищници не разсъждават така. За тях от всяко нещо трябва да има полза. Иначе е безсмислено. И не си дават сметка, че ползата е в мисълта и в самото добро. Защо трябва да избродиш всички пустини в търсенето на храм, ако не носиш вярата в себе си. Храмът без вяра не струва и пет пари. Ако нямаш вяра, как очакваш да откриеш пътя към храма? Габриел имаше вяра. Продължи да ходи и да търси "Храма на чудесата" в "Долината на смъртта", докато есента свърши.

Защо не започваше да вали сняг? Бе сигурен че е зима, но вместо да стане студено - ставаше все по-топло. Това ли бяха направили хората със земята. През зимата да не вали сняг. Вместо това да е топло и ледовете на полюсите да се топят. С годините бялото там ставаше все по- малко. Косата му бе побеляла през дългия път. Това ли означава да напуснеш света в бяло? Да го разрушиш? Не му се искаше да е така. Вече ходеше напълно гол, защото дрехите, с които тръгна, се разпаднаха и останаха по пътя. За осемнайсет години ходене по пустия път натрупа доста знания. Щяха ли да му помогнат да стигне крайната цел? И в това не бе сигурен. За какво са ти знания, ако не са ти останали сили да извървиш докрай своята собствена зима? Те би трябвало да са за това. Когато си ги натрупал обаче, разбираш, че силите те напускат. Колко красива е тази ирония. Или зловеща... За да не е, може да я използваш да се пречистиш. Чистотата също е бяла. И така може да напуснеш света - в бяло. Тоест - пречистен. И тогава няма значение колко дълга е зимата, щом в края й си пречистен. Чистотата е опрощение и към самия себе си. И обич към себе си. Който обича себе си - обича света. Който не може де се пречисти, е осъден да броди пустини. Габриел погледна небето и видя два лешояда. Черен и бял. Кръжаха над него и се снишаваха. А-ха - помисли той, - щом са тук, значи, долината е близо. Лешоядите са винаги близо до смъртта. Усещат я отдалече и... чакат. Техният момент никога не се губи. Но преди той да настъпи - ще бъде моят.

Габриел се оказа по средата на безлюдна гореща пустиня. Пътят изчезна. Нищо наоколо. Само камъни и напукана прашна земя. Това е мечтаната "Долина на смъртта" - помисли си той. "Храмът на чудесата" е някъде тук. Изминах осемнайсет години в път - ще го намеря. И ще се върна обратно открил себе си, върнал лицето си. За такава цел пътят си струваше. Ще се върна обратно в града и ще кажа на другите хора къде да се търсят и да се намерят. Дори това да е последното нещо, което някога ще изрека. Продължи да ходи, но вече броеше и стъпките. Горещината го поваляше. Нямаше капка вода, устните му се напукаха и закървиха. Още малко, още няколко крачки, още миг. Какво щастие е, че изминах целия този път. Как щеше животът ми да има вкус без пътя дотук. Как?... Но храмът така и не се появяваше. Изведнъж пред него изникнаха около десетина квадратни камъка, сякаш някой ги бе подредил в полудъга. Като олтара на храм. Нищо друго наоколо. В далечината се виждаше топка тръни на пустинен плевел, който вятърът търкаляше по напуканата земя. Габриел Сасо допълзя до камъните и легна, подпирайки се, на тях. Лешоядите кацнаха точно пред краката му и впериха в него стъклените си очи. Оставаше само миг и могъщите човки щяха да довършат историята. Но това не се случи. Иззад камъните, отнякъде се появи мършав койот, който показа зъбите си и застана между Габриел и хищните птици. След секунда се нахвърли върху тях. Те подхвръкнаха и се опитаха да го ударят с крилата, но не успяха. Издигнаха се на един ярд височина във въздуха и застинаха там. Тяхното нямаше да се загуби. Може би не точно в момента, но денят със сигурност щеше да завърши с пир. Койотът ги проследи с поглед и след това, клатушкайки се, се върна при Габриел. Ах - помисли той. Значи, не лешоядите, а койот щеше да сложи край на пътешествието. Но и това не стана. Койотът се изгърби няколко пъти и повърна в краката на Габриел остатъци от храна. След което изчезна, както се бе появил. Не беше за вярване. Сякаш се изпари в нагорещения въздух. Не само го спаси от грабливите птици, но и му остави храна и течност. Габриел се прегъна напред към краката си и опита остатъците. Сториха му се вкусни. Със сигурност бяха от живо същество. Габриел все още носеше спомен за вкуса на хищника. Нахрани се, овлажни напуканите си устни и се отпусна назад върху горещите камъни. Затвори очи и... Чу се гръм, и от небето закапаха капки вода. Капки вода, които го удряха по лицето. Значи - отново имаше лице, щом усещаше водата по него. Почувства се най-щастливият човек в пустинята. Отвори очи, за да се убеди, че не сънува. Не сънуваше. От небето се изливаше порой върху него. Постави длани върху лицето - там беше. Порой от студена и кристално чиста вода заваля върху Габриел Сасо след осемнайсет години пътуване. Той с мъка надигна мършавото си тяло, вдигна ръце към небето, отвори уста и... не издаде никакъв звук! Пред олтара в "Храма на чудесата", в самото сърце на "Долината на смърта", стоеше прав, чисто гол човек с побелели коси и пиеше ненаситно вода от проливния дъжд. Някои не биха видяли в това някакво чудо но... чудо имаше. Друг е въпросът дали някой щеше да узнае за него. Това не го прави по-малко чудо.

Габриел стоя под дъжда, докато времето свърши и спря. Цяла вечност... Лешоядите не дочакаха своя пир. Светкавици и гръм от небето ги прогониха надалеч. Габриел Сасо легна обратно на земята, подпирайки глава върху камъните, усмихна се и остана така. Никой не може да каже колко дълго, защото никой не можеше да каже кога точно бе станало чудото с него. След време там, където бе легнал, останаха да се белеят костите на човек. И точно от гръдния кош, там, където се намира сърцето, изникна кактус, който с годините израсна и пусна две разклонения. Днес бодлите му се забиват в небето, а от костите няма следа. Времето сложи край на историята на Габриел Сасо.

Седях между камъните пред кактуса и наблюдавах лешоядите пред мен. Кой от нас щеше да издържи? Докато ги гледах, отнякъде иззад гърба ми се появи човек с глава на койот или чакал - не можех да определя. Не ми се вярваше бог Анубис да е долетял от небето за мен. Не виждах наоколо и слон, за да помисля, че бог Ганеша ми е изпратил късмет. Колко предвидливи са били римляните, построявайки пантеон със статуи на всички богове в него. Каквото ти дотрябва - там го е имало. А в пустинята? Какво имаш в нея? Римската империя отдавна я няма. Имаш надежда, че ще се случи чудо. Ах, ако знаех това, преди да тръгна за тук. Животът хвърля прахта на времето върху познанието и умишлено го крие от хората. Трябва сами да го открият, оценят и натрупат. Добре че "Поетиката" на Аристотел е оцеляла след пожар в библиотеката на средновековен манастир. Ако бе изгоряла, кой щеше да възстанови загубеното от нея. Не е оцеляла обаче "Книгата на живота", писана от Йехова, Света Троица и Аллах. Затова днес не знаем кой ще живее дълго и кой се ражда с мъртва душа. Там, в тази книга е пишело имената на живите хора. Но днес я няма никъде по света. Или ако я има - някой ревниво я пази от нас. Може би това срещу мен не бяха лешояди, а орли. Зевс се е явявал като орел. На среща и битка между богове ли предстоеше да стана свидетел? Ако и това не е чудо - какво е? Докато прехвърлях из мисълта си ненужни в момента познания, човекът с глава на чакал се нахвърли срещу птиците. Сбиха се. Той ги хапеше, те го кълвяха. Тримата станаха топка, от която се разхвърча кръв. Гледах битката, без да мърдам. Само се молех да не ме доближат. За какво се сбиха тези хищници богове, ако бяха такива. Със сигурност едва ли ще е за душата ми. Битката се ожесточи. Накрая лешоядите сграбчиха човека с глава на чакал в ноктите си и го издигнаха нависоко. Явно и той щеше да ги засити. Отлетяха в небето и всичко около мене утихна. Станах и приближих кактуса. Обиколих го от всички страни. Беше наистина внушителен. Тогава забелязах, че на всяко от разклоненията на тризъбеца някой бе изписал текст. Най-вероятно изрязан с ножче, а времето и горещината го бяха запечатили върху кората. На лявото разклонение пишеше:

"И аз свидетелствувам всекиму, който слуша пророчествените думи на тая книга: ако някой прибави нещо към тях, нему Бог ще наложи поразиите, за които е писано в тази книга.

И ако някой отнеме нещо от думите на книгата и на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота и от светия град и от написаното в тая книга.

Който свидетелствува за това, казва: да, ида скоро! Амин, да, дойди, Господи Исусе!

Благодаря на Господа нашего Исуса Христа да бъда с всички вас. Амин"

Заобиколих кактуса и погледнах дясното разклонение. На него пишеше:

"Търся убежище при Господа на хората, Властелина на хората, Бога на хората, от злото на оня, който вдишва изкушения в съзнанието им, който внушава зли мисли в сърцата им - измежду злите духове и хората."

Тогава застанах пред кактуса и на средното разклонение от тризъбеца прочетох:

"В началото Бог сътвори небето и земята. А земята бе беззавидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината."

Значи - тук са се срещнали тримата: Света Троица, Аллах и Йехова. Трябва да е било преди началото на времето. А може да е било и по-късно. Малко преди аз да пристигна на това място. Не мисля, че човешка ръка би могла да изпише ситния текст между острите като ножове бодли на кактуса. Всичко написано бе хубаво и смислено. Кой бе променил волята на създателите, превръщайки свещените им думи в оръжия за свещени войни. Тук тримата са поставили начало за вярата на всеки от нас, след което са се разотишли в различни посоки и краища на света. И са ни дарили с правото да избираме, а не с повелята да воюваме. Чудо ли бе, че се намирам пред това свещено растение? Не мисля. Тук ме бе довела вярата, че "Храмът на чудесата" не е легенда, а съществува. Само че не в "Долината на смъртта", а в душата на всеки от нас. Там е вярата, там е и Бог, както и да го назоваваме. Затова няма път към храма в пустините, в които превръщаме душите си. Кому е нужен път, който не води до храма? Има само един път. Към самите нас. В нас се намира "Храмът на Чудесата". В нас е и вярата, че ако искаме, ще го намерим. Останалото са пустинни легенди.

Отидох до колата и взех малко джобно ножче и празно шише от вода. Върнах се обратно до кактуса и внимателно направих прорез от два инча в кората му. Бликна прозрачна течност. Поставих шишето до кората и събрах, колкото можах. След това се върнах обратно, запалих двигателя и подкарах напред.

След няколко часа преди залез слънце, видях калифорнийския бряг на Тихия океан. Водата галеше брега. Излязох от колата, съблякох дрехите си на пустия бряг и нагазих водата. В цялото ми тяло проникна живот. От тази вода бях дошъл преди години. В нея щях да се върна отново един ден. Щеше да се повтаря отново и отново до безкрай. Но сега не беше време да мисля за това. Отпуснах голото си тяло във водата и я погалих с длани. Приятно беше... Над мен изгря първата звезда на небето. Излязох но брега, взех една черупка от мида и се върнах до колата. Извадих отвътре нектара от кактуса, отидох до брега и го изсипах във водата. На океана му трябва повече чудо, отколкото на мен, за да оцелее и да продължи да дарява живот. Дано нектарът от кактуса му помогне. Всяка капка има свой смисъл.

След това потеглих обратно за дома. Стигнах само за четири дни. Сякаш някой бе изправил и изгладил целия път от Калифорния до Ню Йорк специално за мен. Влязох у дома и оставих мидената черупка върху бюрото си. Да ми напомня за това пътешествие. Бе красива като него. Предстоеше ми нещо важно да свърша...

Няколко часа по-късно лежах върху легло, което безшумно се движеше из белите коридори. Най-после спря. Фиксираха колелата му и ми казаха да се отпусна. Повдигнаха главата ми, помолиха ме да я наведа назад и поставиха мек кръг под нея. Над мен блесна кръгла ослепителна светлина. Осем ярки, бели слънца, събрани в едно. Всичко наоколо бе ослепително бяло. Дали пък това не бе да напуснеш света в бяло? Не знам! Но това е всичко, което запомних. Бях с високо наведена глава, широко затворена уста и лице към стената. С гръб към целия свят и поглед отправен към щастието.

Когато се налага да отрежат нещо от тялото ти - първо трябва да отрежеш част от душата. Иначе тя ще натежи повече от тялото. Добре, че успях да го сторя. Успях ли... дано! Толкова много се нуждая да съм успял. Зад мен се разтвори тунел и полетях в него към светлината. Какво има там - отвъд нея, обещавам да разкажа, когато се върна. Ако разбира се, някой иска да знае. И ако някой - поне един ме чака да се завърна от това пътешествие. Кучето ми със сигурност ще ме чака. Ако няма друг, ще разкажа всичко на него. Той няма да ме прекъсва и накрая ще ми покаже, че ме обича.

БЕЛЕЖКИ

1. От англ. - Индианско село. [обратно]

2. От англ. - Пътя на лошата вода. [обратно]

3. От англ. - Нова Англия. Северозападните щати над щата Ню Йорк. [обратно]

4. Ice - Английска дума за лед. Използва се като жаргонен израз за кристален метамфетамин. [обратно]

5. 420* - Изписана по този начин или без звезда, цифрата се употребява като жаргонен израз за марихуана. [обратно]

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.02.2011, № 2 (135)