ТРАМПИЗЪМ¹
Война на с(ц)ветовете, но не по Хърбърт Уелс

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Национализмът е политическо явление, което се проявява в
условията на криза и е инспирирано от елитите, а не от масите.

Ако започна да обяснявам защо Доналд Трамп ще загуби изборите през ноември - то е все едно да се опитам да преоткрия топлата вода. За любителите на детайли и фактология има социологически изследвания и информация за президентската кампания в повечето медии. По-скоро бих се спрял на това, явления ли са Доналд Трамп и трампизмът в американския политически живот и ако да - какво представляват.

Трамп и трампизма не са едно и също нещо, макар да имат общ произход. Те са различни. Трамп е провален фашист, който не е в състояние да произведе автентичен фашизъм като идеология и политика. Той е влошено второ издание на фашист, мотивиран от расова и религиозна омраза и желание за реванш заради претърпяна загуба. Ако Трамп и трампистите бяха автентични фашисти, те щяха да възпроизведат политически елити, подобни на тези в Италия и Германия при Мусолини и Хитлер. Провалът тук е, че такива елити не съществуват и Трамп е неспособен да ги създаде.

Трампизмът е политика на белия национализъм, който иска реванш. Той не е случайно явление в американския политически живот. Той е закономерен резултат с многобройни исторически аналогии и причинно-следствени връзки, идващи от политиката на Републиканската партия след приемането на Закона за граждански права по времето на президента Линдън Джонсън през 1964 г. Трампизмът е манифест на една предизвестена загуба, и отмъщение реванш на парадигмата, основана на чувството за расово превъзходство.

За да се обясни генезиса на тази идея, връщането назад в историята е задължително.

Европа, Европа...

Септември, 1939 година: Германската армия нахлува в Полша и я завладява. Двайсет години по-рано, същата тази армия марширува обратно към Германия като победена. В 11 часа сутринта, на 11 ноември 1918 година, Първата световна война свършва. Американският президент Удроу Уилсън пристига в Европа и обещава нов свят и нова политика, основани на справедливост и просперитет. Създадено е Обществото на Народите. Версайският мирен договор изрично постановява, че евентуалните бъдещи спорове в Европа ще се решават не с битки, а с дебати. Австро-Унгарската империя изчезва. На картата на Европа възникват нови държави. Целостта на Германия не е накърнена, но са й наложени 6.6 милиарда репарации.

Европа вече изглежда друга, и е опиянена от мисълта за новия си вид. В еуфорията никой не забелязва кога и кой поставя бомбата с часовников механизъм... А тя е там. И избухва само двайсет години по късно.

На 18 ноември 1918 година, четири години след началото на Първата световна война, германският император Кайзер Вилхелм Втори е принуден да абдикира.

В Германия настъпва глад... По същото това време възниква митът, че германската армия не е победена от войските на САЩ, Великобритания и Франция, а от политиката на германските страхливи политици.

Германия престава да е монархия и възниква Ваймарската република. Скоро след създаването й е разтърсена от сблъсъци между националисти и комунисти. През 1923 година страната е опустошена от суперинфлация, която достига 100% само за един месец. Спестяванията на германското население се стопяват и изчезват.

Това са средата и предпоставките, в които се появяват и утвърждават европейските крайнодесни политици екстремисти или предшествениците на трампистите и трампизма. Най-изявените им представители са Бенито Мусолини и Адолф Хитлер. Трамп прилича на първия. За прилики с втория му липсват идеология и визия за осъществяването й. Днес Бенито Мусолини изглежда не по-малко смешен клоун и самовлюбен пуяк отколкото Трамп. Но това не е толкова смешно и забавно през 1922 година, когато фашистката партия в Италия идва на власт.

Двайсетте години на двайсти век в Америка са години на джаз, шампанско, просперитет и удоволствие. През октомври 1929 година Американската финансова борса колабира. Милиарди долари са загубени и икономическата депресия завладява не само Америка, но и света. Една четвърт от американското население губи работните си места. Десетки хиляди остават бездомни. Цели градове опустяват. Усещането за просперитет, удоволствие и щастие се заместени с усещането за болка и страдание.

Американската финансова криза се превръща в световна. Безработицата в Германия достига 6 милиона. Изглежда, че в тези условия само крайнодесните политици екстремисти като Хитлер са в състояние да предложат решение за излизане от кризата. През 1934 година той става фюрер на Германия. В началото на 1935 година е намерен начин за справянето с виновника. В края на 1935 година "виновникът" за икономическата депресия е открит и посочен. Нюрнбергският закон забранява на евреите да се женят за истински арийски германци и са лишени от гражданство. Останалото го знаем. Светът е хвърлен в пожарите на Втората световна война, отнела живота на 60 милиона души официално. (Неофициално - между 60 и 80 милиона.)

Но...

Всичко това е "Там" и "Тогава".

Америка - "Тук" и "Сега"

Доналд Трамп е творение на Франкенщайн. Той не възниква от никъде и от нищо. Той е моделиран в продължение на 52 години, а тази година за първи път чудовището оживя.

Всичко започва на 2 юли 1964 година. Тогава влиза в сила Законът за граждански права в Съединените американски щати, подписан от президента Линдън Джонсън. Пътят до този закон е дълъг и сложен. С подписването му за първи път в Америка се дава възможност на двете партии - Републиканската и Демократическата, да преосмислят отношението си към расовите взаимоотношение в страната. Дотогава Републиканската партия, основана от Линкълн, е либералната, тя не само води гражданската война и я печели, но има доста по-либерална политика по отношение на чернокожото малцинство. Демократическата партия е консервативната партия на Юга и конфедерацията. След приемането на закона, Демократическата партия решава да се промени и да преосмисли своята политика по отношение на чернокожото население. Докато Републиканската партия решава да се възползва от закона, без да извършва промяна. В резултат на това, Демократическата партия завинаги губи влиянието си в "белите" южни щати, а Републиканската партия го печели.

Ролите са сменени!...

През 1969 година Ричард Никсън става президент. За по-младите днешни съвременници, той се асоциира най-вече с аферата Уотъргейт, довела до оставката му. Но онова, което е определящо за неговото президентство е неговия скрит (и не чак дотам, след публикуването на записите от Белия дом след Уотъргейт) расизъм. Да мислиш едно, а да говориш друго е легитимна характеристика за един политик. Но Никсън няма никакви скрупули да казва онова, което мисли в прав текст, пред персонала си. Публикуваните записи на разговорите му в Белия дом (записани със звукозаписни устройства във всички помещения по нареждане на президента) шокират американците, които за първи път научават, че в частните си разговори Никсън борави с отбрани обидни епитети по отношение на чернокожи, евреи и латиноамериканци. В този смисъл, Ричард Никсън е бащата и създателя на институционалния расизъм в Америка, защото той представлява президентската институция и е расист. С това заслугите му към творението Трамп(изъм) се изчерпват. Той вече е заложил бомбата със закъснител в Републиканската партия. Известна под името Южна стратегия, която се основава на страха и на омразата на белите американци срещу чернокожото население, в резултат на Закона за граждански права от 1964 година. Тази стратегия разчита на подклаждане на расови стереотипи и напрежение с цел да печели гласовете на белите американци, особено в южните щати на бившата конфедерация. Ричард Никсън подава оставка, но институционалният расизъм намира нов баща в лицето на Роналд Рейгън, който не само продължава делото на предшественика си, но и добавя нов надстроечен елемент.

През 1981 година Америка има нов републикански президент - Роналд Рейгън. На повърхността в историята остава с понятието рейгъномика (деструктивен процес на кредитна политика, довела до днешния американски вътрешен дълг) и участието му (по случайност) в края на Студената война. Онова, което днес убягва от вниманието е, че той създава началото на расовия стереотип за това, че хората с черен цвят на кожата са лоши хора. Най-типичният пример за този процес на стереотипизация е изразът "Кралица на социалните помощи" (Welfare queen), използван активно в предизборната му кампания. Този израз възниква още през 60-те години и описва случай на чернокожа жена, която злоупотребява със системата за социални помощи и получава пари, които не й се полагат. Рейгън прави асоциативна манипулация с това, че чернокожите са мнозинството получатели на социални помощи и те използват тези пари на данъкоплатците, за да не работят, а да си купуват наркотици.

Това, разбира се, е лъжа. Официалната статистика сочи, че през 1973 г. чернокожите са само 35% от получателите на социални помощи и представляват 12.8% от населението. Това не пречи на Рейгъновата пропаганда да преповтаря лъжата, че черните хора са (в мнозинството си) бедни и живеят само и единствено от кражбите на социални помощи.

Най-опростено, пропагандното уравнение изглежда по следния начин: Черен е равно на беден. Беден е равно на крадец на социални помощи. Следователно - Черен е равно на престъпник, с който обществото и държавата трябва да се справи. Как звучи подобно уравнение на белите американци и по-специално на ниско образованите и с расови предразсъдъци?

Макар Никсън и Рейгън да са доста различни, онова което ги обединява, е началото на антиинтелектуалното движение в Америка. И двамата се радват на широка подкрепа от хора с ниско образование или без образование. Това им е необходимо, за да може политиката на Републиканската партия, която по своята същност е политика на богатото малцинство, да получи гласовете на необразованото мнозинство. Затова всеки, който има възгледи основани на образование, интелект, научни факти и доказателства, бива окарикатуряван и представян като мръсен либерал, достоен за презрение. Този процес продължава и до днес.

Някой бе казал, че сделката с дявола е оправдана само в случаите, когато дяволът е измамен. Но е пропуснал фактът, че при всяка сделка с него всички продажби са окончателни. Роналд Рейгън сключва сделка с дявола. И тя е окончателна. В ролята на дявола е религиозната (предимно протестантска) десница, която след неговото президентство бавно и постепенно превзема Републиканската партия и я превръща в свой заложник при всички последващи избори оттогава до днес. Примката, поставена от Рейгън на врата на републиканците, се затяга в продължение на 36 години. Днес е на път напълно да удуши партията. С влизането на религиозната десница в републиканската партия завинаги умира идеята за кандидат президент да бъде издигната фигура с умерени и разумни възгледи. Тази опция не съществува. За да бъде някой припознат като истински консерватор-републиканец, не е достатъчно да бъде просто консервативен. Той трябва да е доказан екстремист на границата на лудостта във възгледите си. Тази оценка е индулгенция за автентична и идеологически чиста консервативност. Всеки загубил кандидат републиканец, винаги е обвиняван, че не е достатъчно консервативен (да се разбира луд екстремист) и затова е загубил. Това е спиралата (параграф 22), в която Републиканската партия е попаднала и от която няма измъкване. Посоката е зададена още през осемдесетте години на миналия век и всеки опит тя да бъде променена завършва с фиаско. С появата на крайно екстремистката републиканска фракция на "Чаената партия" (The Tea party), въпросът за това дали Републиканската партия ще се разпадне на две не е дали, а кога. (Моята лична прогноза е най-вероятно след тези избори.)

След всичко казано дотук, все още ли някой се чуди, защо Доналд Трамп спечели първичните избори и номинацията за президент. Направих си труда да проверя дали в историята на американските президентски избори има подобен аналог.

Няма!...

Или поне няма публични данни в цялата американска история за предишен кандидат-президент с тежки психологически деменции, девиации и налудни възгледи като този. Кампанията му (ако изобщо има такава) е нищо повече от всепоглъщащо произведение на изпълнителското изкуство, доминирано от цезаризъм. Трамп е необразован егоманиак и няма нищо общо с политика и идеология. Той няма нищо общо и с Републиканската партия. На неговата армия от поддръжници отдавна не им пука за партията. Феноменът, който създаде и оглавява, е нещо по-голямо и по-опасно от него.

Фашистките движения нямат систематична идеология. Успешният фашизъм не беше толкова посветен на политика, колкото на силния лидер (Дуче и Фюрер), на които да бъде поверена съдбата на нацията. Какъвто и да е проблемът - те ще го разрешат. Каквато и да е заплахата, вътрешна или външна - те ще я смажат. За да се разбере как подобно движение може да превземе и унищожи демокрацията, трябва да се погледне вътре в Републиканската партия. Тя не е в състояние да спре изгряващия фашизъм в Америка. Тя го създаде. Последователите на Трамп не са лоялни към Републиканската партия. Те са лоялни към карикатурния фюрер Трамп. Идеите му да построи стена между САЩ и Мексико, да депортира единайсет милиона емигранти, да забрани достъпа на мюсюлмани в Съединените щати и всекидневно доказаните му лъжи са само скромна илюстрация на горното. Ако тук не съществуваше политически коректна риторика, то със сигурност медиите биха описали поведението му в президентската надпревара като бесовете на един вилнеещ расист-мизантроп и простак. (Което те всъщност завоалирано правят.)

Рейгън несъмнено е един от най-големите демони не само в американската президентска история, но и в собствената си партия. Но историята на Франкенщайновото творение не свършва с неговото президентство. Тя има продължител в лицето на неговия вицепрезидент, който през 1989 година е новия президент на САЩ - Джордж Хърбърт Уокър Буш. В сравнение с предшественика си ястреб, той е повече от умерен (да не повярва човек!). А и не е необходимо да бъде чак такъв ястреб като Рейгън и Никсън, защото основите на творението са вече поставени и утвърдени. За Джордж Буш е необходимо само да продължи зададената посока на институционален расизъм, който по възможност да е по-завоалиран от този на предшествениците му. И той го прави. В предизборната си кампания срещу кандидата на Демократическата партия Майкъл Дукакис се появява рекламата "Уили Хортън". Тя определено е подобрено издание на "Кралицата на социалните помощи", но има същата мисия - да демонизира хората с черен цвят на кожата и да плаши белите американци. (Страхът е голяма и основна движеща сила при взимането на решение в президентските избори.)

Уили Хортън е роден на12 август 1951 година. На 26 октомври 1974 година е осъден на доживотен затвор за убийство, нападение, въоръжен грабеж и изнасилване. На 6 юни 1986 година, след 12-годишен престой в затвора е пуснат в домашен отпуск за добро поведение. Но след него, вместо да се върне в затвора, Уили извършва нови тежки престъпления. Изнасилване, грабеж и нападение. След това е осъден на две доживотни присъди, плюс осемдесет и пет години. Това е сухата статистика по случая.

Истинското име на Уили Хортън е Уилям Хортън. Той е чернокож. Името Уили, което е умалително от Уилям представлява расов стереотип - нарицателно на голям, грозен, тъп и агресивен чернокож. Това е Уили - нещо като българското Ганьо, но с по-друго съдържание.

През 1988 година, когато е пусната негативната реклама срещу кандидата на Демократическата партия Майкъл Дукакис, мениджърът на кампанията на Буш заявява: "Докато свърши кампанията - те (избирателите) все още ще се чудят дали всъщност Уили Хортън не е кандидатът за вицепрезидент на Майкъл Дукакис". След тази реклама следва и друга. Известна като рекламата на "Въртящата се врата", през която от затворите биват пускани чернокожи престъпници на свобода. Джордж Буш печели изборите срещу Дукакис и продължава делото на предшествениците си. Да поддържа страха и омразата срещу черните хора в американското общество на базата на расови стереотипи. В този смисъл, и от тази гледна точка, и неговото президентство може да се определи като успешна част от цялостния проект на Франкенщайн да създаде чудовищен кандидат или кандидат - чудовище, какъвто е Трамп. Буш баща губи изборите за втори мандат от Бил Клинтън, но огънят на идеята е съхранен и предаден на сина Джордж Буш.

Той става президент през 2001 година след изключително оспорвани избори, които де факто губи, но ги открадва с помощта на решение на Върховния съд. На Буш с основание биха могли да му бъдат приписани много грехове, но точно расизмът не е между тях. Пък и на него не му е необходимо да хвърля усилия за нещо, което е отдавна създадено и установено като обществени взаимоотношения. Неговата мисия за осъществяване на проекта Франкенщайн беше друга. След като в продължение на години Републиканската партия провеждаше скрита расистка политика, за да оживее чудовището, бе нужен само един компонент - икономически провал и финансова криза. В тази посока, Джордж Буш изпълни мисията си брилянтно.

Законът Граам-Лиич-Блайърли (GLBA), известен още като Закон за модернизиране на финансовите услуги, е подписан от Бил Клинтън и влиза в сила на 12 ноември 1999 година. С този закон се отменя дотогава действащият Закон Гласс-Стийгъл (GSA), приет по времето на Франклин Делано Рузвелт, като една от мерките за преодоляване на Голямата депресия от 1929 година и за предотвратяване на подобни кризи в бъдеще. С приемането на новия дерегулативен закон (GLBA) се премахват бариерите на финансовите пазари между банковите компании. Дотогава, на тях им е забранено да действат като комбинация на инвестиционни банки, търговски банки и застрахователни дружества. Новият закон е остро критикуван от Нобеловия лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц, като една от основните причини за последвалата финансова и ипотечна криза от 2008 година.

Със или без неговата критика - духът е изпуснат от бутилката и всичко, което е необходимо Джордж Буш да направи, за да се създадат великолепните условия за появата на Доналд Трамп е... да не прави нищо. Той така и възнамерява да постъпи, но атентатът от 11 септември 2001 година обърква сметките му. Буш тръгва на война срещу международния враг - глобалния тероризъм. Увлечен от това да търси оръжията за масово унищожение на Саддам Хюсеин (така и не ги намери тези пусти оръжия) той не обръща особено внимание какво става в собствения му двор. След самия атентат не само изглежда, но и показва, че е страхливец, криейки се от щат в щат и от летище на летище, докато вечерта се връща във Вашингтон. Няколко дни по-късно, в позата на римски император, повежда война със силите на злото, защото на практика не знае нито как, нито какво да прави със собствената си финансова система и икономика. А те, освободени от юздите на регулационните ограничения, бавно, но сигурно се свличат надолу по пътя към пропастта.

През септември 2008 година става ясно, че царят е гол. Започва каскада от фалити на американски банки. Първа пада Лйимън Брадърс, повличайки и останалите след себе си. В страната настава паника и хаос, защото освен банковите фалити и загубата на средства, хората започват да губят и жилищата си заради невъзможността да обслужват ипотечните си кредити. Американците "изведнъж" като гръм от ясно небе установяват, че икономиката е не само съсипана, но и изнесена под носа им в други страни чрез аутсорсинг. Над Съединените американски щати надвисва призракът от Голямата депресия през 1929 година. И точно тогава... втория мандат на Буш свършва.

Малък завой - назад и на дясно...

През февруари на 1996 година Рупърт Мърдок се обръща към Роджър Ейлс (бивш стратег на Републиканската партия) с искането да създаде новинарски телевизионен канал, който Мърдок ще финансира. Ейлс приема и така е поставено началото на републиканската пропагандна машина, която копира пропагандната машина на Гьобелс. На някои подобно твърдение би се сторило преувеличено. Но за онези, които подлагат на съмнение тази оценка, ще кажа, че решението за създаването на Фокс Нюз (в последствие Фокс Нюз Ченъл) от политическа гледна точка е не само далновидно и умно, но направо гениално. Фокс на английски означава лисица. Тоест в буквален превод това е канал за лисичи новини, притежаван от доказан стар лисугер, какъвто е Мърдок. Фокс Нюз е телевизионен новинарски канал, в който фактите са подменени с мнения. А личните мнения са факти (научни, обществени, социални, и най-вече политически). Умно, нали...

Когато Фокс Нюз избълва, че сестра ти е космонавт, ти иди да доказваш имаш ли сестра. Същият този канал през 2000 година първи съобщава в полунощ изборната победа на Джордж Буш, преди да са получени окончателните резултати от щата Флорида. Фокс Нюз се превръща в дом и храм на всички консервативни и крайно екстремистки настроени коментатори и идеолози на Републиканската партия. Фокс Нюз всекидневно залива републиканската си зрителска аудитория с лични мнения, представяни за факти. Като например, че промени в климата не съществуват и идеята за глобално затопляне на планетата е глупост, родена от празни либерални глави.

Фокс Нюз е "родилният дом" на едни от най-известните трамписти като Сара Пейлън (бивш губернатор на Аляска и кандидат за вицепрезидент на Джон Маккейн) и Мишел Бакман (бивш конгресмен от щата Минесота). Първата, която трябваше да послужи като керосин в президентската кампания на Джон Маккейн е известна с пословичната си глупост и необразованост, гарнирани с екстремизъм във всеки един от възгледите й. Маккейн не стана президент, но Пейлън остана в историята като карикатурно нарицателно за глупост. Втората е известна с екстремистките си прояви на политик-ястреб срещу абортите, правата на хората с хомосексуална ориентация и е свързана с официалното създаване на фракция в републиканската партия на Чаената партия (The Tea Party) в Американския конгрес.

Ако Доналд Трамп не спечели изборите през ноември (вече казах, че няма, защото президентските избори не се влияят от социологически проучвания, дебати и статистически модели, а от демографски фактори), то на следващите през 2020 година въобще не бих се учудил, ако видя републиканска кандидат-президентска двойка Сара Пейлън и Мишел Бакман. Защото по-надясно от тях са само черните дупки в космоса... Доналд Трамп ще е загубил, защото не е бил достатъчно консервативен!

Ролята на Фокс Нюз е, че под камуфлажа на новинарски канал, всъщност разпространява републиканската пропаганда, в която "новините" (фактите) са заместени с лични мнения, внушения и манипулации. След двайсетгодишно промиване на мозъците на републиканския електорат, Фокс Нюз е една от основните причини за днешното състояние на Републиканската партия. На подобен успех, убеден съм, и Гьобелс би завидял...

Сега... Върнете се малко по-нагоре там, където говоря за "Там" и "Тогава" и сравнете основните характеристики на предпоставките и средата с тези на "Тук" и "Сега". Те са почти идентични от гледна точка на това, как възникват лидери като Мусолини и Трамп. Те имат и общ "родилен дом", който е икономическата и финансова кризи. Това има пряко отношение към тезата, че Трамп е провален фашист (но все пак фашист), а трампизмът е политика на загуба и реванш.

Защо?...

В процеса на дебат какво са трампизмът и трампистите съществуват две основни схващания. Едното е, че те са яростни расисти, а другото е, че са икономически стресирани в резултат на световната глобализация. Този поглед към дебата, в опит да се създаде идеологически фиксирана догма по въпроса на ортодоксалния спор кое е първо: кокошката или яйцето, или обратното, не е от полза, и би могъл да роди нещо уникално глупаво. А трампизмът има голямо значение за развитието на дебата в американската политика. Ето защо е важно да бъде добре разбран откъде идва.

Твърдението, че поддръжниците на Трамп са обединени от икономическа несигурност в резултат на глобализацията, не е вярно. Това е мит. Първо, защото 97% от поддръжниците му са бели, и второ, защото икономическата несигурност и стресираност при малцинствата са много по-големи, отколкото при белите. Респективно - в този случай малцинствените групи са изкупителна жертва на социалния просперитет на белите, който видимо се топи.

Опитът да се представи трампизмът само и единствено през расовата призма, също не издържа тежестта на социологическите данни и аргументи. Виждайки по-горе доказателствата, отхвърлящи идеята за икономическа стресираност, това би било много наивен и опростенчески начин на мислене за това, как функционират обществото и социалните групи в него.

Независимо че Трамп не е модерен революционер, съществува историческото клише, че необразованите хора, които не виждат по-далеч от носа си, са психологически мотивирани да подкрепят революционни фигури. (Справка - всички леви революции...)

Сред най-яростните привърженици на Трамп преобладават мъжете, а не жените. В представително социологическо изследване на Галъп, обхващащо 85 хиляди участници, е видна силна корелация, че поддръжниците на Трамп са здраво свързани и повлияни от неестествено високия и продължаващо растящ ръст на смъртността сред белите американци в последните 10-12 години. При тях, с гимназиално образование на възраст между 45 и 55 години, за периода от 1999-2014 година ръстът на смъртност се е увеличил до 134 на 100 000 души. При чернокожите със същите показатели, той е 581 на 100 000 души, а при латините е 262 на 100 000 души. При последните две групи той не е претърпял съществена промяна през последното десетилетие. Но при първата група, на белите хора, той е невиждано висок досега. Същото се отнася и за случаите на самоубийства при белите американци. Друг аргумент, който намира, че третата група от хората, поддържащи Трамп, са настроени срещу имигрантите и бежанците, са всъщност най-изолирани от първите две групи на икономически стресираните и расистите. Те живеят в сравнително расово хомогенни бели общности.

Според същото социологическо изследване на Галъп има силна обвързаност между поддръжниците на Трамп и белите гласоподаватели без висше образование. Тоест - те не са толкова икономически, колкото расово мотивирани да го подкрепят.

Трампизмът е реакция срещу ерозията на привилегията, превъзходството и централната роля на белите мъже в американския живот. Това води до същественото заключение и ключов аргумент, че трампизмът е свързан със загуба, и тази загуба е видима и реална.

За да я илюстрирам с конкретни данни, ще приведа за пример официална статистика от щата Джорджия. През 1980 година бялото население в този щат е малко над 70%, чернокожите са малко над 23%, а латините и азиатците са под 1%. Според преброяването на населението от 2015 година, белите в щата Джорджия са 53%, черните са 35%, латините са 10%, а азиатците са 4%. С други думи, ако си бил 25-годишен бял мъж в Джорджия през 1980 година, ти живееш в черно-бял щат и белите са голямо доминиращо мнозинство. Днес същите тези мъже, които са прехвърлили 55 години живеят в щат, където все още са мнозинство, но... на ръба. Ако се следва демографската тенденция през 2060 година белите американци ще са съответно 38%, черните 37%, латините 20%, а азиатците 10%. Тоест - белите отдавна няма да са мнозинство в щата, защото останалите "расови" (Поставям расови в кавички, защото расата е социално дефинирана конструкция, която без тази дефиниция не съществува, б.а., Е.-У.Б.) групи от черни, латини и азиатци ще са в мнозинство. И тази констатация ще е валидна за мнозинството от американските щати.

Ето това е загубата в най-общия й вид!...

В по-конкретен тя се проектира в това, какво значи да си бял американски мъж в щат с преобладаващо бяло мнозинство. Означава много. Означава социален статус, който рефлектира върху целия ти живот. От кандидатстването за заем пред банка, за да си купиш жилище или кола, през отношението на полицията, когато те спре на тротоара или на пътя, през мястото, където живееш, работата, която работиш, мястото ти в йерархията на работното място, образованието и здравеопазването, които получаваш, възможността да влияеш върху бъдещето на децата ти - списъкът от неписани, но на практика гарантирани, привилегии в сравнение с останалите е безкраен. Аз съм 100% бял американец, който предпочита да живее в расово и културно многообразно общество. Но!... Между белите американци аз и възгледите ми принадлежат към малцинство, представляващо между 30 и 40%. Огромна част от останалите бели не мислят като мен. Отношението на полицията, ако ме спре сам през нощта, е различно от това, ако съм с друг цвят на кожата. Ако кандидатствам за кредит в банката, аз съм 100% бял, независимо какви идеи имам в главата си. Привилегиите вървят с мен без значение защо и как. Тоест - аз не мога, дори и да искам, да отстраня факта, че съм бял. Това са плодовете на институционалния расизъм, в който привилегиите в американското общество се основават предимно на цвета на кожата.

Това не е мое лично мнение. Това са доказани, неоспорими факти .

Преуспяващата щастлива "бяла" Америка от шейсетте години на миналия век със силна средна класа отдавна не съществува. Това е видимо с просто око. (Тя е резултат на Втората световна война, след която Америка произвежда над 60% от световното производство. След края на Студената война и "откритието" аутсорсинг (износ на производството в други стани) единственото, което днешна Америка произвежда е виагра (ако и това производство е останало тук). Е... за да не бъда обвинен в предубеденост, ще кажа, че произвежда и коли. без да съм 100% убеден, че те имат щемпел "Made In The United States".)

Ако погледнем внимателно реториката на Трамп, която непрекъснато преповтаря препратки към това, да върнем нещата обратно назад, за да направим Америка велика отново (рекламация, гарнирана с ярост), тя индикира силно чувство на социална несигурност. В нея доминиращо присъства темата, посветена на отмъщението. Събирайки заедно всичките по-горе изброени компоненти, ясно се очертава кои са водещите фактори и мотиви на трампизма: Ерозията на бялото превъзходство в американския политически, социален и културен начин на живот. Чернокожите, латините и другите етнически малцинства имат оплаквания и настоявания (изисквания) за по-добро отношение, уважение и равнопоставеност в съвременния американски живот. Но те никога не са имали привилегии като даденост, които сега губят. По дефиниция, те не се борят, за да си върнат нещо, което е загубено. Техните настоявания и претенции са ориентирани към бъдещето, към което този бял (трампистки) национализъм не е!

Има логика в това, че чувството на загуба и оплакване би следвало да идва от онези, които заемат най-ниското място в икономическата и образователна скала. Но да се върнем към факта, че Трамп получава най-голямата си подкрепа от белите хора, живеещи в хомогенни общности, които нямат контакти с имигранти или бежанци. Ако някой е заможен и определя себе си като социално реализиран и успял в съвременна Америка, или живее в регион, който е расово, етнически и културно многообразен, то е много по-малко вероятно политически да се самоидентифицира с това, че е бял. В този случай за него трампизмът е, ако не обиден като явление, то най-малкото анахронизъм. Това е едно от многото обяснения защо трампизмът има само 3-4% поддръжка сред младите хора. Трампизмът е политика на загуба, носталгия и жалба по миналото, което младите гласоподаватели не познават по обясними причини.

Във всяка друга страна подобно поведение ще се дефинира като етнически национализъм. В американския контекст - това е (и нищо друго освен това) бял национализъм. По много причини словосъчетанието от тези две думи има изключително силен заряд в американския политически и културен живот. Те са синоним на бялото превъзходство - алфа и омега на американския расизъм, фашизъм и неонацизъм. Дълбоко в своята същност трампизмът е политика на белия национализъм.

Социологическите изследвания и моделите в политологията, предсказващи резултатите от президентските избори, са не само отдавна готови, но и категорични в оценката си. Те предвиждат победа за кандидата на Демократическата партия Хилари Клинтън. Двата основни фактора - състоянието на икономиката и популярността на предшестващия президент (Барак Обама), недвусмислено накланят везните в нейна полза. Въпросът от изборите на 8 ноември е не дали, а с колко процента ще победи. Всички прогнози и модели индикират оспорвани избори и победа за Клинтън с малка преднина. Аз съм съгласен с тези прогнози, макар да съм скептик по отношение на социологическите проучвания. Не намеквам, че са манипулирани, но статистическите модели, на базата на които се правят изводите, нямат 100% категоричност. Има едни "плуващи" 4% на статистическа грешка, които в контекста на реалните избори могат да означават много. Онова, в което нямам и 1% съмнение е, че предстоящите избори ще бъдат решени от демографските фактори. А те определено не са в полза на Доналд Трамп и Републиканската партия.

Така, както американската империя е пародия на британската империя, така и модерният американски фашизъм и лидерите му са пародия на европейския(те). Национализмът обаче "там и тогава" и "тук и сега" е един и същ. Той не е пародия. Той е политически феномен, белязал световната история на целия двайсти век и прекрачил в двайсет и първи век по-жизнен и по-силен от всякога. Неговите корени са дълбоко впити в епохата на колониализма, когато цели държави са били завладявани и безмилостно експлоатирани на основата на разбирането за расово превъзходство. Това мракобесно средновековно схващане е живо и днес.

Национализмът е духовна "патерица" за емоционално и интелектуално недоразвити (изостанали) хора. Той е последно убежище за всеки социално провален индивид, за когото идеята за успехите на държавата са по предпочитано средство за идентификация, отколкото представата за неговия собствен провал.

Алкохолът, наркотиците, насилието, религията и тоталната деструктивност сами по себе си не са по-устойчиви убежища от национализма, защото той обединява и съдържа в себе си всички тях.

Със загубата на Трамп на президентските избори трампизмът няма да умре. Още по-малкото ще се дискредитира. Всеки, който мисли обратното, би бил ужасно наивен. През 2002 година, в съвременна обединена Европа, крайнодесният националист политик Жан-Мари Льо Пен се включи в президентската надпревара във Франция и стигна до балотаж. Това му представяне обедини френската политическа класа и Льо Пен беше размазан с 82% загуба срещу 12% процента подкрепа. Петнайсет години по-късно дъщеря му е само на 1-2 кризи разстояние от президентския пост и властта.

В Америка трампизмът е фашизъм (макар и карикатурен), надигащ се под прикритието на белия национализъм. Той е проекция на ескалираща културна война на световете, в която цветовете на кожата са определящият фактор. Това е война на с(ц)ветовете (но не по Хърбърт Уелс). Поляризацията в американското общество, достигнала точката на кипене, не се основава на идеологически и принципни различия, а на расови напрежения.

Тъжно е... много е тъжно, но е така!

Тази война не е започнала вчера и няма да свърши утре. Промяната в културните нагласи на обществото отнема десетилетия и векове. Има някаква ирония в това, че в битката срещу модерния американски фашизъм и национализъм се изправи не някой друг, а една жена. Ирония е и това, че чернокожите американски жени, които са вторият по големина гласоподавателен сегмент, и етническите малцинствени общности (черни, латини, азиатци и мюсюлмани) ще решат не само съдбата и бъдещето на утрешна Америка, но и на света.

Аз не само вярвам, но и съм дълбоко убеден, че това бъдеще ще е добро! Защото само при мисълта, че Америка може да осъмне с Доналд Трамп президент, ме кара вечер да заспивам със запалена лампа.

А аз предпочитам да спя на тъмно и да сънувам приказни сънища...

September 2016, New York - USA

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

1. Името на кандидата за президент от Републиканската партия на САЩ е транскрибирано в текста като Доналд Трамп, а производното от него нарицателно като трампизъм, противно на установената практика в България, но в съгласие с американското произношение на името му. [обратно]

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.09.2016, № 9 (202)