РАЗКЪСАНИ МРЕЖИ
Американските културни войни

Едуард-Уилям Брадфорд

web

От възникването си като държава до сега, САЩ са участвали в тринайсет войни (по смисъла на дефиницията за война). С изключение на войните във Виетнам и последната в Ирак - всички други (формално) са спечелени. В цифрата тринайсет не влиза така наречената "Студена война", но в нея няма нито победители, нито победени. Само с двеста и трийсет годишна история днес, Америка е безспорна суперсила в света. Последното се отнася най-вече в научно-техническо, финансово, икономическо и военно отношение. И като такава, днес Америка е въвлечена в безброй културни войни, които не е в състояние да спечели. Каква ирония...

Понятието култура на дефинитивно ниво е разтегливо и създава безброй подводни камъни при употребата му в академичен контекст. За да се предпазят от този ефект, политолозите го определят като Soft concept (мека, в смисъла на разтеглива дефиниция). Онова, което се разбира в масовия смисъл на употреба на тази дефиниция, се отнася най-вече до художествената култура - литература, музика, театър и кино, балет, живопис, фотография и архитектура. Но културата има много по-широко значение. Има политическа култура, икономическа култура, социална култура (към която спада и поведенческата) култура на храненето, култура на малцинствата и т.н. Така че, ако не е направено уточнение в какъв контекст е употребено понятието, то би могло да се разбира във всякакъв. Със сигурност, културата е нещо по-малко от цивилизацията. Една цивилизация може да включва в себе си няколко култури. Но къде е разликата или границата между тях?

Когато кажем Америка - за цивилизация или за култура говорим?

Най-известната книга на Самюел Хънтингтън "The clash of civilizations and the remaking of the new world order" (Сблъсък на цивилизациите и създаването на новия световен ред) бе подложена на унищожителна критика в академичните среди, защото той не успя да дефинира точно понятието цивилизация и поради факта, че вижда само конфликт, но отказва да види възможности за сътрудничество. Книгата не дава изчерпателен (още по-малкото еднозначен) отговор на това предстоящият сблъсък на цивилизации ли е, или на култури. 

Аз възприемам два типа цивилизации. Западната цивилизация на ускорението, към която причислявам САЩ, Западна Европа и Япония, и Източната цивилизация на забавянето, към която причислявам Азия и Латинска Америка, макар че последната в повечето модели се разглежда като вариант на западната цивилизация - все пак е произлязла от Испания и Португалия. Вододелът между двете се съдържа в намирането на отговор на въпроса как да победим мисълта за смъртта като неразделна част от живота. По принцип всички религии се опитват да отменят смъртта като факт. Когато обаче една цивилизация (или общество) отмени култа към смъртта, тя (то) губи своята енергия и започва да се разпада отвътре. Както Паскал заявява: "Цялото нещастие е в това, че човекът не може да понесе да бъде сам." Влечението към колектива се основава на страха от смъртта, на невъзможността човекът да живее с мисълта за собствената си смърт. Това междувпрочем съвсем не е американски патент. Това е основата на всички фундаментализми, религии и идеологии в историята на човечеството. И тук съответните цивилизации са направили своя културен избор. Цивилизацията на ускорението се стреми към власт над машината (компютъра), защото той е безсмъртен. Цивилизацията на забавянето се стреми към власт над плътта чрез власт над духа. Защото според азиатската философия - машината смущава духа. В това обяснение ли да търсим мотивите за отказа от модерност в съвременния ислямски свят, който за съвременна Америка е неоспоримо културно предизвикателство. 

Ако погледнем по-назад във времето ще видим, че генезисът на това предизвикателство (конфликт) е в обстоятелството, че американската култура произлиза от религиозната доктрина на протестантизма. Тя е религия (култура) на икономическата обусловеност и необходимост. При исляма тези компоненти отсъстват. И макар неговите корени да произлизат от юдеизма и християнството, не можем да не отчитаме като културен фактор географското пространство, в което той възниква и остава до наши дни. Би могло да се твърди, че това пространство е повлияно в културно отношение от предшестващите Исляма Египетска, Шумеро-Акадска и Асиро-Вавилонска цивилизации. Ако не друго - най-малкото икономическото отношение към фактора време в цивилизацията на ускорението и цивилизацията на забавянето е различно. За Америка - времето е пари и това е стойност, докато за ислямския свят то няма стойност.

Умирането на една цивилизация не става в рамките на един човешки живот. То не е като днеска я има - утре я няма. Този процес отнема десетилетия или векове. Онова, което със сигурност към днешно време бих могъл да кажа, е, че ислямската цивилизация загива. Не толкова заради факта, че на доктринално ниво тя е замръзнала във времето, когато е била създадена, колкото поради обстоятелството, че към днешно време тя не е успяла да създаде нито една държава, която да съчетава традиционните ислямски ценности и проспериращ икономически модел. Не на последно място, от времето на възникването си до наши дни тя не е дала категоричен отговор на въпроса: Какъв вид държава - светска или религиозна. И може би по това си прилича донякъде с Америка.

Макар формално (на законодателно ниво) в Америка църквата да е отделена от държавата - неформално това не е така. Различни религиозни (най-често фундаменталистки) формации участват активно в съвременния политически живот на Америка. Културните войни, породени от споровете: за или против абортите, за или против правата на гейовете и лесбийките, за или против ролята и мястото на жената в съвременния обществен живот, за или против изучаването на религия в училищата, разкъсват и изтощават до смърт позитивния културен потенциал на страната. Може би тук е мястото да отбележа, че от всички фундаментализми най-опасен е този в Съединените щати. Ние сме убедени, че живеем в God’s own Country (Страна, притежавана от Бога). Това е основополагащо за американската политика с нейните протестантски корени и изкристализира в разбирането, че ние винаги сме прави. Отказът да отчетем реалното съществуване на интереси и страхове в ислямския свят най-добре илюстрира горното твърдение.

В този контекст е добре да се отбележи положителният европейски опит в тази посока. Европа отговаря на фундаменталния въпрос "Какъв вид държава?" още през шестнайсти и седемнайсти век. 1534 година - създаването на англиканската църква по времето на Хенри VIII и пълното отделяне на църквата от държавата, опустошителната Трийсетгодишна война, завършила с мирния договор във Вестфалия (в този договор има специална клауза, регламентираща пълното отделяне на държавата от църквата), Аct of toleration (Акта на толерантност) от 1689 година, приет от британския Парламент, с който се дава равнопоставеност на всички религии в Британската империя. Нито ислямският свят, нито Америка имат подобен културно-исторически опит, което рефлектира в днешната им взаимна подозрителност и враждебност.

Какво е Америка?... Почти няма политически коментар за Америка, който по един или друг начин да не поставя някакъв акцент върху двестагодишната американска демокрация. И малцина изобщо обръщат внимание върху факта, че Америка е страна с демократична избирателна система, но не е демокрация, а република (разликата е огромна). Тя възниква като република, но в началото право на глас са имали само хора с определен имуществен ценз. Правото на гласуване на жените и чернокожите се установява доста по-късно. В този контекст - американската политическа система се придвижва в посока демокрация, но все още остава република. Един от елементите на републиката - така нареченият Electoral College (Избирателен колеж), създава парадокса, че даден кандидат за президент би могъл да спечели Popular vote (избирателния вот) и да загуби изборите. Последния такъв пример е през 2000 година. Кандидатът на Демократическата партия Ал Гор имаше около петстотин хиляди гласа повече от кандидата на Републиканската партия Джордж Буш, но загуби изборите точно заради наличието на избирателния колеж. 

В този ред на мисли е уместно да се каже, че Ню Йорк не е Америка и Америка не е Ню Йорк. Около 70% от триста милионното население на Америка е концентрирано по източния и западния бряг на страната. И само около 30% във вътрешността, която по територия обхваща четири времеви зони. Деветдесет процента от хората по света свързват представите си за тази страна с Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анжелис, Сан Франциско, Чикаго, Атланта и Хюстън. Това са центровете на либералната мисъл, финансовите институции, медиите, развлекателната индустрия и високите технологии. Безспорното рекламно лице (без конкуренция в това отношение) са пейзажите от Манхатън, но колко души всъщност знаят, че това е квартал на Ню Йорк и е остров. И макар всички изброени градове да звучат някак си познато (кой не е гледал американски филми?), това не е истинското лице на Америка. Истинското лице на Америка е вътрешността на страната с безброй малки градове и села, отдалечени на десетки мили един от друг. Консерватизмът и ретроградността, религиозният фундаментализъм (визирам по-скоро християнския такъв) в щати като Монтана, Аризона, Северна и Южна Дакота, Юта, Небраска, Айдахо, Мисисипи, Южна Каролина, Джорджия или Алабама са определящи културни характеристики за изброените региони. Да се обявиш за либерален в южните щати е точно толкова еретично, колкото да заявиш, че си консервативен в град като Ню Йорк. Демаркационната линия между либерализъм и консерватизъм е аналогична на 38 паралел, където е демаркационната демилитаризирана зона на границата между Северна и Южна Корея. Разбира се, в южните и централни щати църквата е с неимоверно по-силно влияние, защото умее да запълва пространствата на въображението, останали свободни вследствие дилетантската житейска практика. Това донякъде е обяснимо като се има предвид, че държавата постоянно натрапва на хората клишета, противоречащи на жизнения опит. Но на какво друго би била способна държава, която е прояждана отвътре.

Приливната вълна от Третия свят залива Америка. Големите американски градове стават все по-малко американски, защото са превземани от мнoгoбройни гета на други раси и националности. Това самоизгризване отвътре има своята аналогия с упадъка на Римската империя, превзета малко по малко от робите. Днес гастарбайтерите и имигрантите в метрополиите имат статута на някогашните роби в древния Рим - та дори по отношение на правосъдието. Загубата на влияние на религията в мегаполисите я радикализира до краен екстрeмистки фундаментализъм и превръща южните и централни щати в истински Армагедон. Разбира се - в съответствие с протестантската доктрина жената е основна мишена. Опитите да бъде поставена в подчинено положение в обществото ражда ответна реакция и мощни феминистки движения. Този антагонизъм на половете в споменатите по-горе гета се изражда в поведенчески стереотип. Момчетата от малки биват възпитавани в духа на това, че майка им (както всички останали жени) е кучка, а момичетата в това, че бащите им (както всички останали мъже) са кучи синове. Подобна проекция на семейна култура може да се забележи ясно в почти всяко обществено училище, където преобладаващата част от децата са с по един родител (ако и него го има изобщо). При такъв антагонизъм на половете трябва ли да се учудваме защо общността на гейовете и лесбийките в мегаполисите е толкова мнoгoчислена и добре организирана. 

В американското общество парите са на върха на ценностната система. Това се знае от всички, но е осмислено от малцина. Дори в страна като Америка, три четвърти от населението трудно би могло да бъде причислено към понятието човечество. По никакъв признак - материален, финансов, културен, социален или политически. В този смисъл, за мен разпространението на СПИН отдавна не е здравен проблем за страната. Той е изцяло културен. Трудно ми е да повярвам че в 21. век в страна като Америка някой не знае елементарни неща за наличието, произхода и последиците на болестта. За просветителска, изследователска и образователна дейност бяха и продължават да се харчат стотици милиони долари. Безплатни презервативи могат да се намерят във всеки нощен клуб или ресторант. И въпреки това, все още няма решителен поврат в бройката на новозаразените случаи. Което идва да покаже, че става дума за културен избор. И ако в началото на осемдесетте години на миналия век СПИН беше смъртоносна чума, отнела живота на милиони, то днес чумата на големите градове е друга - наркотиците. Както едната, така и другата са културно отрицание на ценностната система на онази една четвърт от населението, която може да се идентифицира с понятието човечество.

Съществува определена корелация (зависимост) между социалния статус и процента на заразени със СПИН. Не е за учудване, че най-голям брой заразени има между малцинствените общности (чернокожи, латини, имигранти, и гей). Каквото и да кажа, за да обясня защо това е така, едва ли нещо би илюстрирало генезиса на тази трагедия по-добре от автентичните думи на едно 18-годишно чернокожо момче от Ню Йорк: "Взимам кристал мет (кристален метамфетамин, б.а., Е.-У.Б.) за да мога по-лесно да се заразя със СПИН. Това ще сложи край на мъките ми. Ще получа безплатно жилище, храна, лекарства и малко пари. Когато нямаш шанс за нищо друго в този живот - това е много. Ти не знаеш какво е да си момче от гетото. Емигрант, чернокож, гей и наркозависим... Аз представлявам четирикратно малцинство в тази страна. Какво мислиш, че бих могъл да постигна като такъв?... Но след това бих могъл да помогна на други мои приятели да се заразят. Така и те ще се измъкнат от мъките. Ще се опитам да заразя колкото мога повече." Подобна изповед трудно се побира в съзнанието на хора, които живеят извън Америка. Логиката в разсъжденията на това момче звучи абсурдно. Но кой и къде е казал, че няма абсурдна логика, която също е логика (макар и абсурдна). Не знам дали закономерно или случайно, но във всеки случай иронично точно столицата на Америка Вашингтон е крайно показателен пример за културните диспропорции на тази страна. Съотношението (най-грубо изразено) между бедни и богати е 90 към 10. Престъпността в този град надвишава в пъти средния ръст на престъпност за целите Съединени щати. Същото се отнася и до случаите на заразени със СПИН, което в процентно отношение спрямо броя на населението приравнява Вашингтон със страни като Южна Африка, Замбия, Ботсвана, Лесото, Зимбабве, Нигерия или Етиопия, където повече от половината население е вирусоносител на СПИН. Може би някой бюрократ би определил проблема като здравна епидемия, хуманитарна трагедия или каквото още там се вписва в лексиката на бюрокрацията. Но за мен това не е нищо друго освен съзнателен културен избор, отричащ напълно цяла една култура. Културата на преуспелия бял американец.

В последната си книга "Who are we" (Кои сме ние) Самюел Хънтингтън говори за така наречените "torn nations" (разкъсани в културно отношение нации) и като пример за такава държава сочи днешна Турция, която е разкъсвана от ислямската и светската култури. Паралелът с Америка, като културно разкъсана нация, е недвусмислен. Казал го е в прав текст. За съжаление, във финалните изводи, този иначе блестящ преди време академичен ум, деградира до нивото на политически расизъм. Без съмнение! Защото той разглежда културните характеристики като расово присъщи. Или с други думи - културните характеристики на белите американци, населяващи северната част на страната са добри, докато тези на населението в южните щати с произход от Латинска Америка са лоши. Единственото, което мен ме интересува в случая, е доколко тази негова проява на расизъм е била осъзната, или не. Защото ми е малко трудно да повярвам, че точно някой като него не би си дал сметка за това. И ако това е позиция на осъзнат расизъм - то това генерално променя много неща.

Националната идентификация играе важна роля при определянето на един или друг културен избор. Националната идентичност на Америка не може да бъде извадена извън контекста на общото й минало с Британската империя. Съществуването на Америка никога не е било заплашвано от никоя война с изключение на гражданската и може би донякъде войната от 1812 година с Великобритания. Поради което, враговете винаги са били само идеологически определени: Тези, които отричат американския начин на живот, които и да са те. Какво на практика означава да си американец? Дали наличието на американски паспорт и гражданство изчерпват отговора на този въпрос. Разбира се, че не. Роден и израснал в Америка, също не изчерпва отговора на този въпрос. Моето определение е, че американец е всеки, който се самоопределя като такъв, споделя (принадлежи) към американската кауза и американските ценности. А тяхната йерархия според мен е обърната с главата надолу. За колко хора по света алчността би могла да е ценност изобщо, още по-малкото на върха на ценностната система? В Америка е. Фактът, че да се самоопределиш като алчен, тук е ценност, а не недостатък, е повече от притеснителен. Корените на това (меко казано) недоразумение са далеч назад при възникването на протестантизма, който в основата си проповядва пестеливост и натрупване на блага (респективно капитал). Протестантизмът е основна съставна част на западноевропейската и американската култури. Когато е възникнал по времето на Хенри VIII, призивът за пестеливост е имал съществен смисъл. Хенри VIII е и един от най-пестеливите английски крале. Пет века по-късно, това разбиране е доведено до крайност, изродена в невиждана алчност. И тази алчност поражда нов парадокс. Най-алчни са онези, които имат най-много. В последните няколко години терминът Уолстрийт навлезе с негативен контекст в медийното пространство. Стигна се дотам, че се появи девизът "Уолстрийт срещу Мейнстрийт (Wall street vs. Main street - в смисъл на елитите срещу народа), който е пълен абсурд. Защото Уолстрийт като културна характеристика не се различава по нищо от тази на Мейнстрийт. Разликата е само в това, кой колко има и кой на коя стрийт е. Но като позиция и отношение към парите е абсолютно една и съща. Уолстрийт не е само физическо място, където се намира Ню-Йоркската фондова борса или туристическа атракция в Манхатън. Уолстрийт е цяла една култура на поведение и светоглед, които трябва да бъдат разрушени из основи или в най-лошия случай - реформирани из основи. Защото проблемът не е в банкерите и брокерите. Проблемът е в отношението на хората към капитала като средство за влияние и упражняване на власт. Всеки на тяхно място би действал по същия начин. Икономическата логика на капитализма е стремеж към все повече и по-големи печалби независимо от цената. Или, казано с други думи - целта оправдава средствата, което не е нищо друго освен еманация на цинизма. Последното, за съжаление, се оказва и основен девиз на властта. На всяка власт и навсякъде по света, където има капиталистическа икономическа система.

Дали капитализмът се е изчерпал като икономически модел, или не - бих оставил на икономистите да отговорят на този въпрос. Споровете за и против свободния пазар, за и против регулациите в него са банални. То е все едно като постоянно да поправяш течащия покрив на една сграда, на която всъщност основите са сгрешени и поддават. Капиталистическият призив за постоянно и увеличаващо се потребление (изразено най-общо казано в консуматорство), защото то създава ръст на икономиката, трябва да се промени. Защото този призив (разбиране) има съответната социална страна, чиято цена (включително финансовата) имат предел. Няма такова нещо като висока или ниска цена особено в социалните взаимоотношения. Има възможна цена, която обществото и индивидът са в състояние да платят. За съжаление, в настоящия момент в Америка не само социалната цена достигна своя предел. Финансовата също. Дългът, трупан в продължение на десетилетия с единствената цел икономиката да върви постоянно нагоре, е на масата. Някой (ако изобщо има кой) трябва да го плати и то трябва да го плати не утре, а сега - веднага. Населението, което десетилетия е било зомбирано от рекламната индустрия с "вълшебната" дума more (повече), е трудно да разбере, че всъщност е дошло време за less (по-малко). Толкова малко, че чак не достатъчно за мнозинството от населението. В началото на деветдесетте години Збигнев Бжежински в книгата си "Извън контрол" (Out of Control - Global Turmoil on the Eve of the Twenty First Century) обърна сериозно внимание на факта, че на американското общество му предстои да си наложи сериозни културни самоограничения, защото, ако това не се случи - социалната цена, която му предстои да плати, ще е непосилна (разбирай невъзможна). Но и това не е най-лошата новина. По-лошата е, че на американското общество му предстои насилствено да се откаже от усещането за тотална всепозволеност, породена в резултат на оформената имперска култура...

Империя ли е днешна Америка? Отговорът не е еднозначен. Корените на спора се губят в семантичното значение на думата империя. Историците и политолозите са на различно мнение, което изисква да разбираме добре езика, на който се води дискусията около определението. Според британския философ от шестнайсти век Томас Хобс времето, в което живеем, e структурирано от незначителна реч, реч незначеща нищо и нейните подпомагащи евфемизми. Това не се е променило кой знае колко в наши дни. Формално погледнато, Америка не е империя. Липсват някои съществени атрибути на историческото определение за империя, макар символите, церемониите, институциите и структурите на властта да са абсолютно имперски. Но неформално... Това е единствената най-могъща империя в съвременния свят. Военна, икономическа и политическа. Като отправна точка на горното твърдение може да послужи американското изискване за глобално (световно) превъзходство (хегемония). Най-близките езикови аналогии с тази на официалната политика на американското правителство са империя и империализъм, които са в противоречие на традиционното политическо самоопределение на Америка. В американската политика е много нежелана употребата на думата империя. Позволяват си го само либерални политолози и то в академичен контекст. Но в политическата и медийната лексика думата империя е табу по редица причини. Всяка империя се нуждае от глобален ред. В този смисъл усилията на Америка да поддържа ред в метрополията и неформалните си протекторати е очевидна. Редът обаче в културно отношение се основава и на морален пример, какъвто, уви, Америка не може да бъде за останалите в никакъв смисъл. Според Имануел Кант - "Моралното влияние е възможно само чрез размисъл, самоопределение и смелост (кураж) да не се сътрудничи". За съжаление, след края на Студената война, Америка не е в състояние повече да излъчи изпълнено със смисъл културно послание към останалата част от света. И това не е съвременен парадокс. Програмата на Удроу Уилсън към Мексико за така наречения "морален империализъм", в периода между 1913 и 1915 година, е последвана от пълно фиаско. С изключение на Римската империя и френската абсолютна монархия културната власт не е надживяла упадъка на държавите, които са я установили. Културната хегемония, основана само на английския език, не е индикатор за имперска сила и не зависи от него. Затова е нужно да се разграничи директният културен ефект на имперско управление от това на икономическата хегемония и двете заедно от независимото постимперско развитие.

Ако вземем за изходна точка историческите, икономическите и политически аналогии с империите от седемнайсти век към днешно време, то едва ли би било лишено от смисъл да се каже, че Америка е всъщност пародийно продължение на Британската империя. Все пак, последната, ако не друго, е намерила израз на част от идеалите си в днешния Европейски съюз. Докато Америка на практика се реализира като империя на илюзиите. Едва ли някой би оспорил, че е непосилно трудно да поддържаш имперски ред и влияние в свят, чиято политическа карта постоянно се изпълва с провалени държави (протекторати), и в същото време да храниш илюзията, че американският начин на живот в метрополията не е нищо друго, освен живот в страната на безплатните понички. (Кой беше казал, че няма такова нещо като безплатен обяд?...)

Споменавайки израза империя на илюзии, съзнанието ми неволно асоциира с книгата на Крис Хеджис "Империя на илюзиите - Края на грамотността и триумфът на спектакъла" (Empire of Ilusions - The End of Literacy and the Triumph of Spectacle by Chris Hedges). В петте глави на книгата авторът прави брилянтна дисекция и анализ на културата на съвременна Америка: илюзията за грамотност, илюзията за любов, илюзията за мъдрост, илюзията за щастие и илюзията за Америка (като резултат на предишните четири, б.а., Е.-У.Б.).

Функционалната неграмотност в Северна Америка е епидемична. Има седем милиона неграмотни американци. Други двайсет и седем милиона не са в състояние да четат достатъчно добре, за да си попълнят молбата за работа, и трийсет милиона не могат да прочетат обикновено просто изречение. Има около петдесет милиона, които четат на ниво четвърти-пети клас. Почти една трета от населението на страната е неграмотно или едва грамотно - цифра, която нараства с два милиона годишно. Една трета от завършилите гимназия никога не са прочели друга книга до края на живота си. Същото се отнася и за четиридесет и два процента от завършилите колеж. През 2007 година осемдесет процента от семействата в Съединените щати не са купили или прочели нито една книга.

Средностатистическият американски гражданин, достигнал шейсет и пет годишна възраст, е прекарал пред телевизионния екран време, равняващо се на девет плътни (24 часа, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината) години. Всички телевизионни мрежи са притежавани от корпорации и доминирани от корпоративни реклами. Ерго - екранът създава култура, изцяло доминирана от илюзии и лозунги, изкушавайки дори грамотните да не четат. Това, в крайна сметка, води до тотален упадък на ценностите и грамотността, замествайки ги с илюзии, породени от телевизионните имиджи и стереотипи. Култура на илюзиите, която ограбва интелектуалните и езикови инструменти, позволяващи ни да различаваме илюзията от истината. Тази сляпа вяра в илюзиите не е нищо друго, освен нашата културна светска илюзия, че се раждаме отново. Американското общество живее в илюзорния свят на псевдо-известности и псевдо-събития, където индивидът отказва (не е в състояние) да има свой собствен духовен живот. Той е тотално превзет и разрушен от имиджа на псевдо-известности. Тази култура изпълва и унищожава като ебола всяка молекула от свободното социално пространство и не оставя никакво място за култура на индивида. Подобна констатация провокира проследяването на една друга причинно-следствена връзка, отнасяща се до морала. Той винаги е бил лична, а не обществена културна категория. Общественият морал е съвкупност на личностен, а не отделен тип. Ерго - какъв морал има общество, в което отсъства индивидуалната култура.

"Морфинът", предназначен да заглуши болката от невъзможността на американеца да се докаже като пълноценен индивид със свой собствен духовен живот, се нарича социални мрежи, изпълващи друг вид екрани, създаващи илюзията за свързаност. В Америка имиджа властва наравно с мъжа. Вместо да отговарям на въпроса само имидж ли е съвременният американски мъж, бих отговорил на въпроса защо индустрията за бързо хранене, известна като "Fast Food Industry", е толкова успешна. Много просто: Защото в нея поръчката на меню се прави по картинки (имиджи). Така е далеч по-лесно, отколкото да прочетеш меню. Пък и не на последно място, на мачовците, завели приятелките си на обяд в МакДоналдс се спестява конфузията от факта, че не могат да четат. За тях е далеч по-важно да изглеждат като легендарния имидж на каубоя от рекламата на Марлборо, отколкото да четат добре. И понеже отворих дума за мачото - нека обясня накратко и този провален имидж. Думата мачо не е английска. Тя прониква в американската лексика от културата на имигрантите от Латинска Америка. Какво е нейното културно (семантично) съдържание там? Значението на тази дума в испанския език не са изчерпва само с физическите характеристики за даден мъж. Тя има далеч по-широка конотация. За да си истински мачо, трябва да си не само млад, красив, мъжествен и физически силен, но и богат, добре образован, интелигентен, с хубава работа, със скъпи къща и кола, с красива и богата жена (или приятелка) и въобще - преуспял във всяко едно отношение. Не се наемам да отговоря на това, какъв е процентът от американските мъже, които напълно могат да се идентифицират със смисъла и значението на тази дума. Но със сигурност това е и една от причините за гротесковото преекспониране на мъжественост сред чернокожите мъже и мъжете латини. Но те, ако не друго, поне са наясно, че за мнозинството от тях това е провален имидж (стереотип). Как обаче се чувства белият американски мъж, към когото социалният натиск и очаквания по презумпция са по-големи от тези на неговите цветнокожи събратя. Защото е с бял цвят на кожата... В този смисъл мечтата идеал за мачо е обяснима, но доколко тя се покрива с реалността?... Тоест - колко е мачо американският мъж? (Джеймс Бонд със сигурност щеше да е... ако не беше литературен герой.)

Ако не може във всичко и навсякъде, то най-малкото би могъл да е такъв в интимната сфера. Защото онова, от което социалната действителност ни лишава, би трябвало да е компенсирано от природата. Дали е?...

Любовта е различно културно обособена в различните краища на света. В Америка е трудно да се дефинира любов отвъд физическото привличане или брачния договор. По простата причина, че обществото не може ясно и категорично да дефинира отговор на въпроса: обект на собственост ли е жената и ако е - чия е тя. На законодателно ниво въпросът е решен недвусмислено: жената е равноправна на мъжа. Социалните и културни практики показват съвсем друга действителност... Покъртителна! Произходът им пак се губи някъде в Средновековието, където всички монотеистични религии обявяват жената за собственост на мъжа. Това уродливо схващане не е еволюирало в съвременна Америка. Достатъчно е да погледнем който и да било музикален видеоклип и текста на рап изпълнител и ще се убедим в правотата на това твърдение. Позицията на религиозната десница също е ясна и повече от категорична. И за да не липсва някой от "свещеното" триединство - Републиканската партия копира на светско ниво религиозната идеологема. Издигането на жени за кандидати за президенти или вицепрезиденти не е нищо друго освен проява на лицемерие. Каквато междувпрочем е и цялата идеология на въпросната партия. При Демократическата партия нещата не са кой знае колко по-розови. Защото оказа се, че тя е в състояние да "преглътне" чернокож президент, но не е в състояние да "преглътне" жена президент. Крис Хеджис онагледява този проблем в книгата си доста графично и цинично, но може би точно така трябва. За пример той дава порнографската индустрия. Индустрия, която в световен мащаб генерира през 2006 година печалба от 97 милиарда долара. Това е повече отколкото печалбите на Майкрософт, Гугъл, Амазон, иБей, Епъл, Нетфликс и Ъртлинк, взети заедно. В Съединените щати продажбите са за около десет милиарда долара при тринайсет хиляди филма годишно. Буквалното разбиране за порнографски филм би трябвало да е, че той, ако не друго, създава илюзията за две неща. За интимност и за любов. Ето защо, някой би си помислил, че порнографската индустрия е всъщност за секс. Не е. Тя е за всичко друго освен това. Тя е най-вече за способността на жената да задоволява мъжа. Особено ако това задоволяване включва физическа и емоционална деградация на жената като субект. Порнографската индустрия е предназначена за това, да помогне на мъжа да се облекчи за нечия друга сметка, казано с други думи. В действителност, съвременните американски порнофилми не са нищо друго освен апотеоз на съвършения садизъм. На безусловната власт на мъжа над жената и на публичната демонстрация върху нейното физическо мъчение и емоционално унижение. Мъжът властва!!!... И това би могло да се преглътне като загубена културна битка в името на това, да спечелим войната, ако не бе притеснителният факт, че най-голямата част от аудиторията на интернет порноиндустрията са младежи на възраст между дванайсет и седемнайсет години. Поведенческите стереотипи, които тази индустрия им предлага, се превръщат в социална практика след навършването на пълнолетие. Тук кръгът се затваря. Защото как да влияеш (не дай си Боже, да ограничиш) на индустрия, за чиито продукти има постоянно огромно търсене?... Как да обясниш на един младеж, чиято сексуална култура е формирана от тази индустрия, какво е интимност или любов, когато жестокостта се продава толкова лесно. Защото се търси... Преследването на щастие е подменено с преследването на печалба.

Отговорът би трябвало ако не изцяло, то поне частично да е в образованието. Или чрез образованието. Американското образование е друг културен парадокс. Вместо да е широко достъпно за всички и да е източник на истински знания, предопределящи начина ни на живот, то е инструмент за жестоко класово разделение, състоящо се от маргинално малко образовано малцинство и огромна неграмотна и безпросветна маса мнозинство. Не бих искал да бъда заподозрян в популизъм. Тази диспропорция е както в Америка - така и навсякъде по света. Поради което няма да се занимавам с безпросветната маса, а с просветеното малцинство и институциите, които го създават. Някак си е прието за даденост - аксиома (нещо, което не подлежи на доказване), че американските университети и по-точно онези, които са обединени в Бръшляновата лига, са най-доброто, създадено досега в академичната област. Това схващане има основание дотолкова, доколкото научните и изследователски центрове и библиотеките на тези университети нямат аналог другаде по света. Това не предполага автоматично и по презумпция, че там преподават най-добрите професори. По-скоро най-известните такива, но можем ли да поставим знак за равенство между степента на публична известност и качеството на знанията. В повечето случаи тази репутация е създадена и отглеждана от корпорации, които са и финансови донори на тези университети. Поради което и знанията, които се преподават в тях, на практика не надхвърлят рамките на корпоративните интереси. Напротив - те са стриктно ограничени дотам. Преподават се знания, достатъчни само за поддръжка и мениджмънт на корпоративната държава. Но не и за анализ на корпоративната система или фундаментална поправка в случай на крах. Икономическата криза от последните няколко години е ясно доказателство за това. Това е и един от основните аргументи в дебата срещу Уолстрийт. Хората, работещи там, са завършили най-престижните бизнес училища в най-престижните университети. И ако това е някаква кредибилност по отношение на знанията, възниква закономерният въпрос как така същият този "елит" допусна кризата в жилищния сектор, последвана от кризата в банките. Нима не се виждаше накъде отиват нещата, нима не можеха да се предвидят последиците, засегнали опустошително милиони американци в последните четири години. И тук е трудно да се приложи еднозначен отговор. Защото мнозинството, което е било наясно накъде отиват финансовите институции (визирам фалиралите и предстоящите да фалират банки), просто не знае какво да направи в този случай. То не е обучавано да разрешава кризи. То е обучено да поддържа системата. Има, разбира се, и една малка част от хора, които са взели друг тип решение. Така или иначе нещата отиват към пропаст - нека се възползвам от това, защото... след мен и потоп. Не е тайна, че американският политически елит е стопроцентов заложник на едрия капитал и корпоративните интереси. Корпорациите са властта, която определя идентичността в Америка. Те ти казват кой си ти и какво можеш да станеш. При това положение не е за учудване защо администрацията на Барак Обама изля милиарди долари на данъкоплатците (така наречения бейлаут) в очевидно губещи (и фалиращи) индустрии и институции, които просто изчезнаха така, както изчезнаха парите от банките в резултат на рисково и хищническо кредитиране. Е, вярно, спаси от неизбежен пълен фалит Дженерал Моторс и Крайслер, но от това корпорациите не започнаха да произвеждат по-качествени автомобили, които да са истински конкурентни на международния пазар. Пакетът от спешни мерки на правителството не реши проблемите на средния американец, който е най-големият потърпевш на кризата. Той решава корпоративни проблеми, ако всъщност решава и тях. Защото по думите на бившия председател на Федералния резерв и съветник на Барак Обама, икономистът Пол Волкър: "Действията на правителството създават морална заплаха". Или с други думи - ако правителството поеме негативите на фалиращите банки с така наречения бейлаут - то това може да се изтълкува като поощрение за в бъдеще. Щом правителството е платило веднъж - защо да не плати още веднъж.

Хм... изглежда има такова нещо като безплатен обяд. Нека видим кои са на трапезата и на кого какво е сервирано. Докато акционерите на първата фалирала банка "Лиймън брадърс" губят всичките си спестявания и вложения - председателят на управителния съвет на банката Ричард Флуг "унизително" напуска поста си с 485 милиона долара под формата на бонуси. Уволненият председател на управителния съвет на "Дженерал Мотърс" Рик Уагонер е "унизен" с "унизителните" 21 милиона долара бонуси. Списъкът на "унизените" е потискащо дълъг, за да бъде публикуван целият. Пък и би било дребнаво. Не е дребнаво обаче да погледнем какво има от другата страна на покривката с безплатния обяд, защото там като че ли е още по-интересно. Според статия на вестник "Ню Йорк Таймс" от 7 август тази година, фармацевтични компании, военни производители и други корпорации са наказани с 8.6 милиарда долара по обвинения в измами към правителството. Два пъти повече в сравнение с предходната година. Миналия месец фармацевтичният гигант GlaxoSmithKline е заявил, че би платил 3 милиарда долара извънсъдебно споразумение по повод криминални и административни обвинения. През април тази година военният производител ATK Launch System се е съгласил да заплати 37 милиона долара извънсъдебно споразумение. През ноември миналата година фармацевтичната корпорация Merk се съгласи да плати 950 милиона долара, а месец преди това Oracle - 199.5 милиона. Към цифрата 8.6 милиарда долара глоби трябва да се добавят и 25 милиарда долара от извънсъдебни споразумения с банките за извършени измами, свързани с жилищната криза. Не написах тези цифри от любов към статистиката. Написах ги, защото нямам разумен отговор на въпроса как при наличието на престъпления и нарушения за 33.6 милиарда долара няма нито едно физическо лице, осъдено за това. Или с други думи, има престъпления и нарушения, но няма физически извършител. За да съм докрай честен към фактите - ще спомена Бернард Мадоф, който бе осъден на доживотен затвор, но... той не е свързан по никакъв начин с която и да било корпорация. Неговите измами са в качеството му на индивидуално физическо лице.

Проблемите, пред които сме изправени, са структурни. Добрата стара Америка няма да се върне. Нашата финансова система е заложник и разграбвана от банкери, брокери и спекуланти, които ни казваха, че старият начин на създаването на блага и богатство чрез производство е демоде. Те ни убеждаваха, че пари могат да се правят от пари. Те настояваха, че финансовите пазари биха могли да се саморегулират. Сега знаем, че това не е така. Но докато спекулантите през седемнайсти век са свършвали увиснали на въжето, днешните получават милиарди долари на данъкоплатците и огромни бонуси. И още: ...Републиканската партия, която е най-ревностният застъпник на свободния от регулации пазар (под това се разбира, който е конкурентноспособен остава, който не е - фалира), гласува с две ръце отпускането на финансова помощ за закъсалите корпорации и банки, но гласува с по две ръце и два крака за орязването на федералните помощи за социалните програми, предназначени за социално слабите граждани на страната. Не е обект на разсъжденията ми да определям кое политическо решение е правилно, и кое не е. Но бих искал да знам защо с парите на едни и същи данъкоплатци, една социална група (малцинство) е облагодетелствана, а друга група (мнозинство) е ощетена. Казано по-директно - защо правителството прилага двоен стандарт към гражданите си в условията на криза. Апропо, предупреждението на Пол Волкър за морална опасност, повторено по-късно и от министъра на финансите Хенри Полсън и председателя на федералната банка Бен Бернанке - четири години по-късно не е вече заплаха, а осъществена реалност. Предупреждения за морална опасност звучат наивно и жалко в държава, в която моралът отсъства като нравствена (респективно културна) категория.

Америка е корпоративна държава. Корпорациите несъмнено създават и произвеждат блага. В този процес те нанасят и щети. Екологични, социални, етични, политически и в крайна сметка - културни. Тези щети в повечето случаи са невидими. Или докато станат видими, печалбата вече е факт. В условията на глобализация корпорациите са все по-малко подвластни на правителствен контрол. Но това не е целият проблем. Защото корпорациите по принцип не подлежат на обществен контрол. Като добавим и факта, че те нямат и морал, излиза, че сме създали държава, неподлежаща на контрол и с отсъстващ морал. Това създава у мнозинството американци усещането, че живеят в държава, в която като че ли няма смисъл да се живее. За тези хора няма никакъв друг хоризонт, освен да пратят обществото по дяволите. Защото сегашните икономически и политически елити на практика не ги представляват. Има сериозна криза в представителството. Историята се повтаря. Едно време, хората са престанали да уважават аристокрацията и в крайна сметка са престанали да й се подчиняват. Днес се задава ера на въстания. "Окупирай Уолстрийт" от ляво и "Чаените партита" от дясно. Както и да се опитват медиите да ги представят, в крайна сметка, те са резултат от хроническа криза в представителството. Политическо, икономическо и културно. Сегашната администрация постигна маргинално малко по отношение на структурните проблеми. Най-голямото й постижение е запазването на сегашната политическа и икономическа система (очевидно неработещи). Но това е така, защото тя не е обучена и не знае как да промени сегашното status quo. А онова, от което американското общество се нуждае, е промяна на сегашното статукво.

Според историка Чарлз Майер - упадъкът на Американската империя започва с трансформацията от империя на производството в империя на консумацията. В културно отношение това означава превръщането на хората в обезумяла тълпа, която със зъби и нокти купува неща, от които няма никаква нужда. Но при така създадения модел - за съжаление, свръхпроизводството отчайващо се нуждае и от свръхпотребление. Двете вървят ръка за ръка. Въпросът е има ли предел този процес. И по-специално, когато говорим за печалба - съществува ли корпоративно разбиране за това, какво е достатъчно голяма печалба? Не мисля. Когато възниква Америка преди двеста години, онова, което е било двигател на прогреса на тази страна, е пионерството. Желанието да бъде покорена и облагородена тази необятна страна и природата й. Това е и като че ли същността на американския дух. Да покорява все по-нови и нови територии не само в географския смисъл на думата.

Днес - новият рубикон са технологиите. Те отправят предизвикателство не само към Америка, но и към целия свят. И най-голямото предизвикателство е в това, че го дехуманизират (съвременният американец не понася хора около себе си, но не може да съществува без кучето си). Как обаче да го посрещнем, когато нашата култура е изкривена от радикално отдалечени, несвързани и антагонистични субекти, които не говорят на един и същи език и не могат да общуват помежду си. Това е разделението между образованото маргинално малцинство и тези, които са консуматори на неграмотната масова култура, превръщайки Америка във фасада. Трансформирайки най-великата илюзия в империя на илюзиите. А култура, която не е в състояние да различи илюзия от реалност, умира. Тази констатация е вярна и тъжна. Живеем във време на екологични катастрофи, фалити и разпадащи се социални системи. Епохата, в която американците вярваха, че утре ще е по-добре от днес, е мъртва. А с нея и митът за прогреса.

Има ли светлина в тунела, и ако да - къде, и в какво се състои тя? Има, разбира се. Що се отнася конкретно до американските културни войни, отговорът недвусмислено се съдържа в етиката. Каква етика трябва да се приложи при бъдещи културни избори. Етика на принципите или етика на последствията. При първата се защитават принципи без оглед на последиците. При втората се мисли за последиците, преди да се формулират принципите. В този смисъл - днешната американска външна политика е недвусмислено прилагане на етика на принципите. Резултатите няма нужда да се детайлизират, защото са очевидни. Във вътрешната политика обаче има амбивалентност. И светлината в края на тунела е, че тази амбивалентност еволюира в посока етика на последиците. Нима през шейсетте години на миналия век някой си е представял, че Америка ще има чернокож президент? Или че правата на гей общността ще се приравнят напълно към тези на хетеросексуалните в армията и извън нея?... Остава да повярваме, че философското определение за това, че човешката природа по своята същност е зла, е също амбивалентно в зависимост от средата, в която е поставен човекът. Културата, която отличава човека от всички други животински видове, е всъщност тънка (много тънка) кора от социални правила и норми, насложени върху свирепа и хищническа животинска природа. Толкова е лесно да се пропука...

През 1545 година Ортиз Де Ретез открива в Тихия океан най-големия тропически остров на света. Днес населението му от около шест милиона говори на над 700 езика, но жителите нямат никаква представа кой друг освен тях живее на острова. По-голямата част от територията е покрита с необятни девствени джунгли, където най-бързият начин за придвижване от едно място на друго е ходенето. В джунглата разстоянията не се измерват в километри, а в дните, необходими, за да се изминат. На изток от Амансу, малко преди поречието на река Мамбарамо, е маргинално обозначена забранената територия. Място, на което не се допускат чужденци. В изключително редките случаи, когато това става, за целта се издават специални правителствени разрешения. Какво се крие в тази забранена зона, недокосната от нашата цивилизация? С две думи - необятно и безценно животинско и растително многообразие, което не се среща никъде другаде по света. Населението се състои от малки племена, пръснати навсякъде из недостъпните джунгли. Хората не знаят своите рождени дни. Те не знаят и на колко години са, защото измерват времето в дни. От изгрев до изгрев. Денят е разделен на две. Светлата част е за живеене, а тъмната за духа и магиите. Познанията се предават само чрез думи. Не познават желязото (използват каменни брадви) и нямат съдове, защото не готвят. Не познават колелото, но дори и да го познаваха, то би било безполезно за тях. Стойността на жената се измерва в брой прасета (от пет до двайсет), чрез които тя може да бъде придобита. Страхът от срещата с чужденци е по-голям, отколкото страха от природата. Жителите в тази територия не знаят, че земята е кръгла и не искат да бъдат откривани от други цивилизации. Те не показват чувства. Нежността не съществува, а любовта е добре заслужена. Има една дума, обозначаваща любов, тъга и съчувствие. Децата получават име, след като навършат осемнайсет месеца, защото повечето от тях не доживяват тази възраст. В джунглата не съществува собственост, защото не е необходима. За сметка на това се практикува канибализъм и населението е известно с прозвището ловци на глави, но... кой би могъл да каже кое е цивилизация и кое варварство. Колкото и да е примитивна според нашите критерии - културата в тази територия е оцеляла повече от хиляда години. Територията, за която говоря, се намира в Папуа Нова Гвинея.

Нашата цивилизация се разпространява застрашително бързо. Иронично - сега ние знаем много повече за това какво има на Луната или на Марс, отколкото какво има в джунглите на Папуа Нова Гвинея. Какво, в крайна сметка, знаем или не знаем за нашата собствена планета и за самите нас. Имаме ли задълбочени познания за това, коя култура е по-устойчива? Тази на папуасите от джунглите на Нова Гвинея, оцеляла хилядолетия, или нашата, която само след двеста години е изправена пред дилемата за оцеляване? За да не бъде профанизирана посоката на разсъжденията ми, ще уточня, че не призовавам да се откажем от познанието, опита или достиженията на цивилизацията. Напротив - точно обратното. Би трябвало да се възползваме от тях, когато правим бъдещия културен избор в какъв свят искаме да живеем ние, децата ни и техните внуци. Културните войни не са нито американски патент, нито са белег на модерния свят. Те винаги са съществували. Но това, какъв избор е последвал след края на всяка една от тях, е предопределило в какъв свят живеем днес. Утрешният... би трябвало да е по-добър и хубав.

Ако трябва да търся оптимизъм, почиващ на исторически факти и научни аргументи, то недвусмислено бих се позовал на еволюцията на етичния културен избор във вътрешната политика на Съединените щати. В последните трийсет, четирийсет години той е по-скоро ориентиран в полза (по посока) етика на последиците. Не е далеч денят, в който хората в тази страна ще израснат до разбирането, че това, което е създадено в икономическо и политическо отношение в последните петдесет години, очевидно е грешно и не работи за просперитета на обществото като цяло. Ако трябва да подкрепя този аргумент с друг - то бих се позовал на основния принцип в "Специалната теория на вероятностите", написана през 1905 г. от Алберт Айнщайн, според когото нещата във Вселената се развиват в посока от по-малко вероятни към по-вероятни.

Ние сме свикнали да живеем на пълна скорост и приемаме за даденост постиженията на цивилизацията независимо дали са пари, кола или компютри. Ние сме убедени, че в резултат на културна еволюция създаваме съвършената система, от която поне засега по-добра няма. И в същото време забравяме защо сме на този свят и какво управлява живота ни.

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2012, № 9 (154)