КОСТЕНУРКИТЕ НЕ ЛЕТЯТ ВЕЧЕ

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Днес най-после намерих отговор на един въпрос, който ме мъчеше от години: Защо кучето ми не говори? Ами много просто. Защото, ако можеше, първото нещо, което щеше да ме попита, щеше да е следното: “Как така водата знае къде е горе и къде е долу, за да тече отгоре надолу, а не отдолу нагоре. И ако евентуално не си съвсем сигурен в отговора на този въпрос - как би могъл да си убеден, че ти ме гледаш отгоре, а аз отдолу, а не е обратното.” И тогава - цялото ми разбиране, че аз съм по-умен от него, ще отиде на вятъра. Всъщност... може и да говори, но проявява деликатност. Тоест, не иска да ме накара да се чувствам по-глупав, отколкото може би съм.

Преди няколко дни, докато го разхождах, изведнъж седна на задните лапи под едно дърво и се загледа в мен. Помахваше с опашката и въртеше главата си ту наляво, ту надясно, сякаш искаше да ме разгледа добре отвсякъде. И тъй го молих, и иначе го увещавах, дърпах верижката... не ще! Е, такова чудо не ми се беше случвало. Добре - казах аз. Щом не искаш да вървиш, и аз ще постоя с теб тука и ще почакам, докато ти дойде настроението да се прибереш у дома. Застанах до него и загледах пустия тротоар. Отначало въобще не си давах сметка, защо се чувствам толкова приятно точно под това дърво. След минута осъзнах. Ами това беше разцъфнала липа, чиито клони се бяха превили под тежестта на цветовете. Така опияняващо ухаеше... Имах чувството, че ще ми се завие свят. Стоях и дишах с пълни гърди и ми се струваше, че се рея из облаците. Неописуемо блаженство. Дори спрях да мисля колко време съм стоял. Всяка глътка въздух разтваряше гърдите ми все повече и повече и цялото ми тяло, което в последно време е сноп от сплетени на възел нерви, се отпусна и успокои. Все едно някой ми направи масаж на съзнанието. И да каже човек, че никога преди това не съм минавал под разцъфнала липа... Всеки ден минавам, докато го разхождам, но и през ум не ми беше минавало да спра за малко и да подишам въздуха под дървото. Случайно ли седна Джем, или е имал нещо наум - това е следващият въпрос, на който ще търся отговор. Защо, по дяволите, едно куче има по-верен усет за хармонията и красотата, които излъчва природата, а аз, дето се имам за венец на творението й, да не се сетя да се спра под разцъфналата липа. Погледнах го подозрително, но той не се впечатли от това. Просто стана и с бавна, равномерна походка тръгна към дома. Само дето не ми се изсмя в лицето. Обърна се един-два пъти, за да види дали го следвам, и продължи да върви. Прибрахме се и до вечерта нищо не свърших, защото тази история не ми излизаше от съзнанието. Легнах на леглото и се загледах в тавана. Той се качи до мен, легна, въздъхна тежко един-два пъти, стовари главата си на гърдите ми и ме загледа право в очите. Толкова глупаво отдавна не се бях чувствал.

Същата вечер го изведох доста по-късно, защото през деня беше горещо. Исках да се разхлади. Вървеше пред мен и постояно си обръщаше главата назад. Сякаш искаше да каже - това, дето беше сутринта, ще ти се стори детска играчка в сравнение с това, което съм ти подготвил сега. Главата ми бучеше след горещия ден, прекаран у дома в съзерцание на тавана. Изобщо не си дадох сметка, че вместо нагоре по улицата, на Сто трийсет и трета той кривна вдясно и навлезе в парка. Следвах го и гледах отнякъде да не изскочи енот, защото тогава щях да се озоря. Гледах внимателно, когато той изведнъж нагази в тревата, приседна пак на задните лапи, и се загледа в небето. О, Господи... Върху главата ми се посипа дъжд от божествени звуци, на които не обръщах внимание дотогава. В парка има огромна колония от присмехулници и точно сега бе любовния им период. Въздухът се изпълваше от неописуеми трели. Никакъв друг шум освен песните на стотици или хиляди (кой може да каже) присмехулници, които огласяваха нощната тишина с прекрасните си омайни песни. Бях като поразен. Помислих, че мога да слушам тази прелест цяла нощ. Нагазих в тревата и аз, легнах по гръб и затворих очи. Джем пристъпи и легна до мен. Изобщо не се и съмнявах защо ме доведе точно тук. Целият парк ухаеше на липи и окосена трева, а въздухът преливаше от нощните песни на птиците. На някой това може да изглежда банално, но за човек като мен, живеещ в бетонен мегаполис, си беше направо откритие. И точно когато си мислех да прекарам нощта по гръб на тревата, дишайки прекрасния въздух и слушайки птиците, Джем допря главата си до моята и проговори:

- Никой не може да каже колко отдавна, назад във времето, тогава, когато все още нямало държави, и когато сушата била повече от водата, на един остров, който днес не може да се намери на картата, макар че съществува - живеело племето Пуки. Било голямо и многолюдно. Живеело според суровите закони на природата и познанията си за света, които се основавали на древни предсказания, поверия и легенди. Мнозинството от хората в племето не били високи. Напротив - били с ръст на джуджета. Понякога се раждали и деца с нормален ръст. Когато пораснели обаче, в сравнение с останалите изглеждали като великани. Джуджетата Пуки много се страхували от тях, защото според едно от преданията в племето, ако някой такъв великан стъпи с краката си върху земята, тя ще се разцепи от тежестта му и ще погълне цялото племе. Затова, когато всяко дете с нормален ръст навършело пълнолетие - цялото племе се събирало на жертвената Скала на хоризонта и с тържествен ритуал отрязвали ходилата на великана и ги хвърляли от скалата. Казвала се Скалата на хоризонта, защото пропастта под нея била толкова дълбока, че не се виждало къде и в какво свършва. Всичко, което можело да се види от ръба на скалата бил хоризонтът. Хората от племето вярвали, че това е краят на света. Това обаче не е всичко. Племето Пуки считало, че щастието на хората е в тяхното равенство. И за да бъде цялото племе еднакво на ръст, на всяко дете, което навършело пълнолетие, му отрязвали ходилата и ги хвърляли от скалата. След това взимали големи стъбла от бамбук, които ги надявали отдолу на краката и така детето ставало с нормален ръст. Върховният жрец на племето следял много внимателно всички жители от племето да са абсолютно еднакви на ръст, за да са еднакво щастливи. Според друго древно предание никой не можел и не трябвало да е повече или по-малко щастлив от останалите. Затова великаните ходели като се подпирали на бамбукови патерици, а джуджетата ходели върху бамбукови кокили. Племето Пуки било невероятно щастливо. Протезите, с които ходели, били на особена почит и уважение. Украсявали ги с цветя, рисували по тях, закачали малки блестящи камъни или красиви черупки на миди и охлюви, които намирали по брега на океана. От време на време организирали и големи празници в чест на бамбука. Танцували, огласяли въздуха с песни и ядели вкусни екзотични плодове. Когато слънцето започвало да клони на залез - цялото племе отивало до ръба на Скалата на хоризонта, за да го изпрати с песни и танци. И това продължавало сигурно столетия, защото днес никой вече не може да каже колко дълго е живяло племето Пуки на острова. Никога нищо не се променяло там. Щастието на жителите било постоянно и те се радвали на безкрайните дарове на природата. Докато един ден една жена родила двама близнаци. Нарекла ги Пуки и Уинки. Те били красиви деца с нормален ръст. По цял ден тичали и играели около къщата и огласяли въздуха със звънлив смях. Веднъж, докато се търкаляли по тревата, Уинки се обърнал с главата надолу и застанал на ръцете си.

- Хей, Пуки... знаеш ли колко интересен изглеждаш, като те гледам отдолу. И не само ти - всичко наоколо. Защо небето е поставено отгоре и когато ходя с краката си, трябва да гледам в земята, която е долу. Не може ли да е обратното? Ако ходя на ръцете си, ще гледам постоянно в небето, което е красиво, синьо и чисто.

- Чакай да видя - отвърнал Пуки и той се изправил на ръцете си. - Брей... знаеш ли, че си прав. Сигурно някой е обърнал света наопаки с главата надолу. Странно как останалите жители на племето досега не са забелязали това. Хайде от днес да започнем да ходим на ръцете си и да гледаме на света такъв, какъвто е. Толкова много интересни неща ни предстои да открием.

- Съгласен съм - отвърнал Уинки. Двамата се хванали за ръце и тръгнали да обикалят из острова и да го разглеждат отдолу. От този ден нататък двамата братя близнаци винаги ходели на ръцете си и погледите им постоянно били отправени към небето. Докато не навършили пълнолетие. Тогава цялото племе се събрало на жертвената скала, защото Пуки и Уинки били великани и задължително трябвало да им отрежат ходилата на краката.

- Ама защо ще ни режете ходилата - попитал Уинки. - Ние ходим на ръцете си и не стъпваме с краката си по земята.

- Защото така повелява традицията на нашето племе - отвърнал върховният жрец. - Освен това, когато остареете, някой от вас може да загуби равновесие и без да иска, да стъпи с краката си върху земята. Тогава тя ще се разтвори и ще погълне всички ни. Не мога да допусна това. Или трябва да ви отрежем краката, или да ви хвърлим от скалата.

Двамата братя близнаци се спогледали и очите им се насълзили.

- Добре - отвърнал Пуки. - Съгласни сме. Но преди да ни отрежете краката може ли да отидем до ръба на скалата и да погледнем надолу.

- Може, разбира се - отвърнал върховният жрец. Цялото племе Пуки се смълчало и спогледало, защото досега такова нещо не се било случвало. Двамата братя отишли до ръба на скалата и погледнали надолу. Под тях се виждали само облаци, а отгоре небето синьо и чисто залепнало в тях.

- Слушай Пуки, аз не искам да ни режат краката. Искам да продължа да ходя на ръцете си и да гледам в небето вместо да вървя на протези и постоянно да гледам в земята. Искаш ли да тръгнем по облаците към хоризонта и да потърсим другаде щастието си. За какво ни е да живеем в свят, обърнат с главата надолу.

- Искам, но да ти призная честно, малко ме е страх. Ами ако паднем в пропастта, вместо да тръгнем по облаците?

- Няма да паднем. Тя е толкова дълбока, че преди да стигнем до края, от хоризонта ще долетят ангели и ще ни спасят.

- Уинки... аз не виждам никакви ангели на хоризонта.

- Няма как да ги видиш оттук, Пуки - няма как. Защото ангелът е вяра с криле и ръце, които могат да те носят и да те издигат нагоре. Това не е нещо, от което трябва да се страхуваме.

- Прав си - отвърнал Пуки. Подал му ръка, и двамата пристъпили от ръба на скалата напред. Цялото племе се вцепенило. Никой дотогава не бил пристъпвал сам по ръба на Скалата на хоризонта. Но Пуки и Уинки тръгнали с ръце по облаците и накрая от тях останали да се виждат две малки точки, които се изгубили в хоризонта. Никой не знаел какво да каже след преживяното. Върховният жрец пръв нарушил мълчанието.

- Жалко, че загубихме Пуки и Уинки. Но аз виждам в това божествено знамение. Сигурно, ако тръгнем на ръцете си като тях, ще можем да продължим да вървим към хоризонта и да открием нови земи. Светът не свършва на ръба на скалата. Може би е по-голям отколкото сме си мислили досега.

- Към хоризонта, към хоризонта - чули се екзалтирани възгласи от цялото племе. След което всички се обърнали с главите си надолу, изправили се на ръцете си и един през друг скочили от ръба на скалата. Това се случило много, много отдавна. Като се приберем у дома, ще ти кажа защо костенурките не летят вече - бяха последните думи на Джем.

Не смеех да отворя очите си. Сън ли беше това, или наистина Джем ми разказа тази история. Лежахме и двамата върху меката окосена трева. Аз се наслаждавах на уханието на разцъфналите липи и на нощните песни на присмехулниците. Той беше заспал с глава на гърдите ми. Над нас беше небето, осеяно с безброй звезди. Сега, със сигурност не съм убеден в още едно нещо: Кой от двама ни води другия на разходка. Когато небето започна да изсветлява, се надигнах леко и приседнах в тревата. Той стана, изтръска се и двамата поехме за вкъщи. Улицата беше пуста в този час. Вървяхме един до друг. След това преживяване се чувствах и малко гузен, и малко засрамен, и не знаех защо е така. А и не бях сигурен дали цяла нощ присмехулниците пяха любовни песни, или ми се надсмиваха на техния си език.

Точно преди да завием на ъгъла към къщи, изведнъж, сякаш отникъде, пред нас изникнаха двама мъже, които вървяха по тротоара върху ръцете си с главите надолу. Почти щяхме да се сблъскаме от внезапната среща.

- Добро утро - казах аз.

- Добро утро, господине - отвърнаха двамата заедно.

Защо ходите на ръцете си по земята - почти несъзнателно се изтръгна от мен.

- Не е вярно, че ходим по земята. Точно обратното е. Ходим по небето, а с ръцете си държим земята, за да не падне. И освен това, гледаме на света такъв, какъвто е. Вие го виждате обърнат с главата надолу.

След което ме заобиколиха и продължиха по улицата към парка. Загледах се след тях и тъкмо мислех да се затичам и да ги попитам как се казват - уви, двамата се бяха изгубили някъде. Може би в хоризонта. Влязохме у дома. Свалих верижката на Джем и се стоварих на леглото. Той отиде да се напие с вода и след това се качи на леглото при мен.

- Джем... защо костенурките не летят вече - попитах плахо аз.

Той ме погледна странно, сякаш искаше да каже: “Не мисля, че те изобщо някога са летели...” и се обърна на другата страна.

Станах от леглото, застанах по средата на стаята и се опитах да се изправя на ръцете си с главата надолу. Задържах се около десетина секунди и се стоварих на пода. О-о-ох... Това не е за мен. Или поне не вече, на тези години... Станах от пода, повдигнах завивката на леглото и си легнах с главата към долния край и краката върху възглавницата. Достатъчно се нагледах на света, обърнат с главата надолу. Време е да го посънувам такъв, какъвто е. Такъв, какъвто винаги съм искал да бъде. Чист, добър и красив... Като не може наяве, защо да не може на сън. Току-виж съм тръгнал с краката из облаците, понесъл земята в ръце. Тялото е пазач на душата. Но когато заспи - тя е свободна. И хуква, накъдето й видят очите. Ако си нямаш друга работа - иди да я търсиш къде се е запиляла.

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.06.2012, № 6 (151)