ЧИСТИЛИЩЕ

Едуард-Уилям Брадфорд

web

Никога не съм си представял, че мога да умра нелепо. Защо ми трябваше да поправям тази глупава лампа? Домът ми е пълен с всякакъв вид лампи, повечето от тях ненужни, защото не ги ползвам. Ето до какво се стига, когато човек не обръща внимание на натрапчивите психози. Но какво да направя? Не мога да търпя неработещи електроуреди вкъщи. Все трябва нещо да поправям, да човъркам, да сглобявам и разглобявам. Като че ли си нямам друга работа. Имам предостатъчно. Но тази проклета лампа ми вадеше очите. Хем заемаше място, хем не работеше. И накрая не се сдържах. Грабнах отвертките и я разглобих.

Ами да... проблемът беше нищо и никакъв. Просто един кабел бе обгорял и се беше откачил. Щях да го почистя, да го притегна и готово. Бях сигурен, че е нещо елементарно. Започнах да търся с поглед клещите, за да изрежа прегорелия край и въобще не обърнах внимание, че не съм изключил кабела от контакта. И тъкмо започнах да го режа, когато нещо ме втресе силно, сърцето ми прескочи няколко пъти и спря. Последното нещо, което видях, когато падах от стола, бе Джем, който се подаде от другата стая, но след това...

Имах усещането, че правя скок в плувен басейн с главата назад, но вместо във водата се оказах в тъмен тунел, в края на който се виждаше светлина. Тялото ми полетя с шеметна скорост към светлината, сякаш някой ме беше изстрелял. Нищо не ме болеше, чувствах се лек и летях към светлината, която ставаше все по-силна. Беше толкова светло, че е трудно да се опише с думи. Може би защото не виждах откъде точно идва тази светлина. Тя беше навсякъде.

Пред мен имаше дълга опашка от хора. Ясно! Оттук нататък или в рая, или в ада. Къде другаде?... Насилвах паметта си, за да се сетя какво бях чел, докато бях на земята, за това какво следва, след като умреш, но не мисля, че бях чел кой знае колко по този въпрос. Всъщност - даже съвсем малко. Никoй от хората пред мен не говореше. Цареше пълна тишина. Всички с наведени глави - сякаш се бяха замислили за нещо. Хм - за какво трябваше да мисля аз? Не ми беше съвсем ясно. Може би за това, как съм живял. Защото... какво значение има как си умрял. Няма!... Сигурно трябваше да си припомня всички грехове приживе. Нали щяха да ме съдят и да решат: в рая или в ада. Би било твърде арогантно да мисля, че ще отида в рая. Там е за праведните, какъвто аз не съм. Няма как. Каква глупост - профуках целия си живот, сякаш имам още един, в който да поправя всички грешки от първия. Или нелепата илюзия, че в рая мога да свърша всичко, което не успях да свърша на земята. Дори и на ум не ми беше минавало, че някаква лампа ще ме прати на оня свят, без въобще да се усетя. Ах, каква глупост! Предположението е майка на всички провали. Сега се сещам за онзи сервитьор от ресторанта, в който вечерях снощи. Едва ли щях да го забележа и запомня, ако не носеше голяма обица с фалшиви диаманти. Точно толкова фалшиви, колкото целият му мизерен живот. Сигурно, ако отнякъде можеше да ме види, би казал:

“Е, ти като си умен - какво от това. Една нищо и никаква лампа те прати на оня свят, докато аз си живея щастливо, макар и фалшиво. Не е нужно да си умен, за да живееш щастливо - нали?...”

Вместо да мисля за него - по-добре би било да помисля за всичките грехове, които извърших в краткия си и безполезен живот. То един и два ли бяха... Който няма работа - да брои. Последният беше, че шамаросах Джем, защото пак беше вилнял из леглото ми. Господи, как можах?... Милият той, какво ли прави сега? Кой го храни и разхожда? Дали вече не се е оказал в някой приют за кучета? Сигурно, най-вероятно. Ах, тази проклета лампа. Но - станалото станало! Сега трябва да си събера акъла и да си спомня всички мои грехове приживе. Може би трябваше и да ги степенувам - кой знае? Да става каквото ще. Ако ще е ад, да е ад. То като че ли животът ми на земята беше нещо друго.

И точно когато тези ужасни мисли ме налегнаха, някой (или нещо) ме дръпна за крачола. Погледнах надолу - нищо. Може така да ми се е сторило. То веднъж като стигнеш дотук... Обаче... не! Пак усетих подръпване, но този път беше за ръкава. И пак никoй около мен. Сигурно това бе началото на мъченията. Да чувстваш неща, които не можеш да видиш. Ново подръпване... Този път за косата на врата. Даже не възнамерявах и да се обърна, когато то застана пред мен.

- Хей - каза то.

Вторачих се в него, защото този път нямаше никакво съмнение, че стои пред мен. Беше малко и на пръв поглед - абсолютно невзрачно. Не, не... това не беше човек. Това беше нещо друго. Малко, с безформено тяло като круша. Краката му, ако изобщо имаше такива, не се виждаха. Ръцете му - две длани залепени за тялото. Нямаше врат. С големи изпъкнали очи, втренчени в мен, и три косъма на челото, което вероятно трябваше да е коса. Нямаше уши, но в замяна на това, цялото бе светловиолетово. Е, такова нещо не бях виждал.

- Хей - отвърнах аз и отстъпих крачка назад.

- Не се дърпай - каза то. - Нищо страшно няма.

- Не, не - аз не се страхувам. Просто се опитвам да разбера какво си или кой си.

- Няма нужда да се напрягаш, аз сам ще ти кажа.

- ...

- Аз съм... как да ти обясня?...

- Както би ти било по-лесно.

- Аз съм твоят разум - отвърна то и наведе поглед.

- Моят разум?...

- Да!

- Ами защо тогава си извън мен?

- Защото тук е така. Когато напуснеш земята, тялото и разумът се разделят.

- Ааа - искаш да кажеш, че аз вече нямам разум.

- Имаш, но не съм в теб. Има разлика.

- Защо? Искам да кажа... защо не си в мене?...

- Защото ще ни съдят поотделно. Теб за плътските грехове, мен за други.

- А-ха, започвам да схващам. Блазе ти на теб и тежко на мен.

- Защо? Аз пък мисля, че е обратното.

- Мисли каквото щеш, но моите грехове са повече и по-тежки. Така че, ти имаш шанс, а аз не. Оттук - направо в ада.

- Не бъди толкова сигурен - отвърна нещото и като че ли пристъпи от крак на крак.

- Как да не съм сигурен. Аз, за разлика от теб, съм роден с първороден грях. Всички хора сме така - не знаеш ли?

- Знам, разбира се, но какво от това. Аз също имам първороден грях и той е много по-тежък от твоя.

- Дотолкова, доколкото си се родил с мен, имаш, разбира се.

- Не, не е точно така. Аз възникнах у теб доста по-късно след раждането ти. Но и това не променя нещата.

- Сигурно ми казваш така, за да ме успокоиш. Не е нужно, аз съм се приготвил за всичко.

Нещото не отговори нищо. Само като че ли приседна и впери в мен огромните си очи.

- Колко смъртни гряха имаш? - попита разумът ми.

- Откъде да знам. Аз дори не знам кой грях е смъртен и кой не е. Пък и какво значение има, кой грях какъв е - нали, в края на краищата, всичките са грехове.

- Хм... Кой е тогава последният ти грях?

- Ударих кучето си.

- Лошо, много лошо...

- Искаш да се чувствам още по-виновен ли?

- Да, защото това ще ти помогне да се пречистиш, преди да те съдят.

- Дано поне този съд бъде справедлив, защото животът на земята не беше. То кога ли е бил...

- Никога, но това е заради моя първороден грях.

- Не те разбрах.

- Виждам - ще ти обясня. Аз съществувам много преди теб, но винаги правя една и съща грешка и след това я повтарям.

- Каква?

- Откакто съм възникнал на земята, винаги създавам йерархични общества. А щом има йерархия - има несправедливост. Затова животът на земята не е справедлив. И това е моят първороден грях.

- А защо смяташ, че е първороден?

- Ами защото само аз съм този, който притежава познанието. И вместо да го използвам да създам справедлив свят, в който да оцелея, аз създадох свят, който се изражда до невъобразими, чудовищни форми, и в крайна сметка върви към самоунищожение. В този смисъл, може би си късметлия, защото няма да видиш края. А той въобще не е далеч. Човекът се самоунищожава безсмислено. Не за да оцелее, не за да се нахрани, а от лакомия. И така е, откакто свят светува. Ако човекът в нещо се състезава със себеподобния, то винаги е състезание на алчността и суетата. Да си видял някъде хората да се надпреварват по щедрост и доброта?...

- И е така, и не е така. Аз съм срещал различни хора, докато бях жив. И добри, и лоши... Всякакви! И въобще не мисля, че лошите хора са повече от добрите. Просто злото е по-видимо, а добрият човек не държи да го забележат. Той е просто добър.

- Знаеш ли, когато аз бях съвсем малък - тоест много преди да се родиш ти, в мен живееха и доброто, и злото. Докато един ден не се срещнаха.

- И какво стана?...

- Нищо особено. Просто злото уби доброто.

- Искаш да кажеш, че доброто не съществува?

- Не съвсем. Това, което съществува у хората, е споменът за него, а самото добро отдавна го няма.

- Е, тогава защо злото не е пълновластен господар в живота на хората?

- Защото не може да се пребори със спомена. Злото унищожи доброто физически, но не може да се справи със спомена, което доброто остави у хората. Затова и победата му е пирова.

- А няма ли как тези неща да се кажат на хората, които останаха на земята?

- Няма - в това е проблемът. Както виждаш, аз не съм ти ги казвал там. За да ти ги кажа, трябваше да дойдем тук.

- Това едва ли ще ми помогне кой знае колко, когато застана пред Страшния съд.

- Аз ще ти помогна. Когато те запитат грешил ли си, можеш да се извиниш с мен. Кажи, че аз съм те напътствал за всичко в живота и затова си грешил толкова много. А аз ще потвърдя и така греховете ти ще бъдат опростени.

- А какво ще стане с теб?

- Как какво - ще отида в ада, за да изкупя греховете ти.

- Струва ми се, че няма да те послушам този път - отвърнах. Загърбих разума си и се загледах в безкрайната опашка от хора пред мен.

- Хей - подръпна ме разумът за крачола. - Какво си намислил сега?

- Нищо - казах аз.

- Преди обаче да застанем пред Страшния съд, искам да те помоля за нещо.

- Кажи?

- Понеже, откакто се помня, съм разум, искам поне веднъж да изпитам едно човешко чувство, защото не зная какво е това.

- Само това ли е?

- Да - отвърна разумът и впери в мен огромните си ясни очи, сякаш чувството можеше да се види.

Наведох се напред, хванах нещото за тялото под дланите, вдигнах го и го притиснах до гърдите си. То се опита да ме погали с ръка по лицето и след това се сгуши във врата ми. Усетих нещо мокро. Разумът плачеше и ме галеше с ръка. Напразно се опитвах да си спомня кога за последен път някой ме е галил с ръка по лицето, но не можах. Даже по едно време се запитах, познато ли ми е това чувство въобще, или имам само спомен за него. “Дотук ли трябваше да стигна, за да прегърна разума си.” - помислих си аз.

- Моля те да ми простиш греха - изхлипа разумът.

Не отговорих нищо, а само го притиснах още по-силно до себе си. Не помня колко време сме стояли така, но когато се отърсих от унеса - опашката от хора пред нас я нямаше. Аз и ридаещият на врата ми разум се оказахме съвсем сами, облени от силната светлина. И тогава чух глас, който никога преди това не бях чувал:

- Грешен ли си? Имаш ли грехове и какви - попита гласът.

- Знаеш какво да кажеш - прошепна ми разумът в ухото.

- Знам, знам - отвърнах аз и пристъпих напред. - Грешен съм, да! Имам грехове, за които се разкайвам. Направих ги, защото нямах достатъчно разум, докато бях жив.

- Какво правиш, какво говориш?... Нали ти казах какво да кажеш. Защо каза това - сега ще те изпратят в ада, където ще се мъчиш до края на времето.

- Мисля, че съм го заслужил. А пък така и ти няма да си сам - отвърнах аз.

Всичко наоколо потъна в тъмнина. Пак се оказах в тунела, но този път полетях в обратна посока. Към тъмнината, която ставаше все по-черна и по-непрогледна. Затворих очи и стиснах здраво с двете си ръце нещото, за да не го изпусна. След като проживях живота си без разум, поне в ада да имам такъв - може би ще ми потрябва.

Тъмно и тихо. Вентилаторът на тавана безшумно се върти и движи въздуха в стаята. Не знам колко е часът, но очевидно още не е съмнало. Усещам в лицето си дъх. Джем, който винаги спи с глава, опряна в моята, се е надвесил над мен и упорито ближе лицето ми. Затова е цялото мокро.

Какъв беше този кошмар? Какъв рай на небето и какъв ад под земята? Ааа - да, лампата. Ето я там на бюрото. Стои разглобена и чака да бъде поправена, без да знае, че всъщност ще бъде изхвърлена.

Ставам от леглото и отивам към отворения прозорец на стаята. Колко е чист въздухът тази сутрин. Започва един хубав ден, в който хората ще се отдадат на своите чувства, пренебрегвайки разума. Започва ден, в който разумът за кой ли път ще се опита да създаде един по-справедлив свят. Дали моето чувство ще му помогне? Колко хубаво направих, че го прегърнах. Дано поне сега е щастлив, където и да се намира и... ако можех да направя така, че хората да сънуват повече, сигурно и аз щях да се чувствам щастлив. Върнах се обратно в леглото, прегърнах Джем и си пожелах досънуване.

© Едуард-Уилям Брадфорд
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.05.2011, № 5 (138)