ЗАЛЕЗ

Екатерина Карабашева

web

Малка селска кръчма, захвърлена сякаш на края на света. Нежните лъчи на залеза осветяват дървената масичка и ниското столче до нея. Старец, нахлупил сламена шапка на главата си, седи на столчето, зареял поглед в планината. На масата пред него има наполовина празна бутилка бира "Бургаско" и вчерашен вестник. В средата на отворената страница се откроява снимка към статия със заглавие: "80-годишна американка отпразнува рождения си ден, скачайки с парашут." Проследявайки погледа на стария мъж, мога да предположа, че е прочел статията. Дали американката е негова връстничка? Или може би той е по-възрастен от нея? Изгарям от желание да седна до стареца и да му задам безброй въпроси, но не откривам място за мен до масата. Сякаш нарочно до нея е сложен само един стол, отреден за него. Площадът отпред е пуст и само онези, станали свидетели на вчерашния празник на селото, могат да си представят колко пълен може да бъде мегданът. Оживлението отдавна е изчезнало, малкото млади хора, придошли от околните села, са се върнали обратно и сега тук са само старецът със сламената шапка, младият собственик на кръчмата и построеният до нея малък магазин. Продавачът в пивницата безмълвно мете, докато възрастният мъж отпред тихо сваля поглед надолу. Периферията на шапката му ми пречи да разбера какво си мисли в момента. Жегата е мъчителна, но нито той, нито кръчмарят изпитват нужда да говорят за това. Слънцето залязва бавно и последните му лъчи парят сбръчканата кожа по лицето на стареца. Ръката му, трепереща от възрастта, бавно се насочва към челото и избърсва капчиците пот, блестящи красиво под светлината на залязващото слънце. Пълничкият съдържател на кръчмата привършва с чистенето и заключва катинара, закачен на олющената и все още издаваща глух писък при всяко свое отваряне и затваряне, врата.

- Аз си тръгвам. Айде, чао! - казва без обръщение кръчмарят, така, сякаш не познава мълчаливия старец, седнал отпред. Възрастният мъж само кимва и с пръст докосва шапката си в отговор. Собственикът на пивницата тихо се отдалечава, съпроводен единствено от моя поглед. Старецът тъжно вдига бутилката бира и отпива една глътка от нея. Малко врабче каца до старата маса и търси остатъци от храна, подскачайки. Но не ги открива и плавно полита нагоре. Лекият вятър безмълвно повдига страниците на вестника, но сякаш нито той, нито врабчето, нито който и да е е способен да отвлече вниманието на мълчаливия старец. Вперил поглед в планината пред себе си, той сякаш си припомня отминалата си младост. Очите му заблестяват при спомена, но не разбирам дали блестят от радост, или са пълни със сълзи. Като че ли за миг усещам цялата болка, стаена в сърцето на стария мъж. Сякаш само по погледа му осъзнавам колко е тъжен той и как не дава воля на чувствата си. Сякаш е червена самотата му - като последните лъчи на слънцето. Старецът сваля поглед надолу, а аз усещам зеещата дупка в сърцето му, досега изпълнена с желанието да върне времето назад и отново да прегърне детството си. Имам усещането, че всеки момент от очите на мълчаливия мъж ще се отрони сълза, свидетелстваща за парещата му болка. Но той тихо отпива поредната глътка бира и оставя бутилката върху вестника, за да не го отвее вятърът. След това придърпва дървения стол назад, изправя се бавно и тръгва със ситни крачки към площада. Нещо в походката му ме впечатлява: тя е толкова спокойна и в същото време - изпълнена с любов към миналото. По приведената глава осъзнавам, че в очите му наистина е имало червена сълза, която той е преглътнал.

Но бях сигурна, че ако се беше отронила, щеше да се разбие безмълвно на хиляди парченца върху статията за 80-годишната американка, до неизпитата и все още осветена от слънчевата светлина бутилка бира.

© Екатерина Карабашева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.08.2007, № 8 (93)

Други публикации:
Екатерина Карабашева. На ръба на Земята. София: Рал-Колобър, 2004.