LOVE FOR SALE

Деница Дилова-Маркова

web

В края на трийсетата си година бях вече опитала да правя почти всичко, за да изкарам прехраната си. След две години работа за една неправителствена организация разбрах, че не ме свърта в офис. Бях за малко журналист, после работих в цветарски магазин, уреждах кетъринг, станах един от най-обещаващите млади готвачи, измислях реклами, правих дизайн на корици на ученически тетрадки, преподавах френски и нито веднъж не усетих, че ето - тази е моята професия и това искам да правя винаги.

Повече от два месеца живях без сериозен доход, защото не исках повече да практикувам нито една от гореизброените професии. Бяха ми писнали до смърт. Точно тогава един познат ме помоли да избера подарък за годишнината на негов бизнес-партньор.

„И напиши поздравлението”, поръча той. “Ще платя добре, че нямам нито време, нито нерви да се занимавам. Искам да остане доволен, с него се надявам да сключа голяма сделка. Той може да си купи всичко, затова съм затруднен. И, най-важното - подаръкът да изглежда избран с любов.”

Любов значи. Ама разбира се! В мен имаше толкова любов, че можех да изнасям с цистерни извън страната. Love for sale. Реших, че ако тръгнат нещата, ще направя фирма за празнични услуги, с това име.

Поисках данните на човека: имена на деца, съпруга, комшии и приятели, детската му учителка, любими герои от филми и книги и седнах над листа. Всъщност нямаше съпруга, нито деца. Беше стандартният самотник. Въпреки това речта излезе прочувствена. После се заех да мисля над подаръка. Това беше наистина сложно. Разполагах с 500 лв., от които не биваше да похарча по-малко от 499 - така нареди поръчителят.

Три дни следих самотника - къде ходи, какво прави и дали няма да загледа някоя витрина. Уви, за да бъда особено затруднена, той не излезе от офиса. Изведнъж се оказа, че ме улесни в избора. Да висиш между четири стени цял живот, а светът през това време да ври и кипи от живот - екскурзия, това му трябваше. Такива като него трябва с ръжен да ги ръчкаш към прелестите на живота. Иначе не се дават лесно. Разрових туристическите агенции и намерих невероятно хубав маршрут до Хърватска. Привлече ме и цената - 499 лв. Платих екскурзията, взех ваучера и брошурите, опаковах ги в красив плик и ги занесох на моя работодател. Той ме разцелува, каза че било велика идея. Че съм заслужила всяка стотинка от обещаната стотачка! Че ме обича! Даде ми и бакшиш.

След две седмици ми се обади, беше особено щастлив и ме повика да си поговорим, не било за телефон. Самотният богаташ не бил получавал по-хубав подарък: срещнал жена на екскурзията, върнал се благоразположен и сделката между двамата вече била факт.

„Love for sale” ЕООД отвори врати в началото на лятото. Поръчките за речи за сватби, рождени дни и погребения бяха толкова, колкото и идеите за подаръци. Най-често вървяха в комплект. Някои знаеха какво искат, но не знаеха къде и как да го намерят. Други нито знаеха какво искат, нито как да го намерят. Точно тези ми бяха любими.

Броени дни след като стартирах фирмата, дойде една жена и ми каза, че мрази зълва си, но се налага да й подари нещо. Да съм измислела гаден подарък. Но да не изглеждал гаден за пред роднините. Зълвата ако може да се зарадва, когато го получи, а после да страда. Като си плаща, какво пък. Срамна работа няма. Отбелязах обаче, че хората, които мразят, са готови да се изръсят за подарък толкова, колкото и хората, които обичат.

Сетих се за един приятел от студентските ми години. “Миличка, запомни”, казваше ми той - „Ако мразиш някого, му подари морски свинчета. Колкото повече го мразиш, повече свинчета му купуваш. Те плюскат, серат и пикаят денонощно. Иначе са красиви и се изкушава човек да си вземе.”

Купих за жената две морски свинчета и след месец оная дойде с бутилка уиски и кутия бонбони. Зълва й се била побъркала, постоянно сменяла талаши, набавяла зеленчуци, в тях смърдяло като в градски кенеф. Но децата не давали да ги изхвърли, били се привързали. Поляхме събитието както се полага.

Следващите ми клиенти бяха заможна двойка на средна възраст, поканени за кръстници на младоженци. Искаха нещо убийствено оригинално. След разпит за живота и увлеченията на младите, казаха, че въпросните обичат животни. Имали огромна зелена морава пред новата си къща. „А що за хора са? Можете да ми споделите и лошите им страни, всичко е важно при избора” - казах аз. Те се спогледаха.

„Знаете ли” - започна жената. - „Те не си знаят парите, обаче не ги ценят. Ожениха се, защото беше закономерно парите на единия да отидат при другия. Разбирате ли? И, губят лесно парите си. Залагат често на казина, изобщо пълни прахосници.

Докато ги слушах, ровех в интернет, написах “морава” и загледах картинките. Беседки, люлки, езерца, джуджета, даже параклис, пауни. Имат ли пауни? Не, нямали.

„Ще им купим пауни”, отсякох и двамцата светнаха от радост. Решихме, че два пауна биха завършили пейзажа на новата им къща. Отпратих ги доволна и тръгнах да търся пауните. В съседния град имаше един тип, който отглеждаше от пернатите. Срещнахме се. За какво са ми, кой ще ги гледа? Разпитваше, сякаш ще осиновявам детето му. Плащаме си бе, човек. Давай двойка пауни и готово.

Оня обаче се запече.

- Виждала ли си как летят пауните? Толкова високо, че точка става на небето.

- Ха-ха. Супер! - изсмях се аз. Някои хора се изразяват много образно. Бях си навила на пръста да зарадвам хората с пауни и нищо не можеше да ми попречи. - Не им ли режете крилата?

- Подрязвам ги малко, но ако се орежат много, стават грозни. На пауна са му красиви перата, това не е кокошка, госпожице.

- Дайте ми с най-орязаните.

- Режа на всички еднакво. Виж, моите са в клетки. Къде ще ги гледат?

- На морава.

- Хм, не съм сигурен, че ще останат там.

- Щом ги нахранят там, ще останат там. Не е ли така?

- Н-н-не съм сигурен. Не съм виждал да отглеждат пауни, без мрежа отгоре.

- Аз пък съм виждала, по филмите. Разхождат се наперено и бавно по моравите. А ако избягат - много важно! Собствениците и без това са свикнали да губят. Големи прахосници били.

Най-накрая продавачът се съгласи и взе парите. Разведе ме из клетките и избрах, според мен, двата най-красиви мъжки и женски, които били отскоро двойка.

Малко трудно закарахме пауните до джипа на кръстниците, преместихме ги в него, а те ме поканиха да отида с тях до къщата. Заслужавала съм да видя радостта от подаръка, каза жената. Пауните засега кротуваха. Спряхме пред двуетажна къща, с много тераси, отлично поддържана морава и басейн. На пейзажа му липсваха само нашите пауни. Толкова съм идейна, че ми иде понякога да се оженя за себе си!

Младоженците, дето не ценели парите, излязоха да ни посрещнат усмихнати и нетърпеливи да си видят подаръка. Щастливците още не знаеха.

Аз и кръстникът, гушнали здраво по един паун, излязохме тържествено от колата. Застанахме в средата на поляната и се спогледахме съзаклятнически.

- Сега? - попитах с пресъхнали уста.

- Пускай! - подвикна той и двамата едновременно оставихме птиците на тревата.

Пауните отърсиха пера, за да си оправят прическите, а после размахаха крила - първо плахо, после по-силно и по-силно и изведнъж се откъснаха от земята. Издигнаха се първо на нивото на главите ни, после на нивото на покрива, а после по-високо и по-високо, докъдето летят орлите, докато накрая останаха само две точки на небето.

© Деница Дилова-Маркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2011, № 12 (145)