ВЛАСТТА НА НЕВИДИМОТО

Бисерка Рачева

web

Романът разкрива пред нас безкрайни възможности. Можем да кажем истината, да, но имаме и свободата да измислим нещо. - Защо ти е да правиш това? - За да стане историята по-интересна.

Играта с измислицата е патент не само на романа и далеч не само на безспорния майстор в нея Пол Остър. Ако нещо отличава този американски автор от колегите му по света, то е може би неговото неизтощимо упорство да експериментира с известната далеч преди постмодернизма истина, че лъжите, сиреч измислицата, мета-историите, фикцията са основен материал на разказването. Пол Остър е създал през годините свой, самопозоваващ се фикционален свят и предпоследният му роман, “Invisible” е пълен с типични за автора тропи, а и с герои, които ни се струват донякъде познати от преди.

Прищевки на случайността, съдбовни срещи и травматични загуби, заплетени загадки, чието разрешаване води до още по-големи загадки, драматичен инцидент, който променя хода на нечий живот; главоблъсканици върху природата на писането, езика и идентичността, сменящи се гледни точки и поне трима различни разказвачи, детективско издирване на следи, реконструкция на история по противоречащи си сведения на съмнителни свидетели и както винаги, скрити и неприкрити автобиографични закачки, привнесени в житейските криволици този път на два характера. Постмодерната изтънченост на Остър, който борави с двузначности и литературни алюзии също тъй умело, както и с похвати на тривиалната литература, кара някои от критиците му да се питат колко ли добър всъщност щеше да е този автор, ако напишеше в крайна сметка съвсем нормален роман, а не още един том експериментална проза; ако се опиташе да предложи, с други думи, стандартна храна, вместо интелектуално суши.

„Invisible” е точно такъв опит. Естествено, и тук не липсват причудливите ходове, двусмислените обрати, изненадващите формални хватки. Само че за разлика от повечето предишни произведения на Остър, включително емблематичната с метатекстуалните си трикове “Нюйоркска трилогия” (1987), техниката на повествуване този път не надделява над историята, не я поглъща. Чрез набор от различни видове текстове с различни повествователи и реалности читателят бива по-скоро подтикнат да търси ядрото на историята. Самата тя е съставена, както може да се очаква при Остър, от противоречащи си фрагменти: онова, което се твърди в единия разказ, се поставя под въпрос от следващия. И разбира се, не всичко е такова, каквото отначало излежда, и нищо не се развива така, както отначало може да се очаква, че ще се развие. Формата на този роман е въпреки това овладяна и не само добре позната, но даже толкова стара, колкото стара е литературата.

„Invisible“ е разказ за човек, който пише разказа на живота си. Историята на младия Адам Уокър, изтерзан Адонис и интелектуално надарен американски евреин, е представена като незавършен проект за книга - изповед в три части, които вече възрастният, болен от левкемия Адам поверява на свой приятел от младини, преуспяващия писател Джеймс Фримън. Последната глава от книгата Фримън доработва по записките на междувременно починалия Уокър, като в отделна, четвърта част добавя резултата от собствените си издирвания и страници от дневник. Остър следва, с други думи, образеца на роман в романа - с тази подробност, че в трите части от житейската изповед на Уокър три пъти се сменя граматическото лице, в което е предаден разказът.

В тази форма са поместени важни елементи на действието. Те са класически: случайна среща със съдбовни последици, измяна и мимолетна авантюра, убийство, кръвосмешение, опит за възмездие. Въвлечени сме в история, в която от пръв поглед се разпознават фрагменти от сюжети и мотиви, срещани неведнъж в литературата в един или друг - традиционен, модерен или постмодерен - вариант: многообещаваща, ала осуетена кариера на (литературно) амбициозен герой, неочаквано предложение за сделка, която би осъществила честолюбивите му стремежи, но за която той заплаща с цената на някаква важна лична загуба, харизматичен ментор с непроницаем характер и влиятелни връзки (с тайните служби от времето на Студената война и колониалните войни в Алжир и Виетнам), любовен триъгълник, престъпление и справедливост, страх и вина, непозволена страст между брат и сестра, отмъщение, което се обръща срещу отмъстителя, разказ и преразказ на една уж истинска история с фиктивни имена.

Сравнително малкото на брой действащи лица са заплетени в отношения, които самите те не могат да си обяснят и от чието влияние не могат да се изтръгнат. Само че не сложността на отношенията, а убегливостта на човешките мотиви и желания съставя същината на разказа. В привичния си маниер Остър примамва читателите си най-напред с напълно правдоподобна история, за да подхване в следващия миг двойствена и объркваща игра с тях. Ако не ми бяха казали, че е истинска история, вероятно щях да приема онези шестдесетина страници за началото на роман (в крайна сметка, писателите понякога внедряват харектери, носещи техните имена, във фикционални произведения) и щях може би да сметна финала за неубедителен или твърде рязък, сиреч незадоволителен, но тъй като от самото начало приех, че това е един вид автобиография, изповедта на Уокър ме разтърси и изпълни с тъга. Горкият Адам! Внимателният читател няма да пропусне да забележи, че това признание на писателя Джеймс Фримън, пренаписващ историята на Адам Уокър, е ключово предупреждение към онзи, който се е захванал да чете романа на Пол Остър.

Всеки път, когато се увлече да повярва, че историята е истинска, тъй щото неволно е готов да възкликне: “Горкият Адам!”, четящият бива изтръгнат от потреса си и настойчиво подсетен, че това е илюзия. И точно както в цитираното признание, в центъра на вниманието му внезапно е поставено самото разказване, което го кара да осъзнае, че е бил подведен: разтърсващата изповед може би изобщо не е истинска, погълнат от разказа, той може би изобщо не е забелязал, че му разказват нещо, което би могло също така да е измислено; би могло, с други думи, да е както истина, така и фикция. Този род подсещания да не се поддава лековерно на разказаното, защото то може да е и вярно, и невярно същевременно, са зададени формално чрез смяна на повествователя или на граматическото лице в разказите. Смяната или по-точно смените всеки път стават точно когато е достигната някаква точка на напрежение - по подобие на трилъра, чиято изпитана техника е да прекъсва линията на разказа в най-интригуващия момент и да поднася продължението едва след описание на някаква друга сцена или разгръщане на друг мотив. С тази разлика, че в романа на Остър маркиращите прекъсване смени са използвани не просто като трик за поддържане на напрежението. Те са мотивирани по особен начин от онова, което героят се опитва да открие, записвайки историята на своя живот, - отговор на въпроса за истината и заблудата, за реалността и илюзията на този живот.

Само че животът не може да се прикове в думи. Той остава по принцип неразгадан, остава невидим - както за онзи, който го преживява и никога не е в състояние да го съзре в неговата цялост, така и за другите, които в някакъв момент се съприкосновяват или разминават с него. Тази невъзможност Остър изследва с игрива сериозност и артистична лекота; проучва я от различни ракурси, като при това кара своя герой да се дистанцира от разказа-изповед и да продължи да описва живота си така, сякаш описва нечий чужд живот.

Пишейки за себе си в първо лице, аз се бях осакатил, бях се направил невидим, отнел си бях възможността да намеря онова, което търсех. Трябваше да се отделя от себе си, да отстъпя назад и да оставя известно пространство между себе си и своя предмет (който бях самият аз). Адам Уокър получава този съвет от писателя Фримън, а пространството, за което става дума, позволява на разказвача във второ и трето лице не само да допише продължението на историята, а и да я представи от съответно различни гледни точки вероятно защото търсеното иначе му се изплъзва и за да бъде може би все пак уловено, трябва да се огледа от други страни и други очи. Че това е търсене, при което един смъртник се опитва преди края да проумее същината на своя живот, става ясно едва в предпоследната част на романа. Но още от първата страница читателят е подсетен, че пред него е един вид “роман на развитието”: Бях втора година студент в Колумбийския университет, неопитно момче с глад за книги и вяра (или илюзия), че един ден ще съм достатъчно добър, за да мога да нарека себе си поет. Уокър нахвърля първите си записки през пролетта на 2007 г., докато историята, която описва в тях, започва през пролетта на 1967 г. В няколко писма до Фримън той сочи освен това какво се е случило с него междувременно. Разтърсващо преживяване на младини (безнаказано престъпление, на което е станал свидетел) е белязало и завинаги променило живота му; вместо поет, той е станал социален работник, защитник на слабите и бедните (в живота има много повече поезия, отколкото справедливост). Обхванати са, с други думи, потенциалните възможности и “реалното” стечение на живота му - от младостта до късните реминисценции за нея.

Неопитното момче се сблъсква със света и съзрява в него чрез отношенията си с четири различни лица. Във всеки случай, за четири лица става дума в реминисценциите на Адам за онова, което се превръща в историята на живота му: властният и ексцентричен Рудолф Борн, професор по политология и циничен скептик, вероятно таен агент и може би хладнокръвен убиец; неговата приятелка Марго, мълчалива красавица с еротичен чар и нескрита готовност да прелъсти Адам, прелестната Гуен, сестрата, с която го свързва болезнена загуба и която може би е замесена в инцест; невинната, начетена, но и също тъй наивна Сесил, чиято влюбеност я прави може би жертва на отмъстителен план. За тези четири характера не научаваме повече от онова, което е запечатано в спомена на Уокър. Те го привличат, всеки един по различен начин, вместват се в живота му, влияят му, променят го и остават енигматични (за него и за нас). Също както и самият Уокър остава енигма (за себе си и за нас).

Споменът за отминалото винаги е частична, непълна истина за станалото - отсетнешно отражение на нещо преживяно. Паметта отсява някакъв отрязък от преживяното, а нерядко и волно или неволно го “дописва” с нещо, което е могло да се случи, добавя т.е. фантазни проекции. Реминисценциите на Адам (като че ли) примесват в себе си подобни проекции и неизменно създават усещане за несигурност: историята сякаш ни се изплъзва, сякаш ни е убягнал важен детайл, пропуснали сме скрит знак, който би свързал в логично обяснение противоречащите си фрагменти. Действително ли младият Уокър е бил свидетел на брутално убийство, извършил ли е Борн убийството, което не е видял никой друг, освен самият Уокър, измислица ли е еротичната връзка със сестрата Гуен, кой казва истината, чия памет изневерява, какво е заключено в същината на един живот и дали изплъзващото се, винаги убягващата ни и никога еднозначна истина, онова, което не виждаме или не можем да видим, не е само метафора на живота ни - какъвто е и какъвто не сме очаквали, че ще бъде?

“Невидим”, във всеки случай, е метафора, която освен че е изведена в заглавието, фигурира в романа в множество различни варианти. Писателят Фриман, комуто е дадена възможност да прочете целия живот на Уокър, не може да съзре, буквално и преносно, стария си приятел: той няма шанс да го види отново, записките разпалват интереса, но не избистрят представата му и всички издирвания, всички щателно проучени от Фриман следи водят до още повече неясноти. Гуен и Уокър се опитват да съхранят паметта за техния по-малък, мъртъв брат, ритуално подържат образа му жив - до деня, в който ненадейно осъзнават, че образът е избледнял до неузнаваемост, станал е скрит за погледа им. Изповядвайки себе си, Уокър се сблъсква с невъзможността да продължи разказа си, да види себе си в огледалото на своята история. И дори от дистанцията, уж постигната чрез разказ за себе си, представен като разказ от името на други лица, не успява да стане видим за себе си и за другите. Дневникът на Сесил във финала на романа поставя изненадващ, но недвусмислен акцент върху метафората “невидим”: Уокър изчезва от историята, в дневника не става дума за него.

Забележителна е причината, която кара Сесил да даде копие от дневника си на Фримън, да довери т.е. на един непознат нещо интимно, което при това даже не е свързано пряко с Уокър, с някогашната ѝ несподелена любов. Тази любов се е врязала в паметта на вече зрялата жена не като отдавнашен, далечен и избледняващ спомен, а като още жива, необяснима, смущаваща, забележителна и също тъй объркваща следа в живота ѝ. Смущаваща, объркваща, необяснима и отречена е, от друга страна, любовта на Уокър към сестра му Гуен. Любов, предопределяща по някакъв начин всичко, което се случва с него. Независимо дали наистина преживяна (Гуен твърди, че е измислица, литературна лъжа), или само фантазна проекция на скритото му желание, тя дефинира неговия живот. Само че това е любов, която не дръзва да назове себе си с истинското си име; същественото остава неназовано, остава скрито. То се изплъзва от думите.

Реалният свят или онова, което приемаме за реално, не е светът, който придобива решаващо значение за нас: най-същественото за живота ни се разиграва в невидимо пространство. Познатото, тъй характерно за Остър заиграване с читателя, текстуалните “фокуси” са приложени по типичен начин. Те ни заставят, от една страна, да се откажем да очакваме, че бихме могли да научим от фикцията, конструирана като вид истина, нещо конкретно - поучително, практично или недвусмислено ясно - за живота и света. От друга страна, оказват терапевтичен ефект: изтръгват ни от рутината на очакваното и привичното, карат ни да гледаме всичко с чужди очи, отнемайки ни сигурността на всяка - била тя и правдоподобна - истина, и ни доближават, в последна сметка, малко повече до реалността на живота и света.

Най-успешният ход в тази изпитана стратегия на Остър е според мен финалът на „Invisible“. Ход, който решително оттласква автора от метафизичния трилър, направил го междувременно тъй известен. Изчерпал без успех всички възможности да реконструира историята на Уокър, Фримън примирено я затваря, поставяйки вместо заключение, синтезиран запис на съвсем друга история. Страниците от дневника на Сесил в края на романа се различават от почти всичко, което Остър е написал досега. И то не само защото краткият разказ в тях е предаден от името на жена - нещо сравнително рядко в досегашния опус на автора. От чието и име да говори в романите си, гласът на Остър е винаги същият, винаги разпознаваем, докато гласът на Сесил звучи непривично и много различно. Нещо повече, самата Сесил, нейният характер, сърцевината на живота ѝ се откроява в тридесетината страници на дневника много по-отчетливо, много по-ясно, отколкото героят Адам Уокър в повече от двестата страници, запълващи неговата история. Сесил, както я представя дневникът ѝ, е пълна с живот. Тя присъства, тя е видима. Видими са светът и стойностите, определящи тази жена. И може би точно по тази причина видимо става, съвсем неочаквано, лицето, за коeто тя разказва - Рудолф Борн. Цивилизованият професор с политически възгледи, оправдаващи варварства, войни и преврати, замесен в тъмни машинации и предателства, безскрупулен, арогантен, високомерен, усвоил маниерите на закоравял циник и привичките на самодоволен колониалист, старик с разплути телеса и спаружена душевност, изпълнен с маниакално презрение към всички, непринадлежащи на неговата раса. Отвращение е чувството, което това лице предизвиква у Сесил; заключителната ѝ оценка за него е категорична и така недвусмислена, както нищо друго в този роман.

Затвори ли последната му страница, човек иска да се върне отново към първата. Не толкова защото го гложди съмнението, че не е разбрал и дума от онова, което току-що е прочел, че въпреки добронамерените предупреждения, все пак е изпаднал във властта на илюзията и ако не прочете всичко отначало, няма да проумее къде и в какво се е заблудил. Много повече защото остава с чувството, че все едно дали съчинена, дали донякъде истинска или просто добре скроена, историята на Адам Уокър го вълнува, засяга го по особен начин, не му позволява да се откъсне от нея, кара го да иска да знае повече за участниците в нея и тяхната съдба. Пред нас, в крайна сметка, отново е история за разказването на истории. Само че този път в нея няма маниерност, няма нищо изкуствено. Преднамереното теоретизиране, абстрактните рефлексии, литературните структури и трикове остават на заден план. Те са доминирани от характерите, които при цялата си убегливост, в хода на историята стават плътни и човешки убедителни.

Пред тази сполучлива комбинация от точен стил, психологическа дълбочина, силна история и притчови полутонове някои могат да предпочетат отново интелектуалното суши. Други, за които част от удоволствието на четенето е увлечението, ще открият, че и по-стандартното ястие, приготвено от Остър, е също толкова, ако не и по-добро.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.11.2010, № 11 (132)