ЗАКРИЛНИК НА ЗАСТРАШЕНАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
(Херман Хесе)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Тук почива лирическият поет Х. Като такъв наистина не го признаваха, но затова пък силно го надценяваха като развлекателен писател. Тази любопитна епитафия е съчинена много преди смъртта на уж надценения писател, комуто е посветена. А и без друго не стои на надгробната му плоча. Можем да я прочетем в неговия собствен бележник. Херман Хесе е на 30 години и едва в началото на творческата си кариера, когато покрай ред други мисли записва в него и въпросната автоепитафия. Записката датира по-точно от 1907 г., т.е. от времето, когато сред идиличната атмосфера на Боденското езеро, в селцето Гайенхофен се раждат първите му книги. Славата на техния автор отеква далеч извън малкия Гайенхофен и още тогава не се побира в скромната щампа развлекателен писател. И все пак, напук на това, епитафията е и вярна, и характерна. Поне доколкото откроява разминаването между собствения му творчески импулс и очакванията, които публиката му възлага. Херман Хесе е рядко успешен автор. Но успехът му не се дължи на отстъпчивост пред диктата на читателския вкус, нито пък на литературната мода. Ако книгите му увличат и се харесват, то е вероятно по-скоро заради това, че под грижливата им опека е поставена една особена ценност. Коя е тя, можем да научим от самия писател. Ето неговото обяснение: Всичките ми книги са възникнали непреднамерено, без тенденция. Но ако потърся в тях някакъв общ смисъл, той ще е този: всички те могат да се тълкуват като защита или ако щете, като принудителен зов в защита на личността. Индивидът, неповторимият човек със своите наследствени дадености и възможности, дарби и наклонности е деликатен, чуплив инструмент и сигурно се нуждае от адвокат. И тъй, както той е изправен срещу всички големи сили: държавата, училището, църквите и колективите от всякакъв род, тъй и моите книги се възправят срещу тези сили. Хилядократно съм получавал потвърждение колко много отделният човек се нуждае от закрила, окуражение, любов.

В ролята на закрилник и адвокат на застрашената индивидуалност Херман Хесе се проявява още в първия си роман, "Петер Каменцинд". Той е публикуван през 1904 г. и печели тъй много симпатии, че скоро след това е преведен в много европейски страни, включително в България. Впрочем героят на този роман е начеващ писател и много напомня за своя създател. Подобно на него се чувства неуютно в заобикалящия го свят; намира го твърди унифициран, твърде ограничаващ, твърде самодоволен, твърде гладък, нормиран и сит. А тъй като се родее с автора и в това, че търси път срещу течението, също като него повтаря сантименталния бунт на Русо. Отхвърлил кривините на модерната цивилизация, се връща назад, към природата и сред идилията на непокварения примитивен свят намира приют за поривите, чувствата и мечтите на нестандартната си личност. Като повечето произведения на Хесе, и този роман е не само много изповеден, автобиографичен. Той е също тъй лиричен и романтичен. Особената му фактура носи следите на две занимания, които Хесе упражнява успоредно с белетристиката, при това с още повече упорство и страст: живописта и поезията. За тази скрита или по-скоро останала в сянка лирична нагласа напомня, между другото, един вещ ценител на Хесе, колегата му Стефан Цвайг. Ето какво пише той през 1923 г. в есето си "Пътят на Херман Хесе": Не познавам друг, който да е следвал и отстоявал тъй неотклонно вътрешното си развитие. Преди 20-25 години Херман Хесе започна със стихове, които ме омагьосваха с кадифено нежния тон и мекотата си. И досега помня някои наизуст и досега ги намирам извънредно красиви. Тонът в тези стихове съвсем не беше нов, както да кажем в стиховете на младия Хофманстал или Рилке; това беше все още старият германски лес, в който звучат хорните на Айхендорф и нежният кавал на Мьорике. Но в този копнежен тон имаше забележителна чистота, която още тогава караше неколцина внимателно да се заслушат.

Малцина знаят, че Хесе дебютира в литературата именно с лирически стихотворения. Що се отнася до леса, за който Цвайг отваря дума, под него той има предвид, разбира се, традицията на романтическите поети. Родството си с тях Хесе и сам открито признава; публикувайки през 1899 г. първата си стихосбирка, неслучайно я озаглавява "Романтически песни". Че тази стихосбрика няма успеха на романа "Петер Каменцинд" или на последвалите го пак в началото на ХХ век разкази и новели, не се дължи обаче на традиционализма на автора, още по-малко - на липсата на поетическа дарба. Точно обратното, в лириката, на която остава верен и на която в течение на 85-годишния си живот завещава 14 стихосбирки, той постига най-трудното в този жанр. С прости, едва ли не фолклорно наивни средства изразява невероятната сложност на човешкото себеизживяване и светоусещане. Ако остава недооценено от читателите, това умение на Хесе е затова пък щедро поощрено от съвременната музика. Многобройни са композициите, възникнали по текстове на негови стихотворения. Още по-забележителни са следите, които лирическото му пристрастие оставя в класическата модерна белетристика. Почти всички мотиви на неговата лирика са пренесени, вградени и обогатени в най-известните му белетристични произведения: от "Херман Лаушер", "Последното лято на Клингсор", "Демиан" и "Сидхарта" до "Нарцис и Златоуст", "Степният вълк" и "Игра на стъклени перли". Стиховете, които Хесе определя като вик на душата или още като вълшебни формули с лечебна сила, са нещо като прелюдия към философията на голямата му проза. Повечето му новели и романи са публикувани впрочем в издателство "Зуркамп" и вероятно никой не познава Хесе така отблизо, както приятелят и издателят му Петер Зуркамп. Ето как и в какво той вижда неговото своебразие: Хесе чудесно би се вписвал в атмосферата на литературното кафене в някои от европейските метрополии. Но също тъй добре би му подхождал и някой манастир в Тибет. И точно тъй добре - тихият кабинет на учения. Неговата същност не беше изцяло затворена в една определена среда, в една епоха или в едно развитие, тя придобиваше най-дълбокото си значение и най-неповторимото си отличие посредством въображението.

Вписващо се в разнообразен контекст и отворено за различни тълкувания - такова е и творчеството на Хесе. То синкретично свързва митологемите на източните и западните религии, с което предлага на читателя многообразни възможности за идентификация, без догматично да го привързва към някоя от тях. Точно по тази причина и историята на тези идентификации е доста пъстра, а понякога може би се и разминава с онова, което книгите на Хесе желаят да насърчат или кажат. В началото на двайстото столетие особено силен отзвук има романът му "Демиан", публикуван през 1919 г. под псевдонима Емил Синклер. Също като "Петер Каменцинд", този роман се приема едва ли не като житейска проповед на бунта срещу господстващите авторитети и стойности, като парадигма на верността към себе си, към принципите, истинността и доброто. В защитата на индивидуалността срещу конвенциите и институциите протестиращото младо поколение открива изразени собственото си недоволство и потребност от осмислящи живота идеали. Десетилетия по-късно, в края на 60-те години, точно когато славата на Хесе, отличен през 1946 г. с Нобеловата награда за литература, започва сякаш да позаглъхва в Европа, Америка преоткрива в него своя западен гуру. Заслугата отново принадлежи на протестиращото младо поколение: романите на Хесе "Сидхарта" и "Степният вълк" се превръщат в култови книги за движението на битниците и хипитата. Привържениците на медитацията, дзен-културата и пацифизма го възприемат като учител, вещ най-вече в източната мъдрост и тайните на свободата. Романите му служат даже като ръководство за психоделични сеанси, за което, разбира се, са си отговорни самите тълкуватели, а не писателят.

Впрочем феноменът е по-скоро социологически и по-малко литературен, но въпреки това има трайни отражения в литературата. Не само защото, залавяйки се да обяснят този феномен, литераторите и критиците публикуват десетки книги и студии върху творчеството на Хесе. А тяхното усърдие да го разтълкуват на свой ред разпалва интереса към него и от 60-те години на ХХ век насам Херман Хесе се превръща в най-четения, най-често превеждания и най-много преиздавания европейски автор през последните 100 години. Някои виждат тайната на този успех в това, че неговите книги градят подходяща митология за човека, познал модерната си самота в едно общество, което не може да предложи и не може да изпълни живота му със смисъл. Правдоподобно е и друго обяснение. В разговор за Хесе след неговата смърт през 1962 г. Петер Вайс дава например следната оценка: Херман Хесе беше човек, който силно се интересуваше от другите хора и дори когато в творчеството си не отваря дума за това, същественото в него е заложено именно в отношението му към другите хора, то е основното му качество.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.09.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.