"ТРУДНОТО ДЕТЕ" НА МОДЕРНИЯ ВЕК
(Клаус Ман)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Той беше емигрант, изгнаник не по политически причини, а защото никъде не се чувстваше у дома си, никъде не беше у дома си. Навсякъде беше страдалец, навсякъде - чужденец. Името на този чужденец на планетата е добре познато в литературата. Клаус Ман отдавна си е извоювал свое и то твърде забележително място в нея, макар винаги да се е чувствал обременен и засенчен от славата, с която се ползват двамата му именити роднини. Но тъкмо защото е син на Томас Ман и племенник на Хайнрих Ман, той получава, тъй да се каже, по рождение най-добрата литературна закваска. Животът му е потопен в литературата и тя определя неговите волности, странности и вкусове. В някаква степен своебразието на Клаус Ман дори се гради тъкмо на постоянното му упорство едновременно да следва и да оспорва, да догонва и да надмогва семейните литературни образци. Що се отнася до произведението, в което портретира себе си като безприютния блуден син на столетието, това е неговият автобиографичен роман "Повратната точка", публикуван през 1942 г. Дебютът му датира обаче от по-отдавна, от 1925 г., когато Клаус Ман публикува пиесите "Аня и Естер" и "Ревю за четирима", последвани от романа "Набожен танц", който също като тях предизвиква скандал и му носи бърза известност. Появята на Клаус Ман в литературата е също тъй внезапна, както и сбогуването му с нея. Той е едва 42-годишен, когато на 21 май 1949 г. слага край на живота си.

Животът е проклятие, извън това, че е също тъй благослов и само въпрос на индивидуалната съдба е дали човек ще го възприеме предимно като едното или предимно като другото.

За Клаус Ман животът, отдаден на литературата, е, както изглежда, и едното, и другото. В началото на своя път този типичен спътник на поколението, което от Гертруд Стайн и Хемингуей нарича себе си изгубено, се увлича от ексцентриката на краевековните поети. Предписва модите на живота си според Бодлер, Стефан Георге и Оскар Уайлд; заимства от тях матриците на егоцентризма, наред с тежките парфюми на декадентството, антибуржоазните предизвикателства, литературния транс, морбидния копнеж по разрухата и безгрижната елегантност на бохемството. Опиатите и хомосексуализмът - впрочем не съкровено прикриван, както при бащата Томас, а откровено признаван, - слагат само допълнителен акцент върху раздвоеното между опиянението и страданието битие на Клаус Ман. Неговия профил може би най-вярно е уловил приятелят му Херман Кестен. Ето какво пише той: Той обичаше целия свят и бягаше от самия себе си. Подръпваше тънката, трепкаща завеса, която дели деня от нищото, и навсякъде търсеше бляна, унеса и поезията - трите побратимени илюзии на преждевременно отрезвелия. Беше пълен с трескава жажда за живот и скрито влечение по смъртта, рано съзрял и несъвършен, лекомислен и предан приятел, разумен и отнесен.

На 14 години Клаус Ман пише първите си стихове, на 18, със самочувствието на коронован принц, вече галопира из омагьосаните градини на германската литература. Пише хапливи театрални рецензии в берлинското списание "Ди велтбюне", руши табута с волнодумстващи есета и романи, поставя и играе шумно оспорваните си пиеси, заедно с актьора Густав Грюндгенс, сестра си Ерика и кратковременната си годеница, дъщерята на драматурга Франк Ведекинд Памела. След разпадането на театралната четворка, разбунила духовете с фриволностите и свободомислието си, Клаус Ман описва едва започналата история на своя живот, съставя претенциозни манифести, предприема литературни четения и околосветски пътешествия, съчинява лековати фарсове, публикува куп пътеписи и навсякъде, във всички страни печели приятели. Андре Жид и Жан Кокто, Стефан Цвайг, Рене Кревел, Джулиан Грийн - мнозина са привлечени от чара на този млад човек, който бяга от нормите и нормалното, впуска се в крайностите на непозволеното, търси изключителното и подобно въжеиграч балансира по гребена на живота между висините и бездната.

Животът - такъв, какъвто го познах и разбирах тогава, беше преди всичко този: блуждаещо неспокойствие, търсене, неутолим копнеж на сърцето, мимолетно чувствено щастие. Младост, която стои над моралните предубеждения също тъй, както и над социалните връзки и политическите догми, която се наслаждава и изстрадва земното битие като пъстра, вълнуваща мистерия, носеща своето оправдание в самата себе си. Мистерия, която не позволява да бъде разбрана, а изисква само да бъде изстрадана и изпитана с пълна наслада.

1933-та година маркира повратната точка и слага край на тази необуздана, почти фатална страст към насладата. Клаус Ман, маниерният дотогава салонен естет, лекомисленото трудно дете на модерния век става моралист и политически ангажиран писател. Той е сред първите отрицатели на националсоциализма и първият германски писател, радикално обърнал гръб на Хитлерова Германия. Емигрантството се превръща за него в борба за защита на убежденията. Париж, Амстердам и Ню Йорк са спирките на емигрантската му съдба, а онова, което изпълва напрегнатия делник и мислите му в ония години, е загатното в един кратък ред от неговата автобиография: Животът е, разбира се, достатъчно ужасен, за да ни накара да преодолеем инфантилния си ужас от смъртта.

Какво стои зад тези думи, можем да си представим, само ако хвърлим поглед върху поне част от дейността, която Клаус Ман разгръща между 1933 и 1945 г. В периода на ужасите, сполетели Европа при фашистката диктатура, той не само публикува най-големите си, изобличителни и саркастични, гневни и хуманистични романи. Записан в "черния списък" на Третия райх и напуснал Германия с убеждението, че светът трябва да бъде предупреден за истинския характер на кафявия режим, Клаус Ман пише стотици статии и памфлети, отправя призиви, организира протестни акции, създава емигрантски издателства и издания. Превръща се в централна фигура на антинацистката емигрантска литература и несъмнено успява - както сам иронично отбелязва в романа "Повратната точка", - с порядъчни усилия да ходи по нервите на господата от Третия райх. Големият му проект, изданието Ди замлунг, обявено като месечно-литературно списание под патронажа на Андре Жид, Олдъс Хъксли, Хайнрих Ман, издател Клаус Ман, се профилира като най-значителния интелектуален форум на противниците на режима и осезаемо успява да урони престижа на Третия райх пред света. Факт, който кара господата от райха да излеят негодуванието си срещу списанието по следния начин: В Амстердам излиза понастоящем най-гнусната емигрантска листовка, "Ди замлунг". За негов издател се пише издънката на г-н Томас Ман, Клаус Ман - този съмнителен полуевреин хвърля гадни злостни нападки срещу днешна Германия и пророкува скорошно падане на правителството.

Доспопаметната записка е от януари 1938 г. По това време Клаус Ман вече е публикувал три от четирите си най-известни романа: "Бягство на север", "Патетична симфония", "Мефисто" и заедно със сестра си Ерика подготвя големия сборник портрети "Германската литература в емиграция", който също както есето "Другата Германия" и романът "Повратната точка" излиза на английски език. Клаус Ман е между малкото германски писатели-емигранти, които публикуват в онези години книгите си на нематерния им език. В първите години на емиграцията си, когато още не владее достатъчно добре английски, той дава произведенията си за превод, от 1940 г. нататък сам ги пише на чуждия нему език. Какво стои зад това усилие и тази принудителна езикова асимилация писателят пояснява по-късно така: Мъчително чувство за несигурност. Изведнъж отново се оказваш начинаещ: за всяко изречение си блъскаш главата до пръсване. Но това е горчива необходимост - не го правя от удоволствие. Немските книги, нека не се заблуждаваме, сега просто нямат друг пазар.

Любопитно е, че написаният на английски език, класически емигрантски роман "Вулканът", който след публикуването си през 1939 г. печели възторжените похвали на критиката и дори строгият иначе Томас Ман отправя към сина си одобрителни думи, излиза в превод на немски език едва през 1991 г. Трудна съдба в Германия има, впрочем, и безспорно най-крупният роман на Клаус Ман, "Мефисто", макар за разлика от Вулканът да е написан и публикуван на немски език. Той излиза през 1936 г. в Амстердам и независимо от признанието, което получава в средите на писателите-емигранти, е приет с противоречиви чувства - всъщност единствено заради фигурата на главния му герой. 30 години по-късно романът "Мефисто" предизвиква най-големия литературен скандал във Федералната република. Срещу него излиза съдебно решение за забраната му, а мотивировката е, че обществото не е заинтересувано да получи тази неверна картина на театралния живот в Германия след 1933 г., обрисувана през погледа на един емигрант.

Можем да си обясним тази наистина безпрецедентна присъда, само ако припомним, че прототип на героя в този роман-карикатура на колабориращия с властта талант е актьорът Густав Грюндгенс, протежиран по времето на националсоциализма от Херман Гьоринг и издигнал се тогава до директор на Берлинския държавен театър и пруски държавен съветник. След Третия райх Грюндгенс отново е първа театрална звезда, през 1949 г. и директор на Дюселдорфския театър, тъй че почти до края на 60-те години нито един западногермански издател не се осмелява да подрони престижа му с ново издание на "Мефисто". Впрочем въпросната присъда и до днес не е отменена, затова пък след нашумялата по цял свят екранизация на Ищван Сабо "Мефисто" и след като романът е преведен на доста европейски езици, през 1981 г. той най-после е издаден отново и в Германия. Защитата на Клаус Ман от времето, когато работи върху романа, откроява между другото не само причината за закъснелия успех на книгата му, а и проблема, който поставя всъщност цялото му творчество и който, изглежда, все така не е загубил своята актуалност: Не, моят Мефисто не е този или онзи. В него се сливат много черти. Тук не става дума за "портрет", а за символична фигура. Тази книга не е написана срещу един определен човек, тя е книга срещу типа на кариериста; срещу интелектуалеца, който продава духа и му изменя. Това, че е надарен, прави нещата двойно по-ужасни.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.09.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.