Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Роден съм в неделя, на шести юни 1875 г. в 12 часа по обед. Разположението на планетите било благоприятно, както после често ме уверяваха адептите на астрологията, като въз основа на моя хороскоп ми предричаха дълъг, щастлив живот и лека смърт.

И да не вярваме в астрологията, трудно ще отречем, че в този случай адептите ѝ са случили с прогнозата. Поне що се отнася до дългия живот и безметежния край. Томас Ман умира на 80-годишна възраст в една цюрихска болница - вследствие на тромбофлебит, както установява медицинската експретиза, и потънал в спокоен сън, както свидетелстват близките му. Малко преди това той разменил с лекаря няколко шеги на френски и английски и помолил за очилата си, за да почете. Щастлив ли е животът, предхождащ тази смърт? И да, и не. Ако надникнем по-отблизо, едва ли ще помислим, че Томас Ман се чувствал като галеник на съдбата. По-скоро като пленник в един гибелен свят, от който няма изплъзване - както пише в дневниците си, публикувани според волята му едва след смъртта му. Наред с безоблачното детство в дома на издигнат любекски търговец и материално обезпечения, белязан от успеха и признанието живот, биографите педантично отбелязват обърканите чувства, колебанията, съмненията, дисхармонията, мъчителните кризи. Писателят потвърждава тази психограма. Ето какво казва в автобиографична бележка от 1936 г., където между другото споменава и своя хороскоп: В една от книгите си писах: Плосък предразсъдък е да се смята, че животът на благословените от съдбата е само щастие и равно благополучие. Този благослов съставя всъщност само основата на съществото им, която поприблясва в златен отенък помежду премного мъки и нещастия.

И все пак, същата тази записка говори и за обратното. Томас Ман е между щастливците на съдбата - доколкото под щастие си представяме не всекиму присъщата, отличаваща дарба. А че литературата на свой ред е особено щедро обдарена от този свой наследник със световна слава, в това едва ли някой се съмнява. Енциклопедийна е представата, че Томас Ман е сред най-именитите романисти на двайстото столетие и при цялата си словоохотливост, - най-тънкият стилист в модерната немска словесност. Литературата за него междувременно е цяла планина; един от последните му биографи, американецът Доналд Пратер не без основание говори за индустрията Томас Ман, а критиците се шегуват, че ако още има неизследвана тема, то е някоя от рода на: "Ролята на кучето в творчеството на Томас Ман". Съвсем не на шега обаче специалистите си поставят и друг един въпрос, а именно - за по-тесните връзки между личността и творчеството му или, иначе казано, за това, в каква степен то отразява отличителни черти в характера и личността на Томас Ман. В книгите винаги откриваме само самите себе си. Това всякога ни доставя голяма радост и е достатъчно, за да ни накара да обявим, че авторът е гений.

Писмото, в което Томас Ман споделя това мнение, е от 1917 г., т.е. няколко години след публикуването на първия му роман: "Буденброкови", за който десетилетие по-късно, през 1929 г. получава Нобеловата награда за литература. Самият роман излиза през 1901 г. с подзаглавие "Упадъкът на едно семейство" и още тогава критиката отбелязва и без друго явната, натрапваща се прилика на действащите лица в тази сага за рода на заможен любекски търговец с родословието и биографията на самия писател. Успехът на "Буденброкови" - според статистиките от публикуването ѝ до днес най-четената книга на Томас Ман - се дължи, разбира се, не само на автобиографичната подплата, нито само на скандинавските образци и романите на Теодор Фонтане, които по оригинален начин преосмисля. Заслугата на писателя е по-скоро другаде и за нея ни подсеща собственият му коментар. Ето какво гласи той: Това е история, представителна за душевността на германското бюргерство; история, която кореспондира не само с него, а и с европейското бюргерство изобщо.

Познавачите сигурно биха допълнили, че с тази история на залязващото бюргерство и на една отминала епоха Томас Ман надмогва провинциалната затвореност на традиционния немски роман, обогатява изразните му възможности и го приобщава към модерната световна литература. Известен дял в появата на "Буденброкови" има, между другото, и издателят Самуел Фишер. През 1897 г. той публикува дебютния сборник на Томас Ман "Малкият господин Фридеман" и силно впечатлен от няколкото малки новели, поместени в него, подтиква младия автор да напише нещо по-голямо, може би роман, стига да не е прекалено дълъг, както му известява в едно писмо. Романът, започнат още същата година, се оказва впоследствие доста по-дълъг от предвиденото, но пък скрепява за десетилетия наред съдружието между автора и издателя. Що се отнася до сборника "Малкият господин Фридеман", за него можем да прочетем още едно признание от времето на публикуването му. В брой на "Литераришес ехо" небезизвестният Курт Мартенс пише: Томас Ман - все още малцина знаят името му; но ако някой случайно прочете дори само няколко страници от него, едва ли вече току-така ще забрави безпогрешния му маниер.

С "Малкия господин Фридеман" и "Буденброкови" Томас Ман намира не само литературно признание, а и една от големите си теми. Темата, която много тясно и вече не само като фактология е свързана с проблематиката на личността, с психографията на писателя. Томас Ман назовава тази тема недвусмислено, ето какво пише: Никога не съм бил в работата си отшелник като Флобер, не желаех да бъда по-отчужден от света, отколкото обикновено е в природата на писателя. От ранна възраст и дълбоко ме занимава въпроса за противоположноста между изкуството и живота, художника и човека, тъй че колкото призван, за да не кажа обречен на изкуството и да се чувствах, желаех не да чезна в него, а да бъда човек, доколкото мога.

Успоредно с трите традиционни теми: музиката, болестта и смъртта, темата, която писателят определя тук като противоположност между изкуство и живот, присъства по един или друг начин в почти всяко негово произведение: в ранните му художнически новели "Тристан", "Тонио Крьогер", "Смърт във Венеция", в зрелите му романи "Вълшебната планина" (1924) и "Доктор Фаустус" (1949), в пространната му есеистика. Тази тема ни е позната, разбира се, не само от Томас Ман. Тя занимава умовете на много негови предшественици и съвременници, доминира в ранното творчество на брат му, Хайнрих Ман, а и в цялата немска литература от края на XIX и началото на XX век. Но вариациите ѝ, познати от книгите на Томас Ман, се ползват с по-специално признание. Още по повод на художническите му новели, публикувани в началото на двайстото столетие, тогавашната критика отбелязва художествената зрялост и дълбочина, завършената форма, психологическото проникновение, тънко нюансирания, елегантен и гъвкав стил. Близо половин век по-късно, по повод смъртта на Томас Ман именитият му колега Готфрид Бен пише: Големият Томас е мъртъв, десетилетия наред витаеше като голям стар архангел над всички нас, които до голяма степен си останахме дребни ангелчета и амурчета.

Заедно с ироничната нота, присъща на стила на Бен, сравнението съдържа и една много точна констатация: за едромащабния формат на писателя, а и за по-особеното му място в традицията на модерната литература. Определението модерен му подхожда може би също толкова или е също толкова неточно, колкото и названието традиционалист. За разлика от мнозина модерни писатели, Томас Ман остава трайно привързан към литературната традиция на осемнайстото и деветнайстото столетие, към романовите образци на Гьоте, Толстой и Фонтане и същевременно разчупва традиционната романова форма, внася в нея модерен, рефлективно-есеистичен елемент.

Заговори ли се за модернизма на Томас Ман, най-чест, сигурно и най-благодарен пример е романът му Вълшебната планина. Романът, чийто герой Ханс Касторп, потомък на патрициански род и деловит корабен инженер, непредвидено, за цели седем години, се задържа във високопланински санаториум за туберколозно болни. Отбива се там, уж само за да навести болния си братовчед и изпаднал едва ли не без да ще в царството на безвремието, води обстойни разговори за потока на времето и преходността. Идеята за този причудлив сюжет, сравняван не без основание с приказния свят на Андерсен, назрява, между другото, около 1906 г. или поне оттогава датира първоначалното заглавие "Омагьосаната планина", записано в бележника на писателя и променено във "Вълшебната планина" някъде между 1912 и 1921 г., т.е. след двете посещения на Томас Ман при жена му в планинския санаториум в Давос. Че в завършеното произведение специалистите разпознават проблематиката на модерния индивид и се впускат да търсят паралели било с романа на Пруст "В търсене на изгубеното време", било с философията на Хайдегер и книгата му "Битие и време", едва ли е изненадващо. Към подобни паралели подтикват автокоментарите на самия писател. Ето какво е отбелязал в дневниците си години след публикуването на своя роман за спрялото време: Опитът отново ми потвърждава невероятно изтънчената чувствителност, която си приписвам и която поставя самотата ми в тайнствена връзка с цялата възвишена мисловност и потока на времето. Че проблемът за времето става около 1912 г. актуален за философи и мечтатели, тъй че се вмества в произведенията им, се дължи може би на историческия трус на епохата, който се долавяше още тогава.

Проблемът за омагьосаното време може да ни наведе и на един по-прагматичен, не философски или естетически, а тъй да се каже битово-житейски аспект. За да вникне или още по-точно казано, за да се вчете човек в романите на Томас Ман, се иска време - тъкмо това, което вероятно най-много ни липсва в забързания делник на забързания ни век. Кой днес е в състояние да отдели часовете на спокойствие, а и вглъбение, за да прехвърли, да речем, планината от страници на едно от най-значимите произведения на Томас Ман, тетралогията "Йосиф и неговите братя", създадена между 1926-та и 1942, завършена и публикувана след емиграцията на писателя от националсоциалистическа Германия? Или пък да се потопи в мрачно-привлекателния свят на неговия опус за композитора Адриан Леверкюн, модерният д-р Фаустус - между другото, най-често интерпретираното и най-оспорваното му произведение? Проблемът не е само в това, че ако иска да познава и да се наслади на книгите на Томас Ман, човек трябва да се пребори колкото с времето, толкова и с обема на обхващащи хиляди страници томове. Включително пространната, проникновена и изящна есеистика на Томас Ман осезаемо ни напомня за това, че светът, от който идва самият писател и в който създава бляскавата си проза, е като че ли отдавна вече на изчезване - светът, в който приключението на четенето все още принадлежи към ценените духовни наслади, в който както пространността на описанието, тъй и отбивките в неизбродния терен на психиката все още не се възприемат като нежелани или иначе казано, още не са изместени от предпочитанията към съспенса и екшъна. Вероятно именно това визират думите на Томас Ман от последното му есе, есето за Чехов от 1954 година: И въпреки това работиш, разказваш истории, отливаш истината и с тях забавляваш един нуждаещ се свят - в смътна надежда, едва ли не с упование, че истината и ведрата форма може би да повлияее освобождаващо на душата и да подготви света за по-добър, по-красив и по-справедлив за духовното живот.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.05.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.