СВОБОДАТА И СЪВЕСТТА НА ДУМИТЕ
(Елиас Канети)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Нобеловата награда му беше сигурна. Отдавна можеше да е предложен за нея, но като се имаше предвид младостта му, беше по-добре да се изчака още някоя и друга година.

Наградата, за която става дума в тези редове, наистина е присъдена, само че със закъснение от порядъка на десетилетия и то не на въображаемия кандидат, когото визират, а на писателя Елиас Канети. Именно в неговия роман "Заслеплението" се подвизава въпросният млад гений и Нобелов претендент. Ролята на този герой наистина не е централна. Затова пък иронично напомня с нещо за ролята на модерния писател. Георг Кин е психиатър, сиреч лечител на човешката душа и е призван да помогне на брат си, синелога Петер Кин. Но макар уж да разчиства бедите, в които нещастникът се е заплел поради пълна безпомощност пред живота, познавачът на човешката душа не успява да го спаси от унищожителната параноя - болестта, завладяла клетия му роднина. Що се отнася до диагностика на тази болест - Елиас Канети, когато пише романа Заслеплението, той е не повече от 25-годишен и Нобеловата награда съвсем не му е така сигурна, както на неговия провалил се в мисията си герой. Насмешливият жест, с който писателят предявява претенция върху престижното отличие, изглежда по онова време по-скоро младежка закачка. Романът Заслеплението, написан във Виена през 1931 и публикуван през 1935 г., пожънва наистина възторга на ценители като Томас Ман и Херман Хесе, но няма никакъв успех сред широката публика и впоследствие за дълго потъва в забрава. Едва през 60-те години отново приковава вниманието върху себе си и то по тъй безспорен начин, че през 1981 г., точно половин век след публикуването му, донася на Канети Нобеловата награда за литература. Славата на един от най-оригиналните автори на двайстото столетие Елиас Канети дължи, разбира се, далеч не само на този роман. Но от друга страна, дори да не беше написал нищо друго освен него, той несъмнено пак щеше да е сред първите в ранг-листата на модерните класици, редом с Кафка, Музил, Джойс или Бекет.

Всеки живот, който познаваме достатъчно добре, е смешен. Опознаем ли го обаче още по-добре, той става сериозен и страшен. Тези думи Елиас Канети пише в известното си есе "Другият процес" за литературния си родственик и антипод Франц Кафка. Но те чудесно биха подхождали и за мото на романа "Заслеплението". Впрочем есето излиза доста след романа и няма много общо с него. Затова пък самият роман е задължен донякъде тъкмо на писателя, чийто двойнствен живот Канети описва в "Другият процес" - поне доколкото светът на Кафка и най-вече разказът му "Къртицата" дават интелектуален подтик на романа "Заслеплението". За какво собствено става дума в този роман, чиито три части са наречени: "Глава без свят","Безглав свят" и "Светът в главата"? Чудатите подзаглавия подсещат, че светът, за който отваря дума писателят, е изобразен през налудничавия поглед на душевно болния. Заслеплението е първият и остава единствен в замислената серия от осем романа, която Канети възнамерява да напише по подобие на Балзаковата "Човешка комедия" - като един вид модерно съответствие или човешка комедия на лудостта, обладала света на двайстото столетие. На пръв поглед героят в неговия роман е обаче напълно нормален. Нещо повече, д-р Петер Кин е уж даже почитан, световно известен учен. Единствената му слабост са книгите, зад които се е барикадирал в библиотеката си от 25 хиляди тома. Ето какво научаваме за кратките забежки на героя извън книжната му крепост: Той излизаше на разходка, само за да подиша въздуха на чужди книги. Те възбуждаха у него порива да противоречи. И също тъй донякъде го освежаваха.

В началото въпросната слабост изглежда безобидно комична, доколкото пречи на иначе тъй начетения човек да се справя с най-елементарни неща в живота. Впоследствие обаче става фатално сериозна и страшна. Завличайки го в капаните на реалността, го превръща в удобна и лесна жертва на безскрупулни, примитивни хора, заплита го във все по-отчаяна безизходица и в крайна сметка го хвърля в безумието, което го кара да изгори всичките си книги, ведно със себе си. Огнената клада е и последната картина от този живот, изпълнен с омерзение към тълпата и страх от нея, живот, в който знанието се е превърнало в гибелна изолация, в смразяваща гротеска на самоопустошението.

Качи се на стълбичката. Втренчил се бе в пламъците. И зачака. Когато те близнаха и него, започна да се смее така гръмко, както никога в живота си.

Мнозина тълкуват романа "Заслеплението" като грандиозна метафора на непригодността или трагичния сблъсък на духовността с реалността. Други пък, подкрепяни също тъй от заглавието "Аутодафе", под което излиза на английски и френски език, го разглеждат като предчувствие и предупреждение срещу надигащия се фашизъм и интелектуалното безсилие и слепота спрямо най-унищожителното бедствие на столетието. Прави са навярно и онези, които виждат в този роман алегория на заплахата, застрашила модерния индивид - заплахата от безличната и обезличаваща власт на масата, криеща се у всекиго от нас.

Едно откритие особено удовлетворяваше Георг: за действието на масата в историята и живота на индивида. Масата, която клокочи във всеки, това диво, налято с жизнени сокове, разгорещено от страст животно, прихванало се в нас много дълбоко, по-дълбоко от майчиното мляко.

Откритието, което тъй ласкае честолюбието на психиатъра Георг Кин в романа "Заслеплението", е тема и проблем на най-забележителното съчинение на Елиас Канети - културно-антропологичния му труд "Маси и власт". Този труд, започнат през 30-те години, публикуван през 1960 г. и донесъл на автора си световна слава, може да се разглежда и като теоретично продължение на "Заслеплението". Поне доколкото и тук Канети се занимава с идеята за стадния инстинкт в човешкото същество. Само че за разлика от романа, който набелязва тази идея в параболична форма, двутомното есе "Маси и власт" е истински полиисторически опус върху нея. Тук се преплитат философия и социология, психология и антропология, посредством които детайлно са анализирани поведението на човека като масово същество, колективните движения и упражняването на власт върху и чрез тях. Есето "Маси и власт" е плод на многостранни и задълбочени проучвания, чиято отправна точка става, между другото, книгата на един бивш сенатор, някой си Шребер, публикувана през 1903 г. под заглавие "Мемоарите на един нервно болен". Въпросните мемоари, изпълнени с всъвъзможни брътвежи за германския свръхчовек и мнимата му застрашеност от евреи, католици и славяни, попадат в ръцете на Канети през 1939-та - точно година след печалния австрийски аншлус към Хитлерова Германия, когато поради еврейския си произход писателят е принуден да напусне Виена и да емигрира в Лондон. Факт, който покрай другото подсеща как и защо в теорията на Канети за произхода и господството на стадния инстинкт жаждата за власт се третира като невралгичен проблем, като нелечима болест и масова лудост на столетието. А с каква цел писателят отделя тъй централно място на този проблем, издават неговите записки. Ето какво поверява в тях, разговаряйки със себе си, т.е. с лицето, което нарича моя неумолим събеседник:

Когато казвам: става дума за положението на света, аз трябва да предупредя, той ми се изсмива в лицето: Хайде, хайде - казва, тъкмо в това е грешката на благодетелите, че въпреки отговорността, която чувстват, и доброто, което наистина желаят, те забравят да усъвършенстват инструмента, който им дава възможност да опознаят хората. Защото от същите тези хора извира най-ужасното и най-подлото, най-опасното, което може да се случи. Няма друга надежда за съществуването на човечеството, освен да знаем достатъчно за хората, от които то се състои¹.

Записките, дневниците и бележниците, които Канети води от времето на емиграцията до смъртта си през 1994 г., заемат забележителна част от литературното му наследство. Те представляват спонтанна смесица от моментни хрумвания, бележки и афоризми върху видяно, прочетено или написано; фиксират хода на мислите и съмненията на автора в един вид интелектуален спор и разговор със самия себе си. Някои от по-ранните са публикувани за пръв път през 1965 г., а повечето са поместени в сборниците "Цялата прахосана почит" (1970) и "Провинцията на човека" (1973). Към провинцията, назована в последното заглавие, Елиас Канети има неоспоримата заслуга на един от може би последните ѝ най-ревностни пазители. Провинцията, от която сам произхожда и на която посвещава цялото си творчество, може да се нарече още провинция на духа и духовното надживяване.

Ако бях истински писател, щях да съумея да предотвратя Втората световна война. Тези думи Канети приписва на някакъв уж неизвестен писател, вмъквайки ги същевременно в собственото си Мюнхенско слово от 1976 г. "Професията на писателя".С тях той дава ироничен пример за утопичната претенция на модерния интелектуалец върху социалния ефект от неговия труд. Претенцията на самия Канети сигурно е обаче не по-малко утопична. Най-значимата цел на живота му, твърди той, е да осигури безсмъртието на човечеството. Но безсмъртието, което има предвид, не засяга биологичната форма на живота, както ни подсещат всички негови произведения. Включително параболичните му пиеси от 30-те години "Сватба" и "Комедия на суетата", които предзнаменуват появата на театъра на абсурда и които писателят определя като акустични маски на човешката същност. Или по-късните характерологични скици на типове човешко поведение, излезли през 1974 г. под заглавие "Подслушвачът", както и известната му автобиографична трилогия с реминсценции от детството на писателя в крайдунавския град Русчук и във Виена през 20-те години. В първата част на тази трилогия, Спасеният език, Канети разказва, между другото, една забележителна случка от 1907 г. Описва как като дете в родния му град Русчук едва не станал жертва на местен грубиян, който го заплашил, че ще му отреже езика. От тогава, твърди писателят, му се налагало неведнъж да се бори за този език - иначе казано, за своето слово, за свободата и отговорността на това слово, чиято сила и безсилие многоезичникът Канети познава като никой друг.

Да кажеш и най-ужасното така, че то вече да не изглежда ужасно, да вдъхва надежда, именно защото е казано... - отбелязва писателят в една от последните си записки върху своя любим предмет, човека. За Елиас Канети, майстора на словото, владеещ няколко европейски езика, прописал при това на немски, т.е. на езика, който усвоява най-късно, битката за словото остава във всичките му произведения и отчаяна битка на духа срещу абсолютната власт на смъртта. Или както сам пояснява, това е битка за преображението на човека в хуманно действащо същество - въпреки и след всичко онова, което същият този човек е опропастил и разрушил. Вълшебната формула на писателя Канети, назована преображение, се състои в неотклонно наблюдение, описание и изучаване на съществото, наречено човек. Произведенията на Канети служат по своеобразен начин на този тип преображение на човека в човешки действащо същество. Те са иронични, често и саркастични скици, гротесково-трагични портрети на човешката психика и поведение. Изучавайки човека, вглеждайки се в неговите големи и малки страхове, в слабостите или в отчаяните му битки и поражения, книгите на Канети същевременно будят вяра в неизчерпаните и неизчерпаеми възможности на човека, в неоползотворените още енергии на способността му да бъде хуманно същество. Тъкмо надеждата, която словото вдъхва по този начин, стои в основата на утопичната цел на писателя - човешкото безсмъртие. То е, иначе казано, неговото културно оцеляване като човешки индивид, следата, която нанася в своя собствен и в живота на другите, и която ще остане, ще го надживее. Запитан в едно интервю от 70-те години как си представя бъдещето на човечеството, Елиас Канети прогнозира: Дълбоко съм убеден, че човек използва само една нищожна част от своите възможности. А неговите енергии и потенции са всъщност неизчерпаеми и една от най-големите дарби на човека е способността му да се преобразява. Онова, което човекът може да стане и да бъде, далеч надхвърля всяка наша представа за него. Това е моята вяра и моята надежда.

БЕЛЕЖКИ

1. Провинцията на човека. Превод от немски Елена Попова. [обратно]

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.09.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.