ИЗ ГЕРОИЧЕСКИЯ ЖИВОТ НА ЕСНАФА
(Карл Щернхайм)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Не се тревожете, приятелю! От 200 години насам германците имат само две истински комедии: едната от Лесинг, другата от Клайст. И ето че сега изведнъж се появява един писател, който само за десетилетие подарява на този народ дузина комедии и всяка от тях може да съперничи на Лесинг и Клайст. Да, нацията тепърва трябва да асимилира този факт - дайте ѝ време.

Авторът на това изявление се слави не само с дузината комедии, които е написал. Карл Щернхайм се нарежда сред най-противоречивите автори в германския културен живот от началото на модерния век. В десетилетието между 1910 и 1920 г., когато се появява на литературната сцена, той се прочува с чудатия си егоцентризъм и завидното му самомнение подарява на литературата, покрай другото, няколко забавни страници, изпъстрени с анекдоти, които съвременниците на писателя разказват за патологичното му тщестлавие. Независимо от това преценката, с която преди близо век прогнозира собственото си място в литературата, не е неточна.

Карл Щернхайм и днес се смята за класически комедиен автор и вече десетилетия наред продължава да е сред най-често поставяните драматурзи на германската театрална сцена. Впрочем, както в началото на XX век, когато публикува цикъла си комедии, така и в наши дни произведенията на Щернхайм все тъй се оспорват и сякаш напук на съпротивата, която пораждат, все тъй се приемат. Сценичната им рецепция е така парадоксална, че литераторите от десетилетия умуват къде ще да е скрита тайната на необикновения им живот. Ето какво мисли например първият издател на Щернхайм, критикът и писателят Курт Волф: Всичко около творчеството на Щернхайм винаги ми се е струвало твърде странно, най-вече самият автор. Великолепният му, непринуден и абсурден комизъм се заключава главно в това, че неговите произведения предприемат радикален поход срещу буржоазния еснаф от епохата на Ваймарската република - изобличават го безжалостно и с яден сарказъм. В същото време Щернхайм въплъщава с поведението и начина си на живот тъкмо буржоазния парвеню от това време и в никакъв случай не прикрива тази страна от своя характер, тъкмо обратното. Комизмът и чарът на неговата личност се коренят тъкмо в бляскавата смесица и съжителство на тези два елемента.

Произведенията на Щернхайм носят отпечатъка на тази парадоксална раздвоеност, а еснафската тема заема ключово място в творчеството му. Особеното си пристрастие към тази тема писателят обяснява по любопитен начин. Ето какво пише в бележката си "Личен кураж": Родих се през 1878 г. в епохата, която наричам епоха на плюша. До края на следването си в Берлин дишах въздуха, който малко след победоносната война срещу Франция доволно натежа от патриотарски поменици, Бисмарк, откритието на електрическата крушка и трамваите. Всичко останало беше плюш. В малки и големи гостни се разполагаше витият диван от червен плюш, с червен плюш бяха драпирани прозорците и алковите, плюшът красеше съпружеските кревати във вид на червено облаче над позлатените патици и в плюш се обличаха изисканите дами. Плюшени бяха разговорите, в които всяка острота и индивидуалност старателно се заглаждаха от добрите маниери, плюшени бяха политиката и икономиката, а най-плюшени от всичко бяха мечтателните очи на девойките, които боготворяхме. С две думи, Господ-бог бе повил германеца в плюш.

В атмосферата, която Щернхайм описва, се подвизават и героите на неговите сатирични комедии. Те най-често въплъщават съсловната типология на човека, принадлежащ към средно заможната класа, възпитан в порядъчно послушание и респект към реда. Все едно в каква ситуация са поставени и какви са комичните перипетии, през които минават, тези герои поразително си приличат и сякаш само сменят маската, зад която бързо се разпознават все същите черти на съвременния еснаф. Още от първото произведение на Щернхайм, комедията "Панталонът", публикувана през 1911 г., прицелът на неговата сатира е именно двуличието на еснафа, породено и отгледано от двуличието на обществото.

Към класическия комедиен образец на Молиер писателят добавя обаче характерните модификации на еснафа от по-ново време: невзрачността, снобизма, свеждането на индивида до марионетка на една вкостеняла и загнила социална среда. Цикъла си комедии: "Панталонът", "Снобът", "Гражданинът Шипел", "Кандидатът" и "Касетката" Щернхайм озаглавява "Из героическия живот на еснафа" - заглавие, което иронично подсеща, че в модерната сатирична комедия героят се подвизава по-скоро като анти-герой и безличието го обрича на всъщност безславни подвизи сред сивотата на един свят, в който нищо не се променя и нищо не се случва. Най-добрите комедии от този цикъл имат безспорна близост с пиесите на Йонеско и театъра на абсурда, а оказват също тъй забележително влияние върху сатиричната комедия от по-ново време. Съвременникът на Щернхайм, писателят Паул Рила обобщава заслугите му към модерния театър така: С цикъла си "Из героическия живот на еснафа" той остава единственият немски комедиен писател, единственият създател на немската социална комедия. Обектите на неговата сатира реагираха на това, като го нарекоха циник, злоезичник, безсърдечен и хладен оплювател. Нищо чудно, защото усети ли, че не го галят с перце, сантименталният вкус на еснафа се чувства ограбен в удобното си германско доволство. А Щернхайм рушеше това доволство. Той разчисти всички джунджурии на тази сладникавост.

Самият Щернхайм вижда своята роля малко по-другояче. Той твърди, че целта на неговите комедии е да освободи скования в социалните си релси гражданин и да го накара да заживее като пълноценен самостоятелен индивид. Индивидуалността според него е най-висшата инстанция и тъкмо тя трябва да определя обществената мяра, а не обратното. На тази цел писателят посвещава също сатиричния си цикъл разкази, публикуван през 20-те години под заглавие "Хроника от началото на двайсетия век", както и есето "За спасението на гражданина". Ето какво пише в това есе: Намерението ми се заключава не в иронията и сатирата, както критиците прибързано ми приписват и множеството им приглася. Поуката на моите произведения е тази: за да не губи силата си, човекът нека се вслушва не в познатата литания, която отвсякъде му припяват, а в собствения си, свеж глас и нека при това не го е грижа как щяла да откликне посредствеността на някоя понякога брутална нотка. Съветвам го да заживее според неповторимата си, непринудена прирада, за да бъде не придатък, а мощен тласък в общността на защитаващите независимостта си индивиди - единствената общност, чрез която човечеството може да постигне нещо.

Този съвет ни връща, между другото, към експресионизма и неговата идея за духовната революция на разкрепостения, пълновластен индивид. Карл Щернхайм несъмнено принадлежи към поколението на експресионистите. През 20-те години на XX век той поддържа тесни контакти с Готфрид Бен, Ернст Щадлер, Франц Пфемферт и сам е един от водещите представители на новото литературно движение. Най-голямата му заслуга към него е, разбира се, в областта на театъра и в нея Щернхайм постига нещо, с което не може да се похвали никой друг от неговите колеги и съмишленици. Насочвайки се към почти напълно пренебрегвания от експресионизма жанр на комедията, той разкрива пародийните възможности на експресивното слово. Наред с граматическите и синтактически нововъведения, характерни за експресионизма, диалозите в комедиите на Щернхайм внасят модерния елемент на езиковия колаж и клишето. Те са изпълнени, иначе казано, с наглед безразборна смесица от фрази и изрази, взети от най-различни пластове на езика и обезсмислени поради автоматизираната им употреба. Празнословието на героите постига, разбира се, комичен ефект, а какво преследва с него, писателят пояснява в есето си "Борба с метафорите". Ето какво пише: Всяка обществена промяна започва с революция на езика. Додето използваме клиширания език на филистера, ние самите сме филистери и потвърждаваме неговото статукво. Никоя политическа власт няма да ни даде надмощие над статуквото, ако не владеем свой, индивидуален и съдържателен език.

Социалната критика и езиковото реформаторство в произведенията на Карл Щернхайм до голяма степен определят и забележителния им успех. Впрочем по времето на националсоциализма комедиите на Щернхайм са забранени, едва след войната те се връщат на сцената и вече след смъртта на автора възраждат славата му на един от майсторите на модерната сатира. Със сатирика Щернхайм ни среща също най-голямото му белетристично произведение, романът "Европа". Той е публикуван през 1920 г., а що се отнася до обекта на сатиричните му стрели, към него насочват още първите редове на този роман: Европа Фулд беше дъщеря на известния амстердамски търговец на картини Фулд. Тя се роди след войната от 1870 година и тъй като по онова време светът се бе разцепил на две, бащата, изпълнен от пацифистки порив, ѝ даде въпросното широкомащабно име. Ръководната му мисъл навярна ще да е била тази: една жена, кръстена при това Европа, стои над всички вражди и следователно цялата вселена ѝ принадлежи. Къщата беше разположена на един от каналите, които при мъгла и жега изпълват града с изпарения, целият ѝ първи етаж бе зает от витрини, запълнени с антикварни предмети от всевъзможни епохи. Метални съдове, порцелан, ръчна бродерия, картини и дърворезба. Гръцки божества, християнски икони и фигурки на Буда. От първия ден очите на детето съзерцаваха изключителните творения на отминалите светове. Още преди да познава родината, стила и името на евентуалния създател, изяществото на съответния предмет вече формираше строгия вкус на Европа, а случайният свят навън само засилваше неумолимата ѝ естетическа присъда. Тъй като нейният свят беше белязан от ръката на художника, божият свят не издържаше конкуренцията му. Хвърлеше ли поглед към пейзажа, Европа тутакси установяваше, че в него ѝ липсва живописното съвършенство, което открива в платната на големите майстори. Ако кулисите вляво например бяха сполучливи, то вдясно нещо в гледката непременно куцаше и преди всичко там отсъстваше вездесъщият разум на художника. Колкото повече усвояваше света на изкуството, толкова по-изтънчен ставаше усетът на Европа за него. При тази необикновена дарба за нея беше като две и две да различи готическия стил от Ренесанса, майсенския порцелан от берлинския... А тъй като родителите ѝ не общуваха почти с никого, Европа с лекота започна да подрежда в каталог и хората: от едната страна бяха подлеците, от другата - светците, а най-горе, на сигурен и проверен пиедестал стоеше героят. Театърът само потвърждаваше това йерархическо схващане: Ромео беше върхът, а от всичко най-очевидно беше преди всичко едно, а именно че човешката съдба се разгръща в зависимост от стила и закона.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.06.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.