"ИЗМЕРВАНЕТО НА СВЕТА" И БУМЪТ НА НЕМСКОЕЗИЧНАТА КНИГА

Бисерка Рачева

Дебютанти се налагат едва ли не по-успешно от книгите на утвърдени писатели, млади автори уверено завладяват германския книгопазар. И най-важното: немскоезичната книга се търси. На какво се дължи своеобразният ѝ бум и как функционира?

Наградата за най-добър немски роман на годината беше учредена през 2005-та, миналата есен бе присъдена за втори път. И за втори път бе последвана от малка сензация. Отличеният роман, "Сиромасите" на 39-годишната Катарина Хакер, незабавно влезе в германските класации. Публикуван в издателство "Зуркамп" през пролетта на 2006-та, до този момент той се е продал в 150 000 екземпляра - почти колкото за двойно повече време набра фаворитът за 2005-та "Добре сме" на 38-годишния австриец Арно Гайгер. В продължение на няколко месеца сред бестселърите в барометъра на списание "Шпигел" остана също "Събирачът на светове" на 41-годишния Илия Троянов, роден в България, многоезичник, който публикува главно на немски език.

Абсолютен рекордьор е 32-годишният Даниел Келман с "Измерването на света" - от близо година и половина романът му оглавява класацията на "Шпигел", досега е продаден в над 800 000 екземпляра, на всичко отскоро жъне радушен прием и в Съединените щати; преводът на английски излезе в края на миналата година в "Рендъм хауз". Френският, италианският и испанският му превод също са вече факт. Както американският печат, така и традиционно по-сдържаните английски наблюдатели не пестят похвалите си. Авторитетният "Гардиан" сравни читателския успех на романа с този на Дж. К. Роулинг и Дан Браун. "Един неочакван бестселър оповести завръщането на лекотата и хумора в немската литература", писа лондонският всекидневник.

Феноменален е не само случаят с Келман, който усърдно се изявява като разказвач, критик, есеист, интерпретатор на собствените си творби и събеседник в безброй интервюта - конкуренция, на която може би все още издържа американецът Джон Ъпдайк (75-годишен) и която оставя на заден план дори автори като Нобеловия лауреят Гюнтер Грас (80). Литературните експерти в Германия вече диагностираха същината на явлението:

"Германците отново масово четат писателите на своя език и това не се е случвало най-малко от 60-те години насам, за да не кажем никога", писа наблюдателят на "Зюддойче цайтунг".

Вярно е. Но пък още по-удивително изглежда темпото, с което младите или да кажем сравнително младите постигат литературния си пробив днес. Дори един по-скоро "аутсайдер" като Троянов, чийто по-ранен роман "Светът е голям и опасност дебне отвсякъде" (1999) имаше умерен отклик в Германия, скоро след това се наложи сред най-нашумелите имена. Със "Събирачът на светове" той спечели не само добро място в класациите, а и три награди в рамките на по-малко от година - наградата на Лайпцигския панаир на книгата миналата пролет и литературните награди на Берлин и Майнц в първите два месеца на тази година. През 2006-та "Събирачът на светове" беше номиниран освен това за най-добър роман на годината, а неотдавнашната берлинска награда донесе на автора гост-професура в института за общо и сравнително литературознание "Петер Сонди" към Свободния университет в Берлин.

Бумът на новата немска литература засега е ограничен повече в собствената ѝ езикова среда и не се дължи нито само на учредените нови награди, нито пък на друг тип поощрителни инициативи. Що се отнася до Германия, вярно е по-скоро обратното - било поради икономически кризи и общо "затягане на коланите" през последните поне десетина години литературата осезаемо губи тежестта си в културно-политическото пространство. Затова пък добива мощна подкрепа в медийното. По обществено-правните и частни канали на германската телевизия от няколко години текат най-малко пет литературни предавания; най-високи квоти има "Прочети!", водено от писателката Елке Хайденрайх, което се излъчва по Втора програма на германската телевизия, ЦДФ.

За разлика от монополния "Литературен квартет" на Марсел Райх-Раницки, който няколко десетилетия определяше публичния литературен канон и в последните си издания се беше специализирал главно в издаването на безапелационни присъди за имена и книги, новият тип литературен "фичър" действа като един вид рекламно-пласментен компас. Във всеки случай книгоразпространителите умело се възползват от популярността на телевизионния фичър. Във всяка по-голяма германска книжарница например може да се види периодично рекламен кът за обговорената в предаването книга - със самата книга, снимка на телевизионната водеща и надслов: "Елке Хайденрайх препоръчва...". Статистиките сочат, че продажбите на съответното издание автоматично се вдигат в дните след излъчване на телевизионната препоръка.

Любопитно е, между другото, че феноменалното "шествие" на Даниел Келман с "Измерването на света" започва именно с интелигентно и занимателно поднесената телевизионна референция на Хайденрайх. Което съвсем не означава, че самият автор няма заслуга за успеха. Обратното, още с "Времето на Малер" (1999) и особено с "Аз и Камински" (2003) той заяви претенциите си, че има какво да каже и с какво да изненада литературния свят. Читателският и търговският успех не са, разбира се, мерило за художествено качество. Амбициозни и не по-малко четени от Келман автори и то в неговата или малко над неговата възрастова група, има и в по-популярните подвидове било на психотрилъра, било на криминалето и фантастиката. Шарлоте Линк, Таня Кинкел и Жак Берндоф са между поне още дузина фаворити, които успешно мерят сили с европейските си колеги. В литературата с безспорни художествени амбиции на международен фон продължават да се открояват не малко утвърдени имена. През изтеклата година категорично се наложиха както шумно дискутираните мемоари на Гюнтер Грас "Докато беля лука", така и последните романи на Бернхард Шлинк "Завръщането" и Мартин Валзер "Цветът на страха".

Сред по-младите, прицелили усилията си в литературата със сериозни претенции, Троянов и Келман се вписват най-убедително до този момент. Изненадващо в случая е, че техните романи постигат нещо, което по правило не тъй често се удава на т.нар. "сериозна литература" - четивността и развлекателният елемент гарантират читателския, а и търговски успех на "Събирачът на светове" и "Измерването на света", без да разреждат художествената им субстанция и да ги причисляват към лесносмилаемото, "кулинарно" четиво. Още по-любопитно е как функционира и как е структуриран този сравнително рядък баланс от достъпност и проблемност.

"Измерването на света" е иронична и свежо разказана паралелна биография на географа-пътешественик Александър фон Хумболдт и математика-астроном Карл Фридрих Гаус. Отправна точка и повествователна рамка е исторически реалната им среща на конгреса на германските природоизпитатели през 1822 г. в Берлин. Гаус гостува в дома на Хумболдт, само че в романа това е среща не на двама прославени учени, а на чудати, немощни старци, особняци, които сякаш всеки момент могат да разменят местата си с героите в абсурдна пиеса на Бекет. Но "диалозите" помежду им продължават от този момент нататък в разменяни от време на време писма и житейските им пътища не се пресичат повече. Свързва ги по-скоро начинът, по който повествователят представя живота им. Ето в какво се изразява неговият метод според автора Даниел Келман:

"Стремежът ми беше да напиша книгата така, както би я написал един историк, който е проучил целия изворов и библиографски материал, но в някакъв момент полудява. Който, с други думи, започва да разказва неща, които изобщо не би могъл да знае от източниците, започва безскрупулно да измисля и същевременно продължава да поднася тези измислици със сериозния, дистанциран тон на историка."

Освен насмешливия тон - не на историка, а на самия автор - и удоволствието, което изпитва, зарови ли се в тази книга, читателят ще забележи тънко изплетената мрежа от фикция, биография и история. Чудатостите и безбройните човешки слабости на двамата герои се разкриват в анекдотични случки от живота им - автентични, приписани им от мълвата и на трето място, такива, които свободно и с духовита изобретателност добавя въображението на самия писател. И тъй като повествователят в романа, влязъл в ролята на историк, описва не да кажем вътрешния живот на героите, а тяхната съсредоточеност върху научните им проекти, Гаус и Хумболдт започват да наподобяват марионетки, движени от маниакална власт - собствената им изследователска страст. В брачната си нощ Гаус например внезапно напуска леглото - в сублимен момент! - за да запише тутакси осенилото го математическо хрумване, по-късно пък забравя рождения ден на първородния си син. Скован в прусашката си униформа, Хумболдт, на свой ред, се изчервява, когато види жена, и усърдно потиска скритото си хомосексуално влечение. Потисканите влечения на свой ред си отмъщават - превръщат изследователското му усърдие в опустошителен бяс. Отдадени на "измерването на света", двамата герои пропускат да живеят живота в същия този свят. И заприличват на безпомощни, отчасти симпатични, отчасти гротескови човечета, аутисти в космоса, който иначе се опитват да покорят.

Непредубеденият, по детски безпардонен поглед на Келман към "универсалния гений" си присвоява качеството иронично, но незлобливо и закачливо, с ефекта на познатата ни от филмите на Чаплин "наивност" да подритва пиедестала на германския интелектуализъм. Резултатът е, че сваля "магията" на вездесъщия разум и оголва човешката му анемия.

Тъкмо добре премерената и добре структурирана смесица от фиктивно и реално, проблемно и развлекателно превръща книгата в амбициозно литературно събитие. В този пункт просто се натрапва сравнението с не по-малко амбициозния роман на Илия Троянов "Събирачът на светове". Различни в стилистиката и ключовия си проблем, двете произведения имат всъщност принципна структурна близост. Те откриват свой, отчасти нов, отчасти познат, но несъмнено интересен терен в един от край време много популярен жанр - този на романизираната биография, само че в своего рода "селективен" вариант. Във вид на отрязъци от животоописанието - подбрани, подредени и поднесени с цел, която няма всъщност предвид самото него, а търси по-скоро дълбочината, сложната многоизмерност, скрита зад фасадата на почти всеки човешки живот.

"Събирачът на светове " на Троянов също борави с исторически източници и фикция за реално лице - английския пътешественик, етнограф и ексцентрик Ричард Бъртън. И също като "Измерването на света" превръща разказа-биография в поле за реалии, подсещания, обобщения, насочени не толкова към историята, колкото към съвременността. Ако и да изглежда като "бягство в историята", както побързаха да обобщят някои критици, пътешествието на двамата автори в нея остава чуждо на носталгичното ѝ, присъщо на романтиците от XIX век превъзнасяне. Между другото, само много вещият във фактите ще може да отдели реалното от фикционалното в двата романа. При Троянов обаче и не тъй вещият забелязва доминантата на художествената измислица над фактологията. Независимо че историческите източници авторът е проучил и ползва с педантизма и професионализма на най-добросъвестен изследовател.

"Събирачът на светове" е изграден на принципа "разказ в разказа", пътешествията на Бъртън в Индия, Арабия и Източна Африка са описани от гледната точка на различни разказвачи, в източната традиция на "Приказки от 1001 нощ". Те са представени от повествователната перспектива съответно на индийския, арабския и африканския му спътник и водач. Смяната на повествователната гледна точка към авантюриста, познавача на ориенталските езици и преводач на "Кама Сутра" Бъртън е мотивирана от неуловимия му, на пръв поглед изменчив характер, от менящите се роли, които той възприема. Всъщност Троянов обиграва и допълнително само подчертава смяната на идентичности, заложена в характерологичните дадености на реалното историческо лице. Бъртън е разкрит от перспективата на модерния фикционален източен разказвач, заимстващ от въображението на ориенталските придружители-водачи на английския пътешественик.

Неутолимата жажда на Бъртън за знание, стремежът отблизо да опознае и усвои чуждите култури, вместо високомерно да ги отрича, подобно на сънародниците си - колонизатори и еснафи, представители на викторианска Англия, - очевидно привличат автора и стават не по-малко симпатични на читателя. Но от друга страна, магичната притегателна сила на "чуждото", което героят всячески се опитва да направи "свое", го оттласква от родната му среда и все повече го превръща в странник между културите, в блуждаеща между несъвместимите им полюси фигура, в почти гротесково "чуждо тяло" сред "своите" и сред "чуждите". В самотен събирач на светове. В интервю за "Дер Тагесшпигел" Троянов открехва модерната тайна на тази неуловима идентичност:

"Културните елементи, които се различават, винаги същевременно се срещат и смесват. Така възниква културата. Онова, което обозначаваме като култура, е забравената хибридизация. Забравяме често и това, че хора, които ни изглеждат канонични, не произхождат от центъра, а от периферията. Кафка, Целан, Канети. Само че в определени моменти самопонятното се превръща в проблем, защото определена политическа или религиозна идеология го заостря. Има фанатици, които атакуват това многообразие, защото то застрашава упражнявания от тях контрол. "

При Троянов донякъде липсва, наистина, игривата, елегантна ирония, с която Келман портретира двамата си герои. Независимо от редица комични, в някои епизоди и фарсови елементи в портрета му, Бъртън не оставя съмнение в сериозността на характера и идеята, която авторът проектира върху тях. Докато насмешливата ирония на Келман придава привлекателната лекота на неговия разказ, откроява мащабността и същевременно комизма, дори налудничавостта на човека, прегърнал просветителската вяра във всемогъществото на разума, втурнал се да овладява и покорява света, но същевременно откъснал се от хуманното му съществуване. Оригиналното немско заглавие съдържа, между другото, този двояк смисъл - думата "vermessеn" означава "измерване", но и "надхвърляне на мярката", "самонадеяност".

Романът-биография е използван и в двата случая като увлекателна мрежа на разказа, като повествователна рамка: на идеята за обогатяващия и също тъй разделящ сблъсък на културите при Траянов и за примамливата сила, но и плащеща маниакалност на вездесъщия разум. Впрочем литературният афинитет към пътешественици и изследователи от епохата на прехода към модерното време, към която се връща и романът на Илия Троянов, Даниел Келман обяснява в едно интервю така:

"Онова, което естествените науки откриват и овладяват, е толкова по-интересно от всичко, което става, да кажем, във философията в наши дни. Не че е задача на литературата да разпространява поучения, но тя просто се насочва към тази тема и забелязва, може би малко по-рано от масмедиите, скрития в темата заряд, забелязва застрашаващите, объркващи моменти в развитието. Неслучайно от известно време се появяват книги, отразили в някаква форма привлекателността и плашещата страна на модерната наука. Чудя се само, че няма още повече такива книги."

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.03.2007, № 3 (88)

Текстът е излъчен по радио "Дойче веле", 10 февруари 2007.