СИМЕТРИЯТА НА СПОМЕНА

Бисерка Рачева

web | Изчезващи сфери

Истанбул - екзотичната метрополия, в която си дават среща Изтокът и Западът, през погледа на Орхан Памук. Писателят разказва своя живот, преплетен с миналото на града, в който е роден.

Мемоарната литература се чете и пише обикновено от хора, наближили или попрехвърлили петдесетте. Възраст, в която човек е склонен по-внимателно да оглежда живота, пък и себе си. А и осезаемо започва да усеща, че е далеч не тъй уникален, както се е изживявал на младини, че чуждите животи, ако и да не приличат досущ на неговия, повтарят структури, заровени под повърхността на делника, в собственото му житие-битие. По тази причина, мисля, и мемоаристът, и неговият читател са предразположени да се взират в миналото, от тонизиращо духа любопитство към онова, което стои зад самото минало - повторяемостта на иначе уж неповторимата човешка природа.

Книгата, за която ми е думата, е мемоарна, обърната е към младостта на автора и същевременно надхвърля жанра си и ограниченията на разказ само за миналото.

Градът, в който премина детството ми, беше точно такъв, какъвто го описвам - меланхолно място, място, облъхнато от тъга... - така Орхан Памук представя книгата си "Истанбул. Спомените и градът". Прелестно обяснение в любов към града, който писателят познава така добре, както малцина други; историята на едно колоритно средище и биографията на един голям писател, които се преплитат по необикновен и увлекателен начин. Зачете ли се в тази книга, човек се озовава потопен в няколко минали времена - неотдавнашното, в което тя е написана, по-отдалеченото, визиращо детството и младостта на Памук, и още по-далечното, изчезналия и припомнен от автора живот на неговия град. Тази сложна времева конструкция е тъй умело построена, че от първия миг се възприема не като маниерност или литературна приумица, а като особеност, зададена сякаш от самия разказ. Изтокът и Западът, европейската култура и ислямската традиция, тяхното влияние, излъчване, привличане, отблъскване и многообразни следи са поместени в пространството на града и неговото минало, същевременнно те са органична част от спомена, делника и личността на разказвача. Истанбул, легендарният град, представен в тройна оптика: на историческото му битие между славата и упадъка, на субективни свидетелства, фиксирани от чужди и местни художници, публицисти, писатели, и на авторовата рефлексия за израстването му в този град.

Истанбул, неговият литературен център, както Памук го нарича, оживява в призмата на две паралелни истории: тази на града и тази на спомена за съзряването на едно дете, което опознава себе си чрез града с неговото далечно минало и настояще. "Истанбул. Спомените и градът" е колкото портрет на екзотичната метрополия с богатата ѝ, пълна с обрати история, със странната ѝ амалгама от кръстосващи и отричащи се влияния, толкова и роман на развитието. Роман за това как едно будно момче, израснало на кръстопътя на културите, раздвоено между турската си културна принадлежност и прозападните влияния, които всмуква отчасти в семейството, отчасти в примесената с тях култура на своя град, търси себе си, своя път, мястото и призванието си между културите, между Орхан и "другия Орхан”.

Съдбата на Истанбул е моята съдба. Чувствам се свързан с този град, защото той ме направи, което съм. Описвам Истанбул, когато описвам себе си, и описвам себе си, когато описвам Истанбул.

"Истанбул. Спомените и градът" е разказ, облъхнат от любов, стаено щастие и меланхолия. Разказ на един вещ екскурзовод, който развежда читателя из криволичните улици на детството и младостта си, въвлича го в семейната история и йерархия на големия Памуков род, в трагикомичните обрати на патриархално-непатриархалния живот и привички на рода, които по странен начин отразяват бавния залез, модернизирането и едновременната, рушаща и наново налагаща се консервативност на града; възражда чара на изчезнали дюкянчета, будки и калдъръми, спира поглед върху махали и къщи, върху развалини и описания на онова, което те някога са били, кара читателя да усети особената атмосфера и особената прелест на Босфора, поднася му мозаечната черно-бяла снимка на един чаровен град, раздвоен между миналото и настоящето си, обърнат към Запада, свързан още по-тясно с Изтока, пропит от меланхолията на непреодолимото си раздвоение. В отделна глава Орхан Памук обяснява какво стои зад "черно-бялата атмосфера" в неговата книга:

Стари, пръснати по хълмовете гробища, порутени градски стени, които изглеждат като стръмно виещи се, постлани с калдъръм улици, киносалони, които след някое време започват някак да си приличат, будки, в които се продава сутляж, продавачи на вестници, среднощни улици, по които залитат пияници, мъждукащи улични фенери, кораби с димящи комини, които кръстосват Босфора, гледката на заснежения град: всички тези признаци на все същата черно-бяла меланхолия.

Черно-бялата меланхолия докосва чрез словото, което възпроизвежда безкрайните ѝ пейзажи, и чрез богатия снимков материал, поместен в книгата. Той не просто я допълва и илюстрира, той доизгражда двуполюсната ѝ културна архитектура. Което ме вълнуваше и не рядко раздвояваше, докато пишех тази книга, преживях отново, докато подбирах снимките. Ара Гюлер, фотографът, комуто принадлежат голяма част от снимките в нея, ме прие в дома си в Бейоглу - дом, който е едновременно жилище, фотостудио, архив и музей, и когато в хода на работата си се натъквах на любими, но отдавна забравени снимки от детството ми, изпитвах копнеж по миналото и същевременно се удивявах колко странно ще да е било това минало. Някои от прекрасните фотографии, да речем тази на заснежения мост на Галата (...), ме караха да се чувствам така, сякаш виждам стари, явили се в съня ми спомени и сякаш се колебая дали да разкажа за тях, или да ги премълча.

Между казаното и недоизказаното, премълчаното и загатнатото, видимото и скритото зад фасадата криволичи в забавни извивки и самият разказ. Прескача, като в сън, времена и събитийни последователности, изгражда неочаквани връзки и зависимости. Тъжната гледка на западнали конаци, някогашна собственост на някогашни османски паши, изведнъж отприщва размисли за европеизацията на града - европеизация, произтичаща според автора не от порив за обновяване, а от желание колкото се може по-скоро да се забрави миналото, да се отстранят и дори изличат останките от него. Също както след смъртта на прекрасната си любима някой бърза да се отърве от роклите, бижутата и снимките ѝ, за да не го удави споменът за нея. Европеизация, при която културата е подложена на опростяване и обрязване. Тази странност гнети душата му от отдавна, изпълва го с чувство за неуют, споделя Памук. И същевременно, кажи-речи на всяка страница и с всяка своя дума, иронично и меланхолно изповядва своя локален истанбулски патриотизъм, вижда себе си странно раздвоен, люшкащ се между два свята, цената за което е самотата, а отплатата - оригиналността.

Едно от най-удивителните качества на книгата е отношението на автора ѝ към двата свята. Нито единият, нито другият свят губи нещо от привлекателността си, макар и двата често да се оказват несиметрични, несъвършени и още по-често предубедени един спрямо друг. Локалният патриотизъм, от една страна, не заслепява погледа на Памук и не му пречи да назове било политическата, било културната ретроградност на определени явления в истанбулския живот и история - да речем, национализмът, който започва още от езиковото заместване на западния термин "падането на Константинопол" с наложилия се на Изток "завладяването на Константинопол" и минава през постепенното насилствено прокуждане от града на значителна част от немюсюлманските му обитатели, съставяли в началото на ХХ век половината от неговото население. Привързаността към западните влияния, от друга страна, не затваря очите на автора за една или друга заблуда на Запада относно източното своеобразие на Истанбул и неговата културна идентичност. В главата През погледа на Запада Памук проследява например как истанбулчани приемат оценката на чужденеца за техния град и какви проблеми им създава тя.

Възможността да се стигне до Истанбул на борда на параход или с железница предлага по онова време на пътешественика в далечни страни лукса, който го кара да си зададе въпроса какво собствено търси в това тъй безутешно кътче на земята. Смесица от чувство за превъзходство и незнание тласка туриста към спонтанна честност и дори интелектуалци като Андре Жид започват да си присвояват правото просто само да се забавляват и наслаждават, вместо да се напъват да опознават обичаите и нравите на страната и непрестанно да отдават дължимото на културните и структурните ѝ особености. При автори, които не могат да открият в града нищо интересно, но са достатъчно високомерни, за да смятат, че вината за това е не в тях самите, а в града, ясно личи как военните и икономически победи на западната цивилизация изпълват с нескрита гордост дори критично настроени западни интелектуалци и как последните са убедени, че Западът е мерило на всички неща.

Памук говори за времето на турската република и реформите на Кемал Ататюрк, когато западният интерес към екзотиката на Истанбул отшумява и романтичните описания на града, излезли под перото на автори като Жерар дьо Нервал и Теофил Готие, постепенно са изместени от друг тип впечатления на чужди пътешественици. И от тях след това неочаквано прескача към своята съвременност.

...през 1985 г. американският писател от руски произход Йозеф Бродски публикува в "Ню Йоркер" дълга статия под заглавие "Бягство от Византия". Като начало той буквално се извинява, че кракът му изобщо е стъпил в този град. По онова време тъкмо бях далеч от Истанбул и затова - особено петимен да прочета нещо за моя град, ето защо сарказмът на публикацията силно ме засегна. Независимо от това харесах думите, които Бродски бе написал: "Колко допотопно е всичко тук! Не старо, изпълнено с достойнството на старостта, не антично или просто отживяло, а допотопно." Прав беше. Османската империя се беше срутила и Турската република, вкопчила се в своя "турцизъм", който дори не можеше да дефинира ясно, който на всичко отгоре я изолираше от света, губеше своето многоезичие и последните отблясъци на славното си минало, а Истанбул постепенно деградираше и се превръщаше в застаряло, запуснато, черно-бяло, монотонно и едноезично селище.

Едноезичието, изчезващите космополитни структури, моногамията на едно уж ново развитие - тази книга не е само за Истанбул. Улавяйки "отвътре" душата на града, Памук открива нейните болести, а с тях и тези на модерния свят. Деликатно и убедително напомня, че културата е хибридизация, сблъсък и преплитане на многообразието, както обрязването на културното многообразие означава, на свой ред, духовна анемия, унификация, застой. Контролът - политически, идеологически или религиозен, лишава културната идентичност от присъщата ѝ многовалентност.

Наблюденията и съжденията на автора са не само умоподбудителни, те са също тъй често и забавно поднесени. А повод да приложи чара на доброто си чувство за хумор мемоаристът открива в почти всички сфери на истанбулския живот. Измежду най-забавните глави в книгата е тази за истанбулските колумнисти и техните препоръки, подбрани от 140-годишната история на журналистиката в града. Ето към какво правило следва да се придържа например цивилизованият, сиреч прозападно ориентиран турски мъж през 1974 г.: Срещнете ли на улицата хубава жена, не ѝ хвърляйте убийствен поглед, нито пък такъв, сякаш ще я изпиете с очи, пуснете ѝ лека усмивка и отминете. От съвсем друго естество е поведенческият въпрос, който вълнува колумниста през 1910 г.: Съзнавам колко широко разпространен у нас е инстинктът непременно първи да слезем от кораба или друго някое превозно средство и колко безсмислено е да подвикнеш някому, който много преди корабът да е стигнал до Хаирдъ паша, вече се готви да скочи на брега: "Къде бързаш, бе, магаре!"

За характера и бита на истанбулчани читателят узнава и ред други колоритни подробности, които ще му се сторят вероятно познати, все едно дали обитава Балканите или уж по-цивилизования Запад. Например навикът на бързо и кой знае как забогателия гражданин да се интересува най-вече от пудела, котката или пък последните клюки за себеподобните си, да се обгражда с прескъпи, по възможност в същата степен кичозни вещи и чуе ли думата "образование" или "книга", тутакси да оглушава. Този тип характерологични наблюдения са споделени по-скоро мимоходом, в потока на разказа, обхващащ невероятно разнообразни сфери, преливащ от тема в тема, сладкодумен и разточителен - съвсем в духа на източната наративна традиция. Западната пък проличава най-често в стилистиката; чудно е само, че макар Орхан Памук да е свързан езиково повече с англо-американските литературни образци, неговите рекордно дълги, стройни абзаци силно напомнят за изящните пасажи в прозата на Томас Ман. Не им отстъпват, във всеки случай, нито формално, нито по интелектуална дълбочина.

При всички завои и извивки на мисълта, разказвачът в някакъв момент отново се връща към една тема - тази за хюзун, за особената меланхолия, която подхранва обърнатата навътре душа на града, живота и житейската философия на обитателите му; меланхолията, която, както се оказва, е сложила също тъй неизлечим отпечатък върху спомена. Но какво друго е споменът, ако не отсетнешно отражение на нещо, което сме преживeли, и премълчаване на друго, което - волно или неволно - сме изтласкали, "отсeли"? Истината за миналото винаги е непълна - онова, заради което се връщаме към него, е неговата симетрия. Към нея се стреми и нейния знак търси разказът на Орхан Памук. Привлича със стройния си, плавен градеж, разпалва въображението и копнежа, зарежда с приятна възбуда мисълта и с наслада сетивата. За "вълшебника в писателя" отваря дума Памук в едно от съчиненията си. Книгата "Истанбул. Спомените и градът" като че наистина е написана от вълшебник. Разказът му е изплетен така, че документът и споменът се превръщат в изящна и мъдра поезия.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2015
Бисерка Рачева. Изчезващи сфери. Варна: LiterNet, 2015