СБОГОМ НА ЗАПЕТАЙКИТЕ

Бисерка Рачева

web | Изчезващи сфери

Свидетел станах на дребна случка. Публицист бе изпратил в редакцията на издание материал, в който се гневеше на новата неграмотност, избуяваща в медийните страници, списвани на български език. Двамина отговорни редактори променяха заглавието на публикацията, тъкмо когато влизах в стаята. Плъзнала поглед към онова, с което го бяха заменили, прочетох: "Кой развали българският?"

- Махнете "тъ-то" - казах. - "Я" ли? - поколеба се единият. - "Я", отвърнах.

Не бяха някак забелязали, че още в първия ред на материала се заговаря тъкмо за занемарената употреба на пълния и непълния член в българския, ширеща се, според публициста, в доста медийни публикации.

Случката нямаше да ме загложди може би чак толкова, ако не бях се сблъсквала в последно време с десетки подобни. Вярно, не е моя грижа, че за разколебаната езикова култура на хора, отговорни тъкмо за налагане на нормите на грамотността, са си виновни в крайна сметка самите хора. Човешко е да ти се изплъзне нещо от вниманието, само че зачестят ли изплъзванията, нещо не е наред. Граматиката се учи още в началното училище. Има освен това достатъчно справочници, които достоверно сочат кога е "я" и кога - "ят". Главен консултант по всички (не само езикови) въпроси днес обаче е електронната мрежа. И точно чрез нея разколебаната грамотност се мултиплицира. Нещо повече, разраства се във вид на псевдограмотност. Възпроизвежда се в медиите и връщайки се чрез тях отново в електронната мрежа, се превръща в стандарт.

Ровейки по конкретен повод в Уикипедия, се натъкнах на следния езиков куриоз, получил се при превода от английски на български език: "Руфъс Уилмот Грисуолд, палачът на Едгар Алън По...". Понятно е, че ако само поназнайва чуждия език, човек припознава думата executor с близката по звучене дума executioner, която действително означава "ликвидатор" или "палач" - за разлика от първата, чието значение е "изпълнител на завещание”, в случая - "изпълнител на литературно завещание". След известно време влязох в същата справка и открих, че е нанесена поправка и сега вече Руфъс Уилмот Грисуолд е станал "литературният палач" на Едгар Алън По, което все пак - макар преносно и приблизително - се доближава повече до "изпълнител". Поне доколкото Грисуолд има претенции към издателските права върху произведенията на По и след смъртта му "ликвидира" реномето на някогашния си литературен съперник, като в предговор към избраните му съчинения, издадени от самия Грисуолд, го представя за зъл мизантроп, люшкащ се между алкохолизма, лудостта и депресията.

Поправката си е поправка, но аз не искам да си представя какво се е случило в промеждутъка от време преди нанасянето ѝ. Не искам да знам колко юзъри са останали убедени, че По умира не от естествена смърт, а е всъщност екзекутиран, нито пък колко отговорни, не дай Боже, главни редактори категорично са пресекли евентуалния ропот на някой редови редактор от "тъй наречената стара школа" с думите: "В Уикипедия пише "палач"!" Добре поне, че броят на онези, които изобщо се интересуват от някакви си далечни литературни факти, значения на непознати думи, исторически контекст или даже просто от езикови и граматичeски правила все повече намалява в днешното дигитално време!

Не е ли Уикипедия сбъдване на отколешната човешка мечта цялото универсално знание, с което разполагаме, да бъде събрано в една, при това достъпна за всекиго книга? Да, разбира се. И не съвсем. Образованието и образоваността винаги са били - даже в новите, уж по-демократични времена - привилегия на обществените елити. Демократизацията - във всички времена - е означавала, наред с добиването на определени свободи, и тяхната профанизация. Точно на такава - и то наистина глобална - профанизация ни прави свидетели и потърпевши дигиталната епоха.

Нека не се заблуждаваме, че давайки ни достъп до неимоверно количество информации за света и знанието, натрупано в него, интернет само обогатява културата ни. Девалвирането на езика и грамотността - в каквато и да било форма - е първият знак, че културата, която го "отглежда", също девалвира. Обезценяването и упадъкът започват впрочем точно там, където свободата на авторството и отпадането на образователния ценз стават безгранични, от една страна, а от друга страна, разколебаването на нормите, настъпило вследствие на това, поражда друг тип нормативност - нормативността, определяща кое как се пише, дали е вярно или не в зависимост от броя на кликовете върху съответната дума, понятие или име в интернет.

За да не бъда разбрана криво - макар да съм "хартиен" човек, също често и на драго сърце ползвам електронната мрежа. Додеяло ми е обаче да чувам от "дигитални" колеги, че каквото казва интернет, е единствено правилното. Нещо повече, авторитетно да ме поучават и поправят, че "откогато" се пишело не слято, а разделно, понеже кликовете върху "от когато" били повече или пък също толкова, колкото върху "откогато"! Как и защо ли изобщо да отварям дума за пунктоацията! За запетайката например, която - както някога ни учеха - била отговорна за съдбата на осъдения, в класическия пример: "Да се обеси не, да се помилва"/ "Да се обеси, не да се помилва".

Вярно, запетаята едва ли е чак тъй съдбовна, както в този с дидактична цел заострен пример. Но пък бива ли да се зачерква, когато е поставена там, където ѝ е мястото? Бива! - Така поне и то напълно сериозно ме заубеждава преди време млад редактор, когато го попитах защо всъщност е махнал вярно поставения препинателен знак в изречение от един авторски текст. "Ами много ми се видяха запетаите", беше отговорът. Разсмях се малко по-късно, когато си спомних онази сцена от филма на Милош Форман "Амадеус", в която Моцарт не получава желаното височайше одобрение за една своя нова творба. "Какво не ви харесва, Ваше величество?" - пита той. "Много ноти", отвръща Величеството. "Много запетаи" е, както изглежда, комичната нова формула на леснината да се отхвърля онова, което затормозява, тъй като предизвиква колебание и несигурност.

Не си правя илюзии, че припомняйки дилетантствата, на които всеки що-годе образован човек става днес свидетел, ще смутя уютната самонадеяност и на един даже убеден в правотата на електронната езиково-културна компетентост човек. Залезът на "хартиената", респ. на традиционната книжовна култура е неизбежен. Същевременно обаче от нас - все още и не задълго - зависи какво пренасяме в дигиталната епоха. Дали униформената приблизителност на знанията и културата си, или все пак опита и традициите на една интелектуална грижа за опазване на езика, словото и писмеността.

Наблюдавайки какво става около мен, с каква бързина дигиталният авторитет налага върховенството си във въпросната сфера, все по-ясно осъзнавам обаче, че шансът за корекция е пропуснат. На ход са опростителството, оповърхностяването, привидността. Когато книжовността запада, запада обаче и търсенето на нейните продукти като интелектуална ценност. Много повече от дразнещите стандарти на разколебаната грамотност ме тревожи съдбата на качествената литература. Обратно пропорционално на невероятните ѝ шансове за дигитално разпространение и обръщение, тя отдавна и все повече губи значение в общественото пространство. Все по-често се оказва свряна в периферния ъгъл както на медиите, така и на онова, което май все още се нарича читателски интерес. Не помня да съм виждал по-плачевна епоха за книгите, казва Филип Рот в интервю за чезнещия в наши дни афинитет към тях. Тъжно е, но броят на хората, които изпитват удоволствие и получават интелектуален стимул от четенето, не спира да намалява. След 30 години, ако не и преди това, ще има толкова сериозни читатели, колкото читатели на поезия на латински има днес, предрича той.

Отминало ли е наистина времето на качествената книга? Дали и тя е станала неудобно ненужна, дали е само на доизживяване - като "хартиените" хора, които постепенно си отиват, един след друг? Но ако тях все още ги има, ако не са напълно изчезнали, то е не защото физическото им пребиваване на този свят, макар към заник, не е окончателно приключило, а защото духовността - в по-обхватен смисъл - живее свой собствен живот, независим от времената и хората.

Сещам се за вълнуващата книга на Стивън Грийнблат "The Swerve. How the World Became Modern" - превод на заглавието, според Уикипедия: "Отклонението: Как светът стана модерен". В нея става дума всъщност не за отклонение, а за прелома, извършващ се в края на Средновековието и началото на Ренесанса благодарение на един може би случаен препис на античен текст, чието преоткриване радикално променя мисленето на хората и въвежда света в епохата, поставила човека в центъра на вселената. Показателно и във висша степен любопитно в тази книга, според мен, е това, че преписът и последвалите го преписи на преписа се появяват дълго след като средновековната култура се е наложила, като е отхвърлила и заличила античните образци. Тяхното възобновяване е и един вид отпослешно връщане към отритнатата, пренебрегната култура, която ги е породила. Духовността, сочи книгата на Грийнблат, крие огромен потенциал да се самовъзражда. Необяснимо, а и тъжно е само, че вместо да бъде пазена и доразвивана, заварената предишна култура най-напред като че ли задължително трябва да бъде обречена на изчезване.

Тези мисли ме накараха да събера в меланхолна мозайка парченца от моя вчерашен "хартиен" свят. За известна лична утеха. И с вяра, че мъртъв е само светът, който не среща и не поражда любов.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2015
Бисерка Рачева. Изчезващи сфери. Варна: LiterNet, 2015