РЕАЛНОСТТА НА АБСУРДА

Бисерка Рачева

web | Изчезващи сфери

Ужасът има много лица. В поредния роман на Томас Главинич той носи името Лиза, но лицето му е невидимо. Лиза е фантомът, вселил се в света на модерния човек, чийто последен и единствено възможен контакт със света е виртуалният.

Един мъж се е барикадирал в пуста планинска хижа. Една жена върши загадъчни престъпления във всички краища на света и по всичко личи, че мъжът ще е следващата ѝ жертва. Жената остава обаче невидима; единствената ѝ следа е нейното ДНК. Романът на Томас Главинич "Лиза" (2011) започва обещаващо. Както винаги при този автор, необичайната начална ситуация разпалва любопитството.

Да изненадва с винаги нови теми и ексцентрични идеи е част от писателското амплоа на Главинич. Той несъмнено притежава забележителен литературен талант. Книгите, които е публикувал, са повече или по-малко успешни, но без изключение оригинални като изходна идея и техника на повествуване. С някои свои елементи те напомнят за школата на Кафка и тази на Роберто Буланьо, но в никакъв случай не копират, по-скоро по своему съчетават и пречупват литературния опит на двамата. Романи като "Работата на нощта" (2005) и "Животът на желанията" (2009) доказват умението на Главинич в наглед банални ситуации да улавя абсурдното и фантастичното, да изгражда убедителни конструкции, които обединяват ужасното и гротескното, комичното и плашещото. Само че честотата на публикациите му изглежда не се отразява еднакво добре на качеството. Романът "Лиза" е интригуващ, същевременно не успява да покрие изискванията на жанра си. Прилича по-скоро на новела, която постига поантата си доста след като чителят вече се е досетил къде се крие загадката.

Подтикът за историята на глобалната престъпница Лиза идва всъщност от вестникарските съобщения в рубрика "Разни". По-точно, от случая на т.нар. "Хайлбронски фантом" или "Жената без лице", както се заговаря за нея в медиите. Между 2007 и 2009 г. въпросният случай кара полицията да изпадне в ужас и изумление - "жената без лице" се мярка в различни европейски страни и извършва всевъзможни криминални престъпления, от жестоки убийства до дребни кражби. 40 пъти на съответното местопрестъпление бива открита ДНК-следата на "неизвестно лице от женски пол". Слисването е огромно, когато същата следа е намерена върху захвърлена пластмасова бутилка, както и в отпечатъци от пръстите на някакъв мигрант. В крайна сметка се налага и същевременно остава недоказано предположението, че следите не принадлежат на един извършител, а вероятно са свързани с криминално-технически грешки вследствие замърсяване на пробите с медицински клечки с памучен тампон, използвани при разследването.

Томас Главинич използва криминалната хроника, за да превърне загадъчната Лиза в метафора на несигурността, заплахата и абсурда в днешния свят. Лиза е дебнещата, невидима опасност, която застрашава живота на всекиго. Особено този на разказвача от първо лице, Том, 40-годишен тестовчик на компютърни игри, който се е разделил с жена си и подгонен от жилището си от страх да не стане следващата кървава жертва на Лиза, се е приютил със сина си в мизерна хижа в дълбоката баварска провинция. С уиски, кокаин и приказки на всевъзможни теми, които поднася по домашното интернет-радио на своята виртуална публика, той дави нощ след нощ самотата, паниката и ужаса си.

Едничкият проблем на тази иначе нелоша конструкция е, че читателят така и не узнава защо Том е обзет от тъй неистов страх към Лиза. Узнава само, че зловещата злосторница е извършила преди време кражба с взлом в жилището на Том и скоро след това той го е напуснал. Това е мотив, който психологически трудно оправдава и никак не обяснява параноята на героя. Да не говорим, че самата параноя е някак странно уютна - като се изключат отделни ексцесии, последица от обилното потребление на уиски и кокаин, общението на Том с виртуалната публика тече гладко и даже забавно, сякаш някой удобно разположен пред компютъра блогър с небрежна лекота нахвърля житейските си наблюдения и преживелици. Дарбата на Главинич да гради напрежение върху привидно дребни случки от делника и неусетно да внушава усещане за абсурдите и несигурността на съвременния живот този път му изневерява. Човек някак не може да повярва на неговия герой, още по-малко - да приеме твърдението, че забавляващият се блогър е захвърлен в Нищото и се опитва да спаси живота си с нескончаеми монолози пред въображаема публика. Самите монолози са запълнени с несвързано бърборене за щяло и нещяло, а тук-там и с някой анекдот или откровение, прекъсвано от време на време с откъслечни съобщения за потресаващите криминални деяния на Лиза - номадката на насилието.

Блогърските словоизлияния очевидно са замислени като своего рода вербална оргия на един обсебен от недоволство към света самотник, гротескно буквализиращ афоризма, че онези, които говорят, не са мъртви. Самото говорене пък внушава или би искало да внуши, че животът е ужасен, перфиден и на всичко отгоре невероятно банален. Ефектът, който това говорене постига на практика, е друг. В някакъв момент читателят неволно започва да си мисли точно това, което героят мимоходом изразява по следния начин: Ако някой ме слуша редовно, сигурно и той самият не е много в ред.

Не е задължително, разбира се, параноята да бъде взета насериозно и да хвърли героя в бездната на лудостта, нито пък непременно да е представяна с насмешлив хумор, така че историята да зазвучи трагикомично-абсурдно. Бедата е, че балансът между двете възможности, макар и очевидно търсен, не е намерен. И точно по тази причина разказът за психоизкривяването на компютърния човек се разлива в обстоятелствени брътвежи, които изобилстват от комични попадения и злъчни диагнози на съвремието, но в някакъв момент започват да додяват. Според рекламния издателски текст "Лиза" е роман за едно време, в което интернет е последният ни останал контакт, в което медии и насилие са също тъй преплетени, както реалност и фикция, в което човекът може да се спаси от лудостта единствено чрез самоирония. Ирония в романа действително има, има и опит за литературно сондиране на важния проблем за болестната изолация на човека във виртуалния свят. Липсват само стабилна подплата и стабилни конструкции, така че сондирането да е в дълбочина.

Лиза е навсякъде остава не повече от зле защитено твърдение и внушение. Едно от признанията на Том е, че страда от общото състояние на индивидуална непоносимост и е жертва на колективното доволство от лесно постижимото. Подчертаната интелектуалност на подобни признания ни кара да ги свързваме по-скоро с Томас Главинич, отколкото с Том. Просторечивият жаргон на героя примесва, между другото, несвойствени за него лексикални заемки от езика на интелектуалеца - най-често, когато обговаря обществените кривини. В общия поток на съобщения, предадени успоредно на и несвързани с криминалната интрига, научаваме куп неща за коварствата на постмодерния свят, като се тръгне от яловостта на църквата, нарцисизма на поколението 68-ма, диетите, култовата култура, Мерилин Монро, кинофетишизма, секса и се стигне до мачизма, псевдоеманципацията, финансовата криза, налудничавата конкуренция и страха от неуспех, невротичните идеали за "идеална фигура", манията по татуировките, агресивността на медиите и интернет-потребителите... Блогърските емисии на Том вземат на прицел буквално всичко: самомнителното и уж култивирано средно съсловие, полово-сексуалните предубеждения, рецептурниците за справяне със семейни и женско-мъжки проблеми, медийния "боклук", кича, булевардната култура, културния песимизъм и най-вече обезсмислянето, обезценностяването на живота, който не намира даже що-годе обяснение за мародерстващото в него и рушащо го зло.

Темите не са безинтересни, само центърът някак се губи. На подобен фон искането на Том за революция на 21-ия век е вероятно основателно, но какво точно означава, остава също тъй неясно, както неясен по същество е и страхът от Лиза. Може би Томас Главинич е искал да напише есе, в което да обговори болестите на епохата, но по погрешка го е нарекъл роман? Във всеки случай, "Лиза" не е онова, за което се представя - пространна история на един психически срив, причинен от баналните травми на времето. И авторът вероятно си дава сметка за тази "недостатъчност", защото от време на време наново се чувства длъжен да декларира налудничавостта на героя: Въпросът е не дали си параноичен. Въпросът е дали си достатъчно параноичен.

В интервю за всекидневника "Ди велт" по повод романа "Лиза" Главинич казва: Не е нужно всичко да е понятно. Интересно става именно тогава, когато писателят навлиза в области, за които никой не знае какво точно се разиграва в тях. В такива области не може да се навлезе с конструкции и пресметливост. За тях е нужен риск. Мнозина не разбират това, защото в крайна сметка търсят отговор на всички въпроси. Но такъв отговор няма. Не всичко може да се обясни. Има само въпроси. И всичко може да се окаже съвършено различно. Жената там, в сянката, е може би просто призрак. Защо не? Кой може да каже дали моята реалност е истинската?

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2015
Бисерка Рачева. Изчезващи сфери. Варна: LiterNet, 2015