ПЕРИПЕТИИ НА СТАРОСТТА И СТРАСТТА

Бисерка Рачева

web | Изчезващи сфери

Колкото по-умни книги четеш, толкова по-умен ставаш - сентенцията гали, не ще и дума, самочувствието на четеца. Само дето въпросът с умните книги, пък и с поумняващите четци не е тъй еднозначен.

И готварските книги са умни - в кулинарно-прагматичен смисъл. Четецът пък е особена категория - зависи от интересите, а и от натрупаното през годините духовно снаряжение. Последното му е още по-необходимо, когато книгата обиграва теми и форми от натрупаната преди нея литература или когато литературата обговаря самата себе си. Приблизително такъв е случаят с две издания, които от пръв поглед натрапват очакването, че идват от ателието на "умните книги": "Влюбеният" от модерния германски класик Мартин Валзер и "Призракът излиза" от перманентния кандидат за Нобелов лауреат, американеца Филип Рот.

Любовта си няма понятие, че съм над 70. Аз - също.

Това казва старикът Гьоте като герой на 80-годишния Мартин Валзер във "Влюбеният" - опиращ се на исторически факти роман за старческата немощ и страстта на именития писател към 19-годишна жена.

Привличаш този мъж до смърт. Измъчваш го и го привличаш.

Това пък е реплика на 71-годишния Нейтън Цукерман в романа на 75-годишния Филип Рот "Призракът излиза" - роман за старческата немощ и страстта на фиктивен писател към сексапилна 30-годишна литераторка.

На любовта, както е думата, всичко е позволено. На литературата - също. Що се отнася до темата - възрастен мъж, влюбен в млада жена, - тя винаги е била щекотлива, тривиална, гъделичкаща. Показателно е, между другото, че макар немският превод на "Призракът излиза" да бе публикуван още в края на 2007 г., дискусията за романа се разгоря месеци по-късно, а именно след като през март 2008 г. на германския пазар се появи книгата на Валзер "Влюбеният". Случайно съвпадение? Може би. Във всеки случай не единствено тематичният паралел между двете произведения бие на очи.

Трябва да намериш верния тон; намериш ли тона, можеш да пишеш. Откъде идва този тон? Според мен - само от любовта. Без любов не можеш да пишеш. Ако не обичах толкова Гьоте, нямаше да мога да напиша този роман, заяви Валзер в интервю за мотивите, подтикнали го да разрови биографията на любимия си автор. И да извади от нея точно факта, който повечето биографи на Гьоте гледат да споменат по-скоро с гузно неудобство и то само в контекста на: "Как възниква знаменитата "Мариенбадска елегия" и коя е вдъхновителката ѝ?" Последната, несбъднатата любов на един гениален старик, комуто поради възрастовата, пък и интелектуална разлика с възлюбената някак не подобава подобно увлечение.

Какво сочат историческите факти? Лятото на 1823 г. Гьоте прекарва в Мариенбад и Карлови вари. Влюбва се в 54 години по-младата Улрике фон Леветцов тъй неистово, че дори иска ръката ѝ; получава отказ, връща се във Ваймар и след тази среща никога повече не я вижда. Пише ѝ и получава от нея писма, посвещава ѝ "Мариенбадска елегия". В литературата за Гьоте няма повече сведения как са се развили отношенията в тази неравна връзка, дали Улрике е била благосклонна към влюбения, или пък отказът е даден против волята на сърцето ѝ, подчинен е бил на семейната воля, етикета и нормите от края на 18-то и началото на 19-то столетие. Сведения за "житието на любовта" липсват. Писмата са унищожени, остава само изящната и паметна елегия - шедьовър на световната любовна лирика. Доколкото се занимават с прототипа на възпятата в елегията дама, биографите очертават обикновена, непретенциозна млада жена от благородно потекло.

Към запечатаната в Гьотевата биография стандартна рецепта - нещастната любов като един вид "виагра" за поизнемощялото литературно вдъхновение - Валзер подхожда по нестандартен начин. Какво кара всеизвестния писател, отрупан с признание и почести, всячески удовлетворен и все още на върха на славата си, да се влюби в една наглед тъй невзрачна личност? Отговорът, който авторът деликатно и с несъмнена литературна обиграност поднася, бяга от стереотипа и все пак не е много оригинален: еротика, градяща се на духовно привличане. Вече в не едно интервю Валзер защити тезата си: Ако Улрике беше така незначителна, както я представят литературните историци, Гьоте трябва да не е бил съвсем с ума си. Опитах се да я покажа като личност, достойна за образа в "Мариенбадска елегия".

Опитът убеждава само частично. Точно по тази причина влюбеният на места додява и донякъде наистина, против волята на автора, оставя впечатление като да не е съвсем с всичкия си. Улрике, според романа на Валзер, е много напредничава, светска дама, която се интересува от науката, техниката и всичко модерно; чете Уолтър Скот и романтиците, мечтае за техническите нововъведения, които скептичният Гьоте рисува в "Години на странстване на Вилхелм Майстер". Към своя поклонник се отнася суверенно, разговаря с него като равна и по всички възможни теми се оказва ако не точно на неговата, то на завидна интелектуална висота. Привлича го с несвойствена за тогавашните напудрени дами естественост и даже си позволява присмехулни закачки към негово превъзходителство, тайния съветник.

А Гьоте? Той се държи странно за възрастта, ранга и авторитета си. В очите на другите последното му увлечение е нелепо, пубертетно, комично. Не го спасява даже дистанциращата театралност, зад която от време на време крие физическите недъзи на старостта и ужаса да не би любимата да ги забележи. Доброволно - забравил годините, забравил мярата, забравил предпазливостта, страха, табутата, потопен във всепоглъщаща страст, - се излага на присмех. В ревността си към появилия се млад съперник заприличва даже на герой от евтина булевардна пиеса и безславно, ако и само временно, напуска полесражението. След бала с маски, на който, костюмиран като Вертер, танцува с Улрике, преоблечена като Лоте, конфузът не закъснява - старческите нозе се препъват и Гьоте пада. Героично понася раната и болките в ставите. Но макар и не пред очите на Улрике, деформациите на старостта си отмъщават.

Валзер и Гьоте - литературна геронтофилска страст или вариация на тема: "страданията на стария Вертер". Бедата е в тона и в избрания жанр. Патосът избива в маниерност, въпреки добре дозираната ирония, а историческата рамка просто задължава към по-умерена модерност - Гьотевият образ и особено този на Улрике разчупват тази рамка. Въображението на автора им приписва качества, поведение и език, каквито на историческите лица просто няма как да са присъщи. Историята и фикцията се разминават. Историческият роман позволява фикционален елемент, но само в определена мяра, когато става дума за мащабно известна фигура. Иначе влиза в конфликт със стереотипната национална представа и неслучайно в този пункт Валзер понесе упреци от германската критика. За магията на любовта отваря дума романът му, за любовта като екзистенциална необходимост, като абсолютизъм на живота, който помита всички табута и прави допустима страстта извън лимитите и немощта на старостта.

От противоположен ъгъл разказва за старческата любов Филип Рот. Неговият роман без заобикалки я назовава "импотентност". След операция на простатата Нейтън Цукерман страда от инконтиненция и е пълен сексуален инвалид. Живее уединено, извън света, извън политиката и медиите, отдаден единствено на литературата - до срещата му с Джеми, чийто сексапил го изкушава явно много повече от интелектуалните разговори и класическите "Четири последни песни" на Рихард Щраус, звучащи от компакт диск в дома ѝ. Заради нея търпи несгодата на замяната - вместо в защитената си къща с двор в безлюдна провинция, заживява в апартамент в метрополния град, сред шума, суетата, досадата и заплахата на опротивялото му, любопитно, жадно за сензации, кресливо множество.

Елементарната сила на сексуалната обсебеност обладава разнебитеното тяло на Цукерман; красивата, интелигентна, самоуверена (и едрогърдеста) Джеми го влудява. Подобно на Гьоте в романа на Валзер, и той изпада при случай в дива ревност, включително защото младият конкурент се готви - на всичко отгоре! - да разкрие в биографична книга интимната, сензационна тайна на любимия му писател. Цукерман се заклева да саботира кресливото писание на всяка цена - като един вид последен дълг към литературата. Само дето симптомите на старческа деменция започват да зачестяват. Срещите му с Джеми обаче продължават. Разговорите все повече заприличват на мазохистичен сексуален разпит - Цукерман задава въпроси и със самоунищожителна страст слуша в детайли изчерпателните разкази за сексуалния живот на Джеми.

Терапия срещу физическата и латентната литературна импотентност на героя? Само на пръв поглед. Измислените диалози между "Него" и "Нея", които Цукерман нахвърля след всеки пореден "сеанс", все по-откровено оголват похотта и неможенето като средоточие на влечението. Вместо в стимулатор, страстта се превръща в симулация на креативност - писането само още повече откроява синдромите на невъзможността и безсилието. Литературното въображение рисува близост, каквата физическата реалност не е в състояние да осъществи: в последния фиктивен диалог, едва дочакал края на телефонния разговор, в който "Тя" обещава да дойде при "Него" и да премине в "лудостта", "Той" паническа хуква да бяга, към изхода - призракът излиза.

Противоположна функция добива писането за Гьоте в романа на Валзер. То поддържа любовта и е медиум на надеждата и отчаянието. Авторът прибягва при това до рафиниран ход - разделен от Улрике, Гьоте пише роман за чувствата, наречен "Влюбеният", и излива сърцето си в писма до любимата. Писмата, както подсказва документалната им предистория, са съчинени от модерната мисъл. Автентична е единствено Гьотевата елегия, поместена в едно от тях. Те носят почерка на Валзер и по особен начин се редуват с романа в романа. Във втората си, несравнено по-силна част книгата на Валзер е изградена като литературна рефлексия върху страстта и същината на писането.

Подобно на Цукерман, макар и в друг културен контекст, героят на Валзер открива колко проблематична е тезата за целебната връзка между живота и писането: Какво ли не направих, за да изтъкна пред света фундамента на писателството. Цели школи търсят лек в откровенията ми, които сочат, че пишеш ли, надмогваш всичко, което би те убило, ако не пишеше. А сега, мила Улрике! Написах елегията. Което написах, за пръв път не ми помага. При все това Гьоте на Валзер продължава да пише - и залага на писането цялата си любов, прозрял безнадеждността ѝ, но и безнадеждността на живота без любов. Цукерман на Филип Рот примирено констатира, че битката му, житейска и литературна, срещу старостта е обречена да завърши там, където лежат любимият му писател и неколцината приятели - под някой от неизброимите надгробни камъни. И преди отслабващата памет да го напусне съвсем, съчинява последния диалог между "Него" и "Нея".

Страстта на старците в двата романа не служи като претекст за другата им фундаментална тема. Разгърната е детайлно и равноправно, но въпреки това обговарянето на "писателството" не заема ключово място във философията на двете книги. Онова, което е свързано с писането и креативността, е позиционирано различно. "Призракът излиза" е роман за условията, при които е възможно да си и да останеш писател - въпреки физическите и психически недъзи на старостта. "Влюбеният" опипва пространството на истинността/неистинността на писането.

Филип Рот проследява своята тема по две линии - вплита в действието съчинените диалози на Цукерман, последната литературна изповед за живота му и въвежда като вторичен мотив историята с ненаписаната сензационна биография. Диалозите и биографията са субстанциално свързани; първите разкриват несподелената с никого, старателно пазена интимна тайна на бившия еротоман, писателя Цукерман: неговата неизлечима импотентност. Биографията на Е. И. Лоноф (фиктивно лице) е замислена пък като зашеметяващото разкритие за най-интимното "човешко петно" на покойния писател - инцестната му връзка на младини.

Започнал да се съмнява в литературната си потентност, конфронтиран с мисълта за смъртта и загрижен за посмъртната слава, Цукерман се бои да не би като Лоноф да стане жертва на "инквизицията на някой биограф". За човека, който владее словото, който цял живот измисля истории, след смъртта му помнят, ако изобщо го помнят, само историята, която някой друг е съчинил за него. Зад брилянтното остроумие, иронично-саркастичния тон, рафинираната игра на въображението, диалектиката на истината и лъжата стои унищожителна критика на псевдолитературата, псевдоинтелектуализма и комерсиализацията на културата. А иззад критиката прозира страхът от писателския post mortem в епохата на мас-медиите - от канибализма на антилитературния биографизъм и безпардонната всеядност на културната журналистика. Ние сме духове, изживяващи края на епохата на литературата, заключава измисленият писател Е. И. Лоноф в непубликуваното си есе за съдбата на креативната литература - литературата като подтик за мислене към интелигентни хора.

Гьоте в романа на Валзер е измъчван от малко по-различен проблем. Желязната самодисциплина, която си е налагал, благодарение на която е създал всепризнатите си творби и си е отредил място във вечността, в рая на литературната памет, изведнъж се оказва подстъп към престореността и неосъзнатото културно двуличие. Плодовете ѝ, в най-добрия случай, са културни фантасмагории, в които желаното представя себе си за възможно и действително. Истинност има (като че ли) само в реалността на любовта и страданието. Те са (като че ли) очовечаващият и осигуряващ безсмъртие извор на писането. Но в мига, в който се вгледа по-отблизо в извора, героят, подобно на читателя, разбира, че и тази истина спада към утопиите. Емоционално приповдигнат от душевното си подмладяване, старикът патетично и съвсем в духа на Екерман и неговите "Разговори с Гьоте" заключава: Има рай - за двама. Има ад - единият липсва. Някои изживяват втори пубертет, други остават винаги млади. Последното не е привилегия на писателя. Нито пък е дар на природата. То се придобива с труд. Тази е поуката какво е истинско.

Настроенията и анализите на старостта, представени в романа "Влюбеният", са запомнящи се, психологически убедителни и същевременно изненадващи, преходите между вдетиняване и старческа мъдрост - откроени образно и силно. С "Влюбеният" Мартин Валзер публикува четвъртия си роман, засягащ въпрос, който през последните години очевидно все повече го вълнува - правото на любов, независимо от възрастовите граници и любовта като друго име за креативността, неподлежаща на лимитите на старостта. След "Житието на любовта" (2000), "Мигът на любовта" (2004) и "Цветът на страха" (2006) според собственото му убеждение най-после му се е удало да разбие критическите предубеждения. Този път намерих абсолютния пример. Срещу него няма да могат да кажат нищо, защото тази любов между Гьоте и Улрике е толкова прекрасна, толкова наситено страстна. Този роман е заключителната ми дума по темата. По-добре, отколкото с примера Гьоте - Улрике не би могло да се опровергаят съмненията в подобен род любов.

Какви са всъщност мотивите за литературната встрастеност на автора в темата? Точно там, където романът престава да описва събития и откровено, почти демонстративно започва да обговаря материя, свързана с писането, "заключителната дума" на Валзер е най-силна. Гьотевите писма до Улрике, оформени като своеобразни монолози с вплетени в тях съждения за естеството на литературата, точни, афористични, езиково нюансирани, са философска проза от най-висока класа. Във всеки случай тези страници от романа могат да се причислят към най-доброто, което Валзер е публикувал през последните години. Самочувствието на автора за абсолютна сполука произтича от знанието, че "този път" е съумял да изведе идеята си за нелимитираната любов - любовта като креативност в безупречна езиково-художествена форма. Подтикът да упорства в тази идея е екзистенциален. Старостта, както е известно от психологията и медицината, болезнено изостря естествения страх на човека от смъртта. И от човека зависи дали ще съумее да овладее този страх, дали ще извлече от него положителни импулси. Не смъртта във възраст, когато мисълта за смъртта става близка, а младостта, придобита с труд чрез писане занимава съзнанието на 80-годишния Мартин Валзер. Трансформиран по този начин, страхът възприема чертите на културна утопия в духа на Гьоте.

Не продължената младост, но и не точно смъртта стоят в центъра на съжденията, с които конфронтира Филип Рот в "Призракът излиза". Начеващата литературна немощ и напредващото физическо безсилие на неговия герой сякаш взаимно се обуславят. Превръщат както интелектуалното, тъй и екзистенциалното оцеляване в невъзможност. Ролята на писателстването, точно обратно на "Влюбеният", е сведена до безнадеждна битка за запазване на предварително обречени идеали. В най-добрия случай - в упорство, следващо принципа "въпреки всичко". Какво кара автора мазохистично да се вглежда в унизителните детайли на изгубената битка?

От близо три десетилетия Рот, който почти всяка година публикува нов роман, спорадично се връща към цикъла си романи за писателя Нейтън Цукерман, започнат през 1979 г. с "The Ghost Writer". Разказва за успеха и проблемите, които успехът носи, за растящата непоносимост на Цукерман към света. "Призракът излиза" като че ли затваря този цикъл - някога пробивният млад автор, чийто идеал е писателят-отшелник Е. И. Лоноф, губи контрол върху интелекта, физиката, секса, живота си. Единственото му желание е да бъде "отново цял". Цялостта обаче е невъзстановима. Спасителната сламка - литературата, се оказва също толкова илюзорна, колкото безпомощна е терапията срещу инконтиненцията на Цукерман. Без самосъжаление, но белязан от самотата и безизходицата, той затъва в отчаяно безсилие пред младостта, въоръжена да зъби с модерното време.

Битката срещу невъзможното го свързва още повече, отколкото с цикъла за Цукерман, с романа на Филип Рот "Everyman". Старостта не е битка, старостта е касапница - към тази констатация от "Everyman" клони и "Призракът излиза". Само че в меланхоличните мотиви и пространни тематични отклонения, включително към политическия живот в Америка, президентските избори, неосъществените идеали, този път прозвучават поетични, мечтателни нотки, несвойствени на тоталния, унищожителен песимизъм на "Everyman". Списание "Newseek" обяви новия роман на Рот за шедьовър, "New York Times Book Review" писа: Книгата на един голям писател. Голяма книга? Или може би само друга частица от пъзъла - големия пъзел на живота?

Да докаже себе си в битката срещу старостта и заради страстта не се удава на Цукерман. Провалът му е окончателен, повсеместен - безкомпромисно лишен от каквито и да било идеалистични построения, от спасителни културни утопии. Затова пък самодоказването на Филип Рот - в почти-възрастта на Валзер, когато мисълта за смъртта става неизбежно близка, - много напомня това на плодовития му германски колега. При цялата песимистична трактовка на старостта като касапница, "Призракът излиза" е блестящо доказателство за страстта към литературата като самозареждащ се мотор на несекваща продуктивност.

Дали енергията на разказа и еуфорията на богатото, изобретателно, точно премерено, афористично, критично насочено слово не са виталният контрапункт на литературната геронтофилия-геронтофобия? Литературата като триумф над старостта, немощта, безсилието, упадъка? Или може би само илюзия за триумф?

Финалът на "Призракът излиза" акцентира бягството като признаване на поражението. Финалът на "Влюбеният" констатира края на последната самозаблуда. Изгорил писмата, унищожил всеки материален спомен за Улрике, дистанциран и най-после извисен над страстта, Гьоте заспива. Събужда се с еректирал член. И разбира кого е сънувал.

Повярвай ми, колкото повече с възрастта постепенно отпадат дразненията на плътската наслада, толкова повече се засилва, от друга страна, влечението към възбуждащото духа общение и радостта от него, пише Платон в "Държавата". От негово време насам литературата се занимава с феномена на старостта и от древността до днес, описвайки го, следва три стереотипа: възхвалява, оплаква или превръща старостта в обект на присмех. Древните са предпочитали възхвалата. Писанията им тълкуват стареенето като положително натрупване - житейски опит, разумност, мъдрост, уравновесеност. Модерните времена клонят към оплакването и присмеха - тяхната философия на възрастта и стареенето носи отпечатъка на песимизма и скептицизма. Любопитно е само, че точно в днешната епоха, когато науката доказва, че средната продължителност на живота се е увеличила, а развитието на цивилизацията и медицината повишават качеството на живота, т.е. смекчават неволите на старостта, литературата почти мазохистично продължава да внушава какво ужасно нещо е стареенето.

Тази ѝ склонност вероятно е свързана с действащия културен стереотип - красотата се отъждествява с младостта, с перфектното младо лице на супер-звездата и перфектното младо тяло на супер-модела. Старостта остава напълно изключена от масмедийната естетика - тя е обратното на красотата. Телевизията, модата, козметиката, уелнес и фитнес-центровете, рекламата всячески и на всяка крачка ни натрапват манията за младост и как да се подържаме млади. Във всеки случай "грозната" старост е очебийно повтаряща се централна тема в много произведения от последните години, чийто разказ - също очебийно - е фокусиран върху физическите щения и телесната немощ на героя, търсещ (често и безуспешно) терапията на подмладяването в жена далеч под неговата възраст.

Романите на Валзер и Рот потвърждават тенденцията. Безпощадно разравят най-интимните, унизителни детайли на стареенето. И същевременно опровергават стереотипа. Иронично-дистанцирано се опитват да защитят поне едно функциониращо предимство на старостта - духовната ѝ потентност въпреки необратимия телесен упадък.

Било ако само хвали, или ако само презира стария човек, литературата го погребва под шаблоните. Закрива го, вместо да го разкрие. Разглежда го като един вид противоположност на младостта и зрялата възраст: престава да вижда в него човека, съзира единствено неговата граница; избутва го в периферията на човешката съдба - последната остава неразпознаваема, човекът престава да разпознава себе си в нея. Симон дьо Бовоар обобщава в трактата "La Vieillesse" ("Старостта", 1970) вижданията си по темата.

Какво и колко от себе си разпознава човек в съдбата на старците, описани в "Призракът излиза" и "Влюбеният"? Отговорът ще си даде всеки сам - в зависимост от възрастта, опита и духовното снаряжение. Сигурно е едно: че отвори ли двете книги, няма да присъства на погребение "под шаблоните". Не е изключено да бъде дори разтърсен от откровеността и директността, с която старостта изважда на показ слабостта, за да докаже силата си.

Martin Walser. Ein liebender Mann. Rowohlt, 2008, 284 s.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2015
Бисерка Рачева. Изчезващи сфери. Варна: LiterNet, 2015