МИЗАНТРОПИЯ И ЛИТЕРАТУРНИ НЕВРОЗИ

Бисерка Рачева

web

Някои книги се четат, други се помнят, трети вдигат шум, преди да са прочетени. Романът на Сибиле Левичаров “Апостолов” предизвика необуздано ядни, а и доста неадекватни реакции в някои интернет форуми дълго преди появата на българския му превод. Към България и българите ли е адресиран този роман?

Грозоландия - за нея става дума, за една белязана от грозотията страна. Според Сибиле Левичаров тази страна носи географското име България и по стечение на произхода е наполовина нейна татковина - случайно свързано с родословието топографско средище, бащина земя и чужда земя. С очите на чужденеца авторката обглежда тази страна - заяжда се с нейните посткомунистически абсурди, с националните ѝ митологеми и характерологии, битови язви и морална разруха, културни стереотипи и избуяващо над тях безкултурие. Апострофира целокупния ѝ живот. Всичко това - в рамките на своего рода семейна сага, ретроспективно вместена между две въображаеми пътешествия с дестинация България, и на един роман, изграден като злъчно-комична тирада на тема: антиедипов комплекс.

Не влечението (по Фройд), ненавистта към бащата е онова, което може да се нарече концептуално ядро на романа “Апостолов” от Сибиле Левичаров. Ненавистта към бащата е и ненавист към бащинията, сиреч към наследството и страната му - тази е носещата конструкция на романа. Конструкция, зададена като двойна антитеза: на психоанализата, от една страна, и на схващането, от друга страна, че привързаността към бащата (отеца) е привързаност и към бащината земя (отечеството), доколкото в редица езици, включително в немския, двете думи са семантично свързани. Самата дума България вече е дразнение, тя предизвиква пристъп, който тутакси помита разума. Омразата към бащата и омразата към страната са здраво сплетени и по опърничав начин врат на бавен огън. Заглавието “Апостолов” би следвало да се схваща вероятно в същия план на иронична конфронтация, в който е поставен дъщерно-бащиният комплекс. Би следвало. Само че Румен Апостолов, напет българин според описанието в романа, има далеч по-скромна функция: тя се изчерпва с това, да бъде за кратко време шофьор на две германски сестри в страната на покойния им български баща и да ухажва по-голямата от двете. Като изключим злополучните му кулинарни препоръки и дежурния патриотизъм, Апостолов остава безгласна буква в наречения на негово име роман. И по принуда слушател на несекващите, вулканични словесни изригвания с унищожителен образно-метафоричен заряд, идващи от задната седалка на колата, сиреч от устата на по-малката сестра - с предпочитание към всичко, което погледът регистрира като уродливо, и с отврата към онова, което носи идеологически дискредитирания и естетически демодиран отпечатък на “национално типичното”.

Още в първите няколко глави става ясно, че този глас - гласът на разказвачката от първо лице - е тъй рязък и хаплив, защото принадлежи на личност, родена с чука, готова всякога да иска смъртна присъда. За разлика от другата сестра, която пък има вродено влечение към снизхождението и прошката. Подобно на Апостолов, милозливата героиня остава в преобладаващата част от действието мълчалив слушател и като цяло съпътстващ образ - образ, изведен по линия на контраста с този на “жигосващата сестра”. Що се отнася до последната, психологическият механизъм, който определя нейното поведение, много напомня една безобидна склонност у децата - склонността да дразнят и да се инатят, когато се чувстват обидени. Същата склонност у възрастните намира езиков израз в разговорната дума “драка”, а хроничните пристъпи на заяждане са вид агресивност, която и класическата, и модерната психология поставят в непосредствена връзка с невротичния субект. Пак според психологията една от постоянните характеристики на невротика е липсата на афективна зрялост - поведението му в зряла възраст е, иначе казано, инфантилно - той реагира на конкретни ситуации в зависимост от чувствата на привързаност или омраза, породени още в детството му. Ядовитите словесни фойерверки от задната седалка изпълняват, във всеки случай, сходна функция: изливат по демонстративно пресилен начин обидата, нанесена някога на две деца от техния баща. Издават му post mortem унищожителна присъда.

Какво общо има с това страната, в която според гротесково заострените епитети всичко е тъпо и лошо? Тя е обектът, върху който се разтоварва обидата. И омразата, защото в течение на разказа става ясно, че гнетящата обида е трансформирала детското влечение към бащата във всепоглъщаща ярост и ненавист. Антиедиповият комплекс се стоварва донейде и върху плещите на безгласния Апостолов - доколкото като спътник в обиколката по българските “туристически обекти” той пък е лицето, с което разказвачката се заяжда всеки път, когато изпадне в още по-мизантропично настроение; тогава тя му подхвърля хвалби за съседна Румъния, човърка и рендосва, с други думи, непоправимия му посткомунистически национализъм. Що се отнася до гледката на днешна България, към нея даже и литературната хипербола не добавя нищо ново и нищо невярно - описанието на тази гледка не е по-драстично и по-печално от онова, с което са пълни българските всекидневници, а все по-често и информациите за страната в чуждите медии. За беднотията, корупцията, мафиотското всевластие, беззаконието, произвола, проституцията, боклуците, унищожената природа, “бетонираните” черноморски курорти обикновеният българин знае и без книгата на Сибиле Левичаров. Не знае само, че през чуждия поглед цялата тази съвкупност може да бъде отъждествена с характерологична доминанта на българския живот.

Авторката, на свой ред, не знае милост, едно, защото разглежда този живот отвън, и второ, защото го третира като благодарен материал - грозотата му го прави подходящ за целите ѝ. Гласът от задната седалка озвучава не спонтанна реакция към наблюдаваното и видяното, а състояние на хронична затормозеност, на душевен дискомфорт. Мигренозност, раздразнение, потиснатост са част от психологическия профил на разказвачката, ако се съди по собствените ѝ самоиронични признания. Срещу вътрешния дискомфорт - почти като в класически пример от психоаналитичната теория - тя мобилизира неадекватни защитни реакции на психиката. От притеснението успявам да се отърся, само когато отричам всичко, което ме заобикаля, изповядва неназованата с име по-малка сестра в своя разказ от първо лице. Отърсването обема 250 страници, сиреч целия роман - забавен и монологичен, бликащ от остроумие и яростен хумор, пълен с изобретателни образни построения, изненадващ с точни словесни попадения, гротесков и метафоричен, унищожителен във високомерието си, гневен, саркастичен.

Каква все пак е причината, къде е коренът на неврозата, чийто лек са сарказмът и гневът? Читателят неминуемо си задава този въпрос не след последната, а още след първите двайсетина страници на романа. Какво е сторил омразният баща, с травматичния спомен за когото разчиства сметки тази книга? Авторката, дъщеря на български преселник в Германия през 40-те години на миналия век, родена в Щутгарт, позволява на героинята си да разкаже удивително малко за бащиния характер и привички. Бащата в “Апостолов” остава също тъй епизодично очертан, почти памфлетен образ, както и героят, чието име носи романът. Характерологичните щрихи са: чаровен, пациентките му (професия: лекар) го превъзнасят, верен е на жена си, пие умерено, има най-хубавия глас в българския мъжки хор в Щутгарт, обича философията и чете Ницше. Единствената му, затова пък непростима грешка е, че ако и да носи в себе си игривата дарба на лекомислието, е меланхолик, помрачнява душите на дъщерите си, и на 43-годишна възраст изоставя и опозорява семейството си, като се обесва.

Изкуплението се стоварва върху грешника - по-точно върху страната му, тъй като самия него вече го няма, - във вид на класическа мизантропия: тя изпълва романа от първата до последната страница. И от мизантропията в чист вид Сибиле Левичаров черпи невероятната енергия на своя разказ. Автохарактеристиките на нейната героиня са крайно любопитни от гледна точка на психологията на разказа. Негова отправна точка е непреодоляната детска травма, лежаща десетилетия назад, независимо че външната му събитийна верига тръгва от съвременна България. Наскоро, в нощта преди да отлетим за София, той (става дума за бащата - б.м., Б.Р.) беше седнал в стаята ми. Изправи се бавно и мина през стената. Вече беше изчезнал, а краят на въжето му все още се влачеше по пода, докато после и краят на въжето изчезна. Баща ми винаги си носи въжето, това не е нищо ново. Болезнено наранена, драстично отнета любов е другата страна на омразата, превърната в своего рода стратегия и поза на преодоляването. Съвременните психолози препоръчват разтоварване от потискащи душевността емоции чрез пренесено във въображението отмъщение върху субекта на отрицателното, травмиращо въздействие. Имат ли място подобни терапии в литературата?

Строго погледнато, романът “Апостолов” е точно това - фикционално отмъщение, разправа с нещо, което е нанесло незаличима болка, травматизирало е паметта за бащата, а с това е блокирало и чувството за съпринадлежност, за близост и съпричастие с ближните. Сестрински чувства, доминирани от неовладяна ревност и травматичен детски спомен, омерзение към другите, омерзение към себе си, отчуждение от всичко, изключая стари манастири, тук-там приемливи местности и някои животни, главно кучета (едното от тях, апропо, собственост на съпругата на български мафиот), определят света на героинята. Нейното обяснение: Може би всичко грозно ме привлича, защото непрестанно търся доказателства за това колко прогнил и пропаднал е светът. И ироничната ѝ самопреценка: Тази театрална болест съм наследила от баща ми; и той беше същият мигренозен парцал. Отмъстителни нагони стоят зад всичко това, шибат със стоманени пръчки, предизвикват перверзен душевен оргазъм и на-а, удрят те по главата, за да разбереш що за изкривено същество си, и на-а, колко жалка е цялата ти вдълбаност в себе си... Да си изпитвала някога състрадание към някого? - Не, нито към умиращата си майка, нито към друг някой човек...

Поза? Да, но твърде последователно прилагана, за да оставя съмнение в естеството на театралната болест, която се разгръща пред погледа на читателя. Vivos voco, mortuos plango - живите зова, мъртвите оплаквам, казват древните. Кого зове, към кого се обръща тази книга? Или може би литературата е изгубила свойството си на обръщение, на критичен апостроф? Никой, освен вероятно само дилетантът, не отрича правото на писателя да драматизира и да хиперболизира, в което право Сибиле Левичаров успя да се закълне доста пъти в доста интервюта след излизането и още повече след награждаването на оспорвания ѝ роман. Но пък и всеки, който поне малко разбира от литература, ще се съгласи, че хиперболата е литературно средство, а не самоцел. При цялата изобретателност и забавност, хлевоустието на разказвачката в някакъв момент започва да додява - перманентната ѝ неблагоразположеност пресища дотам, че престава да предизвиква любопитство. Вероятно тъкмо защото, първоначално спечелен от хапливото многословие, читателят постепенно започва да го отъждествява с тип патология на речта, все по-ясно забелязвайки, че виртуозната реторика има само един адресат. Тя обслужва волята на словоохотливата героиня да държи на емоционална дистанция собственото си страдание и нараненост.

Страданието, впрочем далеч не само според Ницше, на когото авторката пряко и косвено се позовава, е мощен източник на самопознание и творчески подтик. Проблемът е, че и като самопознание литературата въздейства не просто с набор от изкусни словесни и композиционни похвати, а и с онова, което казва. Казването в романа на Сибиле Левичаров впечатлява, субстанцията на казаното, за сметка на това, е оскъдна. Писателката засяга три тематични сфери, всяка от които носи - по принцип - проблемен потенциал: семейната драма и психическите комплекси, свързани с нея, раздвоеното между външно благополучие и вътрешен неуют битие на българската колония в Щутгарт-Дегенлох, днешният български живот, осакатен предварително от сталинизма, след това и от посткомунистическото озападняване. Сведения за сталинизма разказвачката черпи от Мартин Еймис (”Коба Грозни”, 2002) и от юношеските спомени на неемигриралите ѝ от България роднини - спомени, които са поднесени, за жалост, твърде схематично, преповтарят (почти като по учебник) отдавна известното, периферно маркират корабокрушението на индивидуални съдби и затварят темата в констатации за радикално духовно сгърчване на българския живот в теснотията и параноидността.

С повече литературна плътност се отличава портретът на щутгартските българи - колоритен и насмешлив, той очертава емигрантския профил на хора, събрани от случайността, свързани само от чувството за чуждост, все по-сантименталните си спомени и гаснещи илюзии. Този портрет същевременно поставя в странна, неуместна близост виртуозни пародийни характеристики и плоски шаблони от рода на този за косматите българи, които живеят дълго, защото ядат чесън, и се женят за първата попаднала им швабска блондинка. По сходен начин поразително точни наблюдения и образни сравнения (сградна проказа, държавни метастази) за сегашната българска реалност съжителстват с евтини фрази, изрязани сякаш от булевардната преса: Жените сигнализират, че са курви, мъжете, че са брутални. Що се отнася до тази смесица от литературност и профанизация, романът очевидно се заиграва иронично с клишета, изтъркани истини, стари и нови предубеждения. Само че използвайки ги, неволно ги и затвърждава, тъй като не успява да предложи нещо повече от самодоволна литературна игра с тях.

Времевата си обемност - създаващите динамика преходи от настояще към минало и от минало към настояще, - “Апостолов” дължи на гротесковата изходна фикция за постпогребалната церемония в чест на починалите българи от някогашната щутгартска колония. Възмогналият се благодарение на съмнителен бизнес техен сънародник на име Табаков, запилял се от Швабско в САЩ, се залавя с осъществяването на куриозна идея - иска да препогребе бившите си другари в родината им. За целта се възползва от доходоносен метод за мумифициране на хранителни продукти, изобретен в комунистическа България в строго секретни условия специално за изхранването на съветските космонавти и впоследствие пригоден от избягалия на Запад изобретател към целите на погребалния бизнес. Криотехника се нарича откритието, самото то се състои в раздробяване на храните, респективно тленните останки в не по-големи от оризови зърна частички. Криотехнически обработени, костите на българските покойници отпътуват от Щутгарт към София, триумфално кръстосвайки цяла Европа - в шествие от 13 луксозни лимузини с вдовиците и децата на непрежалимите, барабар с окачената на всяка лимузина кръстоска от германско и българско трикольорче. Страниците, в които Левичаров описва невероятната паневропейска процесия, са сред най-забавните в романа. Усетът към абсурдния комизъм и пародийната фантасмагория доказва, във всеки случай, несъмнен литературен талант и потенциал, който си заслужава да бъде развит.

Гротесковата фикция предоставя на писателката, от една страна, възможност да проследи чрез портретите на участници в шествието развоя на българската емигрантска общност, и от друга страна, с проницателна насмешка да коментира какво, собствено, предлага пътуването в съвременния европейски Изток като културни впечатления. Само че културните впечатления - в това авторката не оставя нито следа от съмнение, - се определят и от предварителния културен багаж, респективно от липсата на такъв в еснафската среда на потомците и вдовиците на замогналите се и живели в еснафлък покойници. Буйните хлапаци, с които двете сестри, голямата и малката, някога са играли (къде на воля, къде от немай и къде) на сънародническите сбирки на бащите, са станали в най-добрия случай скучни кариеристи или пък още по-скучни неудачници; някогашните апетитни блондинки куцукат, сега вече като треперещи старици, зад катафалките с мощите на незабравимите им съпрузи.

И в тези описания разказвачката не знае милост към никого. От злъчта и сатиричния ѝ хъс не остава пощаден нито един герой. Чувството за снизхождение и симпатия към човеците ѝ е сякаш отнето - или пък е тъй старателно прикрито зад критиката на грозотата в света, че от него не проличава и следа. Вероятно по тази причина от романа “Апостолов” също тъй бързо изчезват, както и мимолетно се появяват в него една или две епизодични фигури, които - не дай Боже! - могат да се окажат що-годе симпатични. Остават да присъстват двете позастаряващи сестри, по-гласовитата от които лекува неврозата си със сарказъм и захранва мизантропията си с възпроизвеждащи мизантропия словоизлияния, докато другата рефлектира в смекчен вариант непоносимостта към грозотата. Както и двамата мъже - омразният Баща и шофьорът Апостолов, на които категорично е отнет шансът да бъдат обрисувани като самостойни характери. Остава още впечатлението, че експлозивният заряд на този роман произтича от компенсаторно преодоляване на някогашна психическа рана, както спазматичният комизъм в него изпълнява ролята на противоотрова срещу меланхолията. Но това научаваме всъщност още в началото на романа, финалът само отново го повтаря.

Удобството на позиционирането - раздаването на присъди от задната седалка - носи и литературни неудобства.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2009, № 9 (118)