|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СЛОВОТО КАТО ДЕЙСТВИЕ НА “ПРЕВОД” Ангел Дюлгеров Убеден съм, ако хората прочетат разказите на Ангел Г. Ангелов от книгата “Ходене по вода”, светът би станал с малко по-добър. Защото, скрити в собствените си ниши - семейни, любовни, професионални, - едва ли можем да усетим с такава острота заобикалящото ни зло, деформираните си усещания за благочестивост, приятелство, морал... В същностната съпричастност между неговите питания и проблемите на настоящето, или по-скромно казано, търсенето на смисъла, който собствената ни модерност може да има за нас, Ангел Г. Ангелов настоява за своя, различна гледна точка към света. Под предлога на цивилизацията, под претекста на прогреса е прогонен духът на всичко, което, с право или не, може да се сметне за суеверие, за химера; до отхвърлянето на всеки начин на търсене на истината, който не е в унисон с общоприетия. Взривила като че ли един цялостен поглед към човека, прозата на писателя изисква значително интелектуално усилие и духовна концентрация, за да бъде разчетена. Осветил огледалата на притчите и намножил ефекта на отраженията чрез изреченски игрови обрати, стилът у Ангел Г. Ангелов става мяра за усилието на твореца - разпънат между битово-делничното и битийно-универсалното - да ословеси тревогата си от този етнопсихологически възел, в който сме завързани всички. Неговият „парадоксален" почерк, едновременно бичуващ и прелъстяващ, презиращ грозотата, но и изпитващ изтънчена наслада от нейното така мъчително зараждане, притежава изключителна словесна енергия, с която се противопоставя на травмиращите негативни истини, на тревожните нравствено-психологическите заключения и екзистенциални прозрения. Художествена вселена в разказите на Ангел Г. Ангелов, уникална сама по себе си, обема и обзема времепространството на цялата човешка вселена, както и тъмните територии на догадаемата, но непостигната (пред)история. С чувство за мяра - разбира се, и с интонацията на лично вдадения в темата автор, писателят демонстрира изключителната си литературна култура като деликатно напомня за себе си. Свидетелства за прехода, тъжни и иронични, нелишени от гняв и от нагласата за раздаване на справедливост, разказите от “Ходене по вода” са безусловно изпитание и за най-безразсъдните, дръзнали да се преборят с твърде темперираното, ерудирано, трудно, конципирано мислене на писателя. Словото на Ангел Г. Ангелов по свой начин умъдрява традиционни понятия, търсейки смисъла им в сенчестите състояния на съвременния ни живот: надеждите са безпосочни, знаенето вече не облекчава терзанията на човека, като в зла прокоба съзнанието не може да се откъсне от мисълта за крайното човешко време, сърцето отсъства с основната си функция - да одухотворява, да осмислотворява света и т.н. В образите от неговия сборник необятната широта на предметния универсализъм се съчетава с пределна конкретност, индивидуалност, детайлираност, актуалност и злободневност. Тези образи са безкрайно далеч от абстрактната символика и схематизма. Може да се каже, че в “Ходене по вода” космичната широта на мита се съчетава с острата злободневност на съвременния поглед и с конкретността и предметната точност на реалистичното наблюдение. Зад най-фантастичните на пръв поглед образи се разкриват действителни събития, крият се живи личности, стоят големият личен опит на автора и точните му наблюдения. Една непрекъсната смяна на лирическия изказ, който преминава през пиетета към потъпканата духовност, изгубената вяра, болката от битийстващия конформизъм, до (само)ироничния преглед към близката история, от която като от паноптикум се появява странното същество на онази “изстрадала, препатила, многократно възсядана, тормозена, обичана, мразена, нападана, обругавана, ограбвана, употребявана, падала, въздигала се с мъка, отново възсядана Мъченица кобила”, пътуваща неуморно сред социалната лакомия, алчност, омерзение, раболепие. Виртуозно прегрупирайки фактите и пренареждайки несъвместимите елементи, за да ги види в нови конфигурации, за да прогледне отвъд тях, словото на Ангел Г. Ангелов започва да кръжи като че в клетка, от която е все по-трудно да бъде извадено. Без да се пази от обвинения в мистицизъм, художествената му интуиция има претенцията да е не само асимилатор на всички познати форми, но и смел създател на нови форми - т.е. в положение да обхване всички структури в проявения или не свят - като познание на надчувствената Реалност, „невидимо видима в една вечна тайна". Но за това е необходимо човек да се издигне над алчността, да се себеотъждестви с нещо отвъд постижението, отвъд придобиването на власт. Самата дума свобода е всичко, което още ме въодушевява като читател. Вярвам, че тя е в състояние да поддържа безкрайно стария човешки фанатизъм. Тя несъмнено отговаря на единствения справедлив стремеж на съвременния творец - да се признае, че при толкова много злощастия, които наследяваме, ни е оставена най-голяма свобода на духа. От нас зависи да не злоупотребяваме сериозно с нея. Без никакви условия за общуване, в един вакуум, до който достигат само неясни шумове, човешките същества на писателя преживяват пълни метаморфози както някои насекоми, реактуализирайки вечния въпрос каква безкрайна загадка са „другите", колко необясними са тяхното поведение и техните подбуди, както и техните внезапни и неоснователни промени, противоречията им. В едно време, белязано с мащабни етнополитически и социални промени в българското общество, авторът успява да отключи не само явените на повърхността обществени тенденции, но и дълбинните им същности и значения. Маскарадно-игровият, иронично-травестийният поглед към действителността логично извеждат иронията като естествена реакция срещу абсурдите на режима, което помага да се изгради устойчива жизнена позиция, преодоляваща евентуалната травма от „новите" истини. Благостта и кротостта лесно могат да ни хвърлят в заблуждение - внушава авторът, визуализирайки явно една от съвременните политически фигури, но много често зад тях пропълзява грамадната самоизмама, закономерното, предопределеното, неизбежното ехидно самодоволно. Дали отминалото не ни преследва за някакви грехове? Омерзението, задрямалият гняв, желанието за извоюване на старо достойнство не са достатъчни, за да ословесят въпросите и неизказаните желания. Маскарадното светоусещане, травестийният темперамент и склонността към особена художествена игра позволяват на Ангел Г. Ангелов категорично да обобщи своите многопосочни интереси, при това разположени върху един от най-респектиращите периоди в развитието на националната ни история. Следователно авторовата логика на художествения образ у Ангел Г. Ангелов игнорира затворената, празната и гладка плоскост (повърхност) и фиксира само онова, което излиза извън границите на действителното, и онова, което влиза в глъбините. Увлечени в гонитбата на недостижимата сладост, не сме ли готови на всичко заради сътворения миг, донесъл ни вселенски блаженства, всепобеждаващи пориви, безсмъртни желания, неунищожими стремления - без да се замислим за цената, плащана незабележимо, неусетно и неизбежно? "Остъргал от същността си нежните трепети на Душата, вибрациите на висшите материи, запасил се с неизчерпаеми количества енергия, устремил се към удвоената Точка”, днес духът човешки остава все по-чужд и сляп за съдбата “и делото на него самия”. Личността не само не е лишена от противоречия, но е „родена в противоречия" и всеки следващ миг ни поднася поредната провокация към живота на общността, поредната констатация, облъхната с болка и просветлена печал. “Времето на всеобща умора, успешното настъпление на Нощта и недостигът на усилие за мислене” все още не достигат високите стъпала на собствения катарзис и с всяка минута ни влекат в безвремието на изгряващата Нощ. Много отдавна Ангел Г. Ангелов се отърси от идеалния модел на съвременното литературно философстване, който определя разгръщането на историята и намира своята кулминация в хипостазата на края. Най-важният извод, до който той достигна през годините, е, че когато става въпрос за миналото, задължително трябва да се говори в сегашно време. Страданието, смъртта на другите са източник на спасение за писателя и той не може да избяга даже в личното си щастие от чувството за вина и от противоречивото усещане, че е направил от книгата си „гробище", че е гробокопач и че едновременно с това е увековечил „най-истинската същност" на тези изчезващи същества. В сблъсъка с рационалността - конституиращ фактор на модерността - писателят неизменно спазва своето правило, че словото е действие на „превод". И това всъщност определя водещия дихотомен принцип при структурирането на художественото пространство в разказите му от “Ходене по вода”: минало-бъдеще, горе-долу, тяло-душа, Нощ-Слънце, Мълчание-звуци, Земя-Друга Земя, Вода под простора-вода над простора, Път-пропаст и пр. По този начин Езикът поставя на изпитания читателя пред тънкостта на словото, там, където смисълът е изкушен да премине в безсмислие. В отделни текстове съм склонен да приема, че словото неистово ни връща към един стар рецептивен модел: изпитваме непреодолимо влечение към онова, от което най-вече се срамуваме, идентифицираме се с онова, от което неистово желаем да се дистанцираме... Колкото и грандиозни и едромащабни да са картините на Земята-морална пустиня, облъхната от липса на святост, стремление към властване, самоувереност и лекомисленост, с живот без правила, с хитрост и безгрижие, гротесковото у Ангел Г. Ангелов е само формиращо се, то никога не е готово, не е завършено: то винаги се изгражда, създава се и самото то изгражда друго. Истинската красота в тази проза изисква трудоемко интелектуално усилие, за да се различи от преждевременното и бързо повяхващо разцъфтяване в масовия художествен текст. Или както казва Платон в “Пир”: “...такава е човешката природа в изконната й мистична същност” (кн. I, гл. VIII). Гротесковото национално тяло е космично и универсално: в него се подчертават общите за целия космос стихии - липса на спомен за Миналото, но и никакво вълнение относно Бъдещето, живота, лишен от цветовете на човешките отблясъци, “величествени, заплашителни, неотстъпчиви, непоколебими, разпуснати, безпардонни, недалновидни, нетърпящи възражения, плашещи, гръмогласни, агресивни и непреодолими човешки индивиди", които се “опиват от самотата си, отдават й се с наслада и живеят спокойно и самодостатъчно“; то отразява космичната йерархия; това тяло може да се слива с различните природни явления - с планините, реките, моретата, островите и континентите; то може да изпълни целия свят. Така достигаме до едно от най-големите достойнства на книгата - съвършеното припокриване между характеристиките на епохата и наличието на Език,чрез който се поставят отчетливо фундаменталните въпроси за истината и действителността. Истинско удоволствие е човек да следи езиковата фриволност и чете езиковите обрати в “Ходене по вода”, чрез които писателят се опитва да мисли, изхождайки от този вакуум на настоящето. Основавайки се на неписаното правило, че човекът е човек единствено чрез езика, който го конституира, словото у Ангел Г. Ангелов успява да избегне риториката. Фразата, обвита често в труднопроницаеми облаци, се разклонява в много посоки; тя дешифрира бавно и търпеливо знаците, за да разплете тайната на сблъсъка на битието на Езика с това на човека. Ходът на изложението не е спокоен; това е вълна, която връхлита на пресекулки, за да победи мълчанието и отсъствието, да пресъздаде лутанията на едно ставащо слово, да свърже тези разчленени смисли, които се люшкат по повърхността, и да ги прегрупира според наново реконструирания опит. Читателят вероятно би се уплашил от някои от описаните чудовищни исторически провали в тази книга, от деградацията, свеждането на живота до неговите елементарни измерения. Но същевременно разказаното от Ангел Г. Ангелов ни убеждава, че писателската дейност изглежда единствената възможност за съществуване на моралния творец. Опитът му към самонадмогване задължително преминава през силната вяра, че по този начин може да подтикне околните към активно себевглеждане.
Ангел Г. Ангелов. Ходене по вода. Разкази. Пловдив: Жанет 45, 2009.
© Ангел Дюлгеров Други публикации: |