ДЕБЕЛИНАТА НА КОЖАТА

Зигфрид Ленц

web | Сън с флейта

Брунсвик беше поръчал масажист вкъщи и аз пристигнах у тях още преди закуска. Съобщих за себе си - вече ме очакваха. Отвори ми едно момиче с измъчено лице; отведе ме по една стълба до тясна врата, потропа и ме пропусна да вляза.

Той лежеше върху застлано с рунтава кожа канапе, неподвижен, с вяло отпуснати месести ръце. Беше се проснал по лице. В светлината на прозореца меката плът на гърба му леко лъщеше; чистата тлъстина по врата му беше дълбоко надиплена, увисналата му брадичка високо навирена на една страна - той дишаше учестено и напрегнато. Отдолу се чу вой на куче.

- Влизайте - каза Брунсвик, - започвайте.

- Да, веднага - отвърнах аз и се подготвих за масажа. Лекичко мацнах по малко мазен крем върху гърба му, върху меките хълбоци, на врата и всеки път той потрепваше от хладното докосване на мазнината, от слабия натиск на пръстите ми.

- Сега ще мине - успокоих го, - веднага ще премине.

Той вдигна лице и кимна, видях, че Брунсвик е съвсем млад.

Пак прозвуча, висок и гневен, воят на кучето под нас, и когато се вслушах, Брунсвик каза:

- Нямам нищо против да започнете.

И аз започнах: леко размазах крема, втрих го в жълтеникавата кожа, предпазливо подхванах меката плът и гърба и изтеглих една линия от горе до долу, докато той тихо въздишаше и пухтеше.

- Добре - изпъшка той, - така е добре.

В същия миг кучето пак зави, сякаш от някаква внезапна болка, и аз попитах:

- Чувате ли?

- Да - рече той, - чувам.

- Изглежда, на кучето му има нещо.

- Сигурно - отвърна Брунсвик, - гладно е. Кучето вие от глад, всяка седмица е тъй. Ще свикне.

- Ваше ли е кучето? - запитах.

- Да - каза той.

Близо до потъналата дълбоко в тлъстина плешка открих буца, опипах я леко, натиснах с длан, раздвижих буцата с палец: сега Брунсвик стенеше, блъскаше лице във възглавницата, но аз не спирах.

- Ето я тук - казах аз.

- Да - рече той, - на рамото.

Грижливо очертах с върховете на пръстите си контурите на буцата, забарабаних слабо, после пак натисках, докато Брунсвик не простена тихо:

- Достатъчно - помоли той, - недейте вече там.

Мълчаливо се заех с другото рамо и когато кучето отдолу почна да скимти, запитах:

- Какво му е на кучето ви?

- Нищо - изпъшка той, - съвсем нищо. Но за него е по-добре да погладува. Ден и половина в седмицата трябва да гладува. Такова едно куче трябва да знае от кого получава храната си и че храненето не е нещо всекидневно.

Освен това на кучетата добре им действа гладът. Който обича кучето си, трябва да го оставя да гладува.

- Сигуряо - казах аз, - но ден и половина е много.

Сега заблъсках и замачках увисналата плът на хълбоците, затъркалях я между палците и показалците на двете си ръце, щипех и подръпвах, а Брунсвик затвори очи от мъчително блаженство. Той тихо захърка, у него своевременно настъпи непреодолима сънливост: "Скоро - мислех си, - скоро ще заспи!" Размачквах отпуснатите, месести ръце, разтривах ги с продължителен натиск чак до бицепса - или поне до мястото, където трябва да се намира бицепсът: от устата на Брунсвик се изтръгна лек, сладостен стон, неясен копнеж за сън.

Изведнъж се чу скимтенето на кучето - звънко, нетърпеливо, радостно. Брунсвик недоверчиво повдигна глава, ослуша се и когато скимтенето бе последвано от възбуден лай, той се надигна, махна ми да остана на мястото си и отиде до прозореца. И докато стоеше там и недоверчиво се ослушваше, аз го разглеждах: белите, лишени от мускули крака, увисналата тлъстина по хълбоците, жълтеникавия извит врат. Учестено се повдигаше и спускаше меката, неокосмена гръд, предпазливо се движеха малките очички в бледите възглавнички от мазнина. Радостният лай на кучето не се повтори.

Уморен, Брунсвик се върна на канапето, позасмя се, търкулна се върху рунтавата кожа и ми кимна да продължа с масажа. И докато обработвах с ръбовете на дланите си задника му - удрях здраво, за да стегна плътта, - вратата се отвори. В стаята надникна момичето с измъченото лице, останало почти без дъх, с разширени от страх очи. Прекъснах масажа, а Брунсвик попита:

- Закуската готова ли е?

- Да - отвърна момичето тихо.

- Получихте ли всичко? Топла пушена змиорка, прясна майонеза?

- Всичко е готово - рече момичето. - Сега змиорки ни изпращат от рибарския магазин, всяка сутрин.

- Веднага свършваме - каза Брунсвик.

- Ами кучето - смънка момичето.

- Чак утре на обед ще му дадеш нешо.

- Не - каза момичето, - кучето... струва ми се, че кучето умира. Някой му подхвърли нещо през оградата. То го изяде и сега лежи под френското грозде и трепери. Може би са му дали нещо отровно, защото постоянно виеше.

- Ще отида да видя - казах аз, - ще сляза долу.

Момичето ме заведе, показа ми градината и черното френско грозде, а под храста лежеше кучето. Мършаво куче на кафяви петна: кротко, с прострени лапи, то лежеше на една страна в тревата под френското грозде. Муцуната му бе полуотворена, по ноздрите му имаше дребни зеленикави мехурчета от пяна; сега вече то не трепереше, беше мъртво.

- Какво да правя с него? - попита момичето.

- Нищо - казах аз.

Бавно се върнах в къщата, влязох в стаята с канапето, където бяха нещата ми. Брунсвик бе изчезнал. Събрах всичко, облякох шлифера, взех си чантата и излязох в коридора. Тогава се отвори една врата, вратата към трапезарията - Брунсвик седеше сам на масата, седеше гол, наметнат с раирана хавлия, пред него имаше кафе, блюда с пушена змиорка, колбаси, птиче месо, крехка сланина, яйца, и докато мажеше с лъжица майонеза върху парче хляб, той ми се усмихна и викна:

- До утре, до утре по същото време.

- Да - отвърнах аз, - да.

Ала знаех, че изричам лъжа.

1960

© Зигфрид Ленц
© Венцеслав Константинов - превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.03.2007
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009