ЯУРЕГ

Томас Бернхард

web | Сън с флейта

Пристигането ми в Яурег преди три години към осем часа вечерта, смятам, ми даде право на известни надежди, които не се осъществиха, напротив, от мига, в който стъпих на яурегска земя, положението ми се влоши. Една от причините да напусна града бе навярно безкрайният наплив от хора, сред който направо се задушавах поради беззащитността на телесните си и душевни центрове, поради неспособността си да открия някакъв смисъл. Представата, че всеки ден призори трябва да се събуждам и да извършвам всекидневната си работа под бремето на един милион и седемстотин хиляди души, едва не ме погуби. Така стигнах до внезапното решение да напусна града и да приема предложението на вуйчо си, господаря на Яурег, да постъпя в главната кантора на неговите каменоломни, като положителен обрат за по-нататъшното ми развитие. Сега обаче виждам, че условията извън града са още по-смазващи, отколкото в него, и че четиристотинте души в яурегските каменоломни са много по-тежко бреме за човек като мене, отколкото милион и седемстотин хиляди в града. И ако бях повярвал - за разлика от условията в града, където създаването на нови връзки за период от почти десет години бе вече невъзможно, - че извън града ще намеря такива, то скоро трябваше да разбера, че с постъпването си на служба в яурегските каменоломни съм станал жертва на заблуда. Тук не можеш да установиш никакви връзки с хора, понеже владеещите условия и хората, живеещи в яурегските каменоломни, правят невъзможно създаването на връзки, каквито аз желая. На първо място развитото у всекиго недоверие към всичко, като някакво изтънчено изкуство, е виновно, за пълната разединеност между всички, работещи в яурегските каменоломни. Ако през първите часове от престоя си в каменоломните бях сигурен, че бързо съм намерил онова, което търсех - контакта с хора, - скоро разбрах, че ще ми бъде невъзможно дори да открия партньор за разговор, който поне да ме успокоява през моите дълги вечери, да не говорим за безсънните ми нощи. Никога досега не бях срещал хора, които да ме отблъскват така болезнено като тези в яурегските каменоломни. Фактът, че е възможно да се наказва по такъв унизителен начин - както аз мисля - един безпомощен, един дирещ помощ човек, като не само не го допускат до себе си, но и при всеки опит за най-малко сближаване, за присъединяване към тях, го обиждат с грубо мълчание или груби приказки, ме ужасяваше. В началото мислех, че нечовешкото им държание към мен се основава на факта - или пък зависи от него, - че съм племенник на господаря на Яурег; но скоро разбрах, че това - трябва да призная - ужасно роднинство не играеше тук изобщо никаква роля. Не губех и не печелех нищо от него. Открих, че всички са еднакви към всички, което - помня точно - ме облекчи за момент, но за останалата част от пребиваването ми в каменоломните, може би - както се опасявам - за целия ми предстоящ живот, ме хвърли в най-голямо злочестие. Трябва да поясня, че тук между мъже и жени например, извън естествените механично-телесни особености, изобщо не съществуват други различия; децата съвсем не създават очакваната естествена връзка между мъжете и жените; тук, в яурегските каменоломни, било то по-млади или по-стари - всички са еднакви, напълно еднакви... А и що се отнася до лицата им, те не се различават ни най-малко едни от други, еднакви са безнадеждните им физиономии, начинът, по който вървят, говорят, спят и си набавят постоянно храна. Всички носят сиви яурегски работни дрехи, яурегски работни обуща, яурегски работни шапки. Всички се третират напълно еднакво от яурегската администрация. Другаде, където хората живеят заедно, на всяко място - например на работното си място или в кантината - те се държат съответно различно, докато тук всички се държат винаги еднакво. Опитите от страна на управителния съвет или пък на моя вуйчо да разведрят монотонната атмосфера в яурегските каменоломни, като например отвреме-навреме ангажират група изпълнители на народни танци или някой по-малък цирк, или пък някой комик като щирийския, който тази вечер ще видим - са напразни. Защото тук цари всеобщо безсилие и всеобщо желание да не се прави нищо. Но тези мисли само ме отклоняват от едничката мисъл, която имам, от непрестанната мисъл за моя вуйчо. Колкото и да искам да се отвлека от тази мисъл, ден и нощ мисля все за това, което постоянно ме занимава - за моя вуйчо и как ще го срещна, него, виновника за смъртта на майка ми. Тази вина на вуйчо за смъртта на майка ми е главното, което ме накара да отида в каменоломните... Нищо друго. Това е истината. И си мисля: през трите години, които съм в Яурег, видях вуйчо си само един-единствен път; можех да присъствам на един обяд, който той даде в кантината на един виенски търговец по повод на някаква голяма поръчка, която дължеше на същия търговец. През време на целия обяд той не се обърна към мен нито веднъж и умишлено не ме въвлече в разговора с гостите си - освен виенския търговец, там бяха и двама господа, негови приятели-фабриканти. Тогава се запитах защо той ме е поканил да взема участие в обяда. Отново и отново се питах за причината, но не успях да открия такава. След като ме бе представил на гостите с думите: "Моят племенник", вуйчо не ме удостои повече с поглед. Обедът - идва ми наум - се състоя точно три дни след постъпването ми на служба в каменоломните. Спомням си, че по време на целия обяд очаквах вуйчо да ме запита как съм, или поне дали вече съм свикнал. Къде съм намерил (скромен) подслон. Дали при постъпването си съм бил посрещнат любезно. Тогава бях болен и на масата си казах: Сега, когато ти прие предложението му, подписа трудовия договор и започна работа, той те "отхвърли". Човек трябва да си го представи - обедът продължи час и половина, а вуйчо не размени с мен нито дума. Може би, понеже им влияеше, без те да забележат, виенските господа също не намериха нито дума за мен; независимо от тази нетактичност, те многократно ме настъпваха под масата, без да се извинят. Защо тъкмо сега ми идва наум този обяд, не зная. Оттогава изминаха три години и повече нито веднъж не съм виждал вуйчо си, макар и да зная, че всеки две-три седмици идва в каменоломните на инспекция. Самият аз го избягвам - щом чуя, че пристига, отивам някъде, дето няма да ме намери. Поне веднъж да бе наредил да ме повикат, мисля си аз. В бараката на администрацията има помещения, в които той не стъпва, да, дори не знае нищо за тях - там се оттеглям, когато идва... Всеки път, щом си отиде и аз се върна в канцеларията, задавам въпроса дали вуйчо е питал за мене и всеки път чувам отговора, че не е питал. Бил доволен от работата ми, понеже началникът ми е доволен от мен. Някой ден обаче ще изляза насреща му и ще му кажа... така си мисля. Страхувам се да го срещна, не бих могъл да мълча, но истината трябва да го нарани, или ако поне не го нарани, ако аз поне не... Но фактически отдавна вече съм се примирил, че съм се отдръпнал напълно от него и вероятността изведнъж да се изправя насреща му, да му кажа всичко, само не истината, да не му кажа какво мисля за него, да не го нараня, нито дори ядосам, да бъда прекалено слаб, е по-голяма от вероятността да бъда откровен и следователно силен, ако се стигне дотам... Да можех в това безсилие, от което вече не съм в състояние да се измъкна, само един-единствен път да се сдобия със силата да изрека в лицето на вуйчо си какво мисля за него, какво мисля за отношенията между него и майка ми, която сега вече не може да се брани! Но за мен е вече невъзможно да се добера до вуйчо си... Защо, мисля си, защо приех предложението му да работя в каменоломните при тези отвратителни условия и предпоставки? Защо изобщо съм ТУК? И защо на времето, когато ми направи устно предложение да отида в каменоломните ("Че върви в моите каменоломни!") - и досега чувам бащинско-циничния му тон, - защо тогава не му казах истината в очите и ТОГАВА, А НЕ СЕГА - сега е твърде късно, - за всички времена да призова себе си в спомена за ужасната истина? Дали още тогава, когато стана случайната среща между вуйчо и мен в дома на неговия зет, не бях жертва на безсилието си? Мисля, че ако бях премълчал пред двамата мъже положението си, тогавашното си страшно духовно и телесно състояние... Или поне начаса и без колебание да бях отклонил предложението му да постъпя на служба в каменоломните... Но аз вече не владеех отчаянието си и допуснах вуйчо ми да надзърне в мен... Човек като мене постоянно разтваря широко врати пред враговете, главно пред своите врагове, от несръчност, от внезапна слабост на ума и тялото. Навярно бях си наложил смъртно наказание, за да накажа себе си, не вуйчо, без да знам за какво се наказвам, като приех предложението на вуйчо си да се продам на недостойно ниска цена в яурегските каменоломни и затова веднага постъпих в кантората... Може би тъкмо от това мое решение да се ПРЕДАМ на вуйчо си произтича и неговото презрение към мене, което той тъй ясно ме накара да почувствам по време на обяда с виенските търговци... Тъкмо за да може да ми покаже презрението си, той ме беше поканил на обяда... Съществува и друга възможност - да е смятал, че ще отклоня предложението му да ида на работа в каменоломните... Толкова много възможности... Но причината да ме покани на обяда с виенските търговци сигурно беше тази - да ме нарани за дълго; а може би тогава е имал намерението дори напълно да ме унищожи... През целия си живот той винаги е виждал в мене всички престъпления, които е извършил спрямо майка ми... Но за да мога по-точно да охарактеризирам отношението на вуйчо към майка ми, би трябвало мислено да се върна далеч в детството им. Мозъкът ми притежава пълен архив на тези отношения, разграфен на стотици раздели... Още преди да се роди, вуйчо ми е бил по природа предопределен да руши системно живота на майка ми, да я кара да живее САМО И САМО за една жестока смърт. Цялата жестокост, която природата бе вложила в него, вуйчо ми развиваше бавно и с все по-голяма изтънченост, благодарение на голямата си интелигентност - до планомерно унищожение на сестра си, моята майка... Връхната точка на този унищожителен проект, по-точно - унищожителен процес, бе нощта, която майка ми прекара заедно с вуйчо в лесничейството и след която тя отне живота си по известния ужасен начин. Никой не е присъствал на събитията в лесничейството през оная нощ, при все това те ми са познати до най-малки подробности и съм ги осъзнал през дългогодишното си безсъние. С течение на времето можах да извърша проучвания в тази насока с ужасяващи резултати, които обаче, вместо най-после да ме направят СПОСОБЕН да действам така, както заслужаваше вуйчо, ме направиха напълно НЕСПОСОБЕН за действие... Навярно сега е настъпила оная степен на потрес, която ме прави съвсем безсилен... Дълго време вече съществувам само като съзерцавам, като разглеждам онова, което се е случило тогава, на 7 юли преди четири години, в лесничейството... Но при това съществувам в някакво изключващо всякаква активност безсилие. Става така, че напълно съм се предал на цялото това смешно всекидневие, което цари тук... И ден, и нощ се питам, и отново ден и нощ, ДАЛИ някога ще се случи онова, което ТРЯБВА да се случи... Какво търся тук, питам се непрестанно, тук, в яурегските каменоломни, ако не всички възможни средства срещу вечно омразния ми вуйчо - доколкото мога да си спомня? Не, и аз ще загина под неговото влияние, точно тъй, както и майка ми загина под това влияние... И си мисля, докато по навик се разхождам напред-назад пред бараката, както всеки ден след края на работното време, че - така си мисля - днес, в този мрачен сив ден, би трябвало да изпадна в отчаяние, ако довечера не идваше щирийският комик, когото веднъж вече бях виждал - един талантлив млад човек... Вчера, докато след края на работното време пак се разхождах напред-назад пред бараката, си мислех, че би трябвало да се отчая, ако не беше възможността да ида да играя карти в кантината... А онзи ден, когато по същия начин се разхождах напред-назад пред бараката, очаквах с радост подстригването при бръснаря и не изпаднах в отчаяние. Така всеки ден привечер, когато работното време в канцеларията свършва, се случва нещо, което не ми позволява да се отчая, при все че БИ ТРЯБВАЛО, макар че в действителност вече СЪМ отчаян. И въпреки че зная това, защото фактически винаги след работно време се намира нещо, което да ме РАЗВЛЕЧЕ - не винаги нещо, което ми носи РАДОСТ, но поне нещо, което ме разсейва, всеки път преди края на работното време изпитвам страх. Защото, мисля си, някой ден може да се случи да не намеря вече нищо, което да ме зарадва или поне да ме развлече. Просто вече няма да има радост и развлечение - това е природен закон, че някой ден всеки човек вече не намира радост и развлечение, дори най-малката радост, дори най-незначителното развлечение... И мисля, че би трябвало, предвид условията, които владеят тук, да бъда действително най-отчаяният човек, а може би вече съм най-отчаяният човек; но аз мисля и крача, крача по-бързо, крача все по-бързо напред-назад и си казвам: трябва да си отчаян, трябва да си изпаднал в най-голямо отчаяние и имаш право, имаш право на това отчаяние, да си отчаян всеки ден; и си мисля след края на работния ден, когато изведнъж оставам сам и се разхождам напред-назад пред бараката, и не зная какво да правя със себе си, освен да крача напред-назад, по-точно казано, с предварителната радост от някакво вечерно развлечение, някаква промяна, някакво превъзмогване на моята самота, на внезапната ми безпомощност, на погнусата ми от това, че моето съществование фактически е отчаяно съществование... Но наред с това зная, че е смешно да водиш отчаяно съществование, дори само констатацията, че водиш отчаяно съществование, е смешна, както и употребата на думата "отчаяние" сама по себе си е вече смешна... и както - ако размислиш - ВСИЧКИ думи, които употребяваш, изведнъж стават смешни... Но аз не си позволявам никакво отклонение, смешно или не, моето съществование наистина е отчаяно, тъй като в яурегските каменоломни има само отчаяни съществования, няма нито едно неотчаяно. Но както другите, така и моето - според условията в яурегските каменоломни - е станало апатично, непретенциозно... Казвам си: наистина съм отчаян, но не бива да се отчайвам, в основата си винаги съм отчаян, но НЕ БИВА да се отчайвам... И всякога си уреждам за настъпващата вечер някакво развлечение, някаква промяна: последния петък си купих една книга, последния вторник - нещо хубаво за ядене, нещо укрепващо... Пиша писма, изучавам естествени науки... Умножавам и деля, мога да се развличам чрез спиритически или геофизически упражнения... водя разговори сам със себе си. Часове наред надничам през прозорците в бараките и наблюдавам, или пък в леглото се отдавам на размисъл. Но този начин да запълвам времето си ме плаши, понеже предизвиква противното на едно развлечение и - съответно на причините - рано или късно довежда до главоболие и погнуса. Периодично всяка вечер след края на работното време, без да мога да изменя този си навик, без да имам желание да го променя, но навярно дълбоко под повърхността на някаква започваща душевна болест, една чисто човешка болест, която - както установих - е свързана повече с баща ми, отколкото с майка ми, се разхождам нагоре-надолу по затворената, напълно ОТКЪСНАТА от външния свят площ на яурегските каменоломни, и то все между административната и жилищната барака... За работниците след пет часа, понеже съм изолиран от тях благодарение на моето, сега вече дори за мен, удивително изкуство да се развличам, не съм нищо друго, освен човек, който крачи нагоре-надолу между бараките, винаги еднакво забързан; наистина, след края на работния ден съм един крачещ нагоре-надолу между бараките човек, в същото време обаче съм и човек с дълбокото съзнание, че е БОЛЕН, че е отдаден на болестта си като на строго научно упражнение, човек, който чрез гръмки отговори на гръмки въпроси и чрез поздрави към минаващите търси облекчение. Съществуването в яурегските каменоломни е трудно, ако не и направо ужасно... Едно загрубяло и озлобено в изолацията на яурегските каменоломни общество, естествено, трябва да се приема с най-голяма вещина, ако човек като мене иска да се утвърди в него за по-дълъг, а не само за кратък период. Веднъж извършени грешки спрямо група хора, търсещи и намиращи удовлетворение само в любопитство и злорадство, хора, стремящи се да се унищожат едни други, вече не могат да бъдат поправени; и най-малката грешка може да предизвика съзаклятие или някакво мъчение; колко такива случаи са ми познати - колко пъти вече в яурегските каменоломни една подобна грешка - някакво необмислено изказване, някакво непреценено докрай изявление - е ставала причина за смъртта на човек. Слабоумието на обикновената, яурегската маса и произлизащата от него бруталност превръщат в катастрофа всеки час от вечно подтискащия всички ни ход на деня... Събудя ли се, започва борбата ми срещу всичко, докато отново заспя. Боя се главно да не ме въвлекат в някой от техните гибелни разговори, боя се в течение на много седмици изобщо да не ме ЗАГОВОРЯТ, изобщо да не ме открият, но за да можеш да живееш, трябва да се приобщиш към хората... Да се махна от яурегските каменоломни, да си вървя, да се върна в града - често съм си мислил тъй, но не се махнах и не се върнах в града... Назначението ми в яурегските каменоломни доведе за съвсем кратко време до почти пълната изолация на моето същество... Сега поддържам контакт едва ли не само със себе си... Фактически причината е убийствената затвореност на яурегските каменоломни, издигащите се от всички страни високи планини, постоянното влияние на една възбуждаща всички мозъци фауна... Що се отнася до мен, още от мига, в който разбрах, че яурегските каменоломни са подвластни на природата и враждебни спрямо човека, вече нямах сили да си отида... А с какво намерение бях дошъл тук, и то вероятно при здрав разсъдък! Но ето че съзирам комика и дълбоко въздъхвам, сякаш съм спасен! Трябва само да последвам човека от Щирия, мисля си, още вън си събличам дрехата, хвърлям шапката си в гардероба... В препълнената кантина намирам само едно-единствено място... Комикът казва нещо, всички се разсмиват - мисля си, че са провалени всичките ми опити да продължа предишния си живот, който не беше нито безперспективен, нито монотонен, да го продължа пак там, където го бях прекъснал, в града, следователно сред всякакви възможни хора, сред всякакви възможни предпоставки, следователно сред всякакви възможни възможности. Днес вече не помня защо наистина напуснах града и се намирам в яурегските каменоломни. Заради майка си ли?... Измъчва ме отговорът, който вече не мога да си дам, питам се: дали причината не беше внезапната непоносимост на всичко градско? Не, нищо, абсолютно нищо не може да се обясни. Така изминаха три години, без дори да се бях запитал защо В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, да, защо НАИСТИНА приех назначението в яурегските каменоломни, защо все още СЕ НАМИРАМ в яурегските каменоломни? По всичко личи, мисля си аз, че през целия си живот ще остана в яурегските каменоломни... зает в мислите си вечно с моя вуйчо... с моята майка. Веднъж началникът на канцеларията беше казал, че съм добър събирач на числа. Значи съм добър събирач на числа... отвреме-навреме, така си мисля, разказвам някой съчинен от мене виц, тогава колегите ми се смеят... Смятат ме за добър разказвач на вицове. Не познавам по-голяма мъка от разказването на вицове, но понеже нямам друга възможност да накарам колегите си - не искам да кажа да ме обичат, а само да ме оставят да плувам над водата, затова отвреме-навреме разказвам някой съчинен от мене виц, който те провъзгласяват за хубав. Но аз не съм комик. Дни и нощи се мъча да го съчиня. Аз не съм комик. Ако мога да го разкажа, ще се задържа над водата. Ако го разкажа особено добре, за кратко време ще се издигна до своите колеги. Но аз не съм комик. Ако трябва да кажат какъв съм, те сигурно ще кажат, че съм добър събирач на числа и почти също тъй добър разказвач на вицове. Но аз не съм комик. Не зная в какво бих могъл иначе да се проявя. Никога не ходя в яурегската спортна зала, в плувния басейн ми се удават само най-плахите опити и всеки път ставам смешен. В кантината винаги играя най-незначителната роля. (Комикът сега дълго време е смешен само с щирийския си акцент!) Като разказвач на истории съм твърде муден и ги разказвам на много големи интервали. Не се отличавам и с приятен глас. Например, не мога да свиря с уста. В облеклото си предпочитам нещо, което да не бие на очи, но то дразни другите; всичко, което обличам, те намират неподходящо за яурегските каменоломни. Не говоря сега за работниците, имам предвид дребнавите, тъпоумни хора в канцеларията, които сякаш постоянно ме упрекват: кой съм аз и защо съм ТАКЪВ, а не ОНАКЪВ, и главно защо ИЗОБЩО съществувам. Но в действителност тук всички (сега те пак се смеят!) упрекват всички за всичко.

1966

© Томас Бернхард
© Венцеслав Константинов - превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.04.2007
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009