|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МЕРИ АН СЕ РАЗХОЖДА БЕЗЦЕЛНО
web
Сама е. Както винаги тоест.
Докато върви, решава да стъпва само по плочките в средата на тротоара. Нещо,
което бързо й омръзва. После решава да стъпва по плочките от края. Което й изглежда
по-интересно, неизвестно защо.
Обедно време, централният площад. Слънцето е безмилостно, нещо, което не изненадва
никого. Всичко се вижда в този час. И най-вече се вижда безразличието в лицата
на минувачите. Гледаме и не виждаме, казва Мери Ан. Слушаме и не чуваме. Живеем
и не живеем. Умираме.
Малка групичка от хора, държат лозунги.
Някой й подава една прокламация.
Мери Ан няма какво да прави.
И я взема.
Въпросният някой се опитва да я убеди да се бори.
Мери Ан му казва, че борбите я отегчават.
И освен това на кого му пука наистина?, пита го.
На мнозина, отговаря въпросният някой.
Нищо не се променя, казва Мери Ан.
Променя се от само себе си. И то към все по-зле, казва въпросният някой.
Бори се някой за няколко години и после се разполага на канапето си и забравя
всичко, казва Мери Ан.
Освен ако банките не му вземат канапето, отговаря въпросният някой.
Да не изпаднем никога дотам, казва Мери Ан.
Амин, казва въпросният някой.
© Мария Зарифи
© Яна Букова, превод от гръцки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.03.2007, № 3 (88)
|