Младен Сърбиновски
=============================
ЗИДАРИ НА НОЩТА

(Драма)

web

Действащи лица:

Аркадия
Мерджан
Велин
Варка
Аглика
Глашатаят

И отвътре, и отвън - прекрасно иззидан манастир. Някъде на Балканите.

1. Вечерня

Манастирска трапезария, където се събират обитателите на сградата. Варка шета между големи казани, тави, черпаци, дървени столове, чували с картофи... Влиза глашатаят.

Глашатаят: Варке, стана ли най-сетне тая вечеря?

Варка: Ето, слагам я на масата...

Глашатаят: А за шетнята около масата отива цялата вечер... Всеки път едно и също... Докато наредиш софрата, става среднощ...

Варка: Къде ще го тургате? Три дни не спряхте да ядете и да пиете...

Глашатаят: Не знаем вече какво искаме... Не сме прегладнели, преуморени сме. Три години работим до премала.

Варка: Три години всеки божи ден ви забърквам по три казана манджи и ви пека по трийсет погачи. Поне вечер да не слушам за ядене...

Глашатаят: Стъпваш, Варке, стъпваш и си броиш крачките. Където стъпнеш - греди проскърцват. Мерак ми е рано да си легна. Цели три години върху чували се мъча да дремна... Ни събличане, ни обличане... Докато се съблека - пропели първи петли...

Варка: Ама всеки път спиш на нови чували... Даже царят не си мени всяка нощ постелята.

Глашатаят: Два чувала картофи за отдолу, един с кромид - за покриване... По два чувала с картофи и един с лук беля всеки ден... Ножовете отъпяха!

Варка: Нищо живо не ви насища. Слепоочията ви ще изскочат, когато започнете да се тъпчете... Все едно, че за мен го правите тоя манастир.

Влиза Мерджан. Варка и глашатаят прекъсват разговора си и почтително поглеждат към влезлия.

Мерджан: Още ли не сте запалили кандилото? Като погледнеш отвън, все едно тук няма жив човек...

Глашатаят: Що да пъдим насила мрака, Мерджане? Защо кандилото да гризе тъмнина от нощта? Немощно е то. Не може светлината му да победи тъмното. Ако има Господ, заслужихме си една дълга и спокойна нощ.

Мерджан: Извадете най-дългия фитил, запалете най-дебелата борина: на брат ми Велин му трябва силна светлина - хубаво да огледа невестата, с която ще легне.

Глашатаят: Плаши ме силна светлина под този покрив. На вас, троицата братя, само нощта може да ви прекъсне хамалъка. Каква ви майка роди, болни сте за работа. Няма що да правят затвори за престъпници, при тебе нека си излежават наказанието... Да им паднат ташаците от вдигане на камъни. Абе ти изкили мъжете от непосилен труд... Деца не могат на невестите си да направят. Душманин си му ти на виделото. Да не се зазори за вас, троицата братя. Откъде намирате толкова работа? Отдъхнете малко, тя не е заек, няма да избяга... За Бога го иззидахме тоя манастир, Божие наказание ни беше зидането. Кой от работниците не те прокълна, кой не ти тегли майните? Кожа и кости станаха, костите си под темелите оставиха... Ако сте нещо грешни пред Господа, ваш си грях. Ние с нищо не сме прегрешили пред него, та да сте ни Божие наказание.

Мерджан: Свършихме работата. Виделото е за Велин и за снахата. Никой от нас още не й е виждал лицето...

Глашатаят: Днес, когато Аркадия венчаваше младоженците, се случих близо до олтара. Имаше двайсетина невести и нито една не беше като нашата... Сякаш ангел господен слезе от иконите и застана до Велин. Сега ще видиш как слънцето ще огрее тая тъмница.

Мерджан: Аркадия има вкус, знае каква булка да избере за брат си... Коя къща ще откаже да се сватоса с нас?

Варка: Наш Велин и той е първи красавец, като изписан е в лицето.

Глашатаят: Не сте видели още невестата, затуй дрънкате колкото да не заспите... На Велин не му трябва борина да му свети: месечина ще му легне в постелята.

Мерджан: Отпусни дълъг фитил на кандилото. Беше ден на сватби и кръщенета, спуска се нощ на зачатие.

Влизат Аркадия, Велин и Аглика. Тя е в булчинска премяна, с покривало на лицето. Аркадия носи в ръце богато украсено ковчеже.

Аркадия: Не сме богове, но свършихме Божия работа. Има за какво да сме радостни, докарахме накрая нова снаха вкъщи.

Глашатаят: Прости ми, Боже, ама дайте да пийнем по глътка ракия! Не се ли сещате, че тая работа трябва да се полее? Благославя ли се на сухо?

Аркадия: Звездното небе над нас и Божията милост в нас. Наздраве за младоженците!

Всички вдигат напълнените чаши и отпиват.

Варка: Привикнах с врявата от многото народ в манастира, та сега ми пречи тишината. Пищят ми ушите... Могат ли ми се пукна тъпанчетата от тихото?

Аркадия: Тука, снахо, отсега нататък ще властва свещена тишина. Днес осветихме Божия храм, който изградихме. Отсега нататък Бог е негов обитател. Само плачът на новородените ви рожби ще нарушава вече тишината.

Глашатаят: Безброен народ мина през манастира, всички се дивят как сме успели да го направим. На това стръмно място дива коза трудно застава, камо ли чардаклия манастир да се вдигне... Счупиха си вратовете, докато надзъртаха из градежа, който се извисява над скалите.

Мерджан: Сега, брате Аркадие, да седнем да вечеряме... Да ни влезе ангел господен в къщата.

Аркадия: Хайде, снахо, покани твоята по-млада етърва на софрата. Хубаво да види в какъв дом е дошла.

Варка: Ти я венча, девере, ти й повдигни булото.

Аркадия: Днес толкова новородени кръстих, толкова младоженци венчах... И аз забравих как изглежда нашата снаха. Но помня, най-доброто бе избрано за нашия брат.

Варка: Цял народ ходи некръстен и невенчан. Мигар чакаха да вдигнем манастира? Колкото се дивяха на храма, дваж повече се прехласваха по нашата снаха... Хубост пристъпя тука, отсега нататък ще краси Велиновите одаи...

Аркадия: Не бой се, снахо, в Божи дом си, между божи люде. Не можа да срещнеш свекър и свекърва, на мен целуни ръка. Колкото ние правехме добрини на Господ, с толкова той ни дарува. Всеки ден ще се моля за тебе и за твоята етърва да носите радости на своите близки и на всички нас около вас.

Аркадия повдига булото на невестата. Мерджан, който яде, изпуска лъжицата от ръката си.

Глашатаят: Хайде по-бързо бе, хора, всички вече спим прави. Вашето чудо никъде го няма - нощта да пъдите, от сън да бягате... Ето, свършва шестият ден, седмия с отворени очи го чакаме. Не бивало Господ за шест дни с толкова работа да се нагърби... Трябвало да направи обратното: шест дни да се лежи, един да се работи. Оставете място на Велин тая нощ да съгреши.

Мерджан: На него най му е позволено да съгреши с такава невяста. Сигурно ще съумеят правилно да съгрешат.

Глашатаят: Да светеше слънцето като газена лампа, Велин не би му запалил никога фитила. Мнооого, много отдавна бе, когато се молех по-скоро да се стъмни... Колко ли векове минаха от времето, когато бях младоженец? Хубаво започва, не знам защо толкова дълго трае семейният живот...

Варка: Прокълнала съм я нощта защо въобще идва. За мен с всяка нощ пристига и пъкълът. Днес ще изтърпя - заради Велин и снахата.

Глашатаят: Да ме прощават Господ и софрата, но Аглика не знае с кои хора ще сърба оттука насетне попара. Тия троица братя, невесто, са като Исус Навин: ще заставят слънцето да им свети, докато опъват жили на градежа. В тоя манастир служа, на друг бог ми се ще да се помоля - на този, който иска нощта да се спусне над нас. Свещи колкото ръка дебели ще запаля само да не се зазори. Питайте Велин и невестата дали и те не биха запалили свещи на моя господ.

Мерджан: Ще им развалиш нощта... Както я подкара, до развиделяване няма да спреш.

Глашатаят: За твоята първа брачна нощ дума не продумах, ама каква файда? Ти не мислиш за нощта, само денят ти е в ума - да зидаш и да дялкаш камъни. Велин не го бива да обработва камъка, дано поне невестата да обработи добре.

Аркадия: Още не си се прекръстил на разсъмване, а вече мислиш как ще се стъмни. Я погледни колко е пълно ковчежето от свършеното през деня...

Отваря ковчежето.

Глашатаят: Леле божке, колко паари! Пълно е до ушите, с нозе е тъпкано да се побере. Много пара, много нещо...

Аркадия: Божие желание и народна воля. Рекохме го и сторихме. Ковчежето беше празно, когато тръгнахме да събираме помощ за основите за манастира.

Глашатаят: Ей, хора, виждали ли сте толкова пари на едно място?

Всички се събират около ковчежето и зяпват изумени.

Аркадия: Всички сте още деца, деца сте. Играе ли ви се? Хайде поиграйте си малко с парите. (Аркадия започва да мята шепи с пари. Монетите се търкалят по сцената. Всички са като хипнотизирани. Навеждат се, пълзят, събират - в пазви и джобове.) Какво ли не дариха хората - аспри, копейки, банове, крайцери, дукати, форинти, перпери, грошове, левове, талери, пагрони, пинтаки, динари, драхми, шилинги, угхи, тимфи, злоти, тулти, лири, алтъни, меджидии, акчета... Наиграхте ли се? Хайде сега всичко, което прибрахте, обратно в ковчежето, до стотинка.

Велин: За нас нищо ли няма да остане?

Аркадия: Джобовете ви са пробити. Аз ще ви ги пазя. Когато ви дотрябват - тук съм.

Глашатаят: Как ще разбереш кога ще ни притрябват?

Аркадия: Аз най-добре знам какво ви е нужно, не се кахърете за това. Хайде, доизтръскайте си джобовете, да не е останало нещо вътре. Първо от пазвата, от пазвата, ха сега от джобовете, извадете ги. Всичко да се върне в ковчежето. А така, хайде добра ви нощ. Утре ще ви кажа какво ви е необходимо. Починете си хубаво. Лека нощ.

Над сцената пада мрак.

2. Първа брачна нощ

Спалнята на младоженците. Вътре са Аглика и Велин.

Аглика: Колко е тихо... Такава гъста тишина ме плаши.

Велин: Ще легнем ли?

Аглика: Къде?

Велин: В тишината.

Аглика: Хубаво каза одеве Варка, ще ми се пукнат тъпанчетата от това мъртвило. Как пък нищо не помръдва...

Велин: Тишина е постлана под нас, с юрган тишина ще се завием. Ще я разпарчатосаме тая тишина. Нагласи се по-удобно: тишината е по-дълга от протегнатите ни нозе...

Аглика: Не съм дошла в манастира да си лекувам душата, да тъна в старческо безвремие, покрито с тишина. С тия ръце ли мислиш да ме галиш?

Велин: Нямам други. С години съм подавал с тях камъни на брат ми... Всеки камък от градежа на манастира е минал ей през тия двете. Пръстите ми са подути и изподраскани, не мога да ги свия от болка. Преди лягане ги мажа с мас - да могат да поомекнат до заранта. Устните ми и те са целите в рани... Такова ми е дереджето.

Аглика: Само аз останах да ме вдигнеш и да ме поставиш - в брачната постеля или в зида... Ще ме откопчееш ли? По-нежно... Аз не съм камък... Първо махни венчалното було... Във вашето семейство към всичко ли се отнасяте като към камък?

Велин: Кой за каквото учил. Ние не знаем ни да работим, ни да си почиваме, ни да обичаме, ни да мразим като хората... Кога ни се развее кожата на плет, белким се променим. Бог е направил неделята за почивка, Аркадия не дава да отдъхнем... Не знам дали ще издържа до седмия ден да не ми провисне кожата на плета.

Аглика: Милвай ме бавно, нежно, не ме драскай, по-полека.

Велин: Не ми се сърди за непохватността. Занаятът ми е да милвам и да повдигам камъни.

Аглика: Това поне научи ли го?

Велин: Малко от малко понаучих, ама още не мога да го правя с жена.

Аглика: Най-важното не си научил. Как захванахте с камъка да се борите?

Велин: Да ми бяха минали толкова жени през ръцете, колкото камъни, сега друга песен под мен щеше да пееш. Писано ни било с камъни да боравим, не с жени. Хората ни ценят майсторлъка. Аз съм по подаването, каквото хвана - давам го на брат ми. Той е по поставянето. Тури ли камък в зида, не помръдва.

Аглика: Хич ли не ти показа как се туря? Сега на мен ли ще се учиш?

Велин: Бързите бързо се учат. Щом такива ябълки държа в ръце за награда - като камък твърди. И топли... Ето я едната, ето другата, едната, другата... И аз съм камък - топъл и твърд.

Аглика: Не е лошо да си камък, лошо е да ти е на грешно място твърдостта. Хайде махни го най-сетне това було... Почне ли да се събужда женското в нас, всяка девойка живее само за тая нощ. На тая парцалива черга ли ме калесваш за пръв път с мъж да легна? Хората се разсипаха да ви хвалят, нямало други като вас. Проглушиха ми ушите в каква къща съм щяла да вляза... Ти какво, нагласи се вече да спиш ли?

Велин: (Пее.) Легнало му моме младо, па не знае да го яде. Момче спие като кротко ягне, а девойка като лута змия...

Аглика: Не разтварям аз нозе на такава черга! Брат ти пак събира пари... Зидате къщи на Бога, а на себе си дом - да легнете като хората в него с жена - не иззидахте! Нека си спи Аркадия по скали и пещери, нека му се присънват свети места и лековити извори. За мен най-святото място е брачното ложе. Няма да легна с тебе на гола земя! Такива като Аркадия измислят привидения, божества и манастири... Да не си поживее народът човешки, цял живот да опъва жили като вол! Всичките ми дружки ми завидяха в какъв род отивам, какъв дворец ще ми вдигне мъжът ми. Ако знаех, че сте такива чергари, само мъртва щях да вляза тука. Ама и аз знам две и двеста, не е само брат ти Аркадия! Ти мене тука утре няма да ме видиш! Велине! Ама ти заспа ли, бе... Велине! Кому ги говоря аз? Утрепан от работа, кой знае завалията откога я сънува тая постеля, в която не ща да легна? Колкото и да е уморен, биваше ли по средата на първата брачна нощ да захърка? (Целува го, ляга до него и духва свещта. Над сцената пада мрак.)

3. Блага ракия

Манастирската трапезария рано сутринта. Около масата са насядали Аркадия, Мерджан, Велин, Варка и глашатаят. Аглика им поднася греяна ракия. Всички са весели, начесто избухват в смях и вдигат наздравици.

Аркадия: Дяволско питие си е, ама дойде ред и в нашата къща да се пие блага ракия. Сладка е пущината, сама се излива в гърлото... Хайде, хаирлия да е. Пийте до дъно, да налеем пак...

Глашатаят: Як земетръс ни люля снощи, гредите скърцаха. На моменти ми се чинеше, че все манастир ще литне в пропастта... Още малко и белята беше готова. Едвам дочакахме зазоряването. Да не се беше чуло, нямаше да се разбере. А то - качил се беше Велин като малко дете на череша, па не знаеше що да прави с плода - ядеше го барабар с костилките.

Мерджан: Това е по-сладко и от блага ракия... Щяха да срутят манастира... Не му мислеха много нощеска... Ако я карат така, ще трябва с плещи да ги крепим зидовете...

Глашатаят: Минаваш за голям майстор, Мерджане, ама Велин показа по-голям майсторлък от тебе... Видяхте ли какъв кървав чаршаф е проснат от снощи, днеска цял ден жените трябва да го киснат на реката с пепел, докато се избели.

Варка: Всичко, дето го разрушихме, снощи двама младоженци го съградиха наново. А още колко нещо има за рушене? Рушаха нощ самота, зидаха нощ наслада. Руши този, който никогаш нищо не е зидал... Нашият род никога нищо не е зидал... Само името им е зидари...

Мерджан: Варке, от една чаша ли се напи, та не знаеш какво приказваш? Спирай вече с ракията! Имаме нов човек вкъщи... Да не се излагаме поне в началото. После тя сама ще види какво сме цвете... Заранта, кога ходих да се наплискам със студена вода на кладенеца, събрах малко китки. На невеста приляга да се даде цвете...

Варка: Омешах пиенето... Букет ядове, казани болка, чаша блага ракия... Не знам има ли Господ нос - да помирисва... Ако има, сигурно постоянно си стиска гнусливо ноздрите с пръсти.

Аркадия: Варке, спирай пиенето! Съвсем си изкукуригала! Какво ще си помисли още от първия ден невестата за нас? Да внимаваме какво правим... Ако и с хората така си приказвала вчера, кучета я яли нашата сговорност и работливост, дето уж била за чудо и приказ... Чрез манастира и Бога градим добро име. Каква файда, че аз се Богу моля и проповядвам, ако вие не давате на молитвите ми сила и плът?

Варка: Хубаво ни беше с тебе, брате Аркадие, години изкарахме заедно. Манастирът ни сплоти. Тъкмо си свикнахме и трябва да се разделяме.

Аркадия: Няма да е скоро тая раздяла. Още някое време ще съм с вас. Остана да свършим още една дребна работа: мост ще трябва да направим между двата бряга на реката. Да доближим манастира до хората. Сега е достъпен сал за Господа...

Велин: Вчера тука се чернееше от народ. Който искаше, дойде...

Аркадия: Вчера беше Голяма Богородица, краят на лятото... Реката е пресъхнала, лесно се минава. След някой ден ще почнат есенните дъждове, ще придойде много вода, долът няма да може да я побере. Затова ни са парите в ковчежето - за моста...

Велин: И мост ли да зидаме сега?! Ама че дребна работа! Във вода темели да правиш, тя да тече през тях и да не ги разруши?! Помислете хубаво, хора, мост е това, не е играчка. Ще си оставим костите в тоя градеж...

Мерджан: Какво си се загрижил толкова за моста? Помниш ли и за манастира, преди да го почнем, така се противеше? Ама виж - вчера той ти доведе невеста...

Глашатаят: Днеска пък - цвете...

Велин: Манастирът ми даде невеста, не знам от моста какво да чакаме! С тежка работа се нагърбваме... Бутаме се като волове за слама! Първо да си вдигнем къщи, да имаме стреха над главите, сетне ще му дойде редът и на моста, ще го иззидаме и него...

Мерджан: Аз съм тоя, който зида!

Велин: Ти зидаш, но и ние не стоим със скръстени ръце. Без покрив сме, а държим в ръцете си най-голямата магия: издялай камък, разбъркай вар и пясък, вдигни си дом, прибери се на топло... Да стъкнем свое огнище, да се сгреем и ние като хората... Коремите на жените да наедреят, да се чуе детска глъч... Със светлина да убием поне малко от вечната тъмнина. От там се е дошло, там ще се ходи. А ние, бездомни, все към тъмното вървим. Кой ни пречи? Така си ни минава животът...

Аглика: Снощи вятърът така свиреше в пердетата, че ме караше да се свивам от страх... Ако не почнете със събраните пари къща да вдигате, аз тука зима няма да зимувам...

Аркадия: Бре, още от първия ден каква уста отвори!

Мерджан: Подмлади се малко, брате Аркадие. Не й се гневи на снахата. Нещата ще си дойдат на мястото.

Глашатаят: Вместо ние, старите, да му мислим как ще я избутаме зимата, младите взели да се кахърят за къща... Вас двамата зимъска и в кош да ви турим, както сте допрени един в друг, ще ви бъде и топло, и хубаво. Ехе, преди векове, и на мен ми се случи така да изкарам една зима, още ми е сладко на душата от спомена за това време... Като му хванете калъпа, нищо друго не ви трябва...

Варка: Тъй си живеем - като кукувици. Всеки си има свое гнездо със свои яйца, само нашите - в чужди гнезда...

Велин: С тоя манастир подаваме на Бога кукувичи яйца. Стига сме мътили чужди запъртъци! И нашите жени трябва да родят в свой дом и на своя постеля! На Бога ще вдигаме палати, а ние ще ходим гологъзници... Сигурно цял свят е луд, задето се блъска за покрив над главата.

Аркадия: Бог ни е стрехата и покривът. Ако не беше от нашия джинс, с твоите две леви нямаше да можеш и кутре край тебе да завъртиш! Щом мислиш, че можеш сам - прав ти път, никой не те държи вързан тук! Хайде, наздраве за моста! Утре почваме.

Мерджан: За моста, брате Аркадие!

Чукват се. Над сцената пада мрак.

4. Курбанът

Градежът на моста. Наоколо са разхвърляни купища строителни материали и инструменти - колове, камъни, греди, кирки, лопати... Чуват се гласове на работници. Мерджан и Велин мерят нещо с канап.

Велин: Не знам какво да правя с тая мойта...

Мерджан: Каквото и другите мъже с техните... Младо момче си, блазя й на жената под тебе. Мръдни малко вляво...

Велин: Лесно ти е на тебе, по-стар си - гледаш ми сеира...

Мерджан: Ако търсиш от мене съвет за жена, не си случил на съветник. Да ме беше питал така сериозно за зидането, отдавна да ме беше надминал в занаята... Отпусни малко канапа, слез надолу. А така...

Велин: Аз те питам като брат брата, ти ми отговаряш все едно си глашатаят...

Мерджан: По-добре него питай, ако търсиш съвет за жена... Поне за нула време ще го издрънка на другите... Аз съм най-лошият съветник по женските въпроси. Под един покрив сме, не виждаш ли как я карам с Варка? От първата нощ ми лежи като студен камък в постелята.

Велин: Деца не се правят с мистрия и чук... Спим направо на земята. Жените ни не могат да заченат, ще се поболеят.

Мерджан: За тая работа не е виновна постелята. Нито деца ще имам, нито баш пък Варка искам да ми ги роди... Като я гледам, и с друг няма намера да го стори... Да се майсторяха от камък, досега един бюлюк щяха да търчат из двора... Дано не сме от Бога наказани само с камък да се разправяме... Ти ще си по-щастлив с твоята Аглика. С камъни работим, ама не замеряме Бога с камъни.

Велин: Най му е лесно на Аркадия - не го е грижа, че можела жена му да побегне.

Мерджан: Може пък да му е най-тежко, щом дума не отваря за това. Ние сме късметлии - поне можем да си изплачем един на друг мъките... Между камъните се стрелкат змии. Докато го вдигаш от земята, може да те клъвне някоя. И в живота е така: всеки бърка под камъка и вади своята змия. Жената лежи на една и съща възглавница с мъжа си и му мисли лошото. И хубаво, че е така. Какво щеше да е, ако моята Варка, дето не знае да се усуче около мене, ме бе ухапала сладко и сетне цял живот да вървя след нея? Лошо е, ако си извадил отровна пепелянка... От тая женска отрова се умира. Всички сме ухапани, но една отрова действа бързо, друга - с години. Някои му викат на това любов. Често си мисля: не съм ухапан от жена, а искам да ми се случи. Не съм толкова корав, колкото изглеждам... Моята Варка няма отрова. Не знам каква е тая, дето лежи до тебе в постелята. Не се плаши, дай й да те ухапе. Още се увърта около тебе тая змия.

Велин: Няма ли да избяга?

Мерджан: Какво бягане, бе? Още не си ухапан... Остави я да си забие отровните зъби. Сам ще разбереш сетне дали си оцелял.

Влизат Аркадия и глашатаят. Глашатаят води вързан овен.

Аркадия: Къде точно ще са темелите на моста?

Мерджан: Ей там, долу, където я преграждат водата... Там, насред реката, ще е главната колона, две по-малки ще има от тоя край и откъм манастира. Там слезте с курбана.

Аркадия: Има обичай всички да се съберат, когато се освещават основите. Курбанът е темел... Поставя се главният камък. Слезте и вие двамата долу.

Мерджан: Искам хубаво да премеря, да не сбъркаме още в началото. Почвайте без нас...

Глашатаят: Къде да слизам, гледай колчав овен трябва да коля? Свестен нож не ми купихте. Само тоя, дето беля с него лук. Мене ми трябва остър нож...

Глашатаят излиза с овена.

Мерджан: Прав е. Нищо не става без свестен инструмент.

Аркадия: Инструмент? Стига и акъл: два пъти мери, веднъж режи.

Изсмива се и излиза.

Велин: И за овена ли трябва два пъти мерене, преди да го заколят за курбан?

Мерджан: Няма файда от мерене, ако ти е писано да станеш курбан... Даже и с нож за белене на картофи. С остър нож само мъките са по-кратки. Стегни там, вържи канапа за колчето... Малко по-нататък пак, там отново... Хайде да тръгваме, слизай надолу...

Велин: Не мога. Слез сам. Не мога да различа хора от овце. Така - събрани накуп, изпръскани с кръв, хладнокръвни, както ви минава през кървавите пръсти шишето за наздравици и благослов за пролятата кръв, започва да ми се струва, че всички сме един общ голям курбан на Божията трапеза. Не ме карай да слизам долу, моля те.

Мерджан: Не може цял живот ръкави да не запретнеш, ръце да не изцапаш... Не помагат чистите ръце, ако ти се привижда, че вместо овце хора стават курбан. Само изцапани ръце бранят тези, които са затънали до лакти в мръсотия и кръв. Животът се зида камък по камък, кръвта от курбана го прави по-як. Всичко, което е получено, без да е даден курбан, е незаслужено и след време се губи. Не знам кое е по-добро. И така, и иначе човек е зян. Аз и Аркадия по това се различаваме от теб. Не си по-некадърен от нас, както разправят някои. Само дето не искаш да се окървавиш в тоя живот... Ще видим как ще се наредят нещата. Засега само получаваш всичко наготово и незаслужено, а не правиш в замяна никаква саможертва.

Мерджан излиза. Чува се жаловитото блеене на жертвения овен. Велин си запушва ушите, блеенето спира изведнъж. И Велин излиза. Чува се литургията за поставянето на основния камък на моста. Над сцената пада мрак.

5. Мостът се руши

Манастирската трапезария. Варка шета. Влиза глашатаят, нарамил чувал картофи. Оставя го до голям казан, отвързва го, взема нож и почва да бели картофи.

Варка: Защо пращате пак Аглика да носи яденето на строежа? Тя не е вече за показване пред майсторите. Много й наедря коремът. Срамно е, пък и тя е слабичка и болнава, не може да се занимава с това... Много й наедря коремът. Аз ще отида вместо нея на моста.

Глашатаят: Девер ти и мъжът ти решават. Мене ми все тая коя от вас да пратя с яденето. Да не са без ръце, та да им подаваш манджите на майсторите... Ако не иде Аглика обаче, ще се разбягат... Все по-лоши и по-блудкави манджи им готвим, и кучетата не биха яли такива помии... Работата не върви, парите от ковчежето се топят... Греда по греда, камък по камък, зрънце по зрънце пясък, на ръце, на плещи, с кофи всичко е вдигнато и нагласено. На ден иззидат три реда, през нощта паднали четири. Сто години - деветдесет гроша... Народът пак ще трябва да гази реката. А тя е придошла, водата не е винаги до коленете. Ако питат мене, никога не бих довършил моста. Само създаваме работа на дявола. Нима жените не биха си запретнали сукманите чак до дебелите меса, за да стигнат до манастира? Иде ми да почна да руша изграденото, ако сатаната престане да го прави... За какво ни е тоя мост? По мост в църквата - прекръсти се и беж обратно. Така, без мост, ще се разхладиш, ще се окъпеш и с чисто тяло ще влезеш в Божия храм, а не смърдящ тъй, че Господ да падне отровен от стената. Има и за какво да ти помогне, защото си грешил, знаеш, че си съгрешавал и има за какво да се покаеш пред Бога... Добре се сети, дяволе, ти си бил само за нашата къща, тук ти е било мястото. И ний като тебе се трудим ден и нощ. Дълбоки води са душите ни, не знаеш в кой вир ще потънеш... Само Велин е кротка вода, макар че бедният работи и дене, и ноще. Всеки иска да е на мястото му заради това, дето го работи нощем... Цял живот нека носи камъни и нека гради манастири. Грехът не е негов. Хубостта е грях Божий, той пръв е сбъркал, щом я е изтървал от рая да слезе сред нас. Да беше си я държал на небето, да не всява раздори между хората. Качил Велин Аглика на раменете си, пренася я през реката, нозете й се белеят. Зяпнали сме ги тия бели нозе всички майстори, присънват ни се тия нозе връз нашите рамене и ни се прищява сами да бутнем моста... Хубостта руши моста... Ей бре, Велине, кой знае колко пъти жаден през вода ще те пренася... Донесе ли Аглика ядене на майсторите, апетитът им става направо зверски, не можеш ги изхрани. Всеки иска още от тоя буламач, дето и кучета не би го яли. Ще се изпотрепем помежду си, ще си докараме беля на главата... А Аглика, бедничката, трепка с тия големи черни очи, усмихва се. Ще речеш Богородица мърда като жива на иконата и ни омагьосва. Божията майка кога е носела в утробата си Исуса, не е изглеждала така прелестна. Всички искат тя да им подаде залък хляб, до нейните ръце да се докоснат... Идеш ли ти, Варке, троха в уста не турят... Тогава яденето започва да им се струва блудкаво и не могат да го преглътнат, сякаш им застава на гърлото... Не бива от Бога и от манастири да се плашим, от хубостта като от огън трябва да се пазим.

Влиза Аглика.

Аглика: Ще ми помогнете ли да натоварим колата с яденето?

Варка: Не е твоя работа да ходиш да носиш ядене на майсторите... Стига си се друсала на колата с тоя корем. Като те гледат хората, на мене, по-старата етърва, се присмиват. Ще помоля Мерджан от утре аз да ходя при майсторите... Ти не си давай зор, шетай колкото можеш, млада етърво... Почини си, аз ще натоваря яденето...

Аглика: Нека спре да се руши мостът, пък нека да ни се смеят на нас двете хората. Сега е по-лошо - смеят се на мъжете ни... За това, дето преди им сваляха шапка, сега ги скъсват от майтап. За майсторлъка, за който едно време на малкия им пръст не можеха да стъпят.

Варка: Дари на света радостта, дето я носиш в себе си, и хич да не те е грижа какво щели да рекат хората за майсторлъка на мъжете ни. Нека дими тогава коминът на огнището ни...

Глашатаят: Вашите мъже огнище не ви направиха. Каматни са те. Ама не усетиха женска майстория, женска закачка...

Всеки от тримата взема по нещо от съдовете с ядене, излизат. Над сцената пада мрак.

6. Срещата на Еньовден

Строежът на моста. Лятна юнска нощ навръх Еньовден. Облечена в тънка прозрачна дреха, Аглика ритуално се мие в реката. Докато минава, с изплетения венец от билки по лицето и снагата, тя тихо си припява и шепти.

Аглика: Спри се, Йоане, застани, извади от вода пръстен сребърен, през пръстен да те погледна... Тъкмо ти се израдвахме на идването, а ти вече намяташ ямурлука за сняг... Едвам те дочаках, свети Йоане, кой знае дали и догодина ще мога... Извади пръстен от вода, дето ми беше на ръка... По-добре никога венчален пръстен да не бях слагала, отколкото през пръстен мъж да видех... Наскоро добих рожба, свети Йоане, а през пръстена мрак гледам... И билките, и слънцето, и водата през тая нощ на живот миришат, на живота се радват, а моето детенце сираче ще остане, ако не ми помогнеш...

В полутъмата се появява Мерджан.

Кой е?

Аглика се подхлъзва и пада във водата.

Изплаши ме, стари деверо... Ти ли си?

Мерджан: Аз съм, Аглико.

Подава й ръка. Мократа дреха е залепнала за тялото на Аглика.

Аглика: Разкървави ми се коляното, ще му залепя лековита трева... Водата пък ми отнесе венчето...

Мерджан: Друго ще си оплетеш, Аглико. Аз ще ти помогна, ще сплетем ново венче.

Аглика: Еньовденската нощ е прекъса, едва задрямва на едно око. Свети Йоан е стопанин на седемдесет и седем болести. Трябва да събера седемдесет и седем треви да ме пазят да не се разболявам през идващата зима. Пропеят ли първи петли, билките ще изгубят лечебната си сила... Седемдесет и шест събрах, липсва ми само разковничето - вълшебната тревичка, която цъфти и увяхва само за един час в нощта на Еньовден...

Мерджан: Винаги е така - имаш всичко, губи ти се само едно нещо, до което никога не се добираш. Не познавам лековитите билки, ама ги знам седемдесетте и седем болести, дето ме мъчат. Разковничето е болест, пазим я вътре в себе си като билка. Видях моята болест, моето разковниче, а нямам смелост да го откъсна.

Аглика: Здрав и силен си, насила болен се правиш... Защо не си починеш през тая къса лятна нощ, преди да превиеш пак утре заран гръб над камъка? Вместо тебе чаках Варка да събира сила и здраве от природата... Но по-добре стана, че те срещнах...

Мерджан: Достатъчна е и тая нощ, тоя миг, за разрушаване на граденото през деня-вечност. Руши само този, който никога не е градил. Нищо не иззидах заедно с Варка, за да имам какво да руша. Откакто ти ни влезе в къщата, искам всичко да разруша. Мислех, че сам ще иззидам Вавилонската кула и ще стигна до Бога. Днес вече не мога да различа какво е зидане и какво - раззиждане. Не знаех, че хубостта носи порива на рушенето.

Аглика: Страст ни подкопа темела на душата... Стиснах уста, станах студен камък. Мълчи, живей живот вълчи. За зидане съм узряла аз... Но с твоите ръце... Докоснеш ли ме и в темела ще ме стоплиш. Господ ни създава наполовина и ни праща да си дирим другата половинка. Цял живот я търсим. Сърцето е най-големият издайник: разтуптява се, щом срещне своята половинка. И аз, откакто влязох у вас, пред тебе сърцето ми от гърди ще изхвръкне, а нямам лековита трева да го усмиря. Ти ли си тая половинка, дето все я диря? Край тебе съм кротко агне, до брата ти - люта змия. Плаша се от тебе, Мерджане, страх ме, че може да ни е много хубаво кога сме заедно...

Опитва се да се покрие с наръч треви.

Мерджан: Не си покривай снагата, не се опитвай да скриеш това, дето и през завивките го виждам. Винаги си гола пред мене, Аглико. Да живеехме в Рая, сега всички щяхме да сме голи. Бог те е създал прекрасна, постоянно да шеташ както те е майка родила между нас. Ти все още си в Едемската градина, още не подозираш за плода на срама, още не си напъдена от Рая, още не усещаш хубостта си като срам. Но ние ще те научим да се срамуваш, да се извиняваш и да си патиш от това, че си хубава. Дразни ни твоето съществуване... Понякога Господ по редки апостоли на красотата, такива като теб, ни праща знаци, че е задържал хубостта при себе си, преди да ни я изпрати тука. Питам се защо бягам от красотата, защо всяка нощ руша това, което съзиждам през деня? Защо ти, райска пратеничко, ми тревожиш душата? Защо ти, мозъчна мълнийо, ми помътваш разсъдъка? Ако има справедливост на тоя свят, знам, че само аз съм достоен да бъда край тебе. Ала Бог е решил на брат ми люта тревичка да му се паднеш. За всичките си грешни земни мисли ще си платя в ада. Горя в огъня, дето ти ми го стъкна. В адски мъки и в катран бих се пържил, ако ти ми поддържаш огъня в пъкъла...

Аглика: Не ме създадоха твоите ръце, дето са свикнали да дялкат студена хубост. Вярвам, че съм в Рая, щом ти ме виждаш гола през дрехите. Чуждо тяло се докосва до мене и ме полазват студени тръпки, вледеняват ми сърцето. Никакви вълшебни билки и еньовденски растителни сокове не палят в мене топлина, както го прави твоята близост. Хайде да легнем, никой няма да ни види... Нито стражар смее тук от страх да дойде, нито човек да стъпи нощем на омагьосания мост... Сега е няма, свещена, Божа и наша нощ. Къса е, ала кой знае дали някога за нас ще настъпи ден. Тази нощ е най-близко до деня. Не се плаша от Бога, страх ме е от слугите му... Аркадия стиска в ръце нощта, заедно с нея и нас. Плаши се, че заедно с деня ще му избягаме и ние. Осветени от неговия мрак, още по-светли ставаме на фона на нощта. Живеем в една несвършваща нощ, която всички я зидаме от мрак. Имам рана на коляното, виж...

Мерджан: Мъничка рана, има лек за нея, сега ще я покрия с лековита билка... Ще имаш вечен белег от нашата нощна среща, дето ме накара да падам на колене... Недей ме кара да те докосна по-нагоре от коляното. Знам, че само аз съм достоен до тебе в постеля да легна, до белега си моя. Цял съм въглен, парва ме в сърцето топлината твоя. Принадлежим един на друг по закона на природата, а сме си наказание по закона на съдбата. Защо не си тая нощ речна русалка - да ме отнесеш на дъното на реката... Хубавата ябълка свинята я изяда...

Аглика: Лесно е в тая пустош да бъдеш светец и мъченик или пък русалка, дето отмъква мъжете под водата. Най-трудно е най-простото - да се радваме на живота и любовта. Все нещо се трудите, само не и за живота... Изгорях в тая пустош от студ, ти пък си овъглен от топлина. Ставаш ореол от светлината на моята хубост... Да бягаме оттук! Премалко ми е с тебе само една еньовденска нощ. По-силно сме съединени в живота от два камъка, от тия, дето ги редиш един до друг при зидането. Хоросан сме за нечия съдба, дето друг ни я зида. Несъвършени сме като Божии рожби, но някой съвършено ни намества в своите замисли. Плаша се от Божиите слуги...

Мерджан: Преди да се появиш ти, си мислех: Ще се избута някак тоя живот, ще се зида... Сега вече не знам какво да мисля. Господ да ни е на помощ... А кой не би убил Господа, ако е на мое място, само да му се мерне пред очите?

Аглика: Пропяха първи петли, Мерджане, да тръгваме. Малкото ми детенце спи гладно, ще се събуди, а аз нямам мляко да го накърмя. Не найдохме вълшебно разковниче, да го сложим под постелята, да легнем върху него - сила да ни придойде. Кой знае как ще я преживеем тая година...

Мерджан: Ти - по твоя път, дето те чака студена постеля без разковниче. Аз - по моя, студен камък пак да зидам, дето през нощта го руших. И не знам докога така. Иди си, Аглико, не се бой. Греховете са пред нас.

Аглика: Остани със здраве, Мерджане.

Излизат. Появява се Аркадия. Идва до събраните билки, взема ги в ръце, оглежда ги, помирисва ги и ги хвърля. Над сцената пада мрак.

7. Тежкият договор

Градежът на моста. Аркадия, Мерджан и Велин седят мълчаливо сред струпаните строителни материали. Глашатят се опитва да ги развесели с шеги.

Глашатаят: Който не е вдигал къща, нищо не знае. Който не е правил мост обаче - знае всичко. Ръцете ми не са напукани и груби, не драскат. Не се оплаквам, харесвам си занаята. На времето, като момче, почнах със зидане, но ми откраднаха инструментите. Хвала на Господа, имало още будали, ще ни бъде още. Търсили са чук, да трошат с него камъни. Крадецът сега е на свобода, шета, удря си пръстите и зида. Сетне грабнах нож и цял живот беля картофи. До ден-днешен никой не ми е задигнал ножа. Малък им се види. Мислех, че все ще дотрябва на някого. Търсят нещо по-остро и по-голямо, човешки кожи да дерат с него. Като ябълка ни белят кожата, докато я метнат на плета.

Не ви ли спори строежът на моста? Дайте ми парите от ковчежето... Ще спазаря нови майстори, ще вдигнем мост от картофи. Веднага ще намерим строители, не като сега - пуст градеж посред бял ден... Картофеният ще е по-як от вашия каменен, поне една нощ ще оцелее. Вашият и толкова не изтрайва... Хората искат и да работят, и да рушат. Каква им е ползата камък да бутат? Ако беше картоф - все щеше да има файда... Народът не руши. Руши само този, който никога нищо не е градил. Занаятчията винаги руши. Голямо изкуство е да се научиш да рушиш, но не знам с какъв инструмент и при кой майстор се учи тоя занаят.

Аркадия: Хайде, стига се забудалява, остави тая грижа на други. Твоята работа е да разгласиш на всички работници утре на зазоряване да са тук. Аркадия ще им плати дължимото...

Глашатаят: И с мен ли ще се разплатиш за слугуването?

Аркадия: С теб ще си оправим сметките още тази вечер. Аркадия никому не остава длъжен. На мен всички ми дължите... Сега тръгвай и утре да приготвите най-вкусните манджи. Хайде заминавай!

Глашатаят: Нещо не ми се вярва, че ще си получа всичко до стотинка. Да го видя, няма да повярвам. Само с мен ако се разплатиш докрай, няма да ти стигнат всичките пари. Знаеш ли колко съм блъскал, ей? Да не беше Господ с тебе, досега да те беше наказал за празните приказки.

Излиза.

Аркадия: Мостът трябва да стане, даже ако трябва да платим за това с живота си. Искам да сключим братски договор за тежка клетва. Градеж, който води до Божия храм, иска голям курбан.

Зографите побягнаха, не си довършиха стенописите, дяволско място е това, викат. Не е в моста проблемът. Въпросът е как да спасим манастира. Майсторите си плюят в пазвите, кръстят се и бягат. Мръкне ли, стражарите ги е страх да вардят... Нощни пилета не пеят в това проклето място... Ковчежето се изпразва с всеки изминал ден... Народът не дава както по-рано пари за манастира. Нечестивият се е вселил в Божия дом и руши моста - да не може човешки крак в манастира да стъпне, само рогатият да се шири в него. Харесва му това съвършенство наоколо, иска той да му е сайбия. Да хванем дявола и да го зазидаме в основите на моста! Ние живеем с него из празните килии. С него сме лице в лице. Всички побягнаха и ни обърнаха гръб. Сами сме като манастирски пауни, и пеленачето с нас. Никой не ни навестява, хората са дигнали ръце от нас, били сме се сортачили с дявола... Белязани с презрение и срам, няма да можем да пуснем децата да играят с връстниците си на улицата...

Велин: Ти каза, че си имал видение - била дошла тук Богородица, и ни накара да й вдигнем дом. Сега разправяш, че под покрива му живеел дяволът! Да не ни беше накарал да почнем градежа, щяхме да си спестим днешните мъки. Ти ги създаваш, ние ги зидаме. Все по-надълбоко ни караш да слизаме. Как да хванем дявола и да го зазидаме? Божи апостол ли си ти или дяволски измекяр? Боледуваш от присънване на привидения. По цели нощи някой някъде те води, цял живот заради тебе не можем дъх да си поемем... Покрай манастира ти оздравя, нас - здрави и прави, ни разболя! Зарази дома ни със смърт. От нея трябва да се лекуваме, ако има някъде лек и билка. Аз съм заразен от живот и само мен никога не ме налази твоята болест - това непрестанно зидане на нощта, тъмнина със забодени в сърцето й колчета, между които отдавна бродим като живи мъртъвци!

Аркадия: Аз си имам пътеводна звезда - ликът Божий... Не ви се е явявал образът на Божията майка, затова не виждате изход... Само се стрелкате като комари покрай речната тиня, смучейки неуморно кръв един от друг... Аз съм вашият изход и вашето спасение, само аз видях истинския път... Звезда падна от небето и се превърна в скала до манастира. Няма да ти позволя да газиш и мърсиш нашите звезди!

Велин: Всеки ден шетам между живи костури. Костурът с нищо не пречи на греенето на звездите водачки, чиято светлина се отразява във водата. Нощ след нощ дълбая и пропадам надолу, прегазвайки реката от бряг до бряг. Постоянно ми се струва, че не зидаме мост, а си копаем гробовете. Грешни човешки трупове, погребани тук, вечно ще ни плискат речните води.

Аркадия: Не приказваше така, докато не беше женен. Беше смирен и благодарен за всичко на по-големите си братя. Хубостта на жена ти очевидно е по-голяма от големината на този свят градеж. Семейното ти огнище сигурно е по-топло и уютно от този свят дом. За тебе Божият храм не означава нищо... Затова говорим на различни езици. Това недоразбиране ни доведе дотук, сега е моментът да поправим грешката. Бог взе от нас ребро, за да създаде жената и постоянно ни връща това ребро в образа на жена...

Велин: Ако ние сме Божи грешки, ти недей се опитва да ги поправиш. Каквито сме, такива, Божи чада сме...

Аркадия: Да не бяхме без едно ребро, сега щяхме да сме си цели и мостът щеше да е готов. Жената е дяволската игра с нас. Моста го руши дяволското ребро - жената, това ребро трябва да се изправи като колона в моста, та да миряса. Докато около нас нямаше жени, работата спореше... Те доведоха дявола със себе си. Която невяста утре заранта дойде да донесе ядене на майсторите, ще бъде зазидана в темелите на моста.

Велин: Боже мой, това ли е благословът, с който даряваш избраните измежду нас, за да ни кроят съдбата? Това овчарите на Божието стадо ли са, или е вълк в кожата на моя брат? Чуваш ли, брате Мерджане, стигат ли тия думи до ушите ти, или аз си говоря само на ум?

Мерджан: Чувам, брате Велине, но не се бъркам в занаят, който не владея. Мога да говоря за сърцето на камъка, за това къде му е дамарът... За душата човешка и за това кой се е вселил в нея, нямам познание... Стига ми, че узнах кой живее в сърцето на камъка и как да го ударя с чука.

Велин: Дали е от занаята това, или нарочно сега сърцето ти се вкаменява? Хора с разсъдъка си жив човек да се тъкмите да зазидате в основите и нищо да не ви трепва, па макар и през тия кости да се влизало и в Рая, а не в нашия манастир... Мълчите? Мълчалив братски заговор... Загадъчни братя... Решили сте да е така? Щом сте решили, така да бъде... Аз имам още сълзи за изплакване която и жена да се появи тука утре заран. Вие пък имате железни ръце и каменна душа. Зазидайте я. Сам съм, не мога да застана на пътя ви...

Аркадия: Сега му е времето, желязото се кове, докато е горещо! Настъпил е часът за последна отбрана на светостта на храма! Как да повярва народът в Божията сила, ако не се пролее кръв за него в темелите? Как да се появят падащи на колене богомолци, ако под тях няма изпънат под земята някой, на когото да се подпрат? С нами Бог! Благословена е всякоя кръв, всеки живот, даден в името на нещо! С нами Бог! Да не сте споменали нито дума на жените вкъщи за това, дето я чака тази, която ще донесе яденето на строежа утре заран! Коя ли ще бъде щастливката, която след време ще славим като светица? Нека Бог е този, който да избере коя от двете да легне в темелите. Договор мост гради. Давате ли пред мене и пред Бога клетва, че няма да продумате никому у дома за замисъла ни?

Мерджан: Даваме.

Велин: Даваме.

Аркадия: Повторете още веднъж!

Мерджан: Заклевам се!

Велин: Заклевам се!

Аркадия: Бог да ви благослови!

Над сцената пада мрак.

8. Претопляне на стари манджи

Варка и Аглика шетат в трапезарията, приготвят ядене за майсторите.

Варка: Никой не ще претоплени, вчерашни, вкиснати манджи, нищо живо не мирясва: все е гладно, раззинало уста, чака да лапа... Варке, Варке, забравила си да туриш сол! Небето е гладно за звезди, коремът за храна, земята за хора... Малко е, ама цял свят изяжда. Гробищата са устата на земята, дойдеш ли до устата - глътнат си... Варке, Варке, пак си пресолила манджата! Рисуват Господа нависоко по църквите и с кръг около главата, за да му падаме на колене... Господ е една голяма уста и шкембе, което лежи, дреме, тъпче се, уригва се и ни повръща, където завърне... Варке, Варке, пак ти е изгорял хлябът! Господ няма очи. Съдбата ни зависи от Божия задник. Всички се варим в нечий казан, всички сме храна за нечия уста. Варке, Варке, пак ти е превтасало тестото!

Влиза Аркадия.

Аркадия: Варке, Варке, пак ти е угаснал огънят! Майсторите си изгледаха очите ядене да чакат. Не забравяй, че едвам ги накарах да се върнат на строежа.

Аглика: Готови сме отдавна. Чакаме само да дойде колата.

Аркадия: Глашатаят е готов, отвън е, Аглике.

Аглика: Няма ли да ходи Варка?

Аркадия: Не, ти ще ходиш.

Варка: Ще закъснее Варка, като костенурка е бавна Варка, спъната е в нозете Варка... На Варка чиниите й падат от ръцете, грънчарите само за нея трябва да работят... Само на нея й се чини, че брашното не е добре смляно... От нейните ръце никой нищо не ще да пробва...

Аркадия: Не се тюхкай, Варке, такава те създал Господ. Така си скроена, цял живот да закъсняваш. Това не е толкова лошо, който много бърза - в Рая не стига. Ако работата чака на тебе, по-добре да не я работим. Докато раздадеш лъжиците на майсторите, ще се стъмни. И вкъщи има работа за тебе. Наглеждай бебето, Аглика ще се върне бързо.

Излиза.

Аглика (Отива до бебешката люлка.): Скоро го кърмих, няма да го будя... Расте, хубавото на мама... Аз тръгвам, етърво, направи си труда, полюлей го...

Излиза. Малко след нейното тръгване детето почва да плаче силно.

Варка: Пусти да опустеят, как се решиха лехуса от детето й да отделят? Какво ще го правя това пеленаче без майка? Малко дете все за майчина бозка плаче. Тук съм, златно на стринка. Нани, златно, нани... За тебе стринка никога няма да закъснее.

9. Вграждането

На строежа на моста. Мерджан и Велин работят, скрити наполовина в изкопа. Край тях е Аркадия. Идва Аглика с две чинии и лъжици.

Аглика: Заповядайте топла чорбица, братя работливи. (Пауза.) Защо мълчите? (Пауза.) Гледам, работата ви напредва...

Мерджан: Сполай ти, Аглико.

Аглика: Какво майсторите, братя работливи?

Велин: Гроб копаем.

Аглика: Гроб ли? Какъв гроб?

Мерджан: Мигар не виждаш? Надолу вървим, колкото повече работим, все по-надълбоко пропадаме.

Аркадия: Началото на всеки темел е гроб.

Аглика: Да бяга по-надалеч от вас такава лоша помисъл. Какъв гроб, за кого?

Велин: За тебе.

Аглика: За мене?! (Чиниите й падат от ръцете.) Аз ли съм виновна, че не спори строежът на моста? Зад гърба ми гроб ли ми приготвихте? Мислех, че има неща, които не сте способни да сторите...

Аркадия: Не можехме да ги направим, бяхме предизвикани...

Аглика: Нима съм в състояние да предизвикам такива действия?

Аркадия: За човек е може би действие, за Бога е възвишено дело.

Аглика: Боже господи, нима позволяваш жива в темел да ме зазидат? Смея ли поне веднъж да те повикам на помощ, щом ти винаги си на противната страна? Има ли спасение за мене, щом съм застанала пред отворената ти уста?!

Аркадия: Не призовавай сега Бога, щом избраната от теб страна беше дяволовата. Нашият братски договор беше такъв - дяволът помежду ни трябва да бъде унищожен. Ако трябва всички, един по един, живи ще влезем в темела. Съдбата посочи да почнем от тебе. Чрез твоята греховна хубост дяволът ни води за носа - и нас, и целия народ...

Аглика: И вие вярвате, че мостът ще спре да се руши, ако зазидате в основите му жив човек? Камък върху камък да не застанат на градежа, ако трябва да го крепят човешки рамене. Откакто се е пръкнал човек, само кули от хора вдига към небето... Аз ли ще ви крепя градежа - със сираче, дето в люлка за майчино мляко плаче?

Аркадия: Така ти било писано - в темел жива да легнеш. Добра участ е тая - мост да крепиш. И мъртва - топлина ще излъчваш, камъка ще топлиш. Ти не си важна. Най-важни в момента са две неща - твоят потомък и мостът.

Аглика: Кажи нещо, Велине, спаси ме, докато не е късно... Не ти ли е жал за мене? Знам, лесно се намира друга жена... Гърдите ми са набъбнали от млякото. На тях ти всяка нощ си почиваш. Майка съм на детето ти...

Велин: Дадохме клетва, няма връщане... Аз си знам колко те любя, но не искам да си патя заради тебе, Аглико. Студен ти бях на сърце, студен камък в прегръдки държах. Бях недостоен за такава хубост до мене, не те заслужавах. Какъв брак е това - цял живот да си на колене пред една жена? Не ми стопли сърцето твоята мермер снага, не бе топла нощем моята постеля. Едничкото, което имах общо с тебе, Аглико, е моята нощ, която ще зазидам заедно с тебе в основите на моста.

Аглика: Моята плът първо на мен ми носеше самота. Самотувах до тебе, Велине, нашата страст всяка нощ се срутваше като моста. Дете ти родих, ти даже да ме събличаш не се научи. Сега поне мостове гради с мене.

Аркадия: Нашите истини рушат чуждите темели. Всички си имаме наша истина, а мостът - свой темел. И не само нашият. Ако се прошеташ нагоре и надолу по реката и следващият мост, и по-следващият - всичките имат в основите си зазидани живи хора... Не може нашият да е изключение. В темелите на тоя манастир ще лежа аз, ти - в тези на моста... Всеки, който иска нещо да изгради, държи ли то да остане, трябва да даде живота си за него. Никакви изчисления, цифри, камъни и греди не правят темелите яки, това става само върху човешки кости. Мост не може да свърже два бряга, без да е зазидан жив човек в него. Не се моли да ти съхраним живота, в момента ти си по-полезна мъртва! Твойта крива линия може да изправи моста. И да не искаш, сама ще влезеш в основите. И да не искаш! Ако не стоиш в темела, ще гориш като вещерка на клада. Да не си мислиш, че аз ти избрах тая участ? Ти самата си я избра. Твоите постъпки те доведоха до тоя край. Дойде в манастира и ни разруши семейството, което беше здраво като мост. Нито си за калугерка, нито за къщовница. Ако останеш сред нас и манастирът ще почне да се руши...

Аглика: Нямаш равен, всичко си планирал. По-добре чиста и цяла в темел да легна, отколкото да се гнусят, да запушват носове и да се плашат от смрадливата ми плът, горяща на кладата. Поне ти, деверо мой Мерджане, кажи нещо за мене като за последно! И ти ли заради моята проклета хубост ще ме оставиш да умра сред камъните на моста?

Мерджан: Всички мълчим, Аглико, нима не виждаш? Мълчим сговорно пред твоята хубост, дето самата теб те убива. Нямаме сили да изречем: Договорката не е в сила... Да убия или да се убия заради най-хубавата жена, която са виждали очите ми? Заради твойта мермер снага, до която моята грапава ръка се докосна веднъж? Ти беше моя само до коленете, до белега, дето не успях да го преодолея. Аз ли на вярна смърт ще те пратя, та да мога, докато те зазиждам жива, да те докосна навсякъде? Сега знам, Боже, в тоя миг, ако те има, че ни се надсмиваш зад всеки облак и зад всякоя звезда, задавяш се от смях, докато ги зидаш съдбите наши. Ти ще ми помогнеш, ама на брат ми няма да му се размине моето зидане! Ще го зазидам така, както само аз мога! Тогава пробвай, помогни му да се спаси, както му помагаш да си пълни ковчежето! Сигурно си по-пропаднал и от брат ми, щом намери точно с него ортак да станеш!

Аглика: Няма да мога да видя кой кого ще зазида, но знам - още някой ще лежи с мене в основите на моста...

Аркадия: Достатъчно Божия хубост ще турим в темела... Господ сам си избра жертвата. Ние само му я принасяме... Ще ти оставим едната гърда незазидана, да може детенцето ти да бозае.

Аглика: Всеки се трепе до цица да се добере. Не е за детето, вие ще цицате... Всяка уста сънува пълно виме. Ето ме, поне в смъртта да съм гола. Зазидайте ме...

Аркадия: Съблича се! Безсрамница! Зазидайте я... Безбожница, зазидайте я! Зазидайте я!

Аглика влиза в изкопаната дупка и пропада с вик в нея. Приглушена светлина. Над сцената се спускат сводове на мост. В главната колона има отвор, но в него не се вижда женска гръд.

Аркадия: Водата и въздухът, огънят и водата еднакво ги поглъща земята. Така е и с човека. По-рано или по-късно тя ни приласкава и ни събира. Това е силата на земята, държи ни всички в обща прегръдка и с всекиго поотделно в различно време се разпорежда. Амин.

Мерджан: Ти само измисляй градежи, не се кахъри за курбани. От нас ще избираш...

Влиза глашатаят.

Глашатаят: Как е, свършихте ли работата? Много бързо, бе. Браво. Не мога да гледам, жалостив съм. Затова не дойдох. Детенцето ти, Велине, почна много силно да плаче, иди си вкъщи. Варка не знае какво да прави с него... Тръгвай.

Велин: Който остане жив, нека разкаже за всичко. Блажени ония, които не са видели и не са повярвали.

Излиза.

Глашатаят: Исках да дойда. Мерак ми беше да видя отблизо циците на Аглика... Твърди ли й бяха, едри ли? Хубаво рече Велин: И да разправяш, никой няма да ти повярва... Абе, имаше ли жена му на Велин цици? Не отговаряте... Не вървеше него да питам... А той дали е виждал барем веднъж Аглика гола? Не му се показваше тя на него. Може би само нарядко, притисната натясно...

Мерджан: Марш оттука бе, гнидо недна! Изчезвай, докато не съм ти разцепил тиквата! Беж да те няма!

Глашатаят побягва, на сцената остават Аркадия и Мерджан. Пауза.

Аркадия: Много си тъжен, брате Мерджане. Работата потръгна, мостът полека-лека вдига снага, а ти си се запревивал като болна жена. Почини си, поспи, да наместиш пропуснатото. Лятото е на свършек, цяла година ни изтече напразно по водата.

Мерджан: Жив човек погребахме в темела, брате Аркадие. Камък да съм, ще се разцепя, а не над майка, оставила сираче, да зидам... Сърце от камък ли носиш или майка ни е родила студен камък? Каква жена затрихме... Втора такава никогаш няма да изправи снага в нашата къща, няма да стъпне по нашата земя...

Аркадия: Жалиш я повече от брата ни. Велин е отнесен, лесно ще я прежали. А ти все се вреш, дето не ти е място...

Мерджан: Тоя, дето не знаеше как да я люби, не знае и как да я жали...

Аркадия: А ти имаш ли право да пожелаваш жената на брата си?

Мерджан: Легнахме си двамата на сърце като два камъка, дето прилепват, без да ги дялкаш... Нашият зид не прилепва към твоята Вавилонска кула, вдигана от кости и ребра. Любовта ни няма как да стигне до Бога, но и до твоя зид от болка моята ръка няма да се допре повече... Никога не докоснах Аглика, не я опозорих заради брат ми, заради рода ни, заради занаята и образа - мой и неин... Ти посегна на нашия чист образ...

Аркадия: Пазеше се ти от нея, но нямаше да е задълго... Жената отива при по-силния! И да не искаше, един ден щеше да е твоя. Да не мислиш, че на мен не ми е жал? Само вие сте пълни котли, в които клокочат чувства, а аз съм помежду вас студен камък, да си охлаждате душата с него - така ли мислиш? И аз съм зидар. Ти дялаш камъка, аз - душите. Правиш ги на парчета, за да се съединят... Дива любов неодялани ви съедини, на мен ми се падна да я разпарчатосам. Ако не беше Аглика, ти щеше да легнеш в темела, за да се укрепи мостът! От човешки съдби майсторя прекрасни сгради за по-добри светове.

Мерджан: Твоята Божа любов се крепи на трупове! Стъпила е на трупове, храни се с трупове, болка и човешка плът! Кой Бог ти дава право да зидаш образа на света според кефа си? Аглика не е камък да я редиш както ти пасне в твоя градеж.

Аркадия: Забрави я Аглика! Тя не бе пожертвана напразно. Намери си истинското място - и след смъртта си добрини да прави. Нейният камък липсваше и затова мостът се рушеше... Винаги липсва камък, дето да крепи целия градеж. Ние го намерихме и сега тоя мост ще е вечен. Камъните му ще са топли, докато ги грее човешка плът. Принесохме най-добрия курбан... Успяхме. И пред народа, и пред Бога.

Мерджан: Нищо не си постигнал с твоето пъклено зидане на мостове от човешки тела! Ти да го замисляш, аз да го изпълнявам... Ти направи да лежи в темел Аглика с дете пеленаче, а мойта жена ялова да гледа чуждо сираче! Моята Варка никой нямаше да я оплаква. Нея трябваше да зазидаме. И е бездетна , а и къде е Варка, къде - Аглика? Исках да се отърва веднъж завинаги от този камък, дето ми виси на врата като брачна, тежка прегръдка.

Аркадия: Ти прие договорката, сетне я престъпи. Казал си вкъщи на Варка, тя да занесе яденето на майсторите. Ако бяхме зазидали твоята ялова Варка, тогава и манастирът щеше да почне да се руши... Малък курбан за такъв голям градеж е твоята Варка.

Мерджан: А ти отиде, върна обратно Варка и прати Аглика на сигурна гибел! Ти си виновен за смъртта й. Държиш ни затворени в кошарата на твоя ум. Ръката ми вече никога няма да премости твои брегове! Ако знаех, че това е мракът на твоята кошара, поне веднъж щях да помилвам бедрата й. Впрегна братята си да се трепят за твое удоволствие. Ще руша, ще руша и изобщо няма да му мисля! Цял свят създава, гради и се опитва да се доближи до жената. Ще руша и камък връз камък няма да оставя, щом ме ти мене раздели от Аглика, дето Бог ми я прати като утеха! Аз го вдигнах, аз ще го съборя тоя мост... Няма да дочакаш хора да газят по раменете на Аглика! Ти надви, победи твоят начин на зидане, но аз ще бутна всичко до темел и ще извадя Аглика - с хубостта си да премости двата бряга.

Аркадия: Аглика беше черна овца, вълци да я ядат! Забрави я! Народът пак взе да приижда да се моли в манастира. Никой не се интересува от лични драми... Зазиждай, за да не бъдеш зазидан! Преголям е тоя градеж за твоите вопли на неутешено сърце. Премного пари, камък, вяра и кръв са хвърлени, за да почнем всичко наново. Мостът утре заран за пръв път ще осъмне неразрушен, така ще е и след всички следващи нощи. Какво щяхме да правим, ако всеки градеж не може да издържи една нощ изкушение? Свършиха твоите нощни изкушения към Аглика, брате Мерджане...

Мерджан: Този мост ще ни разделя вечно. Бяхме сговорни братя, докато тук бе зинала съсипия... Сега между нас зейна безкрайна пропаст, дето само с любов може да се премости. Чудни са градежите Божии, но още по-чудни са градежите на любовта!

Аркадия: Не съм жаден аз за любов! Воденицата се храни с вода, магарето с тръни, а вие със секрети! Осени ме любов, която превъзхожда вашата междубедрена, спермална и лепкава... Върху вашата низша, външна и човешка любов не хвърлям аз ни поглед, ни сълза. Не признавам такава любов, дето само руши и погребва. Видях разрушителната сила на Агликината хубост, знам и градивната сила на твоите ръце. Приключи го ти градежа на живота си, Мерджане, твоята ръка започва да руши! Не ми трябват нови рушители... Твоята мисия на градител завърши. Най-добре е нашата раздяла да стане навреме и тука!

Намушква Мерджан с нож. Мерджан пада под моста. Чува се плисък на вода. Над сцената пада мрак.

9. Мостът не се руши (Финали)

Аркадия и глашатаят. Сцената се осветява и мостът се показва в целия си блясък. Чува се пеене на птички и ромолене на вода.

Глашатаят: Какъв ден сме днес, отче?

Аркадия: Неделя.

Глашатаят: Нима издаяни светът до седмия ден?

Аркадия: Най-сетне.

Глашатаят: Разгеле. Да седнем и да отдъхнем. Редно е, Господи, и ти да седнеш и да си починеш. И ти душа носиш... Нанагорно ти дойде от такива като нас след тия шест дни яко бъхтане... Най-после неделя. Мирна и райска. От всичките седем дни само неделята е донесена от Рая. Затова днес всяко нещо прекрасно ми изглежда. Колко века траяха тия шест дни на Съзиданието, отче Аркадие?

Аркадия: Хиляди столетия. Никой не може да ги сметне.

Глашатаят: Ще потрае ли, отче, тая неделя колкото шестте дни досега? Ще можем ли да починем, мама му стара, да се поизпънем като хора? Каталясал е народът, трябва да се отмори. Да си отспи поне едно пет-шест века. Всичко е изградено и завършено, няма какво друго да се прави. Ако продължи както досега, най-много да се развали направеното. Много е важно да се знае кога да се спре. След тая работа, дето я свърши за тия шест дни, Бог може само да обърка нещата... Я го виж! Спи. И той спи. Всичко живо спи. Само за тебе не е неделя, отче Аркадие, само тебе сън те не хваща. Поеми си малко дъх, седни да починеш. Открехни малко ковчежето. Сякаш змия държиш вътре, а не пари...

Аркадия: Бели пари за черни дни.

Глашатаят: Какви черни дни, тъкмо се зазорява, още слънцето не се е показало... Всичко е наред. Днес е ден за харчене. Дай да му спретнем една сватба, да оженим втори път Велин... Ядене, пиене, музика за Агликина душа... Ние, дето искахме да живеем, живи останахме. Тия, дето бяха от камък по-твърди, в камък се превърнаха.

Аркадия: Кога ли ще се дораздени, чака ни нова работа. Благославяй я тая нощ. За твой кеф го сторих, гледам, че всеки ден неделята сънуваш...

Глашатаят: Неделя? Кой знае дали някога изобщо ще дойде? Може би тя изобщо не съществува, а ние само си я измисляме... Според твоя календар вечно е чист понеделник... (От отвора в моста, оставен за гръдта на Аглика, започва да тече бяла, гъста течност.) Нещо капе от отвора, където трябваше да бъде цицката на Аглика, отче Аркадие... (Отива, подлага си пръста, близва го.) Сладко е...

Аркадия: Сладко, казваш? (Отива, пробва и той.) Вярно, че е сладко.

Глашатаят: Майчиното мляко на Аглика. Сладко ли е майчиното мляко?

Аркадия: То е като омешани наедно мед и мляко. Не се ли досещаш? Потече мед и мляко. Благо...

Глашатаят: И сладко!

Аркадия: И вкусно!

Глашатаят: Благо, сладко! Мале мила, потече мед и мляко. Първо аз да се заситя, пък ще ида сетне да обадя на народа за чудото. Ама, отче Аркадие, да не вземе да секне? При нас нищо никога не е сигурно...

Аркадия: Как ще секне бе, будала? Това е Божи дар за нас, Божия благодарност.

Глашатаят: Абе, отче Аркадие, при нас още не е потекло и гледаш вече е секнало. (От същия отвор започва да се издува голям кръгъл балон.) Така, Аглико, така. Не си изцеждай цицките, имаш дете за кърмене. Варка има по-големи вимета от твоите, ама празни. С какво мляко да ги напълни? Нали е ялова. Жалех за тебе, когато те зазидаха и си мислех, че Аркадия греши, ама наистина бил божи човек... Как му хрумна тая работа? Да ме прощаваш, ама без твоята цицка целият народ сме като сирачета. Е, имали сме късмет и ние до нечия цицка да се докопаме. Хайде да ида сега да викна народа и той да близне някоя капчица. Не бива повече, ще го хване разстройство. Насам, народе! Потече мед и мляко, мед и мляко потече от моста! Гладни, жадни, боси, омърляни, килави, шугави, зилави, изтървани, с прави и с криви носове, с шилести глави, най-сетне дойде вашето и нашето време! Божие царство и истина! По-бързо, докато не е секнало! Потече мед и мляко, хора! (На сцената прииждат хора. Всички топят пръсти в млякото, ахкат учудени и се кръстят.) Тече мед и мляко! Не се ли радвате? Блазе му народ с такова виме! Наистина си божи човек, отче Аркадие!

Аркадия: Това е само началото... Сега капе мед и мляко, тепърва ще почне да тече.

Глашатаят: Кога ще стане това?

Аркадия: Когато вдигнем нов манастир и нов мост към него, по-големи, по-красиви и на още по-непристъпно място. Така ми се присъни. Ще градим ли?

Народът: Ще градим! Ураа! (Излизат. На сцената се появява Варка, носеща в ръце повитото в пелени бебе.)

Варка: Защо не ви сложих отрова в манджите, докато ви хранех, до един като папуняци да се надуете и да пукнете? Какво ядене ви сготвих, та толкова подлудяхте? Ама ще ви отровя аз, никой не знае какво запържвам... Само малкото да е живо и здраво. (Детето се разплаква. Варка топва пръст в течността от моста и му дава да близне.) За здраве, златно на стринка... Майчино мляко, да порастеш по-бързо... (Чува се блеене на агне.) Ялова бях в зидането на нощта, майка ще бъда на зазоряването. Студено ти е, ангеле мой, чакай да взема прахан да запаля огън да те стопля. (Удря два камъка един в друг, излизат няколко искри. Сцената се осветява.) Нека си рожба на нощта, аз ще те отгледам - да ни осветиш. Стопли ли се, миличко, заспа ли? Хубаво. Сега ще идем до воденицата, да вземем брашно за кашичка. Трябва да пораснеш голям и силен мъж. И да им разрушиш не мостовете, а нощта.

Варка с пеленачето в ръце излиза от сцената. Чува се шум от воденични камъни. Над сцената пада мрак.

© Младен Сърбиновски
© Недялко Бакалов, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.10.2006, № 10 (83)