ЛЪЖЛИВАТА ЛЕЛЯ

Лион Фойхтвангер

web | Сън с флейта

Всеки път, когато очаквахме да ни гостува леля Мелита, ние, децата, знаехме, че ни предстои малка весела изненада, но с неприятна развръзка.

Леля Мелита беше средно висока дама, доста слаба, с дръзко лице и черни коси, вече доста прошарени, макар да бе под четиридесетте. Имаше светли, остри очи, които понякога добиваха странно, отсъстващо изражение. Леля Мелита - впрочем тя не ни беше истинска леля, а братовчедка на баща ми - имаше навика, когато идва у нас, да носи на всекиго подарък, ала не нещо полезно, а приятно ненужни играчки. Освен това тя умееше увлекателно да разказва. Беше видяла много - градове и хора. Особено когато говореше за дървета и цветя - тя беше ботаничка - никак не ни беше скучно, както в училище, защото чувахме все занимателни истории. Животът на някои "хищни" растения бе изпълнен в нейните разкази с вълнуващи приключения, а когато ни разправяше за бързия растеж на тропическата джунгла, слушахме я със затаен дъх. Особено добре си спомням една история, която я карахме да повтори четири или пет пъти - историята на някаква испанска експедиция през седемнадесети век, която се загубва в джунглата, а растенията наоколо започват да избуяват толкова бързо, че скоро откъсват хората един от друг. Накрая те вече не могат да се движат и гората в буквалния смисъл на думата ги поглъща.

Но още по-увлекателни бяха разказите на леля Мелита за произшествията, случили й се през последните дни. Едва ли има друг човек, който да преживява толкова неща като нея. Веднъж някакъв самоубиец скочил от прозореца и при падането си я повалил на земята. Или пък при преместването на пътуващ цирк избягала змия, нападнала нашата леля, увила се около нея и едва в последния миг я спасили. Някакъв ненормален я сметнал за паметник и я заплашил, че ще я застреля, ако се помръдне, защото била статуя. Все такива неща й се случваха в кратките промеждутъци между гостуванията й у нас.

Ала ние скоро установихме, че нашата леля, която умееше с научна точност да описва страни, хора и особено растения, чисто и просто си измисля всичко. Щом направихме това откритие, заопитвахме се да я заплитаме в противоречия и така да разпалваме още повече буйната й фантазия. Тя как ли не се мъчеше да докаже истинността на своите приключения, а светлосивите й очи се взираха все по-остро в далечината, сякаш диреха там нови подробности, които да й помогнат да преодолее посочените й противоречия. Накрая, докарана до задънена улица, тя стоеше пред нас с угаснал поглед, обезкуражена, почти отчаяна, а пък ние изпитвахме дълбоко удовлетворение - сега вече тя бе наказана за своята лъжливост.

За нас беше истинско забавление да я предизвикваме. Щом само дойдеше вкъщи, ние незабавно я отрупвахме с въпроси дали напоследък не й се е случило нещо интересно. С жестока наслада наблюдавахме как тя се бори с изкушението да разкаже поредната си фантастична история. Ала не я оставяхме на мира, докато накрая тя вече не можеше да се владее и отстъпваше - ние изживявахме това с радостно облекчение. В нея напираше нещо, тя трябваше да разказва и разказваше. И тогава започваше втората част. Ние изразявахме своето недоверие, дразнехме я, измъчвахме я, тя защищаваше измислиците си, не на шега, а съвсем сериозно и ние не скривахме своето злорадство, когато накрая пред нас стоеше засрамена и разстроена изобличената лъжкиня.

И с добро ни молиха, и строго ни заповядваха да прекратим тази зла игра. Ала нито забраните, нито молбите подействаха. Приятно ни беше да разпитваме леля Мелита какво й се е случило вчера или днес. И забелязвахме, че нашите родители против волята си също се увличат и с интерес наблюдават как отначало леля силно се съпротивлява, после все по-слабо, докато накрая се поддава на изкушението.

Когато малко поотраснах, баща ми ме дръпна настрана и сериозно заговори на съвестта ми. Обясни ми как у леля Мелита, жена напълно разумна, се е появила тази чудатост. Когато била още съвсем млада, скоро след своята женитба заминала в Китай с мъжа си, който бил ботаник. Там той бил получил място на експерт в някаква голяма плантация. Но скоро след пристигането им избухнало боксерското въстание, мъжът й бил зверски убит, а тя се оказала сред малкото спасени бели, но била в много тежко състояние, напълно побъркана. Никога не успели да изтръгнат от нея какво й се е случило. За известно време изчезнала в някакво лечебно заведение. А откак я изписали оттам, държала се все по този начин. Никога не говорела за събитията от онези дни, а когато ставало дума за Китай или за истории, които навярно и тя е преживяла, лицето й се вкаменявало и тя бързо напускала компанията. Очевидно изпитвала потребността да говори за ужасното си приключение и в същото време чувствала непреодолимо смущение. Нейните измислени истории били просто отдушник, в който тя намирала изход за своята мъка.

Въпреки цялото уважение към умната и приветлива леля Мелита и съчувствието ни към нейната съдба, ние както преди жадувахме да чуем измислиците й, да ги предизвикаме и да ги демонстрираме пред другите. Едва с напредването на годините разбрах, че чудатостта на леля не е чак толкова забавна, а заслужава състрадание. От този момент аз се мъчех да й помагам според силите си. Скоро проумях, че нищо не й причинява по-голяма болка от принудата да привежда доказателства за своите истории, когато я улавяха в противоречие. Но затова пък тя беше благодарна, ако слушателите си даваха вид, че вярват на разказите й, а сетне незабелязано прехвърляха разговора на друга тема.

По-късно, когато се установи, че притежавам известен писателски дар, в лицето на леля Мелита намерих умна, разбираща и благосклонна съветница. Тя настояваше в нещата, които пиша, при всякакви обстоятелства да спазвам строго вътрешната истинност. С безпогрешна увереност тя откриваше и най-малката лъжа. Задължен съм й твърде много.

На власт дойде Хитлер. Леля Мелита, макар че навярно щяха да я оставят на спокойствие, не понесе голямата лъжа, в каквато се бе превърнал животът в Германия. Тя замина за Франция. Там продължи да живее по своя привичен начин - занимаваше се с ботаника и разказваше измислените си истории.

Започна войната и нашествието на нацистите. Леля Мелита се задържа във Франция прекалено дълго и когато пристигнаха нацистите, френските власти я интернираха. За една стара жена съвсем не беше шега да се озове във френски лагер за интернирани. Смъртността там беше по-висока, отколкото на френския фронт.

За последен път срещнах леля Мелита в Ню Йорк. Тя беше успяла да се спаси, но бе доста остаряла. С нея пътуваха две жени, които също бяха минали през лагера във Франция. Жените разказваха за ужасните си изпитания - как гладували в лагера, как вилнеела там дизентерия, как на път за нужника потъвали в калта, как се лишавали от глътката разредено кафе, понеже използвали топлата вода за някоя родилка. Но леля Мелита казваше на своите спътнички:

- Престанете, не беше чак толкова страшно - и започваше да говори за друго.

По-късно жените ми описаха колко дейна и самоотвержена се показала тя в лагера.

Много хора навестяваха леля Мелита, поздравяваха я за спасението и я разпитваха за преживяното. Но тя рязко, дори грубо отклоняваше молбите им да разкаже нещо. Затова пък отново започваше да разправя своите измислени истории, сега обаче приспособени към американския бит. Например седяла на една пейка в Централния парк и подслушала как двама нацистки шпиони обсъждат плана да взривят едновременно заводите "Дъглас" в Санта Моника и синагогата на Пето авеню в Ню Йорк. Оттогава гумите на малката й кола, с която правела ботаническите си експедиции, по тайнствен начин постоянно се оказвали нарязани. Друг път я отвлекли двама младежи и като разбрали, че няма какво да измъкнат от нея, обзаложили се колко високо може да подскочи старицата и я принудили да скача, докато не паднала в несвяст.

Странно беше да се слушат такива нелепи истории от устата на старата дама. Хората скоро забелязаха нейната чудатост и започнаха да се забавляват, като я подбуждаха да измисля все нови и нови приключения. От тази страна на океана не й бе по-леко, отколкото от онази.

Неотдавна тя почина. Яла отровни гъби, донесени й от случайни познати, които тя срещнала по време на един от своите ботанически набези. Отначало никой не повярва на тази история; хората мислеха, че някой журналист се е оставил да го изиграят. Но сетне се изясни, че тя, ботаничката, наистина е умряла по този начин. Смъртта на леля Мелита беше нейното трето и последно истинско приключение.

1942

© Лион Фойхтвангер
© Венцеслав Константинов - превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.12.2006
Антология: Сън с флейта. 130 немски разказа от XX век. Идея, съставителство и превод: Венцеслав Константинов. Варна: LiterNet, 2006-2009