Клеменс Брентано - Приказка за Гокел, Хинкел и Гакелайа

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРИКАЗКА ЗА ГОКЕЛ, ХИНКЕЛ И ГАКЕЛАЙА ¹

Клеменс Брентано

web | Вълшебният свят на романтизма

"Приказка за Гокел, Хинкел и Гакелайа" се появява за първи път през 1838 г., а впоследствие е включена в цикъла Италиански приказки, издадени от Гвидо Гьорес в 1846/47 г. и озаглавен "Приказките на Клеменс Брентано". Ръкописът на творбата е открит едва през двадесетте години на ХХ в. и е публикуван в 1923 г. от К. Виктор под заглавие "Гокел и Хинкел". Основният мотив Брентано извежда от неаполитанския сборник с приказки Pentamerone (1634-1636), съставен от Джамбатиста Базиле. Като прелюдия към приказката Брентано съчинява едно "Сърдечно посвещение", свързано с любимата от младежката му години Мариане Вилемер(прототип на Гьотевата Сюлейка) и чрез него влага в мотивите и в персонажите от приказката някои автобиографични черти. В приказката за Гокел, Хинкел и Гакелайа е майсторски отразена житейската концепция на автора, чието водещо начало е библейската и съвременната философия. Обрисувайки пътя на човечеството като низ от загуби и печалби, Брентано остава верен на възгледа, че въпреки всички превратности, той все пак е увенчан с успех. Богатото въображение на автора насища сюжета с оригинални хрумвания, изразени в жизнено верни превъплъщения на персонажи от животинския свят. В лека и шеговита форма Брентано ни запознава с героите от нам тъй добре познатото пернато население, като в действията, поведението и реакциите им към околния свят той влага чисто човешки черти. С одухотворяването на животните в романтичната приказка за Гокел, Хинкел и Гакелайа писателят е намерил убедително средство, за да обрисува една картина на човешкото житие и битие, валидна за всяко време и за всяко общество. Майсторски изпъстреното с духовити намеци повествование, увличащо с мелодичността на изказа си, упражнява върху читателя силно емоционално въздействие. В динамично развиващата се фабула героите се поставят в различни, както трудни, така и благоприятни и безгрижни ситуации, като чрез непринудена ирония в тях се пародират типични човешки слабости. От една страна, Брентано пренася читателя в животинския свят, а от друга, чрез действията на тези герои - ги превръща в типични персонажи, взети от сцената на човешкия живот. С рядко умение писателят жонглира с езика. Така например, черпейки от фонетичното сродство на имената на героите с локалната им среда, той постига в звуково отношение още по-голяма реалистичност и допълнителен художествен ефект. Ето защо приказката дължи своята привлекателност също и на художествено преработения народен език, който в описанието и в диалозите се лее и гали слуха.

Гокел, Хинкел и дъщеря им Гакелайа живеят в един курник, тъй като замъкът им е разрушен. Щом Гокел узнава, че неговият петел Алектрио носи в гръкляна си вълшебен пръстен, той му прерязва врата, изважда пръстена и чрез него си възвръща отново замъка и предишното благосъстояние и уважение на народа. Следват дни на доволство и разкош, ала перипетиите и злополучията не отминават семейството, чийто център сега покрай непокорството си става дъщеричката Гакелайа. Цялата история завършва с хубав край - венчавката на Гакелайа с нейния любим принц.

В непристъпна дива гора в Германия живееше едно старо мъжленце на име Гокел. Същият този Гокел имаше жена и тя се наричаше Хинкел. Гокел и Хинкел имаха една дъщеричка, името й беше Гакелайа.

Домът им бе стар замък, в който нямаше какво да се измайстори, защото беше празен, обаче имаше какво да се направи, а именно врата, външна порта и прозорец. Затова пък бе богат на свеж въздух и слънчеви лъчи. А не по-малко бе изложен и на хрумванията на времето и на природата: например покривът се бе срутил, също стълбите, таваните и подовете.

Треви и бурени избуяваха от всички ъгли и всякакви птици, от мушитрънчето до щъркела свиваха гнезда в запустялата къща. Наистина на няколко пъти лешояди, ястреби, блатари, соколи, сови, гарвани и тям подобни изискани птици правиха какви ли не опити да се заселят в стария замък, обаче когато предложиха да плащат наем във вид на различни мръвки и риби, Гокел направо ги отряза.

Но ето, че се намеси жена му Хинкел:

- Мили ми Гокел! Ние водим твърде оскъдно съществуване, защо не позволиш на изисканите птици да живеят тук? Бихме могли да използваме наема много добре. Ти си съгласен целия замък да се обитава от какви ли не птици, които абсолютно с нищо не ти се отплащат.

Обаче Гокел веднага й отвърна :

- О, ти неразумна Хинкел! Та ти съвсем ли забрави кои сме? Нима подобава на същества с нашия произход да живеят от наема на подобна граблива сган? Дори да приемем, че отчаянието ни тласне към тези недостойни средства, нещо, което никога не би станало, с какво могат да ни заплатят наема тия разбойнически обитатели? Сигурен съм, че в кухнята ще ни подхвърлят удушени нашите мили приятели и гости на дома ни, при това по техния ужасен маниер - оскубани и раздробени. Мисля, че би предпочела тези мили пойни птички, които с приятното си цвърчене превръщат запустялото ни жилище в прелестен, радващ сърцата дом, да пеят, вместо да ги ядеш опечени?

Няма ли да ти се къса сърцето като пържиш в тигана или печеш на шиш нежния славей или веселата кадънка, та дори и милата предана червеношийка, и накрая, когато всички са си платили наема, да слушаш единствено крясъците и скърцането на отвратителните хищници? Ала дори и да се справим с всичко това, в заслеплението си не помисли ли, че тези мошеници имат толкова силно желание да живеят тук, само защото знаят, че искаме да се изхранваме от птицевъдство? Нашата красива стара квачка не мъти ли сега върху повече от трийсет яйца? А те няма ли да се превърнат в трийсет пилета? А не може ли всяко от тях отново да снесе трийсет яйца и да измъти трийсет пилета? И ето че трийсет по трийсет става деветстотин пилета, които можем да очакваме. О, ти неразумна Хинкел! И желаеш да се нанесат сред тях в замъка лешояди и ястреби? Забрави ли изобщо, че си издънка на високопоставените графове фон Хенегау, и възможно ли е да правиш подобни предложения на един чистокръвен, уви, беден, уви, непризнат Рауграф ² фон Ханау? Не те познавам вече! О, ти, ужасна бедност! Нима е вярно, че накрая стъпкваш в прахта и най-възвишените сърца с тежестта на празния си, и все пак толкова тежък чувал!”

Така говореше в благородния си гняв горкият стар Рауграф Гокел фон Ханау на своята съпруга Хинкел фон Хенегау, която стоеше пред него толкова натъжена, засрамена и жалка, сякаш чавка й бе изпила ума.

Но после Хинкел се съвзе и тъкмо искаше да каже, че грабливите птици донасят понякога и млади зайци, когато в същия миг старият, черен, необикновено голям домашен петел на мъжа й, застанал над нея на ръба на един зид, изкукурига тъй звучно и пронизително, че сякаш със сърп отряза думите от устата й. И когато заудря с крила, а и Гокел фон Ханау също започна да размахва насам и натам скъсаното си палтенце, госпожа Хинкел фон Хенегау не пророни повече и дума: защото умееше да уважава както петела, така и Гокел.

И тъкмо когато искаше да се обърне и да си тръгне, Гокел каза:

- О, Хинкел, не е нужно да добавям, че рицарският Алектрио ³, вестителят, херолдът и съдията, общественият регистратор и държавен обвинител, увенчаният с кралски почести поет на моите предци, подкрепи с гласа си речта ми и с това протестира срещу заселването на опасните хищници сред попълнението, което се очаква от млади пиленца.

Като чу последните думи госпожа Хинкел се наведе и с дълбока въздишка изчезна през ниската врата в курника. В курника? - Да, защото Гокел фон Ханау, Хинкел фон Хенегау и тяхната дъщеричка госпожица Гакелайа живееха в курника. В ъгъла там имаше една стара броня, натъпкана със слама, където квачката мътеше върху трийсет яйца, а от едната стена до другата, пъхната в две дупки на зида, бе поставена стара греда, на която големият черен петел спеше, обикновено седнал. Курникът бе единственото помещение в стария замък, останало обитаемо и подредено.

В стари времена този замък е бил най-разкошният в цяла Германия; ала когато го обитавал прадядото на Гокел, французите, както си ги знаем, го разрушили из основи; и понеже страшно много им се услаждало пилешкото месо, излапали цялото великолепно пернато население, живеещо там. Старият господин останал само с най-красивия си петел и с най-добрата си кокошка, с които се скрил в гората и от тях произхождат петелът и кокошката на Гокел.

След тази катастрофа предците на Гокел никога вече не се съвзели, но пък станали министри на кокошките и на фазаните в двора на техните съседи - кралете фон Гелнхаузен. След смъртта на баща си и Гокел заемал тази длъжност. Обаче последният крал се оказал прекомерно голям любител на яйца и не допускал да изскочат пиленца от нито едно люпило, просто изяждал яйцата току-що измътени. Но Гокел се противопоставил тъй пламенно на тази злоупотреба, че огорченият крал му отнел длъжността министър на кокошките и фазаните и му заповядал да напусне двора.

Така че старият Гокел фон Ханау с жена си Хинкел фон Хенегау и дъщеря им Гакелайа, пристигнаха в окаяно състояние в разрушения замък на своите предци, като едничкото им богатство беше потомственият петел Алектрио и потомствената кокошка Галина ⁴. Ала това, което Гокел фон Ханау носеше в гърдите си и бе по-ценно от петела и от кокошката бе неговото благородно, гордо сърце и свободната, невинна съвест.

Госпожа Хинкел последва на драго сърце мъжа си в нищетата, макар и по пътя из непристъпната гора често да въздишаше, спомняйки си за разкошния град Гелнхаузен, където всяка втора къща е пекарна или месопродавница. С тъга си мислеше за окачените тлъсти телета, овни и прасета, чиито разфасовани тела обикновено бяха покрити с чисти бели кърпи и за лъскавите препечени хлябове, златистите корички на земелите и на красиво полираните яйчени кифли, подредени като войници върху белите тезгяхи.

Дъщеричката Гакелайа, която тя водеше за ръка, питаше едно през друго:

- Мамо, там, където отиваме, има ли и гевреци?

В отговор госпожа Хинкел въздишаше, а Гокел, който съсредоточено и весело крачеше с тояжката си пред тях, на едното рамо понесъл Алектрио, потомствения петел, а на другото - Галина, потомствената кокошка, рече:

- Не, детето ми, Гакелайа! Гевреци няма, те не са полезни и разстройват стомаха. Но има в изобилие ягоди, хубави червени горски ягоди - и с тояжката си й посочи няколкото, поникнали на самия път, които Гакелайа изяде с голямо удоволствие.

Щом ги изяде, отново попита:

- Мамо, а там, където отиваме, има ли от онези хубави кафяви козуначени зайчета?

Госпожа Хинкел отново въздъхна и очите й се напълниха със сълзи; А Гокел любезно се обърна към детето:

- Не, детето ми, Гакелайа! Там няма козуначени зайчета, те също не са полезни за здравето и разстройват стомаха. Но там има живи зайци с мека копринена козина и бели питомни зайчета, като от вълната им, стига да си прилежна, можеш да оплетеш за рождения ден на майка си чифт чорапи. Погледни, погледни само, ей там тича едно! - и посочи с тояжката си към едно припкащо край тях питомно зайче. И Гакелайа се откъсна от майка си и се затича след зайчето, викайки:

- Дай ми чорапите, дай ми чорапите!

Но заякът бе побягнал вече надалеч, тя се препъна в едно коренище и горко се разплака. Бащата я упрекна за буйността й и я утеши с малинки, които растяха до мястото, на което бе паднала.

Не мина много време и Гакелайа отново попита:

- Мила мамо, там, където отиваме, има ли от онези хубави изпечени човечета от козуначено тесто с очи от хвойнови зрънца, нос от бадем и уста от стафида?

Сега майката не можа да удържи повече сълзите си и се разплака.

Гокел отново се обади:

- Не, детето ми, Гакелайа, там няма такива козуначени човечета, те изобщо не са здравословни и разстройват стомаха, но има безброй красиви пъстри птици, които пеят очарователно и свиват гнезда, където снасят яйца и хранят малките си. Тях ще можеш да видиш, да ги обичаш и наблюдаваш, както и да делиш с тях сладките диви черешки.

И той откъсна от едно дърво клонче, натежало от череши, и й го даде, така че детето се успокои.

Обаче не мина много време и Гакелайа отново попита:

- Мила мамо, там, където отиваме, има ли и такива прекрасни меденки, както в Гелнхаузен?

Сега госпожа Хинкел заплака още по-силно и старият Гокел фон Ханау се разсърди, обърна се, изпъчи се и важно-важно продума:

- О, мила моя Хинкел фон Хенегау, навярно имаш причина да плачеш, задето нашето дете Гакелайа е такава лакомница и не мисли за нищо друго освен за гевреци, козуначени зайчета, масленки и меденки. И какво ще излезе от всичко това? Неволята ломи желязо, гладът ни учи да хапем. Бъди разумна и не плачи! Господ, който храни гарваните, които не сеят, няма да остави един Гокел, който може да сее, да се затрие. Бог, който дава тъй прекрасни премени на лилиите, които не предат, няма да остави госпожа Хинкел от Хенегау, която много хубаво може да преде, да пропадне, същото е и с детето Гакелайа, стига да се научи от майка си да преде.

Тази реч бе прекъсната от мощно тракане и те видяха голям щъркел, който излезе срещу тях от храсталака, изгледа ги много сериозно, изтрака почтително още веднъж и отлетя.

- Хайде! - каза Гокел. - Този домашен приятел ни каза добре дошли. Той живее на най-високия фронтон на моя замък, след малко сме там и ние. И за да не губим много време, докато избираме в кое от просторните помещения на замъка да живеем, ще изпратя нашата височайша прислуга да се погрижи за избор на жилището.

И той свали от рамото си големия благороден петел върху дясната ръка, а потомствената кокошка сложи на лявата и внушително и сериозно им заговори:

- Алектрио и Галина! И вие като нас възнамерявате да се нанесете в потомствения замък на вашите предци и по сериозните ви физиономии виждам, че сте не по-малко развълнувани. И за да не отминем това събитие без подобаващата тържественост, теб, Алектрио, издигам в чин главен инспектор на замъка, майордом, хофмаршал, астроном, пророк, нощен блюстител и се надявам, независимо от твоите собствени семейни ангажименти като съпруг и баща, да оглавяваш добре тези длъжности. Същото очаквам и от теб, благородна потомствена кокошке, Галина! Назначавайки те за ключарка и главна надзирателка на спалните в замъка, не се съмнявам, че отлично ще се справиш с тези служби, без заради това да изоставяш задълженията си като съпруга и майка. Ако това е и вашата воля, потвърдете го тържествено.

Алектрио протегна шия, погледна към небето, отвори широко човка и закукурига най-тържествено, а от своя страна и Галина даде израз на съгласието си с високо, все пак трогателно кудкудякане. След което Гокел свали двамата на земята и рече:

- Е, господин главен инспектор на замъка, и вие, госпожо ключарка, изберете сега за нас едно жилище и ни посрещнете пред портите на замъка.

И петелът, и кокошката начаса се завтекоха към гората, нататък, където се намираше замъкът.

Сега Гокел призова и госпожа Хинкел и детето Гакелайа да се примирят със съдбата си, напомни им, че трябва да се уповават на Бога, да държат на прилежанието и реда, необходими за предстоящия им престой, но го изрече тъй мило, че госпожа Хинкел и детето Гакелайя прегърнаха сърдечно добрия баща и му се врекоха в доброта и любов.

После, бодри и радостни, всички потеглиха през красивата гора, слънцето вече чезнеше зад дърветата, беше тихо и приятно, лек хладен ветрец си играеше с листата и госпожа Хинкел фон Хенегау с мил гласец запя една песничка, а Гокел и Гакелайа й пригласяха:

Листата леко шумолят в тихата спокойна дъбрава,
слънцето веч иска да захожда, сваля златната си ризка
на зелената морава, където стройните елени хрупкат
милвани от вечерното зарево.
лека нощ, хейапопайа,
ви казват (пеят) Гокел, Хинкел и Гакелайа.
В бързоструйното бистро поточе няма рибки, залисани в игра,
всеки търси да намери обичайното си място за отдих.
И задрямва под шепота на вълните сред пъстрите хладни камъчета.
Лека нощ, хейапопайа!
Ви казват Гокел, Хинкел и Гакелайа.
Срамежливо надзърта синьото звънче от скалите,
защото една пчеличка, закъсняла за нощувка,
бръмка, иска да се приюти в нежните сини шатри,
мушва се в тях и занемява,
лека нощ, хейапопайа!
Ви казват Гокел, Хинкел и Гакелайа.
Птичета, в крехкото ви гнездо веч чу се вечерна молитва,
и тя, сякаш страж, крепи и защищава кротките птичета през нощта
от котки и хищни лапи, които насън я връхлитат.
Бог, е този, който бди над всички,
лека нощ, хейапопайа!
Ви казват Гокел, Хинкел и Гакелайа.
Правдиви Боже, Ти не си далеч,
и ние без болка навлизаме в дивата самотна пустош
извън суетата на придворния рояк.
Ти ще изградиш нашата хижа,
за да почиваме смирено и доверчиво
под сигурната ти десница.
Лека нощ, хейапопайа!
Ви казват Гокел, Хинкел и Гакелайа.

Когато песента свърши, гората малко просветля и както стояха вече пред отворените порти на замъка, те съзряха трепкащото сияние на пламналото нощно небе през празните дъги на прозорците. Посрещането им бе тържествено: петелът Алектрио, кацнал върху каменния герб над вратата, тръсна перушината си, размаха криле и съответно, като тръбач на замъка, изкукурига весело три пъти. И ето, всички птички, обитатели на запустялата, гъсто обрасла с дървета сграда, на които петелът Алектрио бе възвестил пристигането на височайшите господари, излетяха от гнездата си и огласиха въздуха с весели песни. Те се полюшваха на цъфналите люлякови храсти и на живия плет от диви рози, чиито падащи цветове се стелеха по пътя на пристигащите. А пък щъркелът, кацнал горе на фронтона, така потракваше в хор с цялата си фамилия, че звучеше сякаш наоколо кънти разкошна музика с тимпани и тромпети.

Гокел, Хинкел и Гакелайа поздравиха сърдечно всички, после влязоха в стария порутен параклис, където коленичиха пред олтара до дивите горски цветя. А съвсем наблизо бе и надгробният камък на стария прадядо Гокел фон Ханау. Те благодариха на Бога за щастливото пътешествие, молейки го горещо да им даде помощ и закрила.

По време на молитвата им всички птици запазиха тишина, а щом се изправиха на крака, Алектрио и Галина, застанали на вратата в ролите си на началник на замъка и на пазителка на ключовете, ги поведоха към избраните от тях покои. Кудкудякайки, петелът и кокошката прекосиха тържествено двора на замъка и се запътиха към солидно построения и отлично запазен курник, който имаше голяма врата. Когато Алектрио пристъпи през прага, наведе ниско главата си, сякаш се боеше да не чукне горе високия си червен гребен, макар вратата да бе достатъчно висока, за да мине през нея един силен, добре сложен мъж. Но Алектрио осъзнаваше своето благородническо потекло и постъпи така, защото всички високопоставени благородници и всички короновани глави обикновено се държаха по този начин.

И колкото позволяваха условията, семейството се настани в този курник, който имаше прозорци, гледащи към малка градинка. Гокел стъкми от зелени клони метла и заедно с Хинкел изметоха пода. После направиха едно ложе от мъх и сухи листа, връз което Гокел разстла палтото си, а Хинкел престилката си и легнаха да спят. Гокел отдясно, Хинкел отляво, дъщеричката Гакелайа в средата между тях. Петелът и кокошката също заеха местата си и уморени от дългото пътуване, всички скоро заспаха.

Около полунощ Алектрио се размърда на гредата си, а Гокел, спохождан от всевъзможни мисли какво да предприеме, за да изхрани семейството си, не спеше дълбоко и се разбуди, оглеждайки се наоколо. И ето, на вратата, през която надничаше месецът, забеляза голяма дебнеща котка, която с един скок ненадейно влезе, а в същия миг Гокел чу тихо подсвиркване и почувства как нещо се промъкна в широкия ръкав на палтенцето му. Уплашени от котката, петелът и кокошката се разхвърчаха наоколо с викове. Гокел скочи и изгони котката навън, после застана на вратата и изтегли на светло животинчетата, които се бяха вмъкнали в ръкавите му. Изненадан, той съзря две бели, изключително красиви мишлета. Те не се уплашиха, напротив, приседнаха на задните си крачета и размахаха предните лапички, като кученце, което се моли за нещо, а това много допадна на стария господин. Той ги приюти в кожената си шапка, легна отново и ги сложи до себе си с мисълта на сутринта да ги подари на дъщеричката си Гакелайа, която, много уморена, както и майка й, не се бе събудила.

Когато Гокел отново заспа, двете мишленца се измъкнаха от топлата шапка и започнаха да си бъбрят: Едното каза:

- Ах, Зиси, моя обична годенице! Ето, ти току-що сама преживя нещо, което може да се случи на всеки, когато потегли нощем на дълга разходка по луна. Нима не те предупредих?

Ала Зиси отвърна:

- О, Пфифи, мой скъпи годенико! Не ме упреквай, още треперя с цялото си тяло от страх пред страшната котка, а помръдне ли някой лист, се стряскам и ми се струва, че виждам пламтящите й очи!

Пфифи я успокои:

- Не се плаши. Добрият мъж тук хвърли подир котката толкова голям камък, че тя от страх скочи в поточето.

- Ах - рече Зиси, - страхувам се само от пътешествието, което ни предстои, ще трябва да вървим още цели осем дни, докато се приберем при царя, твоя баща. И понеже една котка ни разкри, сега от всички ъгли ще ни дебнат.

Пфифи я погледна:

- О, щяхме да стигнем много скоро до дома, само да имаше един мост над реката. А тя оттук лъкатуши през гората за около половин ден път. Сега ни остава да тръгнем към извора и да го заобиколим!

Както си бъбреха, се чу крясъка на кукумявка и, уплашени, те побързаха да се скрият по-дълбоко в шапката.

- На всичко отгоре и кукумявка, о, да не бях излизала никога от резиденцията на майка ми?

И като рече това, Зиси се разплака. Сега пък годеникът се натъжи много, чудейки се как да окуражи годеницата си и да я защити от опасностите. Най-после се обади:

- Моя обична Зиси, ето че ми хрумна нещо. Добрият мъж, който ни положи в шапката си, сигурно ще ни помогне да си идем у дома, стига да знаеше какво нещастие ни е сполетяло. Нека тихичко се вмъкнем в ушите му и смирено и прочувствено му изложим грижите си. Щом му заговориш с твоя най-сладък гласец той няма да може да устои, но внимавай, шепни съвсем, ама съвсем тихичко, за да не се събуди, защото хората само в съня си разбират езика на животните.

Зиси тутакси се съгласи, вмъкна се в лявото ухо на Гокел, а Пфифи в дясното и с най-сладките си гласчета двамата му зашушукаха. И след като застана на задните си крачета и преметна опашката напреки на муцунката си, за да стане гласчето му по-затрогващо, Пфифи запя:

Аз съм принцът Шпекелфлек ⁵
и в къщи свойта хубавица булка водя
до смърт я котката изплаши,
бои се тя за кадифената си кожа.
Ах, Гокел! До брега ни заведи
и тесен брод ти там ни построи
за да не трябва с мойта булка
чак извора да търсим.
Ще ти бъдем благодарни
завинаги, и с баща ми.
Ще дойде време за отплата.
Ако не сега, то догодина.
Но много думи вече са излишни!
Горко на благородния мишок
така да проси, шепнейки
в твоето ухо.
Аз, който вкъщи върху трон
от пармезан седя,
цял плувнал в маслени сълзи
и всички пред мойта воля се прекланят.
Сега ти казвам твърдо: чуй, избирай своя дял
и бързо нас под закрила вземи!
В мир вкъщи ти ни отведи,
че инак обявявам ти война!
Дори котката ужасна
сал зъбите си да си точи,
и с мяукането да ни плаши,
нека знаеш отсега, че не трябва
нито косъмче от нас да падне
камо ли за перчема да ни улови!
Не дай си Боже, да ни схруска,
на теб всичко ще се върне,
нагдето и да се обърнеш!!!
На домакина, пошушнато в ухото,
на ден трети от сватбеното пътешествие,
когато скрих му се в ръкава,
от котката побегнали
изплашени с мойта булка,
а той в шапката си приюти ни.
Принц Шпекенфлек. Точка.
Мирно стой сега! Поръсвам казаното
с пясък, печатът мой поставям ти със зъби!

След тази доста непочтителна реч, Шпекелфелд ухапа по ухото честния Гокел, така че той с висок вик се събуди и заудря наоколо. Уплашени до смърт, двете мишлета се скриха начаса в кожената шапка.

- Не, това на нищо не прилича, прекалено безцеремонно е да ухапеш някого по ухото - оплака се Гокел.

Сега вече се събуди и госпожа Хинкел и го запита:

- Кой те ухапа по ухото? Положително си сънувал?

- Възможно е - каза Гокел и двамата отново заспаха.

В същия миг се обади Зиси:

- За Бога, Пфифи, какво направи, че ядоса толкова много добрия мъж? Пфифи повтори речта си, а Зиси, недоволна рече:

- Не вярвам на ушите си, Пфифи. Възможно ли е някой да моли за нещо по по-неразумен и по-недодялан начин от теб? Ако изпадне в нашето положение, и най-простата селска мишка би се държала другояче. Всичко е изгубено заради твоята лошо издекламирана дворцова тирада, аз съм безвъзвратно предадена на грабливите котешки лапи. Ах, какво стана с цветущия ми млад живот! О, никога да не бях те срещала!

И така нататък и така нататък!...

Дълбоко отчаян от упреците и жалбите на годеницата си, Пфифи се обади:

- Ах, Зиси, твоите упреци късат сърцето ми, чувствам, че имаш право. Но събери смелост и отиди на лявото му ухо, там вложи цялото си покоряващо ораторско изкуство, защото лявото ухо води към сърцето. А така той положително ще те чуе. О, аз, нещастникът, как можах да се подведа от проклетото дворцово красноречие!

Сега Зиси стана:

- Добре, нека да опитам. - И тихо, много тихо, се промъкна до лявото ухо на Гокел, застана в трогателна поза, кръстоса предните лапички пред гърдите, преметна опашката като въже през шията си, наклони главичка към ухото му и зашепна тъй сладко и нежно, че тупкането на сърцето й отекваше по-силно от гласа й:

При Вас аз идвам, господине,
объркана, смутена, боязлива;
аз знам, женихът ми тук бил е,
говорил грубо, с малко думи.
Дори печатът му - скандален.
Със право пътя си му дал,
незнаещ нужда и разглезен.
Като единствен принц е зле възпитан,
не е научен да се моли.
Затуй, човече благороден,
не вземай го ти присърце!
Тъй както нему грубостта,
на теб вежливостта приляга,
защото си добре възпитан.
Той искрено, бъди уверен,
е от сърце добронамерен,
щом говори, все се пали
и кипва царската му кръв,
та става непростимо груб.
Ти знаеш: за един родител
гракът на гарджето звучи
подобно песента на славей,
уви, сега се е разкаял
и в шапката седи си свит
той - беден грешник - там въздиша
и охка, хлипа, чак поти се,
гневи се, дето етикетът
подвел го е до тази грубост,
призна си всичко той пред мен,
а това съм аз, неговата годеница.
Оставих го да си порита,
накрай натрих му здравата носа,
след някое и друго “Ах”,
му обещах да те отсърдя.
За себе си, да не забравя,
да кажа скромно се решавам:
Аз - малка бяла мишчица -
принцеса съм за всички мишки,
принцеса Зиси фон Манделбис ⁶.
Сега сърцето си пред теб изливам:
Своя дълг на рицар
те умолява да изпълниш.
Навярно знаеш от Езоп
какво е сторил лъв за мишка
и как помогнала му после
от примката да се изплъзне,
тъй помогни и ти на мен и
моя младоженец
да стигнем в мишето ни царство -
че котката - ужасна твар,
от страх ме цялата сковава!
Да имаше поне мъничко
ти миши вкус за красота,
да знаеш щеше колко бяла
и нежна, и така прекрасна
душевно и телесно съм.
На другите не съм подобна,
сред всички тях - един брилянт.
По-скоро смърт би предпочел,
отколкото да ме оставиш
в лапите на тази котка.
Очичките ми - същи диаманти,
а зъбките ми - като перли,
телцето ми е тъй изящно,
а лапките - възрозови,
муцунката ми - хитро остра,
готова да подсвирне.
За мястото, върху което
се сяда, ще си замълча.
Ушите ми цветя са нежни,
нослето - кат цветна пъпка.
Мустачките - като реснички -
тъй чисти, фини, бели, меки,
и както пее Каталани ⁷,
звучи сред мишките гласът ми.
Затуй и често ме наричат
за разлика те Маусалани,
защото “ката”
звучи за нашите уши
едва ли не кат “котарана”,
а “лани” го оставихме,
защото напомня ни за вълна.⁸
Недей потиска своите чувства,
трогни се ти от мойта песен,
с по-мамещ звук е тя от флейтата,
от арфата и от цигулката
извира тя отдън сърце ми;
от душа те умолявам
закриляй мишчицата бяла!
Със своя дълг на благородник
ти посветен си
дамите да защищаваш.
Заклевам те, не ме оставяй!
Може би, не е далеч денят,
в който и аз на тебе да помогна,
но благородникът не ще отплата,
този, който замери котката
с камък, в желание да ме спаси
и позволи на моя мил
да сгуши се до мен във тази шапка,
да стане също наш закрилник
с десницата си толкоз здрава!
На истината позволи
тук без коварство, в тишината
да те целуна кат печат
съвсем смирено по ухото.
Но знай, че принцеса Зиси фон Манделбис
за първи път това си позволява.

После тя много тихо целуна ушенцето на Гокел и понеже, както спеше, през носа му просвирваха някакви звуци, тя помисли, че той й говори на миши език най-приятни неща и съвсем сигурно й обещава помощта си. С олекнало сърце Зиси се върна в кожената шапка и съобщи на годеника си финала, увенчал молбите им с успех, за което той нежно я прегърна. Настъпил бе часът, когато черната нощ отстъпва мястото си на сутрешния здрач, и Алектрио като предан блюстител на замъка проточи шия към светлеещото се утро и изкукурига един тромпетен залп, с който изрази първото си приветствие тук. Това разбуди Гокел и госпожа Хинкел, но Гакелайа спеше дълбоко.

Госпожа Хинкел попита мъжа си защо е бил толкова неспокоен през нощта и как така е сънувал, че някой го ухапал по ухото. Тогава Гокел й показа белите мишлета, скрити в кожената му шапка и й разказа как са избягали при него от котката, която той прогонил. А после как сънувал, че едната мишка по много непочтителен начин пожелала той да им помогне и на всичко отгоре го ухапала по ухото, но как после другата мишка тъй смирено го молила и целунала ушенцето му, че той й обещал помощта си.

- Точно така и ще постъпя - продължи Гокел, - ще пренеса двамата незабавно през близката река, където ще бъдат в родината си, извън всяка опасност.

И той понечи да стане, за да тръгне на дългото пътешествие. Обаче госпожа Хинкел веднага го спря:

- Ти ум имаш ли? Сънуваш, че си обещал нещо на мишлетата и искаш в будно състояние да удържиш думата си. И затова ме оставяш сама с Гакелайа, когато си ми толкова нужен, за да разтребим и сложим всичко на мястото му.

Гокел отговори:

- Навярно имаш право, но обещаното си е обещано, дадох честната си дума и за мен това е толкова ясно и вярно, колкото ухапването по ухото.

- Ако си сънувал, че те хапят, значи и честната дума е само сън - продължаваше да настоява госпожа Хинкел.

Сега вече Гокел се ядоса:

- Дрън-дрън! Честната дума никога не може да бъде сън, не разбираш ли, а освен това почувствах ухапването тъй осезателно, че се събудих с вик, а и ухото ми още гори.

- Я дай да видя - рече госножа Хинкел и с огромно учудване съзря следите на пет остри эъбчета по ухото на Гокел. Тя му съобщи какво е видяла, а той не се остави да го задържат повече нито миг, скочи от леглото, отряза парче хляб, прибра го в раничката си, и после се обърна към жена си с думите:

- Хинкел, в това време ти поразтреби, огледай се в замъка и околността и си намисли всички хубави неща, с които би искала да подредиш домакинството ни. Внимавай особено много с Алектрио и Галина, защото, както разбра, тук шетат котки. Надявам се следобед да съм пак тук.

И той взе тояжката си, намести кожената шапка на гърдите, откъдето двете мишлета приятелски му подсвиркваха, и с твърди стъпки се запъти през гората в посока към реката.

- След като измина няколко мили, почина край едно изворче и раздели хляба си със своите спътници. Пристигнал най-сетне на реката, тръгна да търси по-тясно местенце и наистина намери едно, от което другият бряг беше само на един хвърлей разстояние. Гокел се приготви да прехвърли мишлетата, ала не се виждаше ни мост, ни лодка. Така че той бързо взе следното решение: извади кожената шапка, погледна вътре и каза:

- Сбогом, скъпи мои гости! Ти, принце фон Шпекелфлек, се постарай да усвоиш по-добри маниери, а ти, принцесо фон Манделбис, не си въобразявай, че си толкова красива. И въпреки това си едно превъзходно животинче! Сбогом, поздравете своите роднини и не забравяйте бедния стар Гокел фон Ханау.

Мишлетата изобщо не разбраха какво има предвид, като си взима от тях сбогом, тъй като все още се намираха на този бряг на реката. Пък и надлъж, и на шир не виждаха ни лодка, ни мост. И, шушукайки си, двете мишлета го засипаха с всевъзможни въпроси, но той не разбра нито дума и без да влиза в излишни подробности ги уви здраво в кожената шапка, силно замахна и ги изхвърли щастливо на другия бряг във високата трева

Но тъй като при удара шапката се разтвори, а мишлетата все още викаха учудено как ще ги прехвърли оттатък, изведнъж за тяхна най-голяма изненада видяха, че вече бяха оттатък. И двете мишлета радостни се завтекоха към дома си, за да разкажат своите приключения.

На връщане Гокел срещна по пътя си трима стари евреи, които, се оказаха големи натурфилософи. На една връв водеха към панаира във Франкфурт стар козел и стара дръглива коза. И ето че заговориха Гокел:

- Вие ли сте собственикът на стария замък в гората?

- Да, аз съм старият Рауграф фон Ханау.

Сега евреите го попитаха дали иска да им продаде стария домашен петел, а те да му дадат в замяна козела.

- Аз не съм шивач, какво да сторя с козела? Да го направя градинар? Може ли козелът да кукурига? Моят петел не е обикновен петел, който се среща на път и под път. Той е символът на моя герб и е потомствен петел. Баща му е кукуригал на гроба на моя баща и той трябва да кукурига на моя гроб. Сбогом!

Тогава евреите му предложиха козата, и когато той пак не пожела, те му предложиха и козела, и козата. Обаче Гокел им се изсмя и тръгна по пътя си. Ала те му подвикнаха:

- След четири седмици пак ще наминем оттук и отново ще ви попитаме, възможно е тогава да имате по-голямо желание да продадете петела.

Привечер Гокел стигна у дома си и след като се наспа, на другата сутрин заедно с госпожа Хинкел и дъщеричката Гакелайа започнаха, доколкото позволяваше обстановката, да се подреждат в запустелия замък на своите предци. По протежение на зидовете оформиха на всяка педя плодородна земя градински лехи, почистиха и свързаха всички ъгълчета с плетове и от разхвърляните наоколо камъни сглобиха стълбички. Хинкел събра семенца от градинските растения, останали в старата порутена градинка на замъка и ги посади внимателно в наново подредените лехи.

Гакелайа трябваше да изплете от лозови пръчки гнезда за пилетата, които се очакваха, и за да станат пръчките по-гъвкави и да се изплетат по-лесно, тя ги постави в извора, който бликаше насред двора на замъка. От тях щяха да направят после голям кош за младите пиленца. Но тя вършеше тази работа твърде небрежно, държеше се като малка, любопитна и лакома лудетина, надничаше във всички птичи гнезда, късаше скришом ягодки, плетеше си венчета от цветя и не проявяваше никакво желание да работи. Ето защо старият семеен петел Алектрио на няколко пъти изкукурига злобно по нея, докато тя не се стресна и отново се завтече към работата си. Това бе причина Гакелайа да изпитва силна неприязън към правещия прогнози стар петел и непрестанно да го обвинява пред майка си.

Ала и майката не хранеше особено любвеобилни чувства към Алектрио. Защото, когато уморена от градинската работа приседнеше понякога на някой малък камък, а мислите й с копнеж се връщаха към месарските и хлебарски дюкяни в Гелнхаузен, Алектрио, който впрочем постоянно вървеше подир нея като досаден домоуправител, започваше да рие необработените още лехи и да кукурига, за да я върне към работата. Веднъж, както беше седнала, тя заспа и забрави да пръсне на кокошката Галина храна и да й даде прясна вода, а й се присъниха тъй ясно печеното месо и яйчените козуначета от Гелнхаузен, че насън каза: “Ах, не е сън, а самата истина!” Тогава Алектрио изкукурига толкова пронизително и плътно до ушите й, че тя от страх се пробуди и падна на твърдата земя. Това я накара да изпита още по-голяма неприязън към почтения семеен петел Алектрио и винаги, когато й се налагаше да работи, направо го прогонваше. А освен това на драго сърце би му отрязала и гръкляна, защото всяка сутрин я събуждаше и вдигаше от леглото още в три часа. Но той бе твърде необходим за разплод на пилетата, а на тях Гокел възлагаше всичките си надежди.

Гокел прекарваше почти целия ден на лов и след като в близката околност заменяше плячката си срещу хляб, храна и други потребни неща, се връщаше вечер при своите. Обикновено насреща му долиташе старият Алектрио, пляскаше с крила, кукуригаше и кудкудякаше какво ли не, сякаш искаше да обвини Хинкел и Гакелайа заради небрежността им. От своя страна, те също обвиняваха петела и тогава Гокел се заемаше със съответната строгост да разследва случая. Това не се нравеше и предизвикваше недоволството на Хинкел и Гакелайа, така че враждебността им към Алектрио растеше.

Всичко продължаваше по същия начин, докато кокошката Галина снесе трийсет яйца, върху които се разположи да мъти. Гокел възлагаше на това люпило всичките си надежди за бъдещето и затова именно се разгневи така силно на госпожа Хинкел, когато тя пожела да стане ходатай на грабливите птици, готови на драго сърце да се заселят в замъка. Колко сурово я смъмри тогава Гокел ви е вече известно от началото на моя разказ.

Радостта на добрия Гокел бе огромна за това, че неговата кокошка мъти. И тъй като очакваше всеки ден малките пипенца да се излюпят, той побърза да отиде до един град, намиращ се наблизо, за да купи и добави към храната й просо. А на госпожа Хинкел и на малката Гакелайа настойчиво поръча да са много внимателни към мътещата Галина, да не би да има нужда от нещо. Тръгна още в полунощ, тъй като му предстоеше дълъг път. Обаче госпожа Хинкел си бе намислила поне веднъж да се наспи. Ето защо се приближи до Алектрио, който още спеше на гредата, улови го и го пъхна в един чувал, за да не види пукването на зората и да я пробуди с кукуригането си. После легна и заспа като заклана. Затова пък дъщеричката Гакелайа изобщо не се успа. Тя отдавна се надяваше на едно по-дълго отсъствие на баща си, за да си достави едно развлечение, изживяването на което просто нямаше търпение да изчака. Катерейки се наоколо, бе намерила в отдалечен край на стария замък котка със седем котарачета. Не каза нито дума на баща си, нито на майка си, защото и двамата говореха постоянно против котките. Обаче Гакелайа прекарваше всичките си свободни часове при добрите котенца и нямаше насита да си играе с тях.

Днес тя стана в ранни зори, радостна, че Алектрио не може да я издаде, защото бе забелязала, че майка й го напъха в чувала. Но, когато мина край гнездото на мътещата Галина, изпита необикновена радост. Виж ти, всички яйца се бяха превърнали в малки пипенца, които писукаха около кокошката, тълпяха се под разперените й крила и надничаха ту оттук, ту оттам с миловидните си главички. Гакелайа толкова много се зарадва, че загуби ума и дума. Поиска начаса да събуди майка си, после й хрумна, че е по-добре първо да разкаже случилото се на малките котета, мислейки, че и те, както тя самата, биха се зарадвали тъй много на красивите пиленца.

И Гакелайа се затича към котешкото гнездо. А когато, надигнала гърбицата, насреща се зададе старата котка и започна да мърка и да се върти край нея, подире й всички малки котенца, Гакелайа извика:

- Мър-мър, котано! Галина си има трийсет пиленца и всяко едно от тях не е по-голямо от мишка.

Щом чу котката това, желанието й да види пиленцата бе толкова голямо, че очите й алчно засвяткаха

- Стига да се държиш много тихо и да не мяукаш, за да не събудиш майка ми, ще ти покажа послушните пиленца. Нека и малките котета дойдат с теб, те много ще се зарадват на пипенцата - добави Гакелайа.

Съпроводена от котарачетата, мър-мър котана начаса хукна напред. А когато стигнаха курника, Гакелайа отново ги предупреди да се държат много смирено, след което отвори тихичко вратата. Ала мър-мър котана не можеше повече да се сдържа, с един скок повали квачката Галина и я удуши, а малките котета също толкова бързо се справиха с пипенцата.

Викът на Гакелайа и на умиращата Галина събуди майката, която още спеше. Ужасена, тя видя цялата си надежда безвъзвратно разбита, удушена от котката, която заедно с невръстното си потомство и плячката побърза да изчезне. Гакелайа и Хинкел ридаеха и чупеха ръце, а горкият Алектрио, чул жалостивите викове на своите близки, пърхаше с криле и крещеше вътре в чувала. На Гакелайа й идеше да умре от страх и обхванала коленете на майка си, крещеше безспир:

- Ах, баща ми, баща ми! Какво ще каже татко Гокел! Ах, той ще ме убие! Майко, мила моя майко, помогни на бедната Гакелайа!

Госпожа Хинкел не бе по-малко уплашена от дъщеря си и се боеше не по-малко от нея от справедливия гняв на Гокел. Защото тя бе помогнала на детето да скрие котките и бе напъхала бдителния Алектрио в чувала. И както размишляваше, изведнъж й хрумна да набеди петела Алектрио, че той е убиецът на малките пилета, надявайки се да насочи гнева на Гокел върху този неудобен и нежелан пазач. И тя взе чувала с петела и каза:

- Ела, Гакелайа, нека изтичаме подир баща ти и му предадем Алектрио като убиеца на малките пилета и на Галина. - И двете се разбързаха да настигнат Гокел, който се скиташе из гората да улови някакъв дивеч, който смяташе да замени при бакалина срещу просо.

Скоро го видяха в храсталака да пъха в раницата си два бекаса, които се бяха уловили в примка за птици. И те започнаха на висок глас да плачат. Но Гокел се провикна:

- Слава Богу, навярно плачете от радост, Галина сигурно е измътила трийсет красиви пиленца.

- Ах - изкрещя госпожа Хинкел, - ах, да, но, но...

- И всички са пъстри и имат качулчици на главите! - прекъсна я радостен Гокел.

- Ах - изкрещя сега Гакалейа, - ах, но, но...

- Защо това но? Защо плачете? Трийсет пилета, ако всяко снесе отново трийсет яйца, това прави за една година деветстотин пилета.

Тогава Хинкел се обади:

- О, нещастие след нещастие! Алектрио, твоят безукорен домашен петел, излапа Галина и всички настоящи и бъдещи пилета! И аз го напъхах в чувала. Ето ти го, накажи го, не искам повече да го виждам.

И с тези думи тя хвърли чувала с петела в краката на вкаменения от ужас Гокел.

От страшната новина, която сриваше всичките му надежди, Гокел направо обезумя.

- Ах - провикна се той, - загубих всичко, щастието бяга от моя род, всички мои предци и потомци са измамени от злополучния Алектрио, когото дълбоко уважавахме, повече дори от хората и от животните. О, да бях го продал вчера на тримата евреи натурфилософи срещу козела и козата, все щяхме да имаме нещо!

Щом госпожа Хинкел чу, че му е било предложено да продаде Алектрио така изгодно, започна да отправя тежки упреци към Гокел, който се натъжаваше все повече и повече. Най-сетне той извади изпод гърдите своята стара пергаментова благородническа грамота и каза на жена си:

- Хинкел, ето, виж какво ме е заставяло да уважавам винаги Алектрио: тук долу, на чемширената ми касичка, на която като семеен герб е отпечатан с восък лика на вероломния Алектрио, стои стихчето, насърчило всички мои предци, също и мен да очакваме от потомството на Алектрио своето щастие. И той прочете сентенцията, издълбана на кутийката:

На петела Гокел
носи щастие
неблагодарността.
Режи врат,
отвори гръклян,
купи камък,
получи хляб.

Едва изговорил последните думи, и от храстите изскочиха тримата евреи, които вчера искаха да откупят от него петела и се обърнаха към него:

- Какво ще ни заповяда почтеният граф Гокел?

- Какво ли ? - намръщено попита Гокел. - Какво да си пожелая?

- Та нали господин графа ни извика по име - извикаха в хор и тримата евреи, - вие се обърнахте към нас с думите “режи врат”, “отвори гръклян”, “купи камък”, а това са нашите три имена. Може би желаете герба ви да бъде издълбан на един печат, защото ние сме гравьори на печати, а виждаме, че държите герба си в ръка.

- Ах - въздъхна Гокел. - По-скоро бих искал да унищожа целия си герб. Защото моят петел Алектрио, който е изобразен на него, позорно ни измами - и той им разказа цялото си нещастие.

- Разбрахте ли, господин графе, че ви мислехме доброто, когато поискахме да откупим петела. Не ви ли казахме, че в скоро време с удоволствие бихте се отървали от него, стига да има кой да го вземе?

- Как? Мислели сте ми доброто? - провикна се Гокел. - Как бихте узнали, че петелът ще ми навлече такава беда?

Тогава единият евреин отвърна:

- Именно тази беда е изписана ясно и отчетливо на чемширената касичка, нашите предци собственоръчно са изработили този печат и затова са издълбали под нещастното предсказание трите си имена: отрежи глава, отвори гръклян, купи камък. И тъй като дочухме, че господин графът наистина е изпаднал в тежко положение, т.е. в бедност, искахме да му откупим петела и да го предпазим от по-нататъшни нещастия. Предлагаме ви това, защото с изработването на герба вашите прародители са осигурили хляба на нашите, ето защо под имената е написано и “получи хляб”.

- Много странно - отвърна Гокел, - въпросът е там, че не съзирам в стихчето на герба никакво нещастно предсказание, а тъкмо обратното. Не казват ли много ясно думите

Петелът на Гокел

носи щастие чрез

неблагодарността.

Това не говори ли, че самият петел заради неблагодарността си ще донесе щастие на рода на Гокел?

- Наистина - обади се сега вторият евреин - като всички сентенции и в тази има нещо загадъчно. Но ние, като гравьори на печати, навярно разбираме по-добре от тази работа. Тук става въпрос за няколко чертички повече или няколко по-малко. Ето, нека господин графът да види сам: нашите прародители са написали една чертичка повече върху буквичката u в думичката щастие ⁹, докато всъщност сентенцията гласи:

Петелът на Гокел
сам погубва квачката
от неблагодарност!

Което ще рече, че сам петелът е погубил кокошката на Гокел от неблагодарност! И че това е така, доказва и фактът, че неблагодарният петел наистина е погубил мътещата квачка наедно с пиленцата й.

След това обяснение Гокел, вече напълно убеден в казаното от евреите, както и в нещастието си, им се примоли да му дадат козела и козата срещу петела. Те обаче вече не го искаха и казаха:

- За какво ни е петелът? Този петел носи нещастие, може да ни напакости, та кой ли ще яде петел, носещ нещастие? А остане ли жив, може, кукуригайки, да предизвика нечия беда. Но, все пак, господин графе, нека да го видим, дори и котка не се купува в чувал, а камо ли петел.

Гокел извади петела от чувала и плачешком се провикна:

- О, Алектрио, Алектрио! Каква мъка ми причини само! Алектрио увиси глава и криле и също много се натъжи.

Обаче когато единият от евреите се опита да го пипне за гушата, той се разбесня. Перата му щръкнаха, кълвеше и хапеше, крещеше и удряше тъй буйно с крилата, че евреинът се отдръпна, а Гокел едва успяваше да го удържи.

- Виж ти - обадиха се тримата евреи, - подивялото чудовище иска да излапа хората, това се дължи на гузната му съвест. Та кой ли би го купил?

Но когато Гокел го предложи почти на безценица, евреите заявиха:

- Ако се съгласите да занесете петела до дома ни, ще Ви дадем за него девет лакътя панделка за плитка, за да си вържете една хубава дълга плитка, както подобава на един граф.

И Гокел най-сетне се съгласи, само и само да получи поне нещичко в замяна срещу Алектрио.

Госпожа Хинкел и Гакелайа изслушаха мълчаливо този разговор и измъчвани от лошата си съвест, се запътиха към дома. Те знаеха, че евреите не казват истината.

Гокел обаче взе Алектрио под мишница и натъжен, последва философстващите гравьори на печати през гората към тяхното жилище. Отначало евреите вървяха плътно до него. Но понеже петелът постоянно кряскаше и искаше да ги ухапе, те казаха на Гокел да върви с ужасното чудовище няколко крачки зад тях.

Гокел слушаше как тримата евреи се наричаха помежду си “отвори гръклян, купи камък и режи врат”, а после се караха, като единият непрестанно викаше на другия: “аз не иска купи камък, ти не иска отвори гръклян, ти не иска режи врат”. А когато Гокел ги запита защо, споменавайки тези имена винаги се карат, те му обясниха:

- Е, никой от нас не иска да заколи петела, защото е свирепо животно. Ако се съгласиш да го заколиш, ще ти дадем гребена, крачката и шпорите му, също и опашката, нея можеш да поставиш на шапката си за вечен спомен. Както си го стиснал под мишница, извий му тихичко врата.

- Добре - съгласи се Гокел, и улови добрия Алектрио за гръкляна. Тогава почувства нещо много твърдо в гушата му, а пък петелът така се развилня, че евреите се изплашиха и заръчаха на Гокел да върви по-далеч от тях. Гокел ги послуша, но когато отново посегна към шията на Алектрио, пак усети твърдата буца в гръкляна и се замисли какво ли може да бъде. Ала внезапно петелът със съвсем ясен глас проговори:

Мили Гокел, моля те,
не ми извивай врата,
отрежи ми главата с графския меч,
както заслужава един рицар.
О, какъв позор за граф Гокел!
Да върви с петела подир евреите.

Когато чу Алектрио да говори, от уплаха и вълнение Гокел се вцепени на мястото си. Но скоро му дойде наум нещо друго: реши да не носи подир евреите ценния петел, който можеше да говори, и то за девет лакътя панделка за плитка. Вместо това им извика да влязат в храсталака, защото сега вече щял да убие свирепото чудовище.

Евреите отскочиха в храстите, ала там имаше една покрита със сухи пръчки вълча яма, добре позната на Гокел, защото я бе изкопал сам той. И ето че, бум, и тримата натурфилософи, гравьори на печати, паднаха вътре, викайки Гокел на помощ. Но той не им отговори, а се промъкна близичко до ямата, за да чуе какво ще си говорят:

- Ах - развика се единият, - пада ни се, който копае гроб другиму, сам пада в него. Отидоха на вятъра всичките ни усилия и труд, ето, сега прекрасният вълшебен камък, скрит в гръкляна на петела, е безвъзвратно загубен за нас. Гокел сигурно е забелязал, че режи врат, отвори гръклян, купи камък и получи хляб не са нашите имена и че това стихче не означава нищо друго, освен да се отреже врата на петела, да се разтвори гръкляна, за да се вземе от там прекрасния камък, който ни дава не само хляб, но и всичко, което си пожелаем: младост, богатство, щастие и всички блага на света.

Тогава другият се развика:

- О, тежко ни, затуй че узнахме за съществуването на камъка в шията на петела! О, ако нашите бащи не бяха копали и търсили съкровища в стария замък на Гокел и не бяха прочели цялата тайна, издялана на стария камък, сега щяхме да сме спокойни. Но така пред очите ни непрестанно се мярка вълшебният камък, а с него изгубихме напълно и нашето щастие.

Не закъсня да се провикне и третият гравьор на печати:

- Нещастие след нещастие! Целият ни труд и усилия нахалост! Колко дълго преследвахме и не оставяхме на мира царя на Гелнхаузен, колко пари платихме на министрите му, докато не изгониха Гокел и не го доведоха до просешка тояга, за да можем лесно да откупим от него петела! Нима нашите родители не изучиха гравирането на печати специално, за да се докопат до герба на стария Гокел и да прочетат стихчето, издълбано на касичката. Колко труд и главоблъсканица ни струваше натурфилософията, за да разберем смисъла на сентенцията! Всичко, всичко е изгубено, а на това отгоре сега Гокел ще ни се присмива, че седим в тази дупка! Да можехме само да излезем оттук! А кой ще ми плати котката, която заедно със седемте й котенца купих лично аз с мои пари и поставих в замъка, за да изяде Галина с люпилото и така Гокел да склони и да продаде петела? Кой ще ми плати котката? Искам си парите за котката! Можех например да одера кожуха й и да го продам уж като заек, а можех да продам и кожата. Искам си парите за котката!

Сега Гокел не успя да се сдържи и се засмя. Единият от евреите помисли, че някой от другарите му се присмива и посегна да го удари, след което започнаха да се пердашат взаимно. Ала Гокел със своя Алектрио напусна мястото и дълбоко замислен, се запъти към замъка си.

Научил бе твърде много неща: лъжата на госпожа Хинкел и на малката Гакелайа, наличието на стар надпис, издялан на камък в замъка му, тайната за вълшебния камък в гръкляна на петела и цялата шарлатания на гравьорите на печати. Всичко това го натъжи и потисна много. Той постоянно притискаше благородния петел Алектрио до сърцето си и му шепнеше:

- О, не, мой обичен, достоен, уважаван, ценен Алектрио, да бе скрил в гушата си дори камъка на мъдреците и печата на Соломон, пак нямаше да умреш от ръката ми, и докато Гокел не се спомине от глад, и ти няма да загинеш.

След тези думи поиска да даде на Алектрио малко хлебец, но той поклати глава и дълбоко натъжен каза:

Алектрио е в голяма беда,
Галина е мъртва, трийсет пилета са мъртви
Алектрио не иска вече хляб,
иска да умре от графския меч,
Както заслужава един благороден рицар,
той иска честен наказателен процес,
на който Гокел фон Ханау произнася присъдата
и осъжда котката.
Алектрио е нещастен глупак,
отрежи му благородната глава
и извади камъка от гръкляна му.

- О, Алектрио - просълзен заговори Гокел, - котката трябва да понесе най-тежкото наказание, твоята покойна Галина и трийсетте ти пиленца ще бъдат отмъстени, а това, което още е останало от тях, ще бъде положено в подобаващ гроб. Но ти, ти трябва да останеш при мен.

Петелът обаче непрестанно повтаряше същите думи, че на всяка цена иска да умре и че ако Гокел не го заколи, той щял да прибегне до гладна смърт. Нека Гокел намери написаното върху стария камък и после да действа по бързата процедура. Накратко, той няма да промени мнението си и горещо моли Гокел да отреже главата му с графския меч.

Когато Гокел се завърна у дома, бе станало нощ и госпожа Хинкел и малката Гакелайа вече спяха. Те не очакваха Гокел да се върне още тази вечер, мислейки, че е отишъл в града заедно с купувачите на Алектрио. Гокел се промъкна най-напред в забутаното кътче, където се криеха котката-убийца и малките й, докато Алектрио му показваше пътя. Гокел ги улови всички наведнъж и ги пъхна в същия чувал, в който бе лежал затворен бедничкият Алектрио.

Ах, колко дълбока бе скръбта на клетия Гокел и на Алектрио, когато видяха разпръснати около леговището на котката перата и останките на добрата мъртва Галина и пиленцата й. Заедно проляха горчиви сълзи, а пък Алектрио, ровейки с човката си, събра на купчина всички пера и костици на Галина и на малките й пиленца.

После петелът отведе стария Гокел в запустелия параклис на замъка и започна да рие с краката си земята пред олтара. Гокел го разбра и взе да копае на това място. И ето, откри се голям мраморен камък, на който беше написано, че преди много години един прадядо на Гокел фон Ханау е притежавал скъпоценния камък от пръстена на Соломон, но когато враговете опустошили замъка, петелът, който бил открай време храненик на семейството, глътнал ценния камък, за да не го грабнат враговете. Обаче праведният Гокел не искал да заколи петела, защото в семейството съществувал свещен закон никога да не се убива петел, докато той сам не пожелаел това.

След като изчете надписа, Гокел се обърна към Алектрио:

- Ето, сам можеш да прочетеш, мили Алектрио, че не бива да те погубвам. Но, моля те, разкажи ми как този благороден вълшебен камък се озова у теб? - И Алектрио започна да разказва:

Прадядо ми, умирайки, изплю камъка,
тогава го глътна моя дядо.
Дядо ми, умирайки, изплю камъка,
тогава го глътна господин баща ми.
Господин баща ми, умирайки, изплю камъка,
тогава го глътнах аз, Алектрио.
Алектрио, умирайки, изплюва камъка,
и той се връща при Гокел, господарят.
Галина е мъртва, и пиленцата са мъртви,
Алектрио не иска вече да яде,
иска да умре от графския меч,
Както заслужава един благороден рицар,
пророчеството, изписано на печата ти
приключи и се осъществява чрез мен.

- Добре! Тогава утре рано тук ще бъде проведен строг наказателен процес, а ти ще бъдеш справедливо възмезден за смъртта на Галина и нейните малки. После ще сторя това, което ти така горещо желаеш.

И Гокел приседна на стълбите на олтара, за да подремне още малко, а пък Алектрио внесе всички останки и пера на Галина и малките й в параклиса, върху изровения камък направи от костиците малка клада, като в средата й напъха всички пера.

Обаче още в ранни зори, Алектрио хвръкна на най-високия зид на замъка и изкукурига три пъти толкова високо и мощно, че призивът му проехтя и отекна от всички стени, сякаш бе тръбата на Страшния съд. И ето, всички птици се разбудиха и проточиха главички от гнездата, за да чуят какво възвестява. И тъй като чуха, че спазвайки закона и справедливостта Рауграфът Гокел фон Ханау ги призовава на съдебен процес срещу котката-убийца, те с хиляди гласчета дадоха израз на радостта си... Всички до един станаха, разтърсиха пера и почистиха човките си, за да могат по-добре да изложат жалбите си. После литнаха и се настаниха по зейналите прозорци, по върховете на поломените колони и зидове, както и по тук-таме израсналите сред тях храсти, очаквайки откриването на съдебното заседание.

Когато всички се събраха, Алектрио отиде пред вратата на курника, където Хинкел и Гакелайа още спяха. И след като си спомни, че тук е извършено убийството на кротката Галина, изкукурига с такова ожесточение и размаха с такава сила крилата си, че госпожа Хинкел и Гакалейа, уплашени до смърт, се събудиха и развикаха:

- О, тежко ни, отвратителният Алектрио отново е тук; навярно се е изплъзнал от баща ни в гората, трябва веднага да го уловим.

И двете скочиха и развявайки престилките си, започнаха да преследват Алектрио. Той обаче се втурна като стрела към параклиса и о, какъв бе ужасът на Хинкал и Гакелайа, когато видяха седнал на стълбичките на олтара самия Гокел с мрачно, свъсено лице, в ръка с големия ръждясал графски меч!

Тъкмо се канеха да го попитат как се е върнал тук, ала той им заповяда да мълчат и с толкова смръщена физиономия им посочи място, където да стоят мирно, докато бъдат извикани пред съда, че двете се погледнаха учудено и занемяха.

Петелът Алектрио продължаваше да е много печален и наклонил от тежките мисли глава, се разхождаше напред-назад пред Гокел също като мъж, който при тъжни обстоятелства размишлява върху дълбокосмислени и заплетени неща. Да, изглеждаше сякаш наистина слага ръце зад гърба си. Загледан пред себе си, и Гокел известно време помълча, а птиците дори не помръдваха.

Но ето, сега Гокел стана и величествено размаха графския меч в четирите посоки, оповестявайки:

- Устройвам честен и справедлив съд, на който Гокел фон Ханау ще произнесе присъдата и ще осъди убиеца.

След тези думи Алектрио хвръкна на рамото на Гокел и изкукурига три пъти пронизително. Госпожа Хинкел не проумяваше какво означава всичко това и силно изплашена, извика:

- О, Гокел, мили мой съпруже, какво правиш? Ах, нещастна аз! Той е полудял!

Гокел отново й направи знак да мълчи и каза:

- Кой ще дойде да го порицая?

- Кой ще дойде да търси правда?

Тогава Алектрио излезе напред и с наведена глава заговори:

- Твоят благороден слуга Алектрио е обвинителят.

Ах, сякаш нож прободе госпожа Хинкел и малката Гакелайа, щом чуха, че петелът може да говори. Те направо се разтрепериха, защото сега всичко щеше да излезе наяве. А Гокел каза:

- Алектрио, какво ти сториха?

Алектрио пристъпи към останките на Галина и заговори:

Ах, господарю! Погледни тези костици,
това бяха моята жена и моето потомство,
котката ги разкъса и изпи кръвта им,
и аз ги оплаквам и не спирам да ги оплаквам,
сега и за вечни времена.

И той отново изкукурига много тъжно, а Гокел каза:

Алектрио, благородний мой петльо!
Чух, че сам си го сторил,
затова доведи ми свидетели,
за да повярвам на жалбата ти!

Тогава Алектрио отговори:

Защото в ранни зори будех мързеливките,
бях напъхан още нощес в чувала,
само чух, но не видях,
как страшното нещастие се случи.
Ала моля всички тези мили птички,
да станат мои верни свидетели.

Сега всички птици започнаха една през друга тъй бурно да цвърчат, да писукат и да бръщолевят, че Гокел отново взе думата:

Моля, тишина! Без викове!
Ще ви изслушам, но всеки по реда си,
Първо госпожа лястовица, тя ранобудна е
и вярвам, свидетел твой ще стане.

И ето, тутакси долетя лястовичката и започна да нарежда:

Това се случи, наистина се случи,
и никога, никога веч не искам да го видя
как дивата котка и нейните котенца,
се хвърлиха с грациозни подскоци
и разкъсаха, раз, прас, пиленцата и тяхната майчица
на много, много и мънички късчета.
Така че занемях от уплаха
насред най-приятното цвърчене.
Тъкмо се канех, както обикновено,
да прочета за назидание на моите дечица
една глава от Библията, разказваща
за лястовичето Тобие,
се случи въпиещото, ужасно злодеяние.
И както при първите проблясъци на утрото
с остроумни хитринки рецитирах на децата си,
символични образи и фантазии,
се случи това отчайващо зло-зло-деяние,
което никога веч не желая да виждам!
Няма е вече милата, работливата, прилежната,
кълвящата, ровещата Гакел, Гакел, Гакелина!
Красивото, изящното, от бели върбови клонки,
свито гнездо, гъмжащо от
писукащи, кълвящи, ситнещи пиленца,
е разкъсано и пра-зно, празно!
Ах, искам заедно с тези, които знаят,
да не споделям лошата съвест, завинаги, завинаги,
За-ви- наги, ви-наги!

След тази много вълнуваща реч на малката лястовица Алектрио отново изкукурига:

Сега аз жално кукуригам,
сега и за вечни времена!

Докато петелът кукуригаше, госпожа Хинкел и малката Гакелайа се почувстваха едва ли не в положението на свети Петър, когато, отричайки се от нашия Господ Исус Христос, чул петелът да кукурига. Гокел отново заговори:

Благодаря ти, госпожо лястовичке,
сега отстъпи мястото!
А ти, червеношийке, ела и ти да свидетелстваш!

И милата, малка червеношийка литна на див розов храст близо до олтара и запя:

При първия проблясък на зората
запях смирено на най-високия връх
на фронтона утринната си песен.
Поздравих любезно новия ден,
а до мен с усмивка мила
слънчевият лъч, пробуден,
в ефира разхлади се.
Долу още нощ цареше,
и между мрачни зидове
видях котешки очи да дебнат,
тогава благодарих на Бога,
че съм построила гнездото си тъй високо.
Сега видях котката с котенцата
да се шляят долу и
тихичко да се промъкват в курника.
Чух вик и скоро разбрах
какво се бе случило.
Защото тя и нейните малки,
изскочиха окървавени от курника,
в муцуните си носеха пиленца,
и ги разкъсваха бързешком.
Ах, изплаших се безумно аз,
разперих криле
литнах в гнездото и
закрих милите си дечица.
да, трябва да призная,
че видях грозното убийство
и малкото ми майчино сърчице,
се късаше от мъка и болка!

След тези думи Алектрио отново изкукурига:

Сега аз жално кукуригам,
сега и за вечни времена!

Гокел изслуша още много птици като свидетели и всички, от щъркела до циганското славейче разказаха как са видели убийството, извършено от котката.

После Гокел се обърна към госпожа Хинкел и Гакелайа и ги попита защо са могли да допуснат подобно нещо, след като Галина е мътила толкова близко до леглото им и защо са лъгали и стоварили цялата вина върху благородния Алектрио. Сега двете се свлякоха на колене, с горчиви сълзи признаха сторената от тях неправда и обещаха това никога вече да не се повтаря. Гокел строго ги прикани към послушание и помоли Алектрио сам да определи наказанието. Обаче добрият петел помоли Гокел да ги помилва, а и сам той им прости. Но Гокел отсече:

- За наказание, госпожо Хинкел и Гакелайа, смятам да издълбая на вашия герб като вечен спомен от злостната ви постъпка един пилешки крак и котешки лакът, а освен това, на Гакелайа, която тайно се е забавлявала с котките и покрай тези игрички предизвика голямото нещастие, забранявам да си играе с кукли завинаги!

Ах, сега пък госпожа Хинкел и Гакелайа тъжно заплакаха. Обаче Гокел заповяда на петела да доведе палач, който да проведе екзекуцията над котката и малките й. Тогава петелът и всички птици се провикнаха:

- Нека това бъде кукумявката, голямата стара кукумявка, която с малките си седи там горе на изкорубения изсъхнал дъб.

И тутакси извикаха кукумявката.

Сериозна и мрачна, като изоставено от целия свят омразно, вдъхващо страх животно, тя прошумоли с тежките си крила към параклиса, придружена от малките си. И понеже тракаше с клюна си, крещеше ху, ху, а освен това въртеше и очите си, всички птици, треперещи от страх, побегнаха и се скриха във всевъзможни дупки и ъгълчета. А пък Гакелайа се разпищя и се свря под престилката на майка си, която си бе затворила очите.

Сега Гокел постави в средата на параклиса чувала, в който бяха напъхани лошата котка и котета, а кукумявката пристъпи с трите си малки кукумявчета пред чувала и занарежда:

Идвам да съдя и да правораздавам,
с моите три сина и слуги,
чуй ме, котарано, ти стара грешнице!
Чуйте и вие, котешки издънки,
които също сте бедни грешничета,
наказание за назидание
трябва да има.
Хайде, Извади очи, Изпий кръв и Счупи врат,
Синове мои, покажете майсторлъка си!

И те посегнаха да отворят чувала и пред очите на всички да екзекутират котките. Но Гакелайа така страшно извика, че Гокел заповяда на кукумявката да отнесе чувала с помощта на синовете си и да свърши работата у дома си, нещо, което и направиха.

След като бе избегнато това ужасно представление, Алектрио отиде при Гокел и пожела да му отреже главата, да извади скъпоценния камък от гушата му и после да изгори него самия заедно с костите на Галина и малките й. Дълго време Гокел се противеше да изпълни желанието на Алектрио. Но тъй като той по никакъв начин не се оставяше да го разубедят, дори уверяваше, че ще се подложи на гладна смърт, Гокел накрая се съгласи. Отново от все сърце прегърна благородния Алектрио, а после доблестният петел проточи дълга шия и изкукурига високо за последен път. Сега Гокел размаха графския меч и разсече шията на Алектрио на две, така че скъпоценният камък падна пред краката му, а до него мъртвият петел.

Всички присъстващи жално заплакаха, после положиха добрия петел върху костите на Галина, като птиците донесоха сухи клонки и ги наредиха наоколо. Сега Гокел подпали клонките и изгори всичко до пепел. Обаче от пламъците се издигна като златисто облаче силуета на петел и се понесе нагоре из ефира. Гокел зарови пепелта, отново засипа камъка с надписа с пръст и след това държа една хубава реч за заслугите и великодушието на покойния Алектрио, а и за петльовия род изобщо, като между другото каза:

- Кой положи мъдростта в дълбините на човешкото сърце? Кой осени с разум петела? Също както петелът възвестява деня и събужда човека от съня му, така и благородни учители прогласяват истината в световния мрак и казват: “Нощта отмина, дойде денят, нека отхвърлим сечивата на тъмнината и заложим на оръжията на светлината. О, колко приятно и полезно е кукуригането на петела! Този верен домашен другар буди спящия, предупреждава угрижения, утешава странника, оповестява началото на нощта и прогонва крадеца, а възрадва и лодкаря в самотното море, защото възвестява утрото, когато бурите утихнат. Набожните той буди за молитва, а учените зове да потърсят книгите си на дневна светлина. Грешника призовава към разкаяние, както се е случило със Свети Петър. Викът му вдъхва смелост на болния. Впрочем мъдрецът ¹⁰ казва: три животински вида са съвършени, а четвъртият е добър: това са лъвът, най-мощният сред зверовете, който не се бои от никого, петелът, препасан със силния си подбедреник, овенът и царят, срещу който никой не бива да надига глас; и все пак, лъвът, който не се бои от никого, се бои от петела и побягва още щом го види и чуе гласовитата му песен. Защото врагът, който обикаля наоколо като ръмжащ лъв и търси начини да ни погълне, бяга от пазача, който буди съвестта и ни подготвя за борба. Ето защо, никой звяр не е бил така прославян. Най-мъдрите мъже поставят златния му лик на върховете на кулите, над кръста, за да се знае, че в образа на пазача съжителстват пазачът и мъдрият съветник. Ликът на петела е изрисуван и на корицата на буквара, той предупреждава учениците да стават рано, за да учат. О, колко похвален е примерът на петела! Преди да изкукурига, за да събуди човека, той сам ободрително се плясва с крилата, посочвайки как проповедникът на истината трябва сам да се стреми към добродетелта, преди да учи на нея другите. Горд е петелът, вещ тълкувател на звездите, а често издига взор и към небето. Викът му е пророчески, той възвестява хода и промените на времето. Сред птиците е страж и борец, войниците го поставят на обозната каруца като победител, за да имат връзка помежду си и се освободят от наряд в определения час. Щом настъпи здрач и петелът с пилетата се покачи на гредата да спи, идва нощната стража. Три часа преди полунощ петелът се размърдва и часовите се сменят; около полунощ той започва да кукурига, идва третата стража, и към три часа сутринта викът му, възвестяващ деня, призовава четвъртата смяна. Рицар е петелът, главата му е украсена с качулка и червен щит, а на шията му блести орденът с пурпурната лента. Гръдта му е силна като броня, калена в бой, а кракът му е с шпори. Той не търпи обиди по адрес на дамския му екип, воюва на живот и смърт срещу всеки непознат натрапник, и сам той ранен, гордо се изправя и като истински херолд със силен тромпетен залп оповестява победата си. Наистина великолепен е петелът! Когато влиза през някоя порта, под която би могъл да мине дори конник, пак навежда глава, за да не допре гребена си, чувствайки вроденото си величие. А колко много обича петелът семейството си! На мътещата кокошка той пее прелестни арии ¹¹: На пилетата, които любят, не липсва и добро сърце; да споделят сърдечните влечения, първи дълг за тях е! Ако квачката му умре, той довършва мътенето и повежда пипенцата, но без да кукурига, само и само, за да замести майчицата, да изпълни и майчинския дълг. О, колко възвишено същество е петелът! Фидий постави лика му на шлема на Минерва, а Идоменей ¹² го сложи на щита си. Посветен бе на слънцето, на Марс, на Меркурий, на Ескулап. О, колко духовит е петелът! Как можем да се сърдим на кабалистиге от Ориента ¹³, че пожелаха да обсебят Алектрио, тъй като вярваха в прераждането на душите, както и че петелът на Мицилий ¹⁴ се представи на своя господар, вселен в душата на Питагор, която кукуригаше инкогнито. Колко един петел е повече от петел, щом все още е възможно човекът на Платон ¹⁵ да бъде представен дори от един проскубан петел и т.н.”

Тази хубава заупокойна реч бе много често прекъсвана от силните хълцания и ридания на Гокел, госпожа Хинкел и малката Гакелайа, а и всички птици бяха много трогнати и плачеха тихичко заедно с тях. Целият следващ ден госпожа Хинкел и Гакелайа все още плачеха и изобщо не можеха да се успокоят, че са виновни за смъртта на Галина и Алектрио. С най-подходящи изрази Гокел им напомни станалото като отново ги предупреди да внимават, а те най-искрено му обещаха да бъдат разумни. И така, след една задружна прочувствена молитва цялото семейство заспа.

Гокел се пробуди през нощта с най-любвеобилни чувства към госпожа Хинкел и малката Гакелайа и реши след многото сътресения, които са преживели, да им достави истинска радост като изпробва вълшебния камък от шията на петела. Извади камъка от джоба си, сложи го на пръста и го завъртя с думите:

Соломон, ти мъдри царю,
който духовете подчинява,
направи мен и госпожа Хинкел млади,
занеси ни с един скок
в Гелнхаузен в някой замък,
дай ни ти слуги, слугини и коне,
дай ни имоти, злато и пари,
кладенци, градини и нивя!
И както му е обичаят, напълни,
като на знатни личности,
и кухнята и килера.
Дай ни красота, мъдрост, блясък,
направи ни богати и прекрасни,
пръстенче, пръстенче, завърти се,
направи това, чуй молбата ми!

С постоянното въртене на пръстена и честото повтаряне на тези думички, Гокел накрая заспа. Присъни му се, че при него идва човек в богато чуждоземно облекло, че разтваря голяма книга, в която са изобразени най-разкошни палати, градини, мебели, коли, коне и какво ли не още, и му поръчва да си избере измежду тях най-прекрасните. Гокел направи това много старателно, ала сънят му бе толкова ясен и нагледен, че сякаш всичко ставаше на живо. Но тъй като бе прелистил вече цялата книга, човекът от съня я хлопна с такава сила, че Гокел внезапно се събуди.

Бе още тъмно, но той тъй силно се бе вживял в своя сън, че реши да събуди жена си, за да й го разкаже. А освен това чувстваше необикновена наслада да изпълва цялото му тяло, така че едвам се сдържаше да не извика от радост.

Почти напълно буден, сега Гокел усети около себе си най-приятни благоухания и взе да се пита, за Бога, как през нощта са разцъфнали толкова прекрасни, ароматни цветя в стария му курник. Но когато се обърна в леглото си и забеляза, че под него не прошумоля слама, а че лежи на копринени възглавници, от удивление нададе вик:

- Олеле, това пък какво е! В същия миг госпожа Хинкел извика същото и двамата се провикнаха:

- Кой е тук? Аз съм Гокел! Аз съм Хинкел! - но и двамата не искаха да повярват, че са те. И на двамата им се бе присънило същото, а така можеха да си помислят, че все още сънуват. Обаче като забелязаха, че гласовете и на единия, и на другия са силно променени, от учудване не можеха да дойдат на себе си.

- Гокел! - прошепна госпожа Хинкел, - какво е станало с нас? Имам чувството, че съм на двайсет години.

- Ах, и аз не знам. На мен пък ми се струва, че надали съм повече от двайсет и пет.

- Обясни ми обаче как се озовахме в копринените чаршафи? - отново запита госпожа Хинкел. - На такива меки постели не съм лежала дори и когато ти беше министър на фазаните в Гелнхаузен, ами какво да кажа за божествените благоухания около нас, но, боже мой, това пък какво е? Венчалният пръстен, който толкова свободно се въртеше на пръста ми, че нощем често го губех в леглото от слама, сега седи толкова здраво, че едвам го завъртам, значи съвсем не съм вече толкова слаба.

Последните думи напомниха на Гокел пръстена на Соломон и той си помисли: Изглежда, че всичко това се дължи на вчерашното ми желание. Сега той чу да тропат и да цвилят коне в конюшнята, чу да се отваря врата и сноп светлина пресече стаята, плъзгайки се по тавана, сякаш някой с фенер минава през двора.

Той и Хинкел скочиха от леглата, но паднаха и доста силничко се чукнаха по носовете, защото едва сега забелязаха, че не са спали на голата земя, а на дебели дюшеци. Лъчът, който бе обиколил стаята, не бе осветил грапавата стена на техния курник, с натрупаната край нея слама и старата стълбичка за кокошките, а разкошно изрисувани и позлатени стени, копринени завеси и златни и сребърни съдове.

Те се надигнаха от огледално гладкия под, паднаха в прегръдките си и се разплакаха от радост като деца. Изпитваха такава любов един към друг, сякаш се виждаха за първи път. Сега отново забелязаха лъча и видяха, че влиза през един висок прозорец. Прегърнати, те се затичаха нататък и разбраха, че идва от фенера на кочияш, който, облечен в изящна ливрея, стоеше в широк двор и, тананикайки си някаква песничка, пресяваше овес. В светлината на фенера, която проникваше през прозореца, Гокел погледна Хинкел, а Хинкел - Гокел, двамата се разсмяха и разплакаха, после се хвърлиха в прегръдките си и извикаха:

- О, Гокел, о, Хинкел, колко млади и красиви сме станали!

- Алектрио каза истината, пръстенът на Соломон издържа проверката, всичките ми желания, изречени, докато го въртях, се изпълниха - рече Гокел и разказа на жена си цялата история с пръстена, после й го показа, а радостта й бе неописуема.

Сега те изтичаха към друг прозорец, откъдето пред очите им се разкри чудна градина: облъхна ги ароматът на най-красиви благоуханни цветя, прекрасни водоскоци бълбукаха на лунна светлина, а песента на славеите бе изобщо несравнима. После изтичаха до трети прозорец:

- О, мили Боже, та ние сме в Гелнхаузен - провикна се госпожа Хинкел, - ей там горе е дворецът на царя, а оттатък, о, прелест, подредени в една редица, виждам всички фурни и месарски дюкяни. В града все още е съвсем тихо, чуй! Нощният пазач се провиква от далечна улица, часът е три. Ах , как ли ще се зачуди, когато стигне до пазара и изведнъж съзре нашия княжески палат! Ами царят, какви ли очи ще отвори, а и всички придворни дами и господа, които ни гледаха толкова подигравателно, защото изпаднахме в беда, колко унизени ще се почувстват те от нашия бляскав разкош! О, Гокел, мили ми Гокел! С този пръстен на Соломон на ръката, ти си ми най-обичният, най-добрият мъж!

И двамата отново се хвърлиха в прегръдките си.

Обаче денят настъпи и сега те учудени видяха сияещата в разкош спалня, както и красивите си небесносини атласени пижами и златисти нощни шапки. Сега се сетиха за Гакелайа, любимата им дъщеричка, и бързо се запътиха към едно прекрасно легълце, на което разтвориха със замах кадифените пурпурни завеси, украсени със златна везба. А там лежеше Гакелайа, красива като ангел, много по-красива от когато и да било. Гокел и Хинкел я събудиха с целувки и сълзи.

- Събуди се, събуди се, Гакелайа! Виж, виж каква голяма радост ни споходи! Ах, Гакелайа, погледни само всички тези красиви неща!

И Гакелайа отвори сините си очи и помисли, че сънува, че всичко това е сън. Но тъй като не позна баща си и майка си, които невероятно много се бяха подмладили и разхубавили, тя се разплака и пожела да види родителите си. Да, всички тия красиви неща не я задоволяваха и тя постоянно повтаряше:

- О, какво да сторя с целия този разкош, искам да отида при милата си майчица, госпожа Хинкел, и при добрия си татко Гокел!

Ала майката и бащата не успяваха по никакъв начин да я уверят, че това са самите те. Най-после Гокел й каза:

- Ти коя си?

- Аз съм Гакелайа - отвърна детето.

- Тъй, ти си Гакелайа! Обаче вчера Гакелайа носеше рокличка от грубо сиво платно, а как стана така, че днес Гекелайа се кипри в това пъстро копринено пеньоарче!

- Ах, просто не знам, но съм сигурна, че аз съм Гакелайа. Ах, това е съвсем сигурно, защото очите все още силно ме болят, вчера плаках неудържимо. Направих голяма пакост и нещастието не закъсня да ни сполети. Заведох котката до гнездото на Галина и съм виновна, че котките я изядоха. А с това причиних и смъртта на Алектрио. Ах, съвсем сигурно е, че аз съм лошата Гакелайа! - И задавена от сълзи, тя продължи: - О, ти не си Гокел, татко Гокел има снежно бели коси, бяла брада и бледо лице с остър нос. А ти, чернокоско с червените бузи, не си Гокел. Но и ти не си майка Хинкел. Снагата ти е гъвкава и стройна като на някоя сърничка. Майка Хинкел е отпусната и дебела. Искам да си отида в стария замък, вие сте ме откраднали! - И детето отново се разрида.

Гокел вече не знаеше как да успокои дъщеричката си и само каза:

- Погледни ме много внимателно дали наистина не съм баща ти Гокел?

Гакелайа го изгледа изпитателно, а той завъртя много леко пръстена на Соломон на пръста си и тихо прошепна:

Соломон, велики царю,
направи ме веднага,
да приличам пак
на стария Гокел
направи ме, както бях!

И докато въртеше пръстена, се преобразяваше и ставаше все по-стар и по-посивял, а детето викаше:

- О, мили Боже, почти като баща ми! - И когато свърши с въртенето, детето скочи от легълцето, хвърли се на врата му и извика: - О, това си ти, мили добър стар татко! Но такава майка не съм имала през живота си!

Сега Гокел започна да върти пръстена и за госпожа Хинкел, за да остарее. Обаче това никак не я зарадва и тя взе да повтаря:

- Спри, Гокел, та това е отвратително, възможно ли е да унищожиш така някого! Не, това е прекалено, никога през живота си не съм изглеждала така, ти ме правиш много по-стара, отколкото съм била!

И госпожа Хинкел се разплака и започна да се кара, дори поиска да вземе насила пръстена от Гокел и да го завърти обратно. Но Гакелайа бурно я прегърна и разцелува, не преставайки да вика:

- Ах, мамо, мила мамо, това си ти! Съвсем сигурно, това си ти!

- Ех, от мен да мине! - отвърна госпожа Хинкел и нежно целуна Гакелайа.

Сега Гокел се обади:

- Ей, ей, госпожо Хинкел! През целия си живот не съм допускал, че си толкова суетна. Това е добре, защото сега имам средство да те накажа. Ако не си спретната и прибрана и не си гледаш добре работата, или недоволстваш и проявяваш любопитство, ще завъртя пръстена и ще те направя на сто години.

На което госпожа Хинкел отвърна:

- Прави, каквото искаш, избухнах неволно, бях просто много изненадана.

И тя прегърна Гокел и завъртя пръстена обратно, така че двамата отново станаха млади и красиви.

Сега тайната с пръстена бе известна вече и на Гакелайа. Ето защо Гокел се помъчи да втълпи и на двете, на нея и на госпожа Хинкел, никога да не споменават нещо за пръстена, защото ще им го откраднат. А в такъв случай цялото им щастие би отишло на вятъра и те отново ще трябва да се завърнат в стария замък, където ги очаква нищетата.

- Обаче - продължи Гокел - нека най-напред да благодарим сърдечно на Бога за новото ни положение, защото единствено той заслужава тази почит.

И те коленичиха в средата на стаята и благодариха на Бога от все сърце.

В това време обаче на площада бе пристигнал нощният пазач и едва зърнал разкошния палат на Гокел, израснал като гъба през нощта на площада, нададе страхотен вик:

Чуйте, вие, господа,
часът удари четири,
но това съвсем не е много
за замък, паднал от небето.
Стои той пред мен широк и дълъг,
дали ума си не загубих,
поглеждам дали сън не е.
Събудете се, господа,
и бодро погледнете
чудото на чудесата,
и съхранете огъня и светлината.
И за да не сполети тоз град нещастие,
хвалете Бога, нашия господар!

И ето че всички граждани, живеещи около площада, се пробудиха. Хлебарят и месарят търкаха очите си, зяпаха палата и с широко разтворени уста, удивени, издаваха ужасни крясъци. Гокел и Хинкел и малката Гакелайа стояха на прозореца и наблюдаваха всичко скришом зад завесата. Най-сетне един дебел месар се провикна:

- Това, което е тук, е тук! Никой не може с вълшебна пръчка да отнесе палата, но бих искал да знам дали в него има хора, които ядат месо!

- Да, също и хляб и земели, и яйчени козуначета - продължи един набит, набрашнен хлебар.

Но внезапно портите на палата се разтвориха и от него излезе висок, брадат портиер, с униформа на пазач от минали времена - яка, голяма колкото колело на каруца, гърдите, препасани с широка, поръбена със сребристи нишки лента, и накрая големи бухнали гащи и шапка с перо. В ръката си държеше дълъг бастун със сребърно копче, голямо колкото една тиква, а на него бе кацнал, разперил крила, голям сребърен петел.

Хората, събрани там, се разпръснаха и когато той със заплашителна физиономия и с едри крачки се запъти към тях, го помислиха за призрак. Горе на прозореца Гокел и Хинкел се изненадаха много и открехнаха малко прозореца, за да чуят какво ще каже. Ето какво рече той:

- Чуйте внимателно, мили граждани на Гелнхаузен! Крайно неучтиво от ваша страна е, че още преди пукването на зората вдигате такъв отвратителен, непоносим шум пред палата на Негово Височество, височайшият Рауграф Гокел фон Ханау, Хенегау и Хенеберг, княз на Пилешка кълка и Котешки лакът. Негова Височайша милост ще бъде неприятно засегнат, тъй като в ранни зори смущавате съня му. Не желая това да се повтаря! Имайте го предвид!

- Моите почитания - се обади един месар и свали шапката си, - благоволете да запитам дали палатът, който израсна като гъба през нощта, ще се обитава от бившия тукашен министър на фазаните?

- Бездруго - отвърна портиерът - в палата живеят той и съпругата му графиня Хинкел с височайшата им дъщеричка Гакелайа, освен това още две камериерки, два камериера, четирима прислужника, четири прислужнички, двама ловджии, двама куриери, двама гвардейци, двама хусари, двама арапи, двама великани, две джуджета, двама часови, единият от които се лаская да бъда аз, двама кочияши, двама коняри, двама готвачи, шест помощник-готвачи, двама градинари, шест помощник-градинари, един управител, една икономка, един евнух, един управител на кокошките, един министър на фазаните и всякаква друга прислуга. И всички общо изяждат дневно сто пфунда говеждо месо, сто пфунда телешко месо, петдесет пфунда овнешко месо, петдесет пфунда свинско месо, шестдесет наденици и прочие.

- Ах - изкрещя месарят и едва ли не коленичи пред портиера, - представям се с отлични препоръки за придворен месар на височайшия граф.

Хлебарят пък подръпна портиера за ръкава:

- Нима Височайшият граф и височайшата му прислуга биха се натъпкали с толкова много месо, без да хапнат хляб? Това би могло да бъде за тях крайно нездравословно.

- О, пази Боже - възкликна портиерът, - нужни са им всекидневно трийсет големи бели хляба, сто и петдесет земела, сто яйчени козунака, сто кравая и двеста деветдесет и шест сухара за кафето.

- О, тогава се представям с отлични референции за домашен хлебар на височайшия граф.

И ето че портиерът обяви:

- Днес ще разберем кой ще достави най-качественото месо и най-вкусните земели.

В миг всички хлебари и месари се втурнаха към дюкяните си и започнаха да секат месо, да месят хлябове, да лакират яйчени козунаци, след това отвориха сергиите и изложиха всичко на показ. Гледката бе разкошна.

Обаче новината се разпръсна из цял Гелнхаузен, всички търговци и зарзаватчии дойдоха, видяха, удивиха се и събраха необходимата им информация, преливайки от радост, че щяха да спечелят много пари.

В това време Гокел, Финкел и Гакелайа обикаляха из палата и го разглеждаха най-подробно. Цялата прислуга бе в движение: едни помагаха в обличането, други правеха прическите, трети чистеха ботуши и обувки, изтупваха дрехи, поеха коне, хранеха пилета, закусваха. Суетнята беше голяма, също като в най-големия и богат палат.

Гражданите, искайки да демонстрират радостта си, заприиждаха с развети знамена, всяка еснафска задруга вървеше със своя светец-патрон и прекрасна духова музика. После всички се събраха пред палата и като гърмяха с ръждясалите си пушки, крещяха:

- Да живее граф Гокел фон Ханау, да живеят графиня Хинкел и контеса Гакелайа! Още веднъж, да живеят!

Гокел, Хинкел и Гакелайа стояха на балкона и хвърляха на народа пари, а придворният кръчмар изтърколи една бъчва вино от зимника и наливаше на всеки, който пожелае.

По това време кралят на Гелнхаузен не живееше в града, а на една миля далеч в красивата си лятна резиденция Кастелово, сиреч Яйчен замък; наричаха го така, защото целият бе построен от празни продухани яйчени черупки, а в стените му бяха зазидани шарени звезди от великденски яйца. Този замък бе любимото място на краля на Гелнхаузен, защото цялата сграда беше негово изобретение, а и всички яйчени черупки бяха изпразнени по време на неговото управление. Покривът на Яйчения замък бе сглобен във формата на мътеща кокошка, при това само от кокоши пера, а стените отвътре грееха в яйчено жълто. На времето тъкмо строежът на този замък бе причина Гокел да бъде освободен от службата си, защото беше обидил краля, противопоставяйки се на страхотното разхищение на пилета и яйца.

Кралският готвач идваше всеки ден в Гелнхаузен с един фургон, за да купи необходимите продукти за кралския двор. Какво бе удивлението му, когато съзря всички жители на града да ликуват и празнуват пред един невиждан никога досега палат и от всички ъгли да ехти името Гокел. Ала скоро удивлението му се превърна в силен гняв, защото при който и хлебар или месар да отидеше с фургона си, отговорът бе един и същ:

- Всичко е вече изкупено от неговата Височайша графска милост Гокел фон Ханау.

А когато кралският готвач най-сетне направи опит да присвои със сила необходимите му продукти, гражданите се опълчиха и настана бъркотия. Гокел, като научи причината за станалото, веднага нареди да кажат на кралския готвач да не бере грижа, защото днес той възнамерява да покани най-покорно Негово Величество и семейството му заедно с цялата им прислуга да хапнат при него по една супа. А пък той, кралският готвач, нека намине с фургона си пред килера на палата, за да вземе със себе си една малка закуска за краля.

Гокел нареди да напълнят целия му фургон с яйца от калугерица, а изпрати и двамата си придворни арапи, които да покажат на краля начина, по който тези яйца се ядат с необходимото достойнство; тъй като кралят през живота си не бе ял такива.

С огромно учудване крал Айерфрас ¹⁶ изслуша историята за замъка и за Гокел, която майстор-готвачът му разказа, и тутакси нареди да му сварят твърдо сто от яйцата на калугерицата. И сърцето на краля подскочи от радост, когато двамата черни придворни арапи със златообшити ливреи внесоха сребърен поднос пълен със сол, със закрепени върху него яйца от калугерица, докато черният цвят на кожата им се открояваше красиво на фона на белия яйчен палат. Заповяда да извикат съпругата му Айлегия ¹⁷ и престолонаследника Кроновус ¹⁸ и им разказа за голямото чудо, случило се в Гелнхаузен.

- Ах - побърза да се обади Кроновус, - навярно малката Гакелайа, с която си играехме, също е там.

- Естествено - каза Айерфрас, - ето защо ние веднага ще се отзовем на поканата за закуска, където ще можем да наблюдаваме целия спектакъл. Обаче погледнете странните яйца, които той ни изпраща за закуска; зелени, с черни точици, наричат ги кибитки. Те идват от Русия и ги наричат така, защото са ги намерили, или измътили, или докарали тук в кибитки, нещо като курник на четири колелета.

Обаче единият от придворните арапи се обади:

- Моля Ваше Величество да ми прости, но това са яйца от калугерица, измътени са от птица, наречена калугерица, голяма горе-долу колкото гълъб и сива като бекас; а когато мъти, постоянно крещи “Qui vit, qui vit”¹⁹, също като френският караул; но кажеш ли й, “Здравей, приятелю”, можеш да отидеш при нея и да вземеш всичките й яйца, след което тя незабавно снася други.

Крал Айерфрас се ядоса, че арапинът не зачита познанията му по въпроса за яйцата, дори дръзва да го поучава, затова грубо го скастри:

- Дръж си устата, защото нищо не разбираш, не ставай naseweis ²⁰! - И арапинът наистина се изплаши толкова много, че целият му клюн побеля.

Сега се обади другият арапин:

- Рауграфът Гокел ни заповяда да покажем на Ваше Величество как е прието да се ядат тези яйца по най-новата мода.

- Любопитен съм да видя - съгласи се кралят.

Тогава всеки един от двамата придворни арапи взе по едно яйце в лявата си длан и в тази поза те пристъпиха един към друг с високо вдигната дясна ръка и помолиха краля да им изкомандва - едно, две, три. Айерфрас го стори и когато каза три, единият арапин удари яйцето на другия с такава сила, че целият жълтък изскочи и се разля по черната длан.

Задоволството на краля нямаше граници, така че трябваше да повторят този номер с всички сто яйца. Затова пък, когато се сбогуваха, за награда окачи на вратовете им Ордена на червените великденски яйца, трета степен.

После кралят, съпругата му и престолонаследникът, съпроводени от цялата си свита, заминаха за Гелнхаузен при Гокел, който ги очакваше заедно с Хинкел и Гакелайа на портите на палата си.

Учудването, което богатството и младежката красота на Гокел предизвикаха, бе надминато само от впечатлението, породено от изключително пищния обяд. Навред цареше веселие и радостна глъчка. Кроновус и Гакелайа седяха на отделна масичка, обслужвани от две придворни джуджета и от всички ъгли ехтеше музика.

Когато поднесоха десерта, Айерфрас и Гокел пиха брудершафт, а Айлегия и Хинкел станаха посестрими, Кроновус и Гакелайа пък се врекоха един на друг: “Ти си моят крал, а ти си моята кралица”. После Айерфрас дръпна Гокел до един прозорец и окачи на врата му Голямото яйце на Ордена на златното великденско яйце с два жълтъка и взе на заем от него сто гулдена, след което всичко завърши с голямо народно празненство.

Така Гокел и семейството му прекараха в Гелнхаузен почти една година, радвайки се на баснословно земно блаженство. Кралят му бе отличен приятел, колкото негов, толкова и на превъзходната му кухня и на неизпразващата му се кесия. А заради голямата му щедрост всички жители на страната изпитваха такава любов към него, че всъщност не можеше вече да се разбере кой е кралят на Гелнхаузен, Гокел или Айерфрас. Освен това двамата взеха твърдото решение един ден Гакелайа да стане съпруга на престолонаследника Кроновус и да се възкачи на трона като кралица на Гелнхаузен.

Ала, както казва народът, човек предполага, а Господ разполага. Така че съдбата изпрати и на тези добри същества изпитания, каквито те изобщо не бяха очаквали.

Малката Гакелайа имаше всичко в най-голямо изобилие, само дето си нямаше кукла, защото Гокел строго държеше на забраната, която издаде при смъртта на Алектрио: за наказание тя никога нямаше да притежава своя кукла. Когато на Коледа или на празника на Св. Николай Гакелайа гледаше почти всички момиченца в Гелнхаузен да се разхождат с кукличките си, тя много се натъжаваше и тихичко си поплакваше, толкова бе силен копнежът й по една кукла. А щом добрият Гокел забележеше, че Гакелайа, която обичаше над всичко, е натъжена, й угаждше всякак, само и само да я разтуши. Показваше й най-хубавите детски албумчета, разказваше й най-чудните вълшебни приказки, да, понякога дори й даваше да държи в ръце ценния Соломонов пръстен, който с искрящия си смарагд и необикновените линии, вдълбани в него, радваше очите на всеки, който го погледнеше.

Веднъж Гакелайа се разхождаше из малката си градинка. Изящните миниатюрни лехи, обточени с чемшир и салви, предлагаха на погледа истинско богатство от красиви цветя, а по пътеките блещукаше посипаният златист пясък. В средата се издигаше водоскок, в който плуваха златни рибки, а над него златен кафез, събрал най-пъстрите пойни птички. Зад чешмичката пък имаше малка беседка от розови храсти и миниатюрна пейка от чимове, а цялата прелестна градинка бе заградена с красива златна решетка.

Ах, мислеше си Гакелайа, колко щастлива щях да бъда, ако можех да разхождам в хубавата си градинка и една кукла. Никак не ми харесва да стоя сама. Какво ми помага да вързвам разни възли и да сглобявам с носната кърпичка някаква си кукличка - та тя никога не става красива, ей такава, с подвижни крака и ръце, и с лакирано лице, да заприлича на истински човек. Но какво да сторя, та нали сам татко ми забрани да си имам подобна кукла.

Докато Гакелайа седеше на пейчицата си, вглъбена в тежки кукленски грижи, изведнъж чу съвсем близко зад себе си, пред самата градинка, разположена до селски път, приятно, но много тихо тананикане. Тя надникна през листата и видя нещо извънредно странно.

На земята плътно пред решетката седеше свит на две човек в черно палто, но без глава, а изпод палтото му тихо бръмчеше музика. Гакелайа се просна цяла надлъж на земята, за да види, откъде, за Бога, идва тази приятна музика. И колко голямо бе учудването й когато съзря долу един чифт най-сладки кукленски крачета в небесносини, бродирани със сребро пантофки да потропват в такт с музиката. Любопитството я тласкаше да види самата кукла и се чудеше какво да стори. На няколко пъти понечи да промуши ръка през решетката и лекичко да повдигне черното палто. Ала страхът от тази фигура, на която не виждаше главата, я задържа. Накрая отчупи една върбова пръчка, пъхна я през решетката и открехна малко палтото. И ето, изпод палтото лекичко изтрополи една чудно красива кукла в най-гиздави дрехи, докарана като градинарка. Тя като стрела се затича право към решетката на градинката, блъсна няколко пъти златните пръчки на решетката и сигурно щеше да се провре и влезе при нея, ако под палтото една мършава ръка не се бе протегнала и не я бе прибрала обратно. Един груб глас оттам смъмри малката кукла, задето се е осмелила да изскочи под палтото.

Гакелайа вече не успяваше да се сдържа и завика едно през друго:

- Ах, ти черно палто! Недей да се караш на милата красива кукла, остави я да излезе малко при мен в градината!

Внезапно палтото се разтвори и пред Гакелайа се изправи стар човек с дълга бяла брада и я заговори:

- Много те моля да ме извиниш, че докато аз свирех на хармоничката, оставих куклата си да потанцува под палтото, не знаех, че някой ни гледа. Само исках да проверя дали не се е повредила по време на пътуването, защото ще я пусна да танцува срещу заплащане на площада пред кметството на Гелнхаузен. Погледни само колко е послушна, сега е облечена като градинарка и държи мотичка в едната ръка, а в другата лейка. Но за нея имам още много и най-различни тоалети. Погледни само, детето ми! Тук е роклята й като овчарка, ето и шапката, и тояжката, а има и агънце, тук пък е ловджийският й костюм с копие и с кученце. Има още и много други костюми, за да си я пременям както пожелая.

След тези думи старецът извади от всичките си джобове всевъзможни пъстри кукленски дрешки и ги подаде на Гакелайа през решетката, а тя внимателно ги разглеждаше и много им се радваше. А пък кукличката надзърташе от ръкава на стария човек и постоянно клатеше главицата си.

- Ах - възкликна Гакелайа, - какви прекрасни дрехи! Мили старче, дай ми куклата само за миг, та да мога хубавичко да я разгледам.

- Дете мое, не мога да ти я дам, трябва да се завръщам в страноприемницата, така че ми върни дрешките й. Но ако изпълниш едно мое желание, ще ти подаря куклата с всичките й дрехи.

- Ах - въздъхна Гакeлайа, - забраниха ми да си имам кукла, а желанието ми да притежавам тази е толкова голямо.

Сега старецът продължи:

- Това не е кукла, а художествена фигурка с пружинка в телцето: щом я навия, тича половин час сама като жив човек. Ето, погледни!

И той изтегли куклата от ръкава си, взе един часовников ключ, пъхна го в малък отвор на гърдите й и завъртя бръм, бръм, бръм, също както се навива джобен часовник. После сложи малката градинарка на земята и тя, клатейки главичка, се разтича, но все около решетъчната ограда на градинката.

- Ах, тя ми маха! - извика Гакелайа и запляска с малките си ръце, - мисля, че с удоволствие би дошла при мен в градината. Ах, добри ми старче, кажи ми какво желаеш да сторя за теб, та да ми дадеш куклата?

- Ех нищо особено, само една дреболия - отговори старецът и продължи: - Разбери, обично мое дете, аз съм един много тъжен стар човек, нямам нито баща, нито майка, нямам син, нито дъщеря, нямам брат, нито сестра, нямам двор или пък къща, нито котка или пък мишка; нямам на света нищо друго освен тази кукла. Но моята тъга е толкова голяма, че и тя не може да ме утеши. Обаче ти, ти можеш да ми дадеш утеха, тъй че сърцето ми да заподскача от радост!

След тези думи старчето така силно се разплака и захленчи, че Гакелайа го прекъсна:

- Моля те, само не плачи, ако ми дадеш куклата, ще направя всичко, за да те утеша. За Бога, кажи ми, какво би могло да те утеши?

Тогава старецът й отвърна:
Баща ти има пръстенче,
със зелен скъпоценен камък,
и той блести особено красиво,
позволи ми само да го погледна
и тутакси сърцето ми ще
заподскача от радост.
Тогаз пък аз ще пусна
хубавата кукличка в градинката
и наедно с всичките й дрешки,
тя твоя ще е, Гакелайа!

- Охо, пръстенът ми е добре познат, понякога ми разрешават и на мен да го погледна и тогава му се радвам и аз. Изчакай само до следобед, когато татко заспи, ще ти го донеса. Но обещай ми, че когато се върна с пръстена в градината, ти ще бъдеш тук.

- Честна дума, ще бъда тук! Дори ще ти оставя още отсега дрехите на куклата, та да можеш хубавичко да ги прегладиш, тъй като в джоба ми се поизмачкаха.

И той й даде дрешките, накара куклата да потанцува още веднъж и после си тръгна с нея, следван от възгласите на малката Гакелайа:

- Ама обещай ми, сигурно ще дойдеш, нали? Пръстенът ще заблести и ще ти се усмихне!

- Сигурно, съвсем сигурно! - извика старчето и изчезна зад живия плет.

А малката Гакелайа седна в беседката и се залови да разглежда и подрежда всички кукленски дрехи. Представи си как малката градинарка щеше да тича между цветните лехи край нея и тя отнапред не можеше вече да си намери място от радост..

Когато се наобядваха, татко Гокел заспа на стола си, а Гакелайа приклекна до краката му, взе ръката му в своята и се загледа в зеления камък на пръстена. Когато обаче го докосна, тихичко си прошепна: “Ах, само татко да не се събуди и да забележи нещо, ах, да можех лекичко да извадя пръстена от пръста му.” И пръстенът, който изпълняваше желанията на всеки, който го докоснеше, прояви действието си. Гокел спеше и хъркаше дълбоко, а пръстенът сам падна в ръчичките на Гакелайа. По-бърза от вятъра, тя се затича в градинката си, където старецът, ламтейки да види час по-скоро пръстена, бе проточил отсам решетката изпосталялото си лице с брадата, също като някой козел.

Гакелайа му извика:

- Давай куклата, давай куклата! Ето го пръстенът! Ама погледни го по-бързо, защото трябва да се върна начаса в палата, преди още татко да се е събудил. Старецът й даде куклата и я научи как се навива пружината. Тя пък му даде пръстена и от възторг се разтанцува, а кукличката тихичко й пригласяше бръм, бръм, бръм, и пляскаше с ръчички. Обаче старецът също пляскаше с ръце и когато Гакелайа го чу, попита дали, гледайки пръстена, вече се е утешил.

- Да, да - провикна се весело той, - подаде й отново пръстена и с отвратителен, грозен смях тръгна по пътя си с пожеланието куклата да й донесе много радост.

Гакелайа пък побърза да се прибере с пръстена у дома при Гокел, който още спеше и отново му пъхна пръстена на пръста. Бе скрила вече куклата с дрешките в беседката между храстите.

Когато Гокел се събуди, получи покана от краля да го посети със семейството си в Яйчения замък. Гакелайа изтича в градинката си и взе със себе си кукличката и дрешките, мислейки си, че когато останат сами с принц Кроновус, ще го изненада и ще му достави с тях голяма радост. После се качи с родителите си в една разкошна каляска, впрегната в шест коня и всички заедно заминаха за Яйчения замък, където на една зелена поляна се бе събрало голямо множество. Там всички танцуваха и си играеха на яйца, защото бе Великден и големият празник на Ордена на великденското яйце.

Народът подскачаше и тичаше в надпревара към яйцата, сложени на поляната: замеряха се с яйца, чукаха яйце с яйце, а на когото яйцето се счупеше, той губеше играта. Децата от цял Гелнхаузен търсеха яйцата, които кралският таен съветник, великденският заек, бе изпокрил на скришни места в избуялата трева. С една дума, радостта бе голяма. Сега народът образува голям кръг, придворните кралски музиканти и градските свирачи на Гелнхаузен изсвириха с духовите си инструменти прекрасен танц, именно Яйчения танц, който самата кралска фамилия и тази на Рауграфа Гокел пожелаха да танцуват. Разстлаха на поляната изкуствен килим и на него положиха в десет редици сто позлатени паунови яйца. После кралица Айлегия пристъпи към Гокел и му върза очите с копринена кърпа, а той направи с нея същото. Взаимно си вързаха очите и крал Айерфрас и госпожа Хинкел, както и принц Кроновус и Гакелайа. Придворните маршали ги отведоха на яйчения килим, където с най-грациозни стъпки, подскоци и гъвкави извивки между яйцата трябваше да танцуват, без да докоснат нито едно от тях с краката си. Пазейки пълна тишина, зрителите наблюдаваха с напрегнато внимание и се възхищаваха от ловкостта на височайшите господа. Ала недалеч от това място, скрити в храсталака, седяха двама стари мъже. Те не се радваха на танца и всеки миг поглеждаха към шосето, идещо от града, дали няма да дойде скоро другарят им, третия старец. Но ето, че докато се усетят, той вече се озова сред тях.

- У теб ли е? У теб ли е? - викнаха те, проточили срещу новодошлия сухи вратове, а дългите им като лапи ръце, вече посягаха към здраво стиснатия му юмрук.

- Да, успях да спипам благополучно пръстена, благодарение на необузданата страст на Гакелайа към играчките. Дадох й досущ същия, но с фалшив зелен стъклен камък, който Гокел сега носи на пръста си. Дойде време да му отмъстим, задето ни измами с покупката на петела и ни остави да паднем във вълчата яма. И ако не ни бяха изтеглили селяните, щяхме жалки и окаяни да се споминем там от глад.

Така разговаряха тримата старци, които не бяха други, а гравьорите на печати, или така наречените натурфилософи, които искаха да измамят Гокел и които Гокел бе измамил. Със своето лукавство те все пак бяха успели да се сдобият с пръстена и сега пожелаха да изпитат чудотворната му сила. Тримата уловиха пръстена и изрекоха в хор:

Соломон, ти мъдрий царю,
който духовете подчиняваш,
направи Гокел отново стар
раздърпан, дрипав, уродлив
направи госпожа Хинкел отново грозна,
свадлива, мъстолюбива, злобна, отвратителна,
направи Гакелайа мръсна
жалка, проскубана, чорлава, тромава;
отнеми им имота и парите,
и палата, и конете, и двора, и нивите;
изпъди ги, без да се церемониш,
обратно в стария курник.
А на нас, тримата гравьори,
изгради замък със златен покрив
направи ни придворни управители,
придворни агенти и консултанти,
рицари и търговски
съветници и пророци!
Дай ни злато, почит, блясък,
направи ни финансови магнати,
и красиви като очарователния Абесалон,
сина на Давид.
Направи ни свръхщастливи,
дай ни ордени и униформи!
Пръстенче, пръстенче, завърти се!
Направи това, чуй молбата ни!

Докато въртяха пръстена, между тълпата се чу високо мърморене, смях и ругатни.

- Ей, ей, вижте само стария просяк, старата мръсна просякиня, мръсното, нахално дете, не, това е безобразие! Изпъдете ги, изпъдете ги, прас, прас, погледнете само как тъпчат яйцата!

Скоро крясъците и бъркотията станаха толкова големи, че крал Айерфрас, кралица Айлегия и принц Кроновус дръпнаха превръзките от очите си и какво бе тяхното огромно учудване, когато видяха Рауграфа Гокел, госпожа Хинкел и госпожица Гакелайа, които до преди малко бяха тъй красиви, млади и разкошно облечени, превърнати в старо, грозно, опърпано семейство на просяци, изпотъпкало всички яйца на прекрасния килим.

При неволния им писък, нашите бедни герои също дръпнаха превръзката от очите си и горчиво се разплакаха и завайкаха, тъй като, съглеждайки преобразения си външен вид, едва се познаха. Гокел посегна към пръстена на Соломон и го завъртя един път, два пъти, три пъти. Обаче фалшивият подменен пръстен не променяше нищо. Тогава Гокел внимателно го погледна и разбра, че пръстенът е сменен.

- Тежко ми! Аз съм изгубен, измамили са ме с пръстена!

И той понечи да падне в нозете на краля и да му изплаче бедата си. Но онзи го отблъсна, а пък Айлегия обърна на госпожа Хинкел гръб и измърмори нещо за просешка паплач. Човещина прояви единствено принц Кроновус към Гакелайа: когато тя, плачешком, му подаде ръка, той й подаде един талер, който бе в джоба му и носната си кърпичка, за да измие мръсното си лице. После я помоли по-бързо да изчезне, защото видял, че се задава полицаят, който гони просяците. Обеща й да събира редовно джобните си пари, и ако в събота вечер тя пожелае да отиде на кладенеца зад Яйчения замък, там, при незабравките, винаги ще намира едно яйце, на което пише “Vivat* Гакелайа”, а в него пъхнати за нея джобните му пари. Гакелайа горчиво се разплака от голямата му добрина и тъкмо се канеше от сърце да го прегърне, когато полицаят я откъсна от него и безмилостно изтика детето с майката и бащата през границата.

Кралят и семейството му се оттеглиха в двореца, за да размишляват върху странната история, а народът се запъти към града, за да плячкоса палата на Гокел. Но нощта се бе вече спуснала и когато пристигнаха на пазарния площад, нощният пазач ги посрещна със следната песничка:

Чуйте, господа, какво ще кажа,
удари десет,
но това не е никак късно
за палат, който се разпадна на пух и прах!
Стоеше той тук голям и дълъг,
не зная дали пък не полудях.
Пазарът е празен както преди,
никой вече не се чуди.
Погледнете, господа,
чудото изчезна тъй бързо,
както се появи.
Съхранете огъня и светлината,
за да не сполети нещастие града,
и хвала на Бог, нашия господар!

Действително, целият разкошен палат на Гокел с всичките му градини и всяка жива твар, отвън и отвътре, бяха изчезнали. На площада ромолеше само старата градска чешма, сякаш нищо не знаеше. След като дълго време бяха стоели с поглед вперен във въздуха, добрите граждани се прибраха по домовете си, размишлявайки какво да правят сега с всичките си земели и печива, тъй като голямата придворна свита на Гокел нямаше да пазарува повече при тях.

А бедният Гокел, бедната Хинкел и бедничката Гакелайа потеглиха отново както преди през дивата гора към стария замък. Но сега бяха много по-тъжни и не проронваха нито дума. Да, госпожа Хинкел бе преметнала дори престилката върху лицето си, защото се срамуваше, че е станала толкова грозна.

Когато пристигнаха на един хълм, от който можеха да видят още веднъж Гелнхаузен, Гокел се извърна и рече:

- О, злополучно място, където ме измамиха с прекрасния пръстен на Соломон. О, ти, отвратителен, неблагодарен Айерфрас! Колко позорно ме отблъсна в нещастието ми и дори не помисли да ми върнеш парите, които в щастливите времена ти бях дал на заем.

А госпожа Хинкел пък се провикна:

- О, кралице Айлегия! Колко често съм ти подарявала вкусни сладкиши. Колко пъти съм ти приготвяла стотици твърдо сварени великденски яйца, показвала съм ти най-красивите модели за шапки и рокли, а сега, когато загубихме пръстена и обедняхме, ти, неблагодарнице, ме остави одрипавяла и гладна да ме изгонят зад граница!

Сега гласче издигна и Гакелайа:

- Ах, ти малък принце Кроновус! Ти все пак си най-добрият от всички. Ти ми подари твоят талер и носната си кърпичка, за да си изтрия лицето. Пожела всяка събота да криеш заради мен джобните си пари в едно яйце зад чешмичката. Ах, ти остана моят добър Кроновус и не отблъсна от себе си бедната, мръсна Гакелайа. Ах, толкова ми е мъчно, че в страха си забравих да ти подаря за спомен разкошната си кукла.

Едва изрекла Гакелайа думата кукла, Гокел гневно я погледна и с все сила изкрещя:

- Ах, ти, нещастно дете! Ти имаш кукла? Каква кукла? Охо, вече се досещам за причината на моя провал!

И той посегна да улови малката Гакелайа, но тя изтича пред разгневения си баща към края на една, надвиснала над стръмен склон скала.

Госпожа Хинкел изпищя:

- За Бога, Гокел, детето ще се пребие! - и дръпна Гокел назад. Обаче Гакелеайа коленичи на ръба на скалата, протегна ръчички към баща си и се замоли:

Татко Гокел, ти прости,
майко Хинкел, подкрепи ме!
Или вашта малка Гакелайа
ще скочи и ще се пребие.

Госпожа Хинкел умоляваше Гокел да й прости, но Гокел, който съвсем не смяташе да я убива, искаше да чуе разказа й за стореното.

- Разкажи, Гакелайа - подкани я майката. - Откъде си взела куклата?

Обаче Гакелайа бе цяла разтреперена от страх, защото, докато слушаше разказа, баща й отчупваше сегиз-тогиз малки клонки от брезата, израснала до скалата и по всичко личеше, че ако не метла, то сигурно щеше да свърже гъвкава пръчка. Ала нищо не помагаше, детето трябваше да разказва:

Таз сутрин в градинката ми
дойде старче твърде натъжено
и пред мен да затанцува накара
ах, една кукличка прекрасна!

- Ето, вече ми е ясно - извика Гокел и отново отчупи дебела брезова клонка, - ясно ми е, о, колко отвратително е всичко!

Но Гакелайа побърза да каже:

Не, това не е кукличка,
а само красива художествена фигурка
една малка градинарка,
ловджийка и рибарка,
селянка, овчарка и т.н.,
всяка си има специален костюм.

- Ах, отвратително! - изохка Гокел, а Гакелайа продължи:

Нямам думи,
толкова красива тя е,
сърцето ми щеше да се пръсне
от копнеж по чудното нещо.
Когато в него забръмча пружинката,
то пожела да дойде при мен в градинката
и се разтича насам-натам
сякаш беше живо.
И аз повярвах на клетвата на стареца,
че това не е кукла,
а художествена фигурка,
повярвайте, това не е нечестно.

- Празни извъртания! - обади се Гокел намусен и отново откъсна една брезова клонка. На Гакелайа това никак не се хареса:

Татко Гокел,
моля ти се от сърце,
остави брезовия клон.
Ах, обърках се от страх
да не се превърне в пръчка.

Но Гокел много сериозно й отвърна:

Гакелайа, повярвай ми,
че е художествена фигурка,
а не пръчка.
И нищо лошо не мисли.
Обаче Гакелайа извика:
Художествена фигурка
от брезова шума?
Ах, ти наистина
ме плашиш!

На което Гокел отвърна:

Художествената фигурка
си е художествена фигурка,
А пръчката е само за куклата.

Гакелайа отново много се натъжи и жално закрещя:

Татко Гокел, моля те, прости!
Майко Хинкел, подкрепи ме,
Или вашта малка Гакелайа,
Ще скочи и ще се пребие.

Госпожа Хинкел умоляваше съпруга си да се смили, а той й каза:

- Нямам намерение да я убивам, нека само да разкаже какво още й е надумал старецът и какво му е дала срещу художествената фигурка.

И Гакалейа продължи:

Ах, старецът горко плачеше,
че нямал ни баща, ни майка,
ни брат, ни сестричка,
нито син, ни дъщеричка,
ни братовчед, ни братовчедка,
нищо освен дългия си нос
и брада, дълга, побеляла,

Беше тъжен, уплашен и смутен.

- Ах, старият хитрец! - изкрещя госпожа Хинкел и също откъсна дебел клон от брезата, - старият хитрец е виновен, че и аз отново имам такъв дълъг грозен нос.

- Ето, госпожо Хинкел, и ти виждаш как ни е подредил, теб с носа, а мен с брадата. О, злополучна художествена фигурка. Заради теб и ние какви отвратителни фигури станахме! Но разказвай нататък, Гакелайа! Какво ти поиска срещу куклата? - попита бащата.

Изплашена до смърт, Гакелайа продължи:

За красивата художествена фигурка,
пожела да погледне сал веднъж,
мъничко в пръстена ти,
за да се разтуши.

- О, ти противен измамнико! О, ти, нещастно, лекомислено, ненаситно за игри дете! И докато спях, ти ми измъкна пръстена от пръста и го даде на хитреца? Говори! Говори! Направи ли го? Говори, или ей сега ще те хвърля от скалата - крещеше Гокел.

И отново, изплашена до смърт, Гакелайа извика:

Татко Гокел, моля те, прости!
Майко Хинкел, подкрепи ме!
Да, когато татко Гокел спеше,
аз изтичах с пръстена при него,
но той дълго не го гледа
и ми върна скъпоценния пръстен.
И преди още татко да се е пробудил,
аз отнесох пръстена обратно.
Ах, това няма веч да се повтори,
За нещастието причина станах аз,
лошото дете.
Ала видите ли куклата,
не, не е кукла,
а само красива художествена фигурка,
досущ като жива,
ах, тогава трябва да ми простите!

И тя извади куклата от джоба си, нави пружината и малката градинарка забръмча и се разтича тъй грациозно сред мащерката, поникнала между скалите, че Гакелайа, пляскайки с ръчички, хукна след нея. Но старият Гокел сграбчи детето за ръкава и рече:

- Улових ли те, най-после, непослушно дете! Не ти ли забраних, при това хиляди пъти, да не докосваш пръстена ми без мое разрешение? Обаче ти си го дала на стария измамник и той го е сменил с друг, който не струва и пет пари. А така, заради неудържимото желание да имаш някаква си окаяна кукла, ти доведе родителите си и себе си до позор и нищета.

Гакелайа сърцераздирателно изпищя:

Не е кукла,
а само красива художествена фигурка,
татко, татко, пусни ме!
Ах, сега тя бегом се втурна
между камъни и мъх,
надолу по скалата,
майко, Хинкел, спри я!
Да не се пребие,
тя пътищата не познава.

В това време малката кукла тичаше като полудяла надолу по скалата, госпожа Хинкел понечи да я спре, но се подхлъзна на гладката трева и се търкулна по нанадолнището и тя. Сега Гокел изгуби търпение:

- Виж само какво нещастие ще ни докара отвратителната кукла, майка ти ще си счупи заради нея краката. Трябва да има справедливост, ти си направила непростима грешка. Сега Гакелайа, избирай, или ще получиш една солидна порция бой с пръчката, или ще се лишиш от куклата!

Но Гакелайа отново се развика:

Не е кукла,
а само красива художествена фигурка.

Гокел я сложи напречно връз коляното си и здраво я запердаши, повтаряйки думите:

Не е пръчка,
а само красива художествена фигурка.

Гакелайа пищеше:

Майко, за Бога, помогни!
Спри я, ще се нарани!
А Гокел, продължавайки да удря, викаше:
Дребна работа, спасителю наш,
една седмица поне ще боли!

Би продължил да удря, ако госпожа Хинкел не крещеше тъй жалостиво, че не можела да се изкачи обратно. Така че той пусна детето и слезе при нея да й помогне. Едва видяла се на свобода, Гакелайа се разтърси и отърси от ужасната, току-що изживяна несвойствена поза и после се втурна след своята малка художествена фигурка. Видя я вече в долината, хукнала по тясно мостче над един поток. Куклата обаче припкаше по моста така, сякаш имаше четири крака, след това зави наляво и влезе право в гората. А Гакелайа все подире й.

Междувременно Гокел бе извел госпожа Хинкел по заобиколна пътечка отново на височината, като пътьом си изплакаха взаимно съдбата и споделиха предположението, че старецът, който им бе отнел ценния пръстен на Соломон, използвайки ненаситното желание на Гакелайа да играе, е сигурно един от старите гравьори на печати, които на времето искаха да го измамят с петела Алектрио. Разговаряйки така, те пристигнаха отново до скалата, но никъде не видяха Гакелайа. Започнаха да викат на вси страни, ала детето нито се виждаше, нито се чуваше. Сега мъката им по претърпяната загуба се превърна в голяма тревога за детето им. Тичаха наляво и надясно, викаха “Гакелайа, Гакелайа” и когато ехото повтаряше “айа, айа”, мислеха, че тя им отговаря. Обаче така те само се заблуждаваха и навлизаха все по-дълбоко в гъсталака, докато накрая двамата, уви, без Гакелайа, се озоваха пред стария си семеен замък.

Всички птици се разбудиха и като стари познайници запърхаха около тях да ги поздравят. Ала Гокел и Хинкел викаха непрестанно: “Гакелайа, мила Гакелайа! Ела, само си ела, права си, това не е кукла, а художествена фигурка! Нищо няма да ти се случи, само се върни!”

Отговор не последва отникъде. Двамата беднички родители седнаха на прага на стария курник и плакаха горчиво цяла нощ, и всички птици плакаха заедно с тях.

Обаче на сутринта Гокел си издялка една солидна чепата тояга, даде и на госпожа Хинкел една и рече:

- Мила жено! Ние отново обедняхме! Ала изпаднат ли в нещастие, на един Рауграф Гокел фон Ханау и на една Рауграфиня Хинкел фон Хенегау, не подобава да се отчайват; нека се уповаваме на Бога и потърсим из широкия свят нашата дъщеричка Гакелайа, та ако ще и да умрем от глад. Ти върви наляво, аз ще вървя надясно, всеки месец ще се срещаме отново тук и ще си казваме какво сме открили, а в същото време можем да проследим и крадеца, задигнал нашия пръстен.

Госпожа Хинкел бе съгласна и двамата се прегърнаха, проливайки горчиви сълзи, а после поеха по различни пътища. Господин Гокел надясно, госпожа Хинкел наляво, а щом пристигнеха в някое село или град, пееха пред всяка порта:

Не видяхте ли едно дете,
едно чудно красиво момиченце,
сини очички, червени бузки,
бели зъбки кат мъниста,
червени устни кат черешки,
бодро, весело и закръгленко,
лъскаво като обелен бадем,
скача, играе и пее на драго сърце,
има руса плитка,
сламена шапка на главата,
на гърба му стара дрешка,
тича подир кукла смешна.
И вика, че било само
красива художествена фигурка.
тича босо, без обувки.
Питат ли го как се казва,
любезно и в миг отговаря:
Да, аз съм на Гокел Гакелайа!
Дадох клетва,
да не мигна, докато не намеря
детето ни Гакелайа!

А хората повтаряха все същото:

Не видяхме такова дете,
бедни човече,
вървете нататък,
ето ви парче хляб,
нека Бог ви помага в мъката!

Бедните родители взимаха хляба, изяждаха го през сълзи и продължаваха да странстват.

За трети път те отново се събраха без Гакелайа в стария семеен замък, много печални преспаха в стария курник и споделиха безуспешните си дирения.

- Боже мой! - въздъхна госпожа Хинкел, - бедното ни дете, да не беше се отнасял тъй строго с него заради куклата, но сега, сега навярно е загинало.

Ала Гокел й възрази:

- И ти ако беше внимавала повече за нея, нямаше да загубим и пръстена, и детето. Няма нищо по-лесно от това човек да каже: да не беше! По-добре да отидем на гроба на Алектрио в параклиса и горещо да се помолим да не търсим утре за четвърти път детето си напразно.

И те отидоха в параклиса и усърдно се молиха. После легнаха на леглата си от мъх и сладко заспаха, сънувайки Гакелайа.

Призори Гокел, още полусънен, чу край себе си нещо да шумоли, в стаята бе много тъмно, но все пак видя, че по земята нещо притича и изчезна. Той побутна госпожа Хинкел и каза:

- Видя ми се, че току-що изприпка фаталната кукла на Гакелайа. - Тогава се чу гласче:

Не е кукла,
а само красива художествена фигурка.

Гокел помисли, че това е гласът на госпожа Хинкел, и я упрекна, че и тя като Гекелайа е упорита и не отстъпва от думите си. Госпожа Хинкел, още полусънена, също бе чула думите и твърдеше, че ги е изрекъл самият Гокел. И тъкмо се канеха да се скарат, когато чуха лекичко почукване на вратата.

Двамата направо подскочиха от уплаха, питайки се, кой ли би могъл да чука тъй тихичко в разрушения, запустял замък. Но тъй като се почука за трети път, Гокел запита високо:

- Кой е навън?

Отговори му мъжки глас.

- Моля най-покорно да ме извините, господин графе, че толкова рано ви безпокоя, но хората не ме оставят на мира, казват, че трябва да ви предам три центнера сирене от графската фабрика за сирене. Все пак исках лично да получа заповедта от господин графа.

При тези думи Гокел се усъмни да не е загубил ума си.

- Три центнера сирене, от графската фабрика за сирене? Чу ли, Хинкел?

- Да, чух, но какво ли може да бъде това? Просто не знам, будна ли съм, или сънувам.

И тъй като мъжът продължаваше да чука, молейки за разрешение да предаде сиренето, Гокел избухна и се провикна:

- Ти там, дето чукаш, или си луд, или се подиграваш, смятайки бедния Гокел за глупак? Внимавай, или ще те насоля с чепатата си тояга. Къде, според теб, ми е сиренето или сиренената фабрика? Измитай се и разреши на бедните да се насладят на единственото им благо, спокойствието и съня!

Гласът се обади отново:

- Милостиви графе! Простете ми, че ви събудих; разбирам, че не желаете хората да предадат сиренето, затова ще ги отпратя.

Сега Гокел чу отвън на двора гласове и стъпки, като учудването му нарастваше все повече и повече.

- Ах, боя се, че това е едва ли не някакво преследване, замислено от нашите врагове, които имат желание да ни убият - обърна се той към жена си.

- Би било ужасно! - отвърна госпожа Хинкел и в страха си се притисна до него. В това време отново се почука на вратата и Гокел, бездруго изплашен, все пак извика високо:

- Кой е там?

Обади се друг глас:

- Височайши графе, вашият покорен главен готвач пита дали разрешавате да отдели един центнер шунка от графската колбасарница и да го натовари на три магарета, изпратени тук от крал Зиси?

Гокел отново загуби ума и дума:

- Почакай, ще ти дам аз една шунка, недостойни подигравчия!

И Гокел скочи и потърси тоягата си. Но когато чу съвсем ясно да цвилят пред вратата три магарета, той и госпожа Хинкел изкрещяха едновременно:

- Божичко, магаретата наистина са тук!

В курника, който нямаше прозорци и през един процеп на затворената врата пропускаше само искрица дневна светлина, бе още мрак. Гокел опипваше стената, търсейки чепатата си тояга, когато ненадейно бе сърдечно обгърнат от две нежни ръце.

- За Бога, това пък кой е? - провикна се той.

Обаче непознатата не преставаше да го обсипва с най-нежни целувки, а когато дойде и госпожа Хинкел, с нея се случи същото. И тъй като изобщо не успяваха да дойдат на себе си от тези милувки, най-после непознатото същество проговори с добре познатия им глас:

- Ах, нима не познавате вече дъщеричката си Гакелайа?

- Ти си Гакелайа? Не, това е невъзможно! Та ти си голяма мома.

- Ах, голяма или малка, пак съм си вашата Гакелайа.

И с тези думи тя широко разтвори вратата и пред очите на стария Гокел и на госпожа Хинкел се разкриха толкова непознати и необикновени неща, че на двамата не оставаше друго освен да се прегърнат и да си поплачат от сърце. Защото най-напред видяха пред себе си цялата Гакелайа. Но тя не бе вече малко момиче, а цветуща, чудно красива, прелестно нагиздена девица. После видяха себе си не като дрипави старци, а като двама красиви, добре облечени хора в разцвета на годините си. И накрая, не съзряха през вратата един западнал, посипан с развалини и обрасъл с диви бурени двор, а настлан с калдъръм чист двор, заобиколен от пристройки на замъка, от жилища и обори. Обаче в центъра, вързани за плискащ водоскок, видяха и три начумерени магарета с дълги уши, които си гушеха главите, сякаш се срамуваха. Видяха и много слуги в красиви ливреи да тичат усърдно насам и натам, и всеки път, когато минаваха покрай курника, те правеха дълбоки поклони и пожелаваха добро утро.

- Ах, какво е това? Не, не е възможно! Откъде всички тези чудесии? - провикна се Гокел, а Гакелайа протегна към него красивата си ръка и с мила усмивка го погледна в очите.

- Ах, пръстенът, разкошният пръстен на Соломон, който ти изгуби заради куклата, отново е тук! - въодушевено извика Гокел. Но Гакелайа тутакси го прекъсна:

Не е кукла,
а красива художествена фигурка.

- От мен да мине, няма вече да те налагам с пръчката, пък си и много пораснала, важното е, че всичко отново е наред - отстъпи Гокел.

- Но как успя да постигнеш всичко това? - питаше госпожа Хинкел и не спираше да обикаля около прекрасната сияеща девица, да я наблюдава, целува и прегръща.

- Сърчице мое, Гакелайа, разказвай!

- Да, разказвай! - извика и Гокел и я притисна до сърцето си.

- Мили татко, недей да ме хвалиш толкова, защото цялото щастие, което отново ни сполетя, го дължим единствено на теб!

- На мен? Наистина странно! Аз не можех да направя нищо друго освен, уви, просейки, да ходя от къща на къща и да те търся.

- Добре! Ще чуете всичко, само ме последвайте в друга стая, ще се наложи да поразгледаме възстановения замък на нашите мили предци. Навярно ще се намери местенце, което ще ни хареса повече, отколкото стария курник, където и бездруго трябва да направим място за пернатите животни, които очакваме да влязат всеки миг.

След тези думи Гакелайа завъртя пръстена и рече:

Соломон, ти мъдри царю,
който духовете подчинява,
напълни незабавно курника,
нека пъстрите пилци
да кудкудякат, да ровят, да мътят, да снасят.
Нека височайшият петел да ги закриля,
и наглежда, с шпори
гордо да ги обикаля,
гребенът и сърповидната опашка
да надува и извива,
да размахва войнствено крила,
кат тръбач придворен той да кукурига,
така че, щом го погледнем,
всеки искрено да каже:
Това е истинския рицар!
Прати ни и красиви пауни,
на които златни сенки
под очите заблестяват,
щом са при съпруги милозливи
и тъгуват за слънцето вечер.
Дай ни още петли качулати,
гневно гледащи черни индианци,
и такива изтънчени другари,
червени вратове дет надуват,
и буйстват и от завист се пъчат,
щом червен цвят им се мерне,
перчат се с придворни маниери,
и около кокошките маршируват.
Подари ни шарени, разкошни патици,
бели гъски, които замислено
към облаците взор отправят,
на един крак се подпират
или на ливадата кудкудякат,
докато цамбурнат във водата.
Изпрати ни и снежнобели лебеди,
чисти и светещи кат сребърни лодки,
плуващи спокойни в благородно мълчание
сред огледално бистрите езера.
Пусни на покрива,
да прелитат гълъби,
да трептят около шиите им златни лъчи,
да са по-красиви
от нарисуваните.
Всичко да е най-отбрано,
както в рая е било.
Пръстенче, пръстенче, завърти се,
направи това, чуй моята молба!

Едва изрекла тези думи, и от курника, който току-що бяха напуснали, излезе и ги последва цял рояк най-пъстри пилета, пауни, пуйки, патки, гъски и лебеди, а на покрива вече гъмжеше от гълъби. Радостта на Гокел и Хинкел бе неописуема и след като се възхитиха на прекрасните животни, се прибраха в замъка. Радостни и любопитни, те разгледаха цял низ от зали и стаи, обзаведени с най-ценна старинна покъщнина, докато най-после се спряха на най-горния етаж в галерията на една кула. А оттам се откриваше изглед над най-високите върхари в гората, далеч, чак до острите кули на Гелнхаузен.

- Тук е много красиво - рече Гакелайа, - именно тук ще ви разкажа как се сдобих отново с пръстена. Но нека първо да закусим. Едва изрекла това, и ето че по стълбите се зададе стар прислужник, в ръце с голяма кошница с плодове, студено месо, фини сладки, мляко и вино. Той се поклони и отново запита дали да натоварят трите мулета със сиренето и шунката.

- Да, и внимавайте всичко да е от най-добро качество, за останалото ще се погрижа аз - заповяда му Гакелайа.

Ала Гокел и Хинкел тръпнеха от любопитство да чуят разказа й, и я помолиха да започне. И тя им разказа следното:

- И така, когато ти, мили татко, ме наказваше тъй сурово с пръчката, аз се страхувах единствено за куклата си - не, не за куклата, а за моята красива художествена фигурка, и изобщо не усещах болки от пръчката. Копнеех само за мига, когато ще мога да хукна след нея, а тя тичаше по нанадолнището така, както никога не е тичала. Тъкмо тогава мама извика за помощ, ти ме пусна и аз се втурнах след моята художествена фигурка също както стрелата към мишената. А тя изтича по моста право в гората, промушвайки се през магарешки тръни и бодили и на няколко пъти почти щях да я уловя. Но щом протегнех ръка, тя отново избързваше напред и аз най-сетне, капнала от умора, се свлякох на земята и се разридах: “Ах, ти, красива градинарке, защо си толкова неблагодарна към мен. Аз те обичам толкова много, че предпочетох да понеса най-оскърбителното наказание, вместо да те изоставя, а сега ти тичаш пред мен, сякаш съм най-върлият ти враг”. Изричайки тези думи, ми хрумна колко далеч съм избягала от вас, мили родители; вече виждах как слънцето захожда, наоколо ми - ни път, ни пътечка. Отчаяна, се провикнах: “Татко Гокел! Майко Хинкел!” Но уви, всичко бе напразно! И така, изтощена докрай, потънах в дълбок сън и сънувах постоянно фигурката. И след като й повтарях: “Нали, мила моя, ти не си кукла, а красива художествена фигурка?”, чух нежно гласче да ми говори: “Моя мила Гакелайа, всъщност не съм нито художествена фигурка, нито кукла, аз съм...” - в този миг посегнах с двете си ръце към нея и за щастие, я улових. Всъщност думите на малката градинарка ме бяха лекичко разбудили, но аз държах очите си притворени, за да мога ненадейно да я уловя. “Сега вече няма да ми се изплъзнеш, особено след като знам, че можеш да приказваш. Затова те обичам два пъти повече, чакай, ще ти дам нещо да си хапнеш”. Пъхнах й няколко корички хляб в устата и я чух как хрупка и дъвче. После отново я помолих да ми каже все пак коя е, но тя мълчеше както преди и не каза нито дума. Аз й се разсърдих, вързах я здраво с един жартиер за ръката си, покрих лицето си с престилката и помолих Бог тази нощ да ме закриля, за да мога утре рано да намеря отново родителите си. След това спокойно отново заспах.

Сънувах повторно малката градинарка и ми се стори, че чух гласчето й: “Мила Гакелайа, моля те, не се събуждай, защото само насън можеш да разбереш думите ми. Чуй, аз те обичам безкрайно много, защото ти предпочете боя с пръчката, вместо да се разделиш с мен. Ала всъщност не съм никаква художествена фигурка, а бедна пленена принцеса. Тичах като луда пред теб единствено за да срещна отново моя съпруг принца, който сигурно е дълбоко отчаян от моето изчезване. Той и цялата ми кралска фамилия живеят на не повече от един час път оттук. Можеш ли да си представиш колко голяма е обичта ми, след като вместо да продължа пътя си, докато ти спеше, останах при теб. А трябваше да отговоря и на острите ти обвинения в неблагодарност, защото ще можеш да ме разбираш само насън”.

“Казваш, че си принцеса? И твоят принц и цялата ти кралска фамилия са също такива прекрасни художествени фигурки? Ах, бих дала всичко, за да мога да ги видя, заведи ме, моля те, при тях”, възкликнах аз.

“Не, те не са такива фигурки - отвърна тя, - иначе щяха да са нещастни като мен, а аз не съм никоя друга, освен бедната малка принцеса Зиси фон Манделбис, на която е закрепена тази фатална фигурка на гърба, за да я разхожда насам и натам.

- По дяволите! - провикна се старият Гокел, - та това е същата малка принцеса на мишките, на която в първата нощ от нашето пребивание тук спасих живота от котката!

- Точно така - каза Гакелайа, - и тя не е неблагодарна. Тъй като тя е тази, която ни върна пръстена, а с него и цялото ни ново щастие.

- Не е възможно! - възкликна госпожа Хинкел.

- Виж ти, виж ти! - клатеше глава Гокел, - не забравяй никога да проявяваш любов и разбиране, дори към най-незначителното същество! О, ти благородна принцесо на мишките! Обаче разказвай, разказвай нататък.

И Гакелайа продължи разказа си:

- Тя ми описа цялата обич, с която си обградил нея и нейния съпруг и бе отчаяна, че пряко волята си е станала причина за нашето нещастие именно чрез тази художествена фигурка. И тъй като пожелах да я освободя от фигурката и да я последвам в нейната резиденция, тя ми обеща да направи всичко възможно и да ни помогне да си върнем пръстена. Обаче ми заяви, че когато събере висшия съвет в резиденцията си, било крайно необходимо да положа всички усилия, за да заспя, защото само така бих могла да разбера езика на нейния народ. Обещах да сторя всичко, което е по силите ми, и я помолих да ми разкаже как все пак се е превърнала в художествена фигурка.

- Ах! - въздъхна принцеса Зиси, - аз придружавах съпруга си на едно поклонение, което се врекохме да направим в името на нашето спасение. Именно него дължим на намесата на баща ти. Оставих се да бъда подведена от миризмата на печена сланина в страноприемницата, където трима брадати старци, представящи се за гравьори на печати, спяха в сеното. Но тъкмо така попаднах в капана. Единият от старците дойде на сутринта при капана и каза: “Охо, та аз имам вече всичко необходимо!” - и начаса ме закрепи под роклята на малката копринена кукличка, която изтегли от раницата си. Аз тичах насам-натам с куклата на гърба си, а той не знаеше къде да се дене от радост. Но нямах сили да побегна по-надалеч, защото куклата много ми тежеше. Отначало се блъсках в масите и столовете, но когато той каза: “Ако не успея да обуздая малката мишка чрез глад, ще я подхвърля на котката”, аз тъй много се изплаших да не ме сполети такава участ, че правех вече всичко, което той пожелаеше. И все пак ме крепеше надеждата, че при удобен случай ще мога да се изплъзна, а както ти е известно, такъв се откри. Любовта към свободата и близостта на родината вляха в мен необикновени сили и така стигнахме дотук. Сега обаче недей да се плашиш, ще те ухапя мъничко по ухото, за да можеш да ме освободиш. После ме последвай в моята резиденция, където ще ти посоча едно местенце за спане и ще свикам съвет заради теб.” И още не доизказала това, тя ме ухапа по ушенцето и аз се събудих.

Бе нощ и на небосклона грееше ясен месечко. Веднага огледах художествената фигурка и съзрях най-миловидното бяло мишле със златна корона на главицата, а копринената кукла бе привързана с тел около тялото му. Внимателно отвързах телта, а принцесата на мишките взе да подскача в най-весело настроение по тревата. Последвах я. Обаче тя бързаше страшно много и аз често я губех от погледа си. Ала подвикнех ли й боязливо: “Принцесо на мишките, не ме изоставяй”, чувах тънко изсвирване и тя изскачаше от тревата пред мен, така че аз отново се успокоявах. След около половин час път чух шумно подсвиркване и на лунната светлина видях разположена около един хълм резиденцията на царя на мишките, която ей сега ще ви опиша.

Едва принцесата се бе появила на портите на града и вълна от радостни подсвирквания се понесе през целия град и по извисения над него замък. Оттам пък към нея се втурнаха множество ликуващи бели мишки, за да я посрещнат. Обаче принцесата не пожела да влезе в замъка, а постоянно си въртеше главичката ту към мен, ту към своите близки, на които изглежда разказваше нещо за моята персона. Така че не след дълго всички мишлета обърнаха главиците си към мен и засвирукаха неща, които не разбирах. Тогава аз се обърнах към тях: “Мили мишлета! Веднага ще легна да поспя, за да мога да разбера вашия разговор.” И недоизрекла това, заприиждаха хиляди мишки, които започнаха да събират най-фин и нежен мъх на едно сухо място под голям дъб. Разбрах, че ми гласят мека постеля, а през това време аз оглеждах красивия град.

Горе на хълма бе разположен царският дворец, който представляваше широк квадрат от големи резени холандско сирене, най-чистичко изгризани. Наистина всички врати и прозорци бяха донякъде в стар стил и неравномерно разпределени, ала все пак замъкът имаше достолепен вид. Околовръст и дори на покрива му бяха подредени най-красиви градини от плесен, каквато не бях виждала никога, толкова избуяла и лека бе тя. Кули от сиренени корички, покрити с бадемови черупки вместо керемиди, придаваха на сградата особена красота. Къщите на поданиците се състояха от кухи тикви и пъпеши, изкорубени войнишки хлябове и земели. Някои мишки живееха в стари ботуши и обувки. И всички тези жилища, идеално подредени в кръг около хълма, бяха заобиколени от по-малки или по-големи площи плесен. Забелязах и множество дупки в земята, които им служеха за зимници и килери. Най-красивото нещо, положено на едно широко свободно място в средата на хълма, бе голяма готическа църква, изградена от избелени конски черепи и украсена с хиляди малки изострени костни стружки. Около нея обаче се простираше църковният двор, където в правилни редици се редяха гроб до гроб, а най-отгоре в идеален синхрон бе костницата от миши скелети и крачета, бели като слонова кост. Не можех да се наситя на гледката, а и луната озаряваше тъй красиво този малък, гъмжащ от живи същества свят, че да ти е драго да го гледаш. Междувременно постелята ми от мъх бе готова, а и аз бях тъй уморена, че легнах на нея и заспах. Тогава цялата царска фамилия и целият Държавен съвет се събра около главата ми и аз успях да доловя техните разговори.

След като съпругът и родителите на принцеса Зиси още веднъж я поздравиха за щастливото й избавление, тя каза, че не бива да се пропуска възможността да се отблагодарят на семейството на Рауграфа Гокел, на което тя повторно е толкова много задължена. Зиси разказа как заради нея съм изтърпяла с голяма твърдост ударите с пръчката. Сега се обади един възрастен съветник: “Пръчката й е била напълно заслужена, и след като е била толкова близка приятелка с котката, би трябвало да се помисли дали пък не е шпионка в услуга на котките”. Това подозрение ме разтревожи до такава степен, че започнах просълзена да се защищавам сама, и то тъй настойчиво, че на стария съветник му забраниха да говори.

Накрая решаваща роля изигра разказът на принц Пфифи: “След злополучната нощ, когато моята любима Зиси бе пленена от старите гравьори на печати, които я привързаха под куклата, аз пътешествах надлъж и нашир по света, за да я открия. Бях изгубил изцяло от очи старите хитреци, когато една нощ стигнах до непознат замък, където реших да пренощувам. Там обаче видях в една зала трима млади, нахакани другари, увлечени в буйна свада. Между тях бе сложен красив пръстен, за който те се караха, блъскайки се непрестанно един друг. Всеки от тях имаше различна странна униформа и сред невъобразимия шум и крясъци единият наричаше себе си търговски съветник, вторият - придворен управител, а третият - придворен доставчик. Всеки обвиняваше другия, че иска да го изиграе. Всеки искаше да вземе пръстена преди другите, докато най-после единият от тях заяви: “По право пръстенът трябва да нося само аз. Който от вас има някакво желание, аз ще му го изпълня, но нека дойде при мен и ми даде един златен луидор ²¹. Пръстенът трябва да се съхранява у мен, защото аз бях този, който улови мишката и я закрепи под куклата, а чрез нея спечелихме пръстена. - “Какво ме засяга това” - обади се другият, - “не бях ли аз този, който изработи фалшивия пръстен, предаден вместо истинския?” Сега се провикна и третият: “Какво ме е грижа мен? Не бях ли аз, който с дърдоренето си подмамих малката Гакелайа да вземе куклата с мишката срещу пръстена? Не бях ли аз този, който ви донесе пръстена, а чрез него отмъстихме на Гокел и се превърнахме в млади, красиви и изискани благородници?” Бяха вече готови да се сбият, но аз бях чул достатъчно, знаех, че Зиси е жива и че се намира в Гелнхаузен при малката Гакелайа, пъхната под една кукла. Начаса тръгнах отново на път. Ала на пазара в Гелнхаузен узнах от тълпа мишки, която, на мястото, където е била кухнята на Рауграфа Гокел, гризеше всевъзможни кухненски отпадъци, че Гокел, Хинкел и Гакелайа, бедни и дрипави, се намират отново в нищета. Потърсих тези добри хора и ги намерих натъжени, задето Гакелайа е побегнала подир фаталната кукла. Отново тръгнах на път и най-после бях щастлив да ви намеря, теб, мила Зиси, и твоята приятелка Гакелайа. Но сега смятам, че ще е най-добре, ако отново върнем пръстена на Гокел и мисля, че лично аз ще мога да осъществя това.

“Не - извика принцеса Зиси, - искам да дойда и аз, ти си много буен, ето защо ще опитаме двамата, а Гакелайа ще ни придружава.” - Намесих се и аз: “Да, да, и аз желая същото, а на царствените ви родители обещавам, щом отново се сдобия с пръстена, да ви изпратя един центнер от най-финото холандско сирене и един чувал с най-качествените бадемови черупки, за да можете отново да изградите резиденцията си. Добавям към това и един центнер от най-вкусната шунка за всеобщото увеселение на вашата нация, както изобщо всичко, което е по сърце и може да достави удоволствие на благородния народ на мишките.

“Ах - провикна се старият цар, - моята мила съпруга току-що сподели с мен, че страшно много би искала да си хапне кьонигсбергски марципан и торунски меденки, наденички от Яш, канелени гевречета от Шпандау, нюрнбергски меден сладкиш и франкфуртски масленки, майнски подкови и гевреци от Гелнхаузен, както и солени пръчици от Кобленц.” - “Всичко това ще й бъде доставено в изобилие, само да получа отново пръстена” - обещах аз. - “Добре! Тогава нека утре заран Зиси и Пфифи да предприемат това приключение заедно с теб. Но първо да влезем в църква и да помолим Създателя за един щастлив изход. Сега спи, мила Гакелайа, докато утре рано не те събудим” - допълни царят.

Красиво подредени по двойки, те се запътиха към църквата. Всяка мишка държеше в устата си парченце светеща прогнила треска, от която си отхапваше, минавайки покрай стара изкорубена върба. И така, те влязоха като факелно шествие в църквата, пеейки следната благочестива песничка:

Нито едно животинче,
Господи, не е за теб нищожно,
Ти създаде всичките,
и всичките са Твои.
Човек и звяр все Теб зове
птицата Теб възпява,
рибката за Теб подскача,
пчелата за Теб жужи,
бръмбарът за Теб бръмчи,
а и мишлето Ти подсвирква,
всемогъщи Боже, хвала Ти!
Птичето в ефира,
пее за Теб с пълно гърло,
змията в пещерата
весело съска за Теб,
към Теб, към Теб.
Рибките, дето тук плуват,
не мълчат пред Теб,
Ти слушаш гласовете им,
без Теб те не ще оцелеят,
към Теб, към Теб.
Пред Теб в слънчевата омара,
танцува рояк малки мушици,
всяка от тях е достатъчно зряла,
за да Ти благодари за житейските наслади
към Теб, към Теб.
Слънцето и месецът
изгряват и залязват,
в Твоето милостиво царство,
и всичките Ти чудеса,
са равни по величие
към Теб, към Теб.
Зове Те всеки в нужда,
единствен Ти помагаш,
чрез Теб живее цялата вселена,
към Теб, към Теб.
В силната си десница,
държиш целия свят,
посланието Ти е “Бъди !”
и с него свещичката угасваш,
към Теб, към Теб.
Без Теб врабче от покрива не пада,
ни косъм от главата:
О, скъпи Татко! Бди над нас,
когато сме в опасност,
към Теб, към Теб.
Пази ни от капана,
и от сладката отрова,
и от котешките лапи,
които безпогрешно хващат,
към Теб, към Теб.
Нека пътят ни да е успешен,
защити ни Ти от таз беда,
и помогни ни да вземем пръстена,
и всички мечтани сладкиши!
Към Теб, към Теб.

Докато те пееха, аз заспах и на сутринта принц Пфифи и принцеса Зиси ме събудиха. Станах и ги последвах през гората, през планини и долини на дълго пътешествие... В селата и градовете прикрепях принцесата под куклата си и я вадех на мегданите пред децата да танцува, с което успявах да спечеля за мен и моите спътници хляб. Защото талерът, който малкият принц Кроновус ми бе подарил, ми беше твърде скъп на сърцето, за да мога да го похарча.

Веднъж бяхме пристигнали наблизо до голям град, когато край студена чешмичка от умора задрямах в един храсталак. И чух Зиси да ми шепне в ухото: “Мила Гакелайа! Градът, който лежи пред нас, е мястото, което търсим. Ти трябва да отидеш незабавно в църквата и да се помолиш начинанието ни да сполучи, в това време ние ще изтичаме в палата на гравьорите на печати и след като проучим всичко, ще те осведомим.”

Обещах да последвам съвета й и тъй като влязохме в града, аз веднага се запътих към църквата, коленичих в едно ъгълче и от сърце се помолих на Бога да спечеля отново пръстена и да се завърна при вас, мили мои родители. А пък мишките скочиха в кошницата на една стара готвачка, която също се молеше, и тя ги отнесе в палата на гравьорите на печати. Защото Пфифи позна, че това е тяхната готвачка, която бе посетил при предишния си престой в килера им.

Останах самичка, а междувременно в църквата идваха различни хора, които се молеха и изплакваха пред Бог тежката си неволя. И тъй като покрай общуването ми с мишките, слухът ми се бе изострил, долових много от прошепнатите в силния им страх молитвени слова: Да се смили Бог и ни освободи от злия придворен управител, той е виновен, задето князът заповяда да се пекат толкова малки земели. Друг един пък се молеше: Нека Бог изгони свидливия търговски съветник, той е виновен, задето солта се продава тъй скъпо. Трети шепнеше: Дано Бог освободи града ни от алчния придворен доставчик, той е виновен дето князът позволява месото да поскъпне. Всички молеха за помощ срещу тримата гравьори на печати, толкова по-пламенно пък се молех аз да си получа обратно от тях пръстена, защото с него те не даряваха щастие на никого. Обаче в църквата бе тъй прохладно и приятно, че се унесох в лека дрямка и спах толкова дълго, че насмалко клисарят да ме заключи в църквата. Но Зиси дойде тъкмо навреме и ми пошепна в ухото: “Бързо, Гакелайа! Излез с мен от църквата, чуй ме, клисарят дрънчи вече с ключовете. Ела с мен, искам сама да видиш как ще измъкнем пръстена. Изпълнени сме с големи надежди.

Радостна, взех малката мишка в ръкава си и с нея се запътих към палата на тримата измамници. Когато пристигнахме на градинската ограда, Зиси скочи на земята и ми посочи пътя към вратата. Стигнах до малък павилион, където се скрих в храстите и през един процеп на прозоречния капак можех да видя и чуя всичко, което се случваше в павилиона.

Тримата измамници седяха около една маса, в средата бе сложен пръстенът, а те спореха помежду си кой от тях ще го носи на пръста си през тази седмица. Но след като изобщо не можаха да постигнат съгласие и дълго време викаха и ругаеха, защото всеки от тях постоянно се опасяваше, че който сложи пръстена на пръста си, може да пожелае смъртта на другия, внезапно единият от тях посегна тъй буйно към пръстена, че събори масата. В тоз миг другият успя да се възползва, улови падналия на земята пръстен, сложи го на пръста си и изкрещя:

Соломон, ти мъдрий царю,
който духовете подчиняваш,
направи от двамата две магарета,
които да пасат тук в градината,
пръстенче, пръстенче,
завърти се!
Направи го бързо, моля те!

Докато избръщолеви със светкавична бързина тези думи, другите двама го дърпаха и блъскаха с все сила; ала не след дълго и двамата се превърнаха в две дебели грозни магарета, той пък взе една тояга, прогони ги от павилиона и го заключи. Известно време магаретата викаха и се хапеха едни друг, но после явно посвикнаха с новата си природа и захрупаха разни треви и бодили по пътя.

Надзърнах пак в павильона, а там, този, който бе взел пръстена, се превиваше от смях, че тъй майсторски е извозил другарите си. “Слава на Бога! Сега човек може спокойно да си отспи, без да се опасява, че другият му желае смъртта“. И след тези думи се разположи в едно дълбоко кресло и скоро шумно захърка.

Сега му е времето, помислиха си Зиси и Пфифи, и през една дупчица се вмъкнаха в павилиона. Не отмествах нито за миг погледа си от спящия човек и пръстена на пръста му. Ах, той беше свил ръката си на юмрук и по всичко личеше, че ще е много трудно да се измъкне пръстена. Обаче Зиси се доближи до ухото му и с най-сладък гласец изпя само тази песничка:

Луидори и дукати,
скъпи перли, диаманти,
рицарски ордени, Ваша милост!
Висша наука, медали!
Духовитост, мъдрост,
остроумие и деликатност,
гъша мас и бакенбарди!

Едва чул песничката, спящият си отвори ръката, сякаш искаше да улови всички тези хубави неща. Сега принц Пфифи го ухапа по пръста. Той се събуди и каза: “Прекрасен сън, обаче пръстенът ме стяга и това ме събуди, кой ли може да ми го отнеме тук? Двете магарета хрупкат навън с отличен апетит, какво повече им трябва, та те нямат други потребности. Ах, такъв хубав сън! Ще направя опит, дали пък няма да го сънувам още веднъж. Дано пръстенът не ме стяга повече. Докато поспя, ще го сложа на масата.” И той изтегли пръстена и заспа. Едва бе захъркал и Зиси отново му запя:

Луидори и дукати,
скъпи перли, диаманти,
рицарски ордени, Ваша милост!
Висша наука и разум!
Духовитост, мъдрост,
остроумие и деликатност,
гъша мас и бакенбарди!

Заспалият се усмихваше сладко, сладко като пълна месечина, а в това време Пфифи ми изнесе пръстена през дупката. Бързо го сложих на пръста си и изговорих:

Соломон, ти мъдрий царю,
който духовете подчиняваш,
накарай и този като другите,
да обикаля като магаре,
докарай и един мулетар,
който солидно да им нашари
мързеливите задници
и ги отведе при татко Гокел.
Пръстенче, пръстенче, завърти се,
направи го бързо, моля те!

И виж ти, новото магаре се появи тутакси, а и мулетарят, който стоеше до него, го подкара със сопата извън павилиона, настигайки другите две магарета. Аз пък завъртях пръстена и пожелах да дойда при вас. И ето, в миг се озовах тук на двора, а когато чух от стария курник жалбите ви, пожелах щото замъкът отново да добие пищния си блясък, както е било при нашите предци. Пожелах също да станете отново млади и красиви, както и аз бих желала да се превърна в хубава и разумна девойка и да забравя опасната си страст към игрите. И понеже всичко се сбъдна, прокраднах се в курника и се свих в един ъгъл, за да се насладя истински на изненадата ви. Обаче Зиси буйно настояваше да я вържа под куклата, за да се пошегува с вас. Тя изтича по сламата, на която лежахте, и когато вие извикахте: “Куклата, куклата!”, аз се обадих:

Не е кукла, а само
красива художествена фигурка.

Останалото го знаете.

След като чуха този разказ, Гокел и Хинкел, радостно просълзени, прегърнаха Гакелайа:

- Благодарим, хиляди пъти ти благодарим, мило дете! Като награда за добрината ти, ще държиш винаги пръстена на пръста си, за да си пожелаваш всичко, което ти е по сърце.

- Приемам го - отвърна Гакелайа, - но преди това трябва да натоварим вън на двора трите магарета с всичко, което съм обещала на царя на мишките, а после ще видите колко разумни ще бъдат моите желания.

И те слязоха долу и след като магаретата бяха натоварени със сиренето и шунката, поръчаха още и кьонигсбергски марципан, полски меденки, наденички от Яш, канелени гевречега от Шпандау, нюрнбергски козунак с мед, франкфуртски масленки, солени пръчици от Кобленц и т.н., които незабавно бяха доставени, ала така натежаха на магаретата, че едва не ги повалиха. И когато принц Пфифи и принцеса Зиси изсвиркаха на приятелите си най-нежното сбогом, Гокел закрепи на главата на едното от магаретата шапката си с пискюла, постави мишлетата вътре и накара мулетарят да подкара трите магарета към царството на мишките, изпращайки много и сърдечни поздрави.

- Ах - въздъхна Гакелайа, - нека сега отидем в нашия дворцов параклис и видим как се е променил. Едва изрекла тези думи, и камбаната започна да бие и да ги зове към параклиса. Те влязоха и не можеха да се нагледат на красивите фрески и свещници, с които бяха украсени олтарите. Особена радост обаче изпитаха пред една сребърна статуя на Св. Петър, до която седеше златен петел, който кукуригаше на всеки час и размахваше крилата си, сякаш е жив. Сега споменът за Алектрио завладя Гокел и Хинкел особено живо, защото той приличаше невероятно много на техния петел. И едва изрекли желанието си той да оживее, Гакелайа вече завъртя пръстена и каза:

Соломон, ти мъдрий царю,
който духовете подчиняваш,
достави радост на родителите ми,
чрез петела Алектрио.
Пръстенче, пръстенче, завърти се!
Стори го бързо, моля те!

Без да се бави, златният петел хвръкна на рамото на Гокел, пляскайки с криле, и това не би никой друг освен самият Алектрио. Но ето, започна и литургията. Цялата дворцова прислуга изпълни църквата, засвири органът, подеха се песнопения и проповеди, така че на човек му ставаше мило на душата. Ала когато в края на службата свещеникът запита няма ли кандидати за женитба, Гакелайа завъртя пръстена си и рече:

Соломон, ти мъдрий царю,
който духовете подчиняваш,
доведи Кроновус
ужким съвсем случайно!
Пръстенче, пръстенче, завърти се!
Стори го бързо, моля те!

А на двора вече свиреха ловджийски рогове. Гакелайа изтича навън и видя в зелено ловджийско палтенце принц Кроновус да скача от малък бял кон. Те излетяха в прегръдките си с вика:

- Ах, колко си малък, ах, колко си голяма!

Тогава Гакелайа завъртя пръстена и пожела Кроновус да стане толкова голям и разумен, колкото е и тя. И той начаса се преобрази. Двамата влязоха в църквата, където Гокел и Хинкел поздравиха Кроновус. Той им съобщи, че баща му Айерфрас и майка му Айлегия са починали и ако Гокел иска да му даде за съпруга Гакелайа, тя ще стане неговата кралица на Гелнхаузен. Хинкел бе доволна, също и Гокел. Те поведоха двамата към олтара, свещеникът съедини ръцете им и размени пръстените.

Сега в целия замък устроиха голямо тържество, изпратиха вестители до Гелнхаузен, за да поканят целия народ и скоро замъкът и гората наоколо се изпълниха с весели хора. А когато Гокел, Хинкел и Гакелайа, седнали на празничната трапеза, разказаха на Кроновус тази история, той изтегли от пръста си пръстена, който Гакелайа му бе подарила пред олтаря, сложи го на чинията си и наблюдавайки го много внимателно, каза:

- Нека пръстенът веднага да изпълни първото желание на Гакелайа.

- Ах - възкликна Гакелайа, - всичко е толкова прекрасно и щастието ни е толкова голямо, какво още бихме могли да си пожелаем, освен да сме деца и цялата история да е една приказка, която Алектрио ни разказа. А ние, щастливи и доволни, да пляскаме с ръце от радост.

Едва изговорила тези думи, и Алектрио, който седеше по средата на масата, протегна клюна си към пръстена и го глътна. В същия миг всички присъстващи се преобразиха в хубави, весели деца, насядали на зелена поляна около петела, който им разказваше историята. А те, тъй силно запляскаха с ръце, че и моите ръце още горят. Защото там бях и аз, иначе никога нямаше да узная тази история.

БЕЛЕЖКИ

1. От съображения за автентичност и по-пълна благозвучност при възприемане на текста, преводачът запазва немските имена на тримата герои в приказката. Има се предвид мястото и времето на действието, т.е. Германия в началото на 19. век и типичната за тогава обществена среда и порядки. Иронизирани и експонирани в животинския свят, героите-животни са нарочно избрани от автора поради характерните им прилики с природата на човека, като в този случай те изключват побългаряването на личните им имена; така на немски Гокел означава не само обикновен петел, но мъжкар, наперен и горделив, и все пак добронамерен по нрав. В говоримия език думата се използва в шеговитото й значение и се превръща в синоним за човек с подобни характерни черти. А така самото име се превръща в носител на авторовата идея. Хинкел е наименованието за кокошка на средновисоконемски език, а Гакелайа е свободно създадено от писателя име, чийто корен е глагола “гакелн”, което означава кудкудякам. Също и локалните определения са избрани с оглед на фонетичното им сродство с имената на персонажите, така например благородническият род на Gockel Hahn (петльо) произхожда от Hanau, а на Hinkel-Henne (кокошка, или петльовица) от Hennegau. Използването на сходни звукови форми усилва мелодичността на текста и налага в случая придържането към оригинала. [обратно]

2. Рауграф (нем.) - горнорейнска графска титла. [обратно]

3. Алектрион (гр.) - петел. [обратно]

4. Галина (лат.) - кокошка. [обратно]

5. На нем. език шпек означава сланина, а флек - петно. [обратно]

6. Манделбис (нем.) - предпочитано лакомство на мишките - бадем и хапка. [обратно]

7. Ангелика Каталани - световно известна певица, чието име става нарицателно. [обратно]

8. Лана (итал.) - вълна. [обратно]

9. Glucke (глуке) е немската дума за квачка - поставянето на две точки върху буква “u” (у) води до фонетичната й промяна в буква “ü (þ)”, както и до промяна в значението й, т.е. Glück (глюк) = щастие. [обратно]

10. Соломоновите притчи. [обратно]

11. Цитат от ария из операта “Вълшебната флейта” на Моцарт. [обратно]

12. Идоменей, цар на Крета. [обратно]

13. Кабала - мистично учение през Средновековието в Изтока. [обратно]

14. Из диалога на Лукиан “Онейрос и Алектрио”. [обратно]

15. Платон: “Човекът бил животно без пера”. След което в Академията се появил Диоген с оскубан петел в ръка: “Ето, вижте човекът на Платон”. [обратно]

16. Айерфрас (нем.) - символично име за лакомник, тъпчещ се с яйца. [обратно]

17. Айлегия (нем.) - видоизменената немска дума за квачка. [обратно]

18. Кроновус - обединяващ цялото кралско семейство. [обратно]

19. Qui vit? (фр.) - кой е там? [обратно]

20. Naseweis (нем.) - двусмислица: епитет за дързък, нахален човек, съставна дума от Nase - нос и weiß - áял. [обратно]

21. Луидор (фр.) - френска златна монета от 1640 до 1795 година на стойност около 20 франка. [обратно]

© Клеменс Брентано
© Донка Илинова, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.03.2011
Вълшебният свят на романтизма. Сборник новели. Съставител: Донка Илинова. Варна: LiterNet, 2010-2011

Други публикации:
Вълшебният свят на романтизма. Съставител: Донка Илинова. София, 2007.

ПРИКАЗКА ЗА ГОКЕЛ, ХИНКЕЛ И ГАКЕЛАЙА1

ПРИКАЗКА ЗА ГОКЕЛ, ХИНКЕЛ И ГАКЕЛАЙА ¹