ИЗ "БЕЛЕЖКИ ЗА РОМАН"

Джеръм Джеръм

web

Връщам се към моя дневник и виждам, че на 14 ноември сме се срещнали отново. Но този път са присъствали само “Джефсън, Макшонаси и аз”; името на Браун не се среща по-нататък. На Коледа ние тримата отново сме се срещнали и бележките ми ме информират, че Макшонаси е забъркал някакъв коктейл с уиски по своя собствена рецепта - предполагам, че и тримата сме прекарали лоша Коледа. Изглежда нито на тази, нито на предишната среща не е била свършена някаква особена работа по романа.

След това има прекъсване до 8 февруари, когато срещата се ограничава вече до “Джефсън и аз”. Но тук дневникът ми светва с едно последно трепкане като загасваща свещ и хвърля ярка светлина върху разговора ни тази вечер.

Изглежда сме говорили за много неща - всъщност за какво ли не, с изключение на нашия роман. Между другите теми сме говорили и за литературата изобщо:

- Омръзнало ми е това непрекъснато бърборене за книгите - каза Джефсън, - тези цели колони с критика за един ред художествен текст, тези безкрайни книги за книгите, тези пискливи похвали и пискливи отрицания, глупавото обожаване на романиста Том, глупавата омраза към поета Дик, глупавите караници за драматурга Хари. Няма трезвост, няма разум в това. Като слуша Жреците на Културата, някой би си казал, че човекът е направен за литературата, а не обратно. Но мисълта е съществувала и преди печатната преса. А хората, които са написали стоте най-хубави книги, не са ги чели. Книгите имат своето място в света, но не са негова цел. Те са неща редом с говеждото и овнешкото, с мириса на морето, докосването на нечия ръка, спомена за някогашна надежда и всичко друго в общия сбор на нашите седемдесетина години. Но ние говорим за тях, като че ли те са гласът на самия Живот, а не негово слабо ехо. Историите са приятни именно като истории - хубави са като първите иглики след дълга зима, спокойни като грака на враните на залез слънце. Но ние вече не пишем истории; ние съставяме “документи за човека и обществото” и правим “дисекция на душата”. - Той рязко прекъсна насред своята тирада. - Знаеш ли за какво ме карат да мисля тези “психологически изследвания”, които са толкова модерни сега? - каза той. - Представям си маймуна, която разглежда друга маймуна за бълхи. И какво в края на краищата разкрива нашето анализиращо перо? - продължи той. - Човешката природа? Или просто някоя повече или по-малко неприятно миришеща долна дреха, прикриваща и загрозяваща човешката природа? Има една история за някакъв стар скитник, който, понеже нещата му тръгнали зле, бил принуден да се оттегли за малко в изолация в затвора в Портланд. Неговите домакини, желаещи да виждат гостите си колкото се може повече през ограничения период на техния престой, започнали да го мият. Миели го по два пъти на ден в продължение на седмица, като с всеки следващ път разкривали по-голяма част от него. Докато накрая стигнали до една фланела. С това и трябвало да се задоволят, понеже сапунът и водата се оказали безсилни да продължат нататък.

Този скитник ми се вижда символ на цялото човечество. Човешката природа носи своите конвенции от толкова дълго, че навикът я е обраснал. През този деветнайсти век е невъзможно да се каже къде завършват дрехите на обичая и откъде започва истинският човек. Нашите добродетели ни се преподават като част от “доброто поведение”; греховете ни са признатите грехове на нашето време и среда. Нашата религия виси като готова дреха край детския ни креват, за да бъде после закопчана върху нас от две обичащи ни ръце. Вкусовете си усвояваме, впрочем трудно; а чувствата си научаваме наизуст. С цената на безкрайни мъчения ние се научаваме да обичаме уискито и пурите, високото изкуство и класическата музика. В една епоха се възхищаваме на Байрон и пием сладко шампанско; двайсет години по-късно предпочитаме Шели и пием шампанското сухо. В училище ни казват, че Шекспир е велик поет и че Венера Милоска е чудесна скулптура; и оттам нататък през целия си живот ние ходим насам-натам и казваме какъв голям поет според нас е Шекспир и че по наше мнение няма по-красива скулптура от Венера Милоска. Ако сме французи, обожаваме майка си; ако сме англичани, обичаме кучетата и добродетелта. Скърбим за смъртта на близък роднина дванайсет месеца; но за втори братовчед скърбим само три. За порядъчния човек са предначертани постижения, към които да се стреми, и грехове, които да избягва. Познавам един добър човек, който много се тревожеше, че не е горд, и следователно не можеше да се моли за смирение. В обществото човек трябва да бъде циничен и леко порочен; в бохемските среди - ортодоксално неортодоксален. Спомням се как майка ми спореше със своя приятелка актриса, която беше напуснала предания си съпруг и бе избягала с един неприятен, грозен и дребен фарсов комедиант (това беше много, много отдавна).

- Ти трябва да си луда - каза майка ми. - Какво за бога те накара да направиш такава стъпка?

- Скъпа Ема - отговори дамата, - какво друго ми оставаше? Знаеш, че аз не мога да играя. Трябваше да направя нещо, за да покажа, че съм артистка!

- Да, ние сме преоблечени марионетки - продължи Джефсън. - Нашият глас е гласът на един невидим шоумен - Конвенцията. Движенията ни, изобразяващи страст и страдание, са само отговор на неговия тласък. Човекът наподобява някой гигантски вързоп, какъвто може да се види в ръцете на бавачките. Той е много обемист и дълъг; прилича на грамада от деликатна дантела, кожа и хубави плетени материи. И някъде там, скрито от погледа сред тези труфила, има малко червено късче объркана човечност, която не може да говори и само реве глупаво. - Тук Джефсън направи дълга пауза, след която продължи, по-скоро изказвайки мислите си на глас, отколкото говорейки на мен: - Има само една история. Ние седим на бюрата си и мислим ли, мислим, пишем ли, пишем, но историята е винаги същата. Хората са я разказвали и са я слушали преди много години. Ние си я разказваме днес. Други хора ще разказват същата история след хиляда години. Историята е: “Имало едно време един мъж и една жена, която го обичала.” Малкият критик вика, че това не е ново и иска нещо свежо, въобразявайки си като децата, че в света има странни неща.

Тук моите бележки свършват, нататък в тетрадката няма нищо. Дали някой от нас е продължил да мисли за романа, дали отново сме се срещали да го обсъждаме, дали той някога е бил започнат, дали е бил някога изоставен, аз не мога да кажа. Има една приказка, която прочетох за пръв път преди много, много години и която никога не забравих. Тя разказва за едно малко момче, което се качило по дъгата; и на края й, недалеч зад облаците, видяло един чуден град. Къщите му били златни, улиците му - покрити със сребро, а светлината, която греела върху него, била като тази, която лежи над още спящия земен свят рано призори. В този град имало толкова красиви дворци, че само като ги погледнел, човек чувствал удовлетворени всичките си желания; и толкова съвършени храмове, че тези, които веднъж коленичели в тях, били очиствани от всички грехове. Мъжете, които живеели в този чуден град, били велики и добри, а жените били по-красиви от тези в сънищата на юношите. Името на града било “Град на нещата, които хората са смятали да направят”.

© Джеръм К. Джеръм
© Милен Русков, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2007, № 8 (93)