ЗАМЪКЪТ ДЮРАНД

Йозеф фон Айхендорф

web | Вълшебният свят на романтизма

---

Йозеф фон Айхендорф (10.03.1788-26.11.1857) е изтъкнат представител на късния немски романтизъм. В творчеството му доминира преклонението и обожанието на природата, която той възпява в романтични картини и с изключително музикален език. Характерен белег на романтичното течение е религиозната отдаденост. Религията като опора, от която романтиците черпят и формират своите идеали, е свързана у Айхендорф с дълбока вяра в предопределението и зависимостта на човека от него. В предложената на читателите новела, както и в останалите творби на писателя е включена патриотичната тема, характерна за всички негови събратя, които в зората на Френската революция откликват с перото си на символите на свободата и на родината. Именно в този период идеалът на немските романтици - единството между природата и човека, се оказва накърнен, политическите събития започват да рушат вечните категории за добро и зло, за правда и неправда.

Новелата "Замъкът Дюранд" е трагична любовна история, в която се преплитат любовни чувства, въпроси на чест и изблици на революционна ярост. Красивата девойка Габриела е сестра на ловеца Реналд, която чрез самоотвержената си любов към граф Иполит фон Дюранд, се превръща във въплъщение на мечтания женски образ за плеадата романтици от тази епоха. Тя следва инкогнито своя любим в Париж, докато брат й Реналд след горчиви и безуспешни опити да я намери, обвинява графа в отвличането на сестра си. Молбата му да я пощади остава без отговор, след което вълната на историческите събития го повлича и смесва личните чувства с тези на въстаналите за свобода и равенство. Айхендорф издига социалния и нравствен проблем в сферата на чистото любовно чувство, за да достигне то своя апогей в смъртта.

---

В красивата местност Прованс, в пазвите на гористи планински масиви е сгушена една долина. Там, над короните на дърветата, в самотата се оглеждат само руините на стария замък Дюранд. От другата страна, долу в далечината, се виждат кулите на град Марсилия. А при ясно време, когато полъхне зефирът на пладнето, долита камбанен звън, друг знак от света няма. В тази долина се намираше някога малка ловджийска хижа, потънала в цветове, толкова обрасла бе тя и обкичена с лози, чак до еленовите рога на вратата. В ясни и тихи лунни нощи, дивечът често идваше да пасе на горската полянка пред градинската врата. Тогава там живееха ловецът Реналд, на служба при стария граф Дюранд, със сестра си, девойката Габриела, съвсем сами, защото майката и бащата бяха отдавна починали.

Случи се така, че през една знойна лятна вечер Реналд, връщайки се забързан горе от планината, застана с пушката си в края на гората недалеч от ловджийската хижа. Горите блестяха, окъпани от лунна светлина, бе невероятно тихо, само славеите пееха по-звучно в низината, а понякога откъм селата се чуваше кучешки лай или от гората - крясъка на дивеч. Ала вниманието му бе другаде, днес бе взел на прицел съвсем друг дивеч. Говореше се, че млад непознат мъж тайничко се вмъквал вечер при сестра му, когато той самият е далеч в леса. Доверил му го бе вчера стар ловец, той го знаеше от горския, на него пък го казал въглищарят. На Реналд това изобщо не му се вярваше, питаше се как ли е станало запознанството? Тя отиваше само в неделя на църква и там той никога не я изпускаше от очи. И все пак, мълвата го глождеше, не му излизаше от ума, искаше най-сетне да е сигурен. Защото на смъртното си легло баща му бе поверил момичето на него, и за нея той би жертвал живота си.

Реналд се промъкваше дебнешком покрай дърветата в сянката на загадъчно променящите се облаци, прелитащи над затихналата твърд. Внезапно той затаи дъх, около къщата нещо се раздвижи и между виещите се лози се измъкна стройна фигура. По бързия ход веднага позна сестра си. "О, мили Боже - помисли си той, - да не бе истина всичко това!" Ала в същия миг върху обляната с лунна светлина полянка до нея падна дълга тъмна сянка, висок мъж, плътно загърнат в неугледно зелено ловджийско наметало, бързо излезе от хижата. Не можа да го разпознае, а и походката му бе непозната. Пред очите му нещо почна да мержелее, сякаш все още не можеше да се опомни от тежък сън.

Обаче, без да се извръща, момичето весело запя и гласът й сякаш с нож прободе сърцето на Реналд:

Козичка на скалата,
птичка в ефира,
умната девойка
ерген не я стига.

- Полудя ли! - извика непознатият, изравнявайки се с нея.

- Пада ти се - смеешком отвърна тя, - винаги ще правя така, когато не си послушен, ще пея от все сърце и с пълно гърло.

Тя щеше отново да запее, но той страхливо й запуши устата с ръка. И както бе застанала плътно пред него, Габриела замислено го погледна на лунната светлина.

- Впрочем ти имаш доста лъжливи очи - продума Габрела, - моля те, престани да ме молиш с тези красиви думи, защото тогава никога вече няма да се видим, а ще ни бъде мъчно и на двамата.

- Господи Исусе Христе! - внезапно изпищя тя, защото съзря зад дървото брат си да се прицелва в непознатия. Без да се замисля, Габриела буйно се хвърли помежду им, и, вкопчвайки се в мъжа, го прикри целия с тялото си. Реналд видя това и трепна, ала, уви, бе твърде късно, чу се изстрел, който отекна дълбоко в нощта. В суматохата непознатият се изправи, стана сякаш по-висок, и гневно измъкна под наметалото джобен пистолет. Ала момичето му се стори изведнъж тъй бледо, не знаеше дали е от лунния блясък или от уплаха.

- За Бога, ранена ли си? - извика той.

- Не, не - отвърна Габриела, като издърпа неочаквано и смело пистолета от ръката му. - Тръгвай, тръгвай - прошепна тя, подтиквайки го буйно - вдясно, по пътечката край скалата, тръгвай, само по-бързо!

Непознатият бе вече изчезнал между дърветата, когато Реналд се приближи към нея.

- Какви глупости вършиш! - извика му тя и бързо скри ръката и пистолета под престилката си. Обаче гласът й секна, когато братът застана плътно пред нея и тя забеляза бледото му лице. Той трепереше с цялото си тяло, а челото му сегиз-тогиз потръпваше, сякаш по него пробягваха далечни светкавици. Внезапно пред очите му се мерна следа от кръв на роклята й.

- Ти си ранена - изплаши се той, въпреки че, съзирайки кръвта, сякаш му стана по-леко. Той видимо поумекна и мълчаливо я отведе в къщата. Там бързо запали и прикрепи свещта, оказа се, че куршумът само леко е докоснал дясната ръка. После изсуши и превърза раната, но и двамата не си проговаряха нито дума. Загледана упорито пред себе си, Габриела държеше ръката си силно изпъната, тя просто не проумяваше защо й се сърди той. Чувстваше се толкова чиста и неопетнена, без всякаква вина, само мълчанието помежду им тегнеше болезнено връз сърцето й. И тя дълбоко пое въздух, когато той най-сетне запита:

- Кой беше?

Тя го увери, че не знае и разказа как една хубава неделна вечер, тъкмо когато била поседнала на прага на къщата, той за първи път дошъл от планината и седнал до нея. После, когато дошъл и на следната вечер, а това се повтаряло отново и отново, и тя все го питала кой е, той със смях оттоварял: твоят любим.

В това време Реналд бе вдигнал от пода една кърпа и открил пистолета, който тя бе скрила под нея. Той силно се разтревожи и започна да го разглежда внимателно от всички страни.

- Какво откриваш там? - На кого принадлежи?

Реналд издигна бляскавия предмет току пред очите й:

- И ти наистина не го познаваш?

Тя поклати глава.

- Заклевам те във всички светии - отново започна той, - кажи ми истината.

Тя обаче се извърна от него и рече: - Днес си като бесен, не искам повече да ти отговарям.

Това, че тя не познава своя любим, като че ли облекчи донякъде мъката му. Той й вярваше, защото досега никога не бе го лъгала. Смръщен, Реналд прекоси няколко пъти стаята.

- Моя бедничка Габриела, така да бъде, но ти трябва още на сутринта да отидеш в манастира при старата ни леля. Приготви се, утре преди да се зазори, ще те заведа.

В душата си Габриела изтръпна, ала замълча и си помисли: утрото е по-мъдро от нощта. А Реналд пъхна пистолета в джоба си, прегледа още веднъж раната й, после я целуна сърдечно и й пожела лека нощ.

Когато най-после се прибра в стаичката си, тя седна на леглото, тъй както бе облечена, и потъна в дълбок размисъл. През отворения прозорец луната огряваше иконите на стената, в затихналата градинка навън листата на дърветата потрепваха. Габриела разплете плитките си и къдриците се разпиляха по лицето и раменете й; тя напразно се мъчеше да отгатне кого имаше предвид брат й и защо тъй силно се изплаши от пистолета, струваше й се, че всичко е само един сън. На няколко пъти й се счуха леки стъпки около къщата. Заслуша се на прозореца, кучето на двора се разлая, после всичко утихна. Едва сега забеляза, че и брат й не спеше. Отначало си помисли, че говори насън, но после ясно долови, че задавен от сълзи, ридае на леглото си. Това преобърна сърцето й, никога досега не бе го виждала да плаче, имаше чувството, че самата тя е прегрешила с нещо. Облада я страх и тя реши да изпълни волята му. Сега наистина желаеше да отиде в манастира, игуменката бе нейна леля, на нея щеше да разкаже всичко и да я помоли за съвет. Непоносима й бе само мисълта, че нейният любим нямаше да знае къде е отишла. Габриела добре знаеше колко е смел и същевременно загрижен за нея. Преди малко кучето лаеше, в градината тайнствено прошумоляха стъпки, кой знае, дали не е искал да провери как е тя след уплахата. Внезапно й хрумна: "Господи, ами ако е още навън!" Тази мисъл едва не спря дъха й. Тя набързо стегна вързопчето си, после с тебешир написа на масата, че още днес отива сама в манастира. Вратите бяха само притворени, тя предпазливо и леко се измъкна от стаичката, през коридора, направо в градинката. Кучето радостно се хвърли върху нея и тя се поизмъчи докато, стигнала вече портичката, го накара, да се върне. Така, с разтуптяно сърце, Габриела най-сетне излезе навън под открито небе.

Поемайки дълбоко въздух, тя се огледа на всички страни, да, осмели се дори да се върне до градинския плет, ала нейният любим не се виждаше никъде, само сенките на дърветата смътно се полюшваха над полянката. Колебливо навлезе в гората като все отново се спираше и ослушваше. Навред бе тъй тихо, че самотата я изплаши. И все пак трябваше да продължи пътя си, но в сърцето си тайничко се сърдеше на любимия, че е могъл да я изостави в тази беда. Селата в долината бяха потънали в дълбок сън. Тя мина покрай замъка на граф Дюранд, прозорците, облени в лунна светлина грееха, от господарската градина се носеше тремолирането на славеите, водоскоците ромоляха. Всичко й се стори тъй тъжно и тя подхвана на себе си старата песен:

Лека нощ, татко и мамо,
лека и на теб, мой горди братко.
Никога веч няма да ме видите!
Слънцето залезе
в дълбокото, дълбокото море!

* * *

Беше на разсъмване, когато Габриела най-после стигна до гористия склон, където между хладни, ухаещи градини бе сгушен манастирът, все още със затворени прозорци, сякаш сънува. В безбрежната тишина на утрото се лееха песнопенията на монахините в църквата, само ранобудни чучулиги вече пригласяха на Божията прослава. Габриела реши да изчака, докато монахините излязат от църквата, и седна на широкия църковен зид. Тогава, скрил дългия клюн под перата, се показа един кротък щъркел, прекарал нощта там, и с умни очи учудено я изгледа. После разтърси в хладината перушината си и като часовой закрачи гордо и напето покрай зида, опасващ църквата. Обаче тя бе тъй уморена и недоспала, над нея дърветата все още тъй сънено шумоляха, че тя сложи главата си върху вързопчето и щастливо се унесе в дрямка под цветовете, с които я посипа старата липа.

Когато се събуди, видя надвесена над главата й висока жена в широка надиплена дреха, звездата зорница проблясваше през дългото й було. Стори й се, че докато е спала, Божията майка е метнала звездната си мантия върху нея. Изплашена, Габриела отърси цветчетата от косата си и позна духовната си майка, която, излизайки от църквата, твърде учудена, намери спящата девойка на зида. Старата жена спря дружелюбно поглед на красивите, ведри очи.

- Веднага те познах по тях, сякаш ме гледа покойната ти майка - рече игуменката и подкани младото момиче да вземе вързопчето си и да я последва, а после забързана тръгна напред към манастира. Вървяха през хладни здрачни галерии, където единични бели фигури на монахини като призраци безмълвно изчезваха в утринната омара.

Когато влязоха в стаята, Габриела поиска веднага да разкаже историята си, но не й се удаде. Игуменката, също като човек, заточен дълго време на блажен остров, имаше да разказва толкова много неща, а и да разпитва за живота на отвъдния бряг, този на младостта й. Пък и не спираше да се чуди, че всичките й отколешни приятели бяха остарели или умрели и че едно друго време, което тя не разбираше, бе променило всичко. Радостно възбудена, тя говореше с умиление, отмятайки, също като на болно дете, къдриците от блестящото чело на обичната си гостенка. Извади стафиди и всевъзможни лакомства от старомоден, украсен с изящна дърворезба скрин, като не спираше да задава въпроси и да бъбри. На прозорците бяха поставени пъстри делвички с букети от свежи цветя, между тях цвърчеше ожесточено едно канарче, защото навън утринното слънце вече блещукаше през върхарите на дърветата и позлатяваше по вълшебен начин килията, леглото, бродираните възглавнички на столовете. Габриела се усмихна, едва ли не смаяна пред този нов и съвършено чужд за нея свят.

Още същия ден дойде на гости и Реналд. Тя извънредно много се зарадва, стори й се, че не го е виждала цяла година. Той я похвали за бързото решение, което е взела още тази нощ, а после говори дълго насаме с игуменката. Габриела на няколко пъти се опита да подслуша, толкова много й се искаше да узнае кой е нейният любим, но не успя да разбере нищо. Обаче тайничко в себе си се засмя, защото бе забелязала, че игуменката, макар и да се държеше много загадъчно, всъщност не знаеше кой е мъжът. Междувременно решиха на първо време Габриела да остане в манастира. Реналд бе разсеян и припрян, не след дълго си взе сбогом и обеща да дойде да я вземе, щом настъпи времето за това.

Минаваха седмица след седмица, но времето все още не идваше. А и Реналд се явяваше все по-рядко, докато накрая съвсем изчезна, за да избегне вечните въпроси на сестра си за нейния любим, тъй като не можеше или не искаше да й каже нищо за него. Игуменката имаше желание да утеши бедната Габриела, въпреки че тя не се нуждаеше от утеха, защото след съдбоносната нощ у момичето бе настъпила необикновена промяна. Откак бе разделена от любимия, тя се чувстваше като негова годеница пред Бога и вярваше, че той ще я пази. В усамотението си не получаваше подкрепа отникъде, а така всичките й мисли се устремиха само към това да узнае нещо за непознатия. Залови се ревностно с домакинството на манастира, като търсеше начини да се запознае с хора от околността. Грижеше се за кухнята, килера, градината, всяка работа й прилягаше. И тъй както се осланяше само на себе си и си помагаше сама, я облада спокойна увереност, подобна на вярата в настъпването на утринната зора. Все й се струваше, че любимият й внезапно ще излезе от гората и ще дойде при нея.

Веднъж тя остана до късна вечер с младата сестра Рената на отворения прозорец на килията, от който се виждаше тихата манастирска градина, а през зида и надалеч към местността. Щурците цвърчаха долу в прясно окосените ливади, в далечината над гората понякога просветваха мълнии. "Моят любим ме поздравява", помисли си Габриела. Обаче Рената гледаше учудено навън. Отдавна не бе оставала будна по това време.

- Погледни само как на лунна светлина всичко изглежда различно, тъмната планина оттатък хвърля сянката си чак до нашия прозорец, долу в селото една след друга угасват светлинките. Коя ли птица грачи така? - възкликна Рената.

- Това е дивечът в гората - отвърна й Габриела.

- Как смееш да вървиш сама в тъмното, и то през гората, аз бих умряла от страх - подхвана отново Рената. - Погледна ли понякога през стъклата на прозореца навън в дълбокия мрак, винаги се чувствам толкова спокойна и добре закътана в килията си, сякаш съм под плащеницата на Божията майка.

- О не, - възкликна Габриела, - на драго сърце бих се изгубила през нощта и в най-дълбоката гора, та нима нощта не прилича на сън, толкова е отдалечена и тиха, сякаш би могло да говорим отвъд планините с всички, които обичаме и са далеч. Чуй само как долу реката шуми, също и горите, струва ми се, че и те искат да говорят с нас, но не знаят точно как! В такива мигове винаги се спомням една приказка, не знам дали съм я чула, или пък съм я сънувала.

- Разкажи ми я, в това време аз ще си довърша молитвата - каза монахинята и взе в ръце броеницата.

А Габриела седна радостно на трикракото столче пред нея, загърна ръце в престилката си, пазейки се от вечерния хлад и веднага започна да разказва:

- Имало някога една принцеса, затворена в омагьосан замък. Тя страдала много, защото нейният годеник изобщо не знаел къде е отишла, а и не можела да му даде знак, тъй като замъкът имал само една-единствена здраво заключена порта, извисена над един дълбок, много дълбок скалист склон. Портата се пазела от страшен великан, който нито ядял, нито пиел, нито говорел, а само денем и нощем крачел пред портата напред-назад като махало на градски часовник. Иначе принцесата си живеела в замъка прекрасно. Там се редели зали, една от друга по-разкошни, ала в тях не се чувало, нито се виждало жива душа. В омагьосаните дървета на двора не потрепвало ни едно листо, не запявала ни една птичка, фигурите по тапетите били съвсем избледнели и сякаш болни от самота, само сухото дърво на скриновете понякога така изпращявало от скука, че кънтяло надалеч в глухата тишина. А на високия зид на замъка бил кацнал като страж щъркел, който по цял ден стоял на един крак.

- Охо, струва ми се, че се присмиваш на нашия манастир - провикна се Рената.

Габриела се усмихна и продължи да разказва:

- Случило се веднъж принцесата да се събуди посред нощ и ето че чула странно свистене из цялата къща. Скочила и изплашена изтичала до прозореца, а оттам за своя голяма изненада видяла, че това е великанът, който бил заспал пред портата и хъркал с такава ужасяваща сила, че, щом поемел и изпуснел дъха си, от течението всички врати с гръмко хлопане се отваряли и затваряли. Но учудена видяла още, че колкото пъти вратата към залата се отваряла, фигурите на тапетите, чиито крайници били съвършено вдървени от дългото стоене, сега бавно се протягали и разтягали. Луната ясно греела и осветявала двора и тя за първи път чула омагьосаните чешми да ромолят, докато каменният Нептун, седнал долу на ръба на водоскока, си решел тръстиковата коса. Всеки искал да използва случая, че великанът спял. Скованият щъркел пък правел такива чудновати подскоци на зида, че тя, без да иска, се разсмяла, а високо горе на покрива петелът-ветропоказател се въртял, удрял с криле и постоянно крякал: "кик, кик, обърни се, виждам го, че идва, няма да кажа кой!" На прозореца пък вятърът сладко пеел: "Тръгвай бързо с мен!" И поточетата навън си бъбрели на лунния блясък сякаш пролетта пристига, и блещукайки, подскачали и си шушукали над корените на дърветата: "Готова ли си, нямаме време, отиваме далеч, далеч, в горското усое!" "Добре, добре, само имайте търпение, идвам" - извикала принцесата уплашена, но и радостна, после бързо притиснала вързопчето под рамо и предпазливо излязла от спалнята. Задъхани я последвали две мишлета, носейки й напръстника, който в бързината била забравила. Сърцето й се разтуптяло, защото водоскоците на двора ромолели вече по-слабо, олюлявайки се, речният бог се изтягал вече отново готов за сън, а и петелът-ветропоказател престанал да се върти. Тогава тя безшумно заслизала по тихата стълба.

- Ах, мили Боже! - страхливо попита Рената, - ами ако сега великанът се събуди?

- Принцесата достатъчно много се страхувала - продължи Габриела, - тя вдигнала високо полите си, за да не се закачи за шпорите му, ловко прекрачила единия, после другия ботуш, и след един смел скок - ето я че застанала оттатък склона. Ала каква красота се разкрила пред очите й! Прелитали облаци, реката и разкошните дървета тайнствено шумели на лунния блясък, а по реката плувало корабче и в него седял един рицар.

- Та това е същото, което се вижда и навън - прекъсна я Рената, - ей там някой плува в лодка досам нашата градина, сега спира на брега.

- Разбира се - подкачи я Габриела, после приседна на прозореца и като развя бялата си носна кърпичка, продължи да разказва: - И тогава принцесата се провикнала: "Помози Бог, помози Бог, далеч, далеч оттук, никоя нощ не е тъй тиха и дълбока, както е моята любов."

Рената смеешком я хвана през кръста, за да я дръпне от прозореца, обаче внезапно изпищя:

- Исусе Христе! Непознат мъж, ей там на стената!

Габриела уплашено изтърва кърпичката си и тя подхвръкна и падна долу в градината. Ала преди още да се опомни, Рената, цяла изтръпнала от страх, бе затворила прозореца. Тя не искаше и да чуе вече за приказката и бързо изтласка Габриела навън, през тихия коридор в спалнята й.

Останала сама, Габриела бързо отвори прозореца на килията си и с ужас забеляза, че кърпичката й, там долу от храста, където беше отхвръкнала, е изчезнала. Сърцето й туптеше буйно, тя се наклони колкото й бе възможно навън и й се стори, че реката отново зашумя, от низината доехтя удар на гребло, все по-надалеч и по-слабо, после всичко, всичко утихна. Объркана и в сладостна изненада, Габриела остана на прозореца, докато утринното зарево не обагри планинските върхове.

Наближи именният ден на игуменката, празник, който обитателите на дома очакваха с радост цяла година. А беше едновременно и годишният гроздобер в едно имение, разположено близко до манастира, в което вземаха участие и монахините. Докато между короните на липите зорницата все още само проблясваше в малките прозорчета, целият дом вече се изпълваше с необичайно оживление; на двора почистваха колите от праха, а сестрите монахини, в своите най-хубави, снежнобели одежди, сновяха забързани по коридорите. Някои от тях се грижеха да не останат канарчетата им без храна, други стягаха чанти и кутии, сякаш предстоеше едноседмично пътуване. Най-после си взеха сърдечно сбогом с многобройната прислуга, камшиците изплющяха и керванът бавно се задвижи. Габриела пътуваше заедно с няколко избрани монахини и игуменката в една каляска, впрегната с четири черни, стари и дебели, коня, която със старомодната си позлатена резба приличаше на китайски павилион. Бе ясно, ведро есенно утро, камбаненият звън от манастира се носеше надалеч из спокойната шир, сиромашкото лято вече странстваше по нивите, а навред селяните почтително поздравяваха добре познатото им религиозно шествие.

Кой би могъл да опише голямата радост, възцарила се в манастирското имение, или пък непознатите планини, долини и замъци наоколо, свежата зеленина и над нея кристалния небосвод. А защо не и засмените люде, седнали на старофранкските канапета около богата закуска в обкичената с богородички градинска зала. Или утринното слънце, огряло окачените по стените стари картини на римски императори и техните палати. И пред прозорците врабчетата, които весело се тълпят и шумят в листака, докато отвън селски девойчета в бели премени пеят серенади под полюшващите се клони току пред самата врата.

Но ето, сега игуменката покани децата да влязат, а те плахо и любопитно обиколиха с погледи залата, в която през цялата година само понякога тайничко бяха надничали през пролуките на затворените капаци на прозорците. Тя ги милваше и дружелюбно напътстваше, радваше се, че през годината са толкова много пораснали. После извади от молитвеника си за всяко дете по едно цветно изображение на Спасителя, като им подаваше и голямо парче козунак.

Обаче за децата истинската веселба настъпваше едва сега, тъй като гроздоберът бе вече започнал, а им разрешиха да помагат и да си хапват до насита. Градината лека-полека се оживи, ту тук, ту там се чуваха радостни възгласи, мяркаха се гиздаво пременени деца в ръце с големи гроздове, развети воали и стройни бели фигури проблясваха и отново изчезваха между лозовите пръчки, тъй сякаш ангели витаеха над планините. В това време игуменката седеше пред вратата на дома и четеше обичайната молитва, като често вдигаше поглед от книгата към веселите сестри. Есенното слънце грееше силно и топло над тихата околност, а монахините работеха и пееха:

Настъпи вече есента,
като разпръсна
листа по нивите
от хубавата лятна премяна

А с пъстрия листак
грижливо покри
и защити от злия зимен вятър
земната покривка,
която уморена
готви се веч за сън.

Единични прелетни птици все още се рееха нависоко и бърбореха за чудно красивата далечна страна, все неща, които щастливите сестри не разбираха. Обаче Габриела добре знаеше какво си чуруликат и докато игуменката се усети, тя се покатери на най-високата липа. Толкова голям и широк й се видя оттам светът, че се изплаши. Игуменката й се скара и я нарече моята дива горска птичка. Наистина, помисли си Габриела, да бях наистина птичка! После игуменката я попита дали може над горските върхари да види замъка Дюранд?

- Всички гори и ливади принадлежат на граф Дюранд, границите им стигат дотук, той е един много богат господар! - допълни тя. - Ала Габриела си мислеше за с в о я господар, пък и монахините отново запяха:

По полетата пристъпва
една чудно красива жена,
от дългите си коси
тя златни нишки по лъките
преде и пее:
Ей, цветенца мои,
не поглеждайте към друг,
а заспете, ей, заспете!

- Чувам да ехтят валдхорни! - провикна се внезапно Габриела и дъхът й насмалко не спря, тъй силно я завладя споменът за доброто старо време.

- Бързо слез долу, детето ми! - подкани я игуменката.

Ала Габриела не я послуша и като заслиза колебливо, все още надничайки през клоните, повтори:

- Нещо се придвижва, ей там, в края на гората, сега виждам конници. Как блести всичко на слънцето, но ето, те идват право към нас.

И тъкмо се бе спуснала вече от дървото, когато един от конниците, препускайки като хала по зелената морава, пристигна под липите и с учтив поздрав застана мирно пред игуменката. Габриела беше вече изтичала в дома, искаше й се да види през прозореца кой е непознатият. Но игуменката извика подире й, че господинът е жаден, нека му занесяла вино. Тя се засрами, че той я е видял на дървото, така че, свела поглед, излезе страхливо с пълната кана пред вратата. През дългите клепки видя само да блещукат на слънцето скъпата сбруя и бродерията на ловджийските му дрехи. Но когато пристъпи към коня, конникът й пошепна: "и   в с е   п а к   виждам как тъмните ти очи се оглеждат във виното като в златен кладенец". При звука на гласа тя изплашено вдигна взор и сякаш нещо я ослепи - конникът беше нейният любим. Сега той пи за здравето на игуменката, обаче гледаше над каната към Габриела, като скришом й показа кърпичката, която през онази нощ бе изпуснала от прозореца. После пришпори коня и като благодари набързо, отново полетя към пъстрия рояк край гората, а бялата кърпа се развяваше на вятъра след него.

- Погледни - засмя се игуменката, - като сокол, който е понесъл във въздуха гълъб!

- Кой беше господинът? - попита най-после Габриела, поемайки си дълбоко дъх.

- Младият граф Дюранд - беше отговорът. И отново проехтя глъчката на лова, далеч и все по-надалеч, нататък през проблясващата на слънчевия зрак дъбрава. А в радостта си монахините не бяха забелязали нищо и отново запяха:

И птичките високо в небесата,
над сини планини и езера,
потеглят далеч над урви и проломи,
където растат кедри
и където ангели
със златни криле
пеят Осанна в тихата нощ
над гробницата на благословения.

* * *

След около четиринадесет дена Реналд крачеше бързо и безшумно през гората към замъка Дюранд, чиито кули поглеждаха мрачно над елите. Лицето му бе строго и бледо, но бе накичен с ловджийски нож и бляскав банделиер¹ като в празник. Тласкан от душевната си тревога, той бе изпреварил доста времето, защото когато пристигна, входната врата бе още заключена и навсякъде цареше тишина, събуждаха се само гаргите, които сега заграчиха по старите покриви. Реналд седна да изчака върху парапета на моста, който водеше към замъка. Ровът на вала отдолу отдавна бе пресъхнал, между красиво оформени цветни лехи един мраморен Аполон със странна къдрава перука свиреше на цигулка, а на нея птичка подсвиркваше утрината си песничка. Над шлемовете на каменните рицарски статуи се перчеше широкото алое. Но гората, старият другар на замъка, бе странно изсечена и наранена. И все пак, есента си бе предявила правата и нашарила всичко във фантастични червени и жълти багри. А горските птици, които се спасяваха от зимата в градините, весело цвърчаха от връх на връх.

Реналд зъзнеше, оставаше му достатъчно време, за да обмисли отново станалото: как младият граф се бе завърнал в Париж, където да прекара безгрижно и весело зимата, а после как самият той с олекнало сърце бе избързал да отиде в манастира, за да вземе сестра си. Обаче Габриела беше изчезнала по тайнствен начин. Една нощ видели непознат мъж край манастира. Никой не знаеше къде е отишла.

Сега вратата на замъка изскърца, Реналд бързо скочи и съобщи, че иска да говори с господаря си, стария граф Дюранд. Казаха му, че графът току-що се е събудил. Наложи се да чака дълго в стаята на прислугата, между остатъците от снощната вечеря, между четки за обувки, кутии и котки, които сънливо се отъркваха на лъскавите му ботуши, никой не се интересуваше от него. Най-после го отведоха в гардеробната на графа, където тъкмо се готвеха да фризират стария господин, който непрестанно се прозяваше. Реналд почтително го помоли за кратък отпуск, за да замине за Париж. На въпроса на графа защо отива, той смутено отговори, че сестра му е там при далечен роднина, срамуваше се да каже това, което мислеше. Сега графът се засмя:

- Ех, синът ми наистина няма лош вкус. Ала ти замини, не искам да преча на щастието ти. В тези афери графовете Дюранд са винаги блестящи. Все пак, подобен млад и буен лебед трябва да се пооскубе, само недей да прекаляваш.

После кимна с глава, даде знак да му метнат мантата за фризиране и бавно закрачи между двата реда слуги, които на минаване го пудреха с големи пухчета, през насрещната двукрила врата, към трапезарията, за да закуси. Слугите тайничко се разкикотиха. Реналд цял се потърси, като окован лъв.

Замина още същия ден.

Бе хубава ясна есенна вечер, когато в далечината съзря Париж. Жътвата бе минала отдавна, нивите се стелеха голи, само над тихата околност откъм града долиташе неясна глъчка, която го караше неволно да изтръпва. Минаваше покрай разкошни летни дворци и през проточилите се предградия навлизаше все по-навътре и по-навътре в нарастващия грохот. Светът се свиваше, ставаше все по-тесен и по-непрозрачен, шумът, трополенето на колите го замайваше, пъстрите мимолетни отблясъци от спретнатите дюкяни го ослепяваха. Така че бе напълно объркан, когато най-сетне видя да се люшка на вятъра "Червения лъв", емблемата на своя братовчед, който държеше в предградието една кръчма. Последният седеше пред вратата на къщата си и извънредно много се зачуди, когато разпозна прашния странник. Обаче Реналд стоеше като на тръни.

- Идва ли Габриела при теб? - нетърпеливо запита той още след първия поздрав. Братовчедът учудено поклати глава, той не знаеше нищо.

- Значи, все пак е така! -тропна с крак Реналд. Но не събра сили да изрече какви са опасенията му и какво възнамерява да прави.

Те се прибраха в къщата и влязоха в дълго, неприветливо помещение, в дъното смътно осветено от огъня на камина. Червените отблясъци шареха наоколо върху дива сбирщина: уволнени войници, безработни занаятчийски калфи и тям подобни пришълци, които обикновено гъмжат вечер около големите градове. Ала всички погледи бяха насочени към висок, мършав човек с остри черти на бледото лице, който стоеше сред тях с шапка на главата и дълго наметало, преметнато изискано и надменно през лявото рамо.

- Вие сте съсловието, което ги храни! - се провикваше той в този момент, - обаче, който храни другите, той е и техен господар. За ваше здраве, господа!

Човекът вдигна чаша, всички наоколо дивашки се разликуваха и грабнаха бутилките. Мъжът обаче едва потопи изящните си устни в тъмночервеното вино, сякаш сърба кръв, а погледът му, студен и дебнещ, закръжи над чашата към събралото се множество.

Сега пламъците от камината осветиха лъскавия банделиер на Реналд и това веднага прикова погледите на всички. Едър юначага, с червено лице и коса като горящ трънак, пристъпи с просяшка дързост досами Реналд и го запита дали служи на турския везир? Друг един каза, че бил окачил като куче благороднически гердан на шията си. Реналд бързо улови ловджийския си нож, обаче високият оратор застана между тях и всички плахо и почтително се отдръпнаха. Той отведе ловеца на една отдалечена маса и го запита накъде е тръгнал. И тъй като Реналд назова името на граф Дюранд, непознатият каза:

- Това е стара фамилия, обаче смъртоносният червей вече я гризе отвътре, разядена е изцяло от любовни авантюри.

Реналд се изплаши, мислеше, че всеки ще види позора, изписан на челото му.

- Защо споменавате специално любовните авантюри? - колебливо попита той.

- Защо ли? - отвърна онзи. - Не са ли те господари на леса, не е ли техен дивечът, и благородният и нисшият? Не сме ли прокълнати кучета, които ближат ботушите, когато ги ритат?

Тези думи ядосаха Реналд и той отвърна кратко и гордо, че младият граф Дюранд е великодушен господин и той отивал при него само да си потърси правото, и нищо друго. Сега непознатият внимателно го изгледа и със сериозен глас каза:

- Приличате ми на палач, който, с ножа под наметалото, отива в съда. Ще дойде време, запомнете думите ми, когато вие ще бъдете най-ревностният участник в кървавата разправа!

После изтегли едно листче, написа нещо с молив, запечата го на свещта и го подаде на Реналд. - Графовете тук добре ме познават - рече той и поръча да предаде това на Дюранд, като в случай, че се стигнело до някаква схватка с него, възможно било да му е от полза.

- Кой е господинът? - попита Реналд братовчеда си, тъй като непознатият бързо се извърна.

- Враг на тираните - тихо и тайнствено отвърна братовчедът.

Обаче на Реналд не му допадна цялата обстановка, беше уморен от пътуването и не след дълго се просна на леглото, което братовчедът му бе приготвил в съседна стая. Оттам долавяше как постепенно стаята се изпълва все повече и повече с гости. Отново чу гласа на непознатия, беше някаква фанатизирана проповед, от която разбра само отделни думи, а от време на време огънят в камината просветваше през процепите на не добре залостената врата. И така Реналд заспа късно, измъчван от страшни сънища.

* * *

Балът още не беше свършил, но младият граф Дюранд чу там твърде необикновени неща: за огнените знаци на една революция, за таен изненадващ щурм на боеспособни пълчища от якобинци, приятели на народа, и от роялисти, така че сърцето му се преизпълни, сякаш наближаваше буря. Не издържаше повече на потискащия задух. Без да изчака колата, загърнат в наметалото си, изскочи навън в суровата зимна нощ. Изпълни го чувство на радост, долавяйки как отблизо и отдалеч се сливат, понесени ведно от вятъра, нестройните звуци на часовниците от кулите, когато гледаше как облаците летят над града, а бурята развихря снежинките, свирейки скиталческата си песен. "Отнеси поздрави на моя замък Дюранд!" - провикна се той към вихъра. Чувстваше се толкова бодър, сякаш бе млад, свободен жребец, готов с всяка своя крачка да изтръгне искри от камъните.

Обаче в хотела намери истинско мъртвило, камериерът, дълбоко заспал от скука, а по-младите слуги, тръгнали по своите любовни похождения. Никой не очакваше ранното му завръщане. Потръпвайки от студ, той се изкачи по широкото, потънало в сумрак стълбище, две полуизгорели свещи хвърляха мъжделива светлина върху позлатената резба на старинната зала. Цареше такава тишина, че чу бавното придвижване на стрелката на часовника от кулата и въртенето на ветропоказателите на вятъра. Превъзбуден, той буйно се хвърли на отоманката. "Толкова съм уморен - говореше си графът, - толкова уморен от веселие, и пак веселие, досадно веселие! Искам да беше война!"

Тогава му се стори като че ли навън някой с бавни, тихи крачки се изкачва по стълбите, все по-близо и по-близо.

- Кой е там? - извика той.

Отговор не последва.

- Хайде, ела, тъкмо ми е на сгода, - продължи той, захвърляйки шапката и половинките си обувки. - Шумоли, шумоли, ти, призрачно време, с далечните си светкавици над градове и села, сякаш навсякъде мислите въстават и в полусън посягат към мечовете. Къде си тръгнал в късна доба да дрънкаш с оръжието и да хлопаш по вратите на нашите замъци? Дощя ми се да се преборя с теб. Излез наяве, ти, невидими призрако на войната!

И тогава на вратата наистина се похлопа. Той се разсмя, задето призракът бе приел предизвикателството тъй бързо, и смело и дръзко се провикна:

- Влез!

На вратата се появи висока фигура, загърната с мантия. А когато човекът отметна дрехата си и той позна Реналд, графът се изплаши, защото си спомни нощта в гората и как ловецът се бе прицелил в него. Обаче Реналд, съзирайки пред себе си графа, почтително отстъпи назад и каза, че се надявал да намери тук камериера, който да съобщи за идването му. Добави, че често е идвал в различно време на деня, обаче винаги е бил отклоняван от парижката прислуга, която не го познавала, било под предлог, че господарят не е у дома, или пък че е зает. Така че днес е чакал на улицата, докато графът се завърне.

- И какво желаеш от мен? - запита го графът, след като помълча.

- Вие знаете, че имах сестра, тя бе едничката ми радост и моята гордост, станала е скитница, тя изчезна.

Графът направи буйно движение с ръка, но после тутакси се овладя и продума полуизвърнат:

- Е, и какво ме засяга мен това?

Сякаш далечни светкавици прорязаха челото на Реналд, изглеждаше, че води борба със себе си.

- Милостиви господине - провикна се той с дълбока мъка, - милостиви господине, върнете ми моята бедна Габриела!

- Аз? - избухна графът, но по дяволите, къде е тя?

- Тук! - отвърна сериозно Реналд.

Графът високо се изсмя и улавяйки свещника, бързо отвори една двукрила врата, зад която се виждаше дълъг низ от разкошни стаи.

- Е, сега ми помогни да я намерим - с престорена веселост му каза той, - ей тук нещо прошумоля зад тапета, не, не тук, а там, кажи ми, за Бога, къде се е скрила?

Реналд гледаше мрачно пред себе си, лицето му помръкваше все повече и повече. Внезапно забеляза кърпичката на Габриела на една масичка. За миг, графът, който бе проследил погледа му, се стресна. Реналд все още се владееше, хрумна му бележката на непознатия мъж, желанието му бе все пак да приключи всичко с добро, така че мълчаливо подаде писъмцето на графа. Той пристъпи към светлината, бързо го отвори и ярка червенина обля цялото му лице.

- И нищо повече? - промърмори той през зъби, захапвайки устните си. - Те ми се заканват, искат да ме сплашат! - и като бързо се извърна към Реналд, извика:

- И да бях уловил цялата ти банда, пак нямаше да ти я дам! Кажи на твоя просешки защитник, че му се изсмивам в лицето и че съм десет хиляди пъти по-горд от него, и ако двамата се появите в дома, ще накарам да насъскат кучетата срещу вас, кажи му това, а сега се махай, махай!

С тези думи захвърли бележката в лицето на ловеца и сам го изтласка вън от залата, като така тръшна зад него дъбовата врата, че изкънтя глухо из цялата къща.

Реналд стоеше на стълбището, гледайки наоколо си с подивял поглед. Едва сега забеляза, че още стиска в ръцете си бележката: бързо я разгъна и на мъждукащата светлина на полуизгаснал фенер прочете думите: Пазете се! - приятел на народа.

В това време чу горе графът буйно да звъни. Чуха се множество будни гласове и Реналд бавно заслиза надолу като в гроб. На двора извърна още веднъж очи, прозорците на графа светеха, виждаше се как крачи гневно напред и назад в залата. И тогава Реналд ненадейно чу песен, понесена от вятъра:

На небосвода звездите
тъй радостно се стрелкат,
либето те поздравява
от далечния, далечния край!

Закачило е незабелязано
цитра на вратата,
през нощта вятърът
прошумял през струните.

И политна над решетката
над гори и планини,
сърцето ми е цитрата,
радостно то кънти!

Мелодията го прониза до мозъка на костите. Беше му добре позната. Тъкмо в този миг луната освети през пробягващите облаци страничното крило на замъка, и ето, стори му се, че на единия прозорец бегло разпозна образа на Габриела. Ала когато се обърна, прозорецът бе вече затворен. Силно изплашен и объркан, Реналд се затича към най-близката врата, намери я заключена. Тогава се приближи до прозореца и тихичко, с огромна горест в сърцето, запита Габриела дали е затворена вътре против волята й? Ако е така, нека да му даде знак, няма преграда по-мощна от Божията справедливост. Ала освен ветропоказателя на покрива нищо друго не помръдваше.

- Габриела, моя бедна Габриела - извика сега по-силно той. - Нощният вятър плаче за теб на прозорците. Обичам те тъй силно, все още те обичам. Ела, ела за Бога, слез долу при мен, ще заминем двамата, далеч, много далеч оттук, където никой не ни познава. Аз ще прося за теб от къща на къща, никой одър не е тъй корав, никой мраз не е тъй лют, никоя мъка не е тъй горчива, колкото е срамът.

Изтощен, той замлъкна, всичко отново утихна, през двора долиташе само ехото на танцовата музика от бала, вятърът бръскаше косо едри парцали сняг върху коравата земя, която бе вече цяла заснежена.

- Нека Божията милост споходи двама ни! - рече Реналд и като се извърна, отърси снега от наметалото си и бързо се отдалечи.

Когато се върна в кръчмата на братовчед си, намери за своя изненада цялата къща заключена. На енергичното му почукване от другата врата излезе, предпазливо оглеждайки се, съседът. Изглежда бе очаквал завръщането на ловеца и сега започна тайнствено да шепне: гнездото било обрано, тази вечер военната полиция внезапно отвела братовчеда неизвестно къде. Реналд вече от нищо не се изненадваше или учудваше. Разсеян, благодари бегло и не възрази нищо, когато съседът извади под палтото си неговото вързопче и му предложи подслон в дома си.

Обаче още на другата заран Реналд предприе обиколката си в просторния град. Той вече не търсеше великодушието на гордия граф, а търсеше само   п р а в от о   си! Обикаляше неуморно безброй адвокати, които седнали зад големите си мастилници, разбираха още по позлатените бордюри на ромбовете, украсили дрехата му, че нямат нищо общо с кесията му. Единият от тях настояваше за въображаеми свидетели, другият за документи, които той не притежаваше, като всички поискаха да предплати. Един млад и богат адвокат щеше да се пръсне от смях, като чу цялата история. Попита дали сестра му е млада и красива и предложи да се занимава с тази работа безплатно, като после щял да прибере бедното сираче у дома си, а друг един пък пожела да се ожени за момичето, ако то останело и занапред при графа. Възмутен до дъното на душата си, Реналд се обърна към полицейските власти, ала там го изпращаха от един район в друг, също като от Понт към Пилат², и всеки измиваше невинно ръцете си. В суматохата никой нямаше време да изслуша една разумна дума и когато най-сетне стигна на точното място, му показаха един дълъг списък на прислугата и хората, живеещи в дома на граф Дюранд: сестра му не бе между тях. Казаха, че му се привиждали духове и че не бива да прави излишни щуротии. Сметнаха го за тъпак и трябваше да се радва, че се измъкна свободен и невредим под Божието небе.

И ето го, уморен до смърт, седнал в мансардната си стаичка, подпрял глава на ръцете си. Парите му се бяха стопили като ранния сняг по улиците, вече не знаеше откъде да подири помощ, а изпитваше и истинска погнуса от мръсотията, която цареше по света. Тъй както бе потънал в дълбок размисъл, подобен на състоянието, при което затваряме очите си пред ослепителния блясък на слънцето, внезапно витиевидни гневни погледи и недородени мисли за кърваво отмъщение заиграха и се заредиха като огнени знаци в непрогледните глъбини на душата му. Обладан от мъка, Реналд започна тихо да се моли. Ала когато стигна до думите "прости ни греховете, както и ние прощаваме на нашите длъжници", се сепна, на графа той не можеше да прости. С боязън и все по-горестно продължи да се моли. Обаче изведнъж скочи, нова мисъл внезапно просветли сърцето му. Още не всичко бе опитано, не всичко загубено, защо той самият да не се застъпи пред краля, ето, не напразно се бе обърнал към Бога, та нали десницата му на земята е кралят.

Луи ХVI и дворът му бяха по онова време във Версай. Реналд веднага се запъти нататък и се зарадва, когато при пристигането си чу, че кралят, който бил неразположен, днес за първи път щял отново да излезе в парка. Вкъщи той много старателно съчини една просба, изложи точка по точка въпиещата неправда и своята молба, изобщо всичко, за което възнамеряваше да отговаря някога пред Бога. Искаше да го предаде в парка той лично, може би нещата щяха да се подредят така, че да успее да говори и с краля. Реналд се надяваше все още всичко да не е загубено и да завърши добре.

Голямо множество от любопитни хора, безделници и чужденци се бяха вече събрали недалеч около портите, през които кралят щеше да излезе. С разтуптяно сърце Реналд си проправи път до първата редица. Беше един от онези леко прибулени зимни дни, които измамливо подражават лятото. Над смълчаните палати слънцето грееше вяло и лъжливо, из езерцата лебедите продължаваха да плуват, не се чуваше ни една птича песен. Само мраморните статуи стояха като изоставени в разкошната самота. Най-после гвардейската стража даде сигнал, вратата на залата се отвори, слънчев лъч бегло проблесна по бляскавите накити, по лентите с ордени и искрящите еполети, които зимният полъх бързо отново скри под скъпи наметала. Внезапно в ефира отекна буен вик: Vive le Roi!³ и докъдето стигаше погледът, всички водоскоци в градината внезапно забълбукаха, а насред цялото това шумно ликуване, оживление и блясък, кралят бавно заслиза по мраморното стълбище в обикновено просто облекло. Изглеждаше тъжен и блед, лек ветрец полюшваше короните на високите дървета и като златен дъжд разпръсваше последните им листа върху знатните личности. Донякъде объркан, Реналд съзря в свитата на краля и граф Дюранд, който в момента говореше шепнешком с красива млада дама. Тафтените рокли наближаваха все повече и Реналд ясно чу как дамата, издигайки очи към Дюранд, закачливо го запита какво вижда в тях, та толкова много го плашат.

- Прекрасните летни нощи на моята родина - разсеяно отвърна графът. Тогава дамата се извърна смеешком и тъмните й очи се сториха на Реналд също като тези на Габриела в щастливите дни. Сърцето му щеше да се пръсне от мъка.

Това преживяване го накара да забрави всичко друго, а и кралят бе почти отминал. Той се опита да се провре и да го настигне, ала един от гвардията го отблъсна назад с копието си. Отчаян, той продължи да напира. Обаче тогава Дюранд го забеляза, за миг се стъписа, но после бързо се овладя, улови тутакси натрапника за гърдите и го предаде на притичалата се стража. Кралят, предизвикан от глъчката, се обърна учуден.

- Един луд - обясни Дюранд.

В това време войниците бяха заобиколили нещастника, любопитната тълпа, която го смяташе за луд, плахо отстъпи назад, и така той безпрепятствено бе отведен. До Реналд все още долиташе в ефира плискането на фонтаните, смеха и разговорите на придворните. Когато по едно време хвърли поглед назад, цялото шествие отново бе продължило пътя си към парка, само едно бледо лице от тълпата бе извърнато, стрелкайки го с пламтящи погледи. Потръпвайки от ужас, му се стори, че в него разпозна непознатия пророк от кръчмата на братовчед си.

* * *

Луната е огряла стария замък Дюранд и дълбоката горска тишина, възцарила се около ловджийската хижа, единствено поточетата ромолят тъй тайнствено в планинските дебри. В низината долу, в някои долини вече всичко цъфти, а високо в небето нощните пасажи на завръщащите се щъркели възвестяват с отделни полуприглушени звуци, че пролетта е дошла. Ала внезапно сърничките, които си отпочиват на полянката пред къщичката, се дръпват изплашено в гъсталака, кучето на вратата се разлайва, един човек бързо слиза от планината, бледен, подивял, с парцаливи дрехи, с гъста сплъстена брада - това е ловецът Реналд.

Дълги месеци той стоя затворен в лудницата в Париж. Колкото по-упорито уверяваше, че е нормален, толкова по-луд го смяташе пазачът. Ала тъй като по това време в града имаха по-важни дела, никой не се интересуваше от него. Така той можа да извлече изгода за себе си, като лукавството на безумните му другари, жадни за тайни кроежи, му осигури искрена подкрепа. В една тъмна нощ, рискувайки живота си, Реналд се спусна по едно въже и успя във всеобщата суматоха да не го открият. Просейки от село на село, той стигна през горите до родния край. Едва сега забеляза, че надалеч в гората проблясват светкавици, откъм тихата градина на замъка се носеха вече трелите на славей, стори му се, че го вика Габриела. Ала когато тръгна с разтуптяно сърце по познатата пътечка, се чу кучешки лай, а в ловджийската хижа се отвори прозорче. Нещо го прободе в сърцето. Това бе стаичката на Габриела, колко често е виждал там лицето й, огряно от луната. Днес обаче оттам се подаде един мъж и рязко запита какво се е случило. Беше горският пазач. Коварният червенокос мъж му е бил винаги противен.

- Какво правите тук, в дома на Реналд? - го запита той. - Уморен съм, искам да вляза.

Горският го изгледа от глава до пети, но не го позна.

- С Реналд отдавна всичко е свършено - обади се той, - избяга в Париж, казват, че там се събрал със съмнителна тайфа и с бунтари, знаем го със сигурност. Сега графът даде тази длъжност на мен. С тези думи той посочи на Реналд пътя към страноприемницата в края на гората и тръшна прозореца. "Охо, така значи!", огорчен си помисли Реналд. И погледът му падна върху градинката. Черешовите дървета, които бе посадил там, бяха в пълния си разцвет, заболя го, че в своята невинност те не знаеха за кого цъфтят. В това време старото му дворно куче се бе откъснало силом от въжето си, и сега гальовно се хвърли върху него и с високи радостни подскоци закръжи наоколо му. Той го притисна до сърцето си като стар, верен приятел. После обаче рязко се извърна към къщичката. Вратата бе заключена, с един ритник той я блъсна и отвори. Горският пазач междувременно бе светнал лампата.

- Господи Исусе Христе! - извика той уплашено, когато се приближи и в отблясъците на пламъка внезапно разпозна подивелия Реналд. Последният обаче не му обърна внимание, а посегна към пушката, която висеше на стената над леглото.

- Негодник! Да оставиш хубавото оръжие да се покрие с толкова много прах - възмути се Реналд.

Слагайки лампата на масата и готов да скочи през прозореца, горският пазач гледаше страшния гост с несигурни погледи. Реналд забеляза, че той трепереше.

- Не бой се - рече той, - няма да ти сторя нищо, какво си виновен ти. Само си вземам пушката, тя е от баща ми и принадлежи на мен, а не на графа, и както е истина, че има Бог, така и аз твърдя, че ще изискам   п р а в о т о   си, ако ще да са го запечатали в кулата на замъка Дюранд. Кажи това на графа, а и на всеки, който иска да го знае.

С тези думи той подсвирна на кучето и отново тръгна към гората, където сред хаотичните просветвания на мълниите горският пазач скоро го изгуби от очи.

В това време топузите на часовника на кулата в замъка Дюранд продължаваха спокойно да бръмчат, ала часовникът не биеше и ръждясалата стрелка вече не се помръдваше от мястото си, сякаш монотонното ромолене на чешмата в стария двор бе приспало и времето. А градината, само понякога неясно осветена от далечни светкавици, с чудноватите си групи от дървета, статуи и пресъхнали басейни бе притихнала като вкаменена сред младата зеленина. Но в топлата нощ зелените филизи се катереха весело по градинската ограда или се увиваха около колоните на полуразрушените градински беседки, тъй сякаш пролетта желаеше да зароби всичко. Обаче домашната прислуга стоеше горе на терасата и тайничко си шепнеше, защото в далечината се виждаха тук-таме пламъци. Над тихите гори бунтът се разрастваше от замък на замък, приближавайки се все повече и повече. В обичайния час старият болен граф седеше самотен в залата на предците и вечеряше. Прозорците бяха плътно затворени, огледала, скринове и мраморни масички стояха наоколо непобутнати, както през доброто мирно време. Ако не искаше да изпадне пред него в немилост, никой не биваше да споменава за новите събития, за които графът с презрение нехаеше. Облечен в параден костюм, с фризура като на нагизден труп, той седеше на богатата трапеза пред сребърните канделабри и прелистваше стари исторически книги, спомняйки си младостта и войнишките години. Слугите сновяха безмълвни по гладкия под, само от време на време през процепите на кепенците на прозорците просветваха мълнии и на всеки четвърт час, скърцайки, пеещият часовник подхващаше мелодия от стара оперна ария в съседната зала.

Внезапно отдолу се доловиха гласове, веднага след това се чу някой бързо да се изкачва по стълбите, все по-близо и по-близо.

- Трябва да вляза! - се чу вик на вратата и провирайки се сред възпиращите го слуги, блед, разстроен, останал без дъх, в залата се втурна горският пазач и в буен изблик разказа на графа това, което току-що му се бе случило с Реналд. Безмълвен, графът втренчи в него очи. После, като ненадейно улови единия канделабър, се изправи в цял ръст, без чужда помощ, пред смаяните слуги.

- Тежко на този, който иска да залови един Дюранд! - провикна се той и прекосявайки залата със свещника в ръка като сомнабул, се запъти към малка дъбова врата, през която се стигаше до сводовете на ъгловата кула. След като се съвзеха от първата уплаха, която ги бе обзела пред страшния му вид, слугите стояха объркани и нерешителни около трапезата.

- За Бога - внезапно се провикна един притичал се ловец. - Не го пускайте, по негова заповед там, в ъгловата кула, трябваше да складирам тайно целия барут. Загубени сме, заедно със себе си той ще взриви във въздуха и всички нас. При тази ужасна новина, камериерът пръв събра смелост и бързо изскочи напред, за да спре господаря си, останалите последваха примера му. Обаче графът, видял се тъй неочаквано предаден и овладян, запокити канделабъра върху главата на стоящия най-близко до него, а после, както си беше болнав, се строполи на земята.

Сега в замъка се възцари невъобразима суетня. Пренесоха стария граф на леглото му с копринения балдахин. Там той напразно се опита отново да се изправи, но падна възнак и се провикна:

- Кой каза, че Реналд не е луд? - и тъй като цареше тишина, той продължи по-тихо:

- Вие не познавате Реналд, той е способен да вдъхне на всекиго ужас, също като всепоглъщащ огън, нима хищните зверове се оставят на свобода? Той е като красив лъв, който разтърсва гривата си, стига да не беше толкова кървава!

И после, като внезапно се опомни, графът широко разтвори уморените си очи и учудено втренчи поглед в заобиколилата го прислуга.

Виждайки гаснеещия му взор, слисаният камериер спомена за необходимостта от духовник, обаче графът, подслонен вече в сянката на близката смърт, отново изпадна в трескави фантазии. Заговори за голяма разкошна градина, за дълга, много дълга алея, по която идвала покойната му съпруга, все по-близо, и все по-красива.

- Не, не - говореше той, - тя носи звездна мантия и искряща корона на главата си. Колко силно блещукат клоните наоколо от нейния блясък! Поздравявам те, Мария, моли се за мен, ти, кралице на честта! - Изговаряйки тези думи, графът умря.

Когато се зазори, цялото небе бе пурпурночервено. Насреща обаче, зад мрачните кули на замъка Дюранд, бе надвиснала оловносива бурята. Над тихата местност, която се открояваше отчуждена и като омагьосана на странното осветление, се разнасяха единично и на пресекулки ударите на погребалната камбана. По това време неколцина дървари в гората видяха на пламналото утринно зарево подивелия ловец Реналд с пушката и кучето си бързо да се спуска по нанадолнището. Никой не знаеше накъде е тръгнал.

* * *

Бяха изминали вече доста дни, замъкът стоеше като омагьосан в безлюдната тишина, вечер децата минаваха боязливо край него, сякаш вътре имаше духове. Обаче ненадейно, един ден видяха много прозорци горе отворени, на двора - разпилян пъстър багаж, по стълбите и коридорите отново ечаха бодри гласове, вратите шумно летяха насам и натам, а часовникът от кулата отново почваше успокояващо да бие. Уведомен за смъртта на баща си, младият граф Дюранд се бе завърнал бързо и неочаквано от Париж. По пътя той често се бе натъквал на безредни, объркани върволици от благородници, които още тогава бягаха и изпълваха пътищата на страната. Обаче графът не изпитваше доверие към чуждата страна и искаше честно да дели радости и скърби със своята родина. Допусна, че първата уплаха бе преувеличила събитията в далечния край. Графът намери най-близките си слуги, изпълнени от чувства на преданост и старание, ето защо предпочете да се осланя на надеждата, че ще успее да обърне всичко към добро.

Потънал в подобни мисли, той стоеше на един от отворените прозорци, шумоленето на горската дъбрава стигаше до него тъй освежаващо, а не бе слушал тези звуци толкова отдавна. В долината птичките тремолираха, от планинските хълмове долитаха радостните подвиквания на овчарите, когато изведнъж долови между тях песен, носеща се от градината:

Падне ли мрак,
лежал бих в гората,
нощта ще ме покрие тогаз
със звездната си мантия.
И поточетата ще заромолят
и ще питат дали вече спя?
Аз не спя, дълго още ще слушам
песента на славеите.
Когато върхарите над мен се люшкат,
песента им не стихва цяла нощ,
това са мислите в сърцето,
те пеят, а никой веч не будува.

"Да, през някоя тиха нощ", помисли си графът, поглаждайки с ръка челото си.

- Кой пееше там? - обърна се той към слугите, които разопаковаха багажа, гласът му се бе сторил толкова познат. Един ловец предположи, че това е новото градинарче от Париж. Когато потеглили насам, то не се чувствало спокойно в града, не се стърпяло и ги последвало на кон.

- Това ли момче пее? - запита графът, без да може да си го спомни. Всред забавленията през зимния сезон в Париж не бе слизал често в градината. Виждал бе младежа много рядко, без да му обръща особено внимание и толкова повече се зарадва на неговата привързаност сега.

Междувременно се бе свечерило. Графът заповяда да му оседлаят коня, а слугите са зачудиха, когато го видяха толкова късно да се насочва сам към гората. Обаче графът пое пътя към близкия женски манастир и отдаден на мислите си, запрепуска бързо, сякаш трябваше да навакса нещо, което отдавна е пропуснал. Не след дълго стигна до тихия горски манастир. Без да слиза от коня, поривисто дръпна камбаната на портата. Насреща му се хвърли куче, като че ли готово да го разкъса, висок, брадясал мъж излезе от вратата на манастира и яростно ритна песа с крак. Кучето изскимтя, мъжът изпсува, някаква жена се караше вътре в манастира, че не може да си каже думата. Отблъснат от странния прием, графът пожела да говори незабавно с игуменката. Мъжът го погледна някак стеснително, сякаш се срамуваше. Обаче незабавно възвърна привичната си грубост и съобщи, че манастирът бил опразнен и сега принадлежал на нацията. Той бил пазачът. Графът научи още, че всичко било нагласено тъй бързо и предвидливо от комисаря в Париж. Монахините трябвало в граждански дрехи да отидат в градовете, да се задомят и да бъдат полезни там. А после, през една красива тиха нощ всички потеглили заедно от долината, на която толкова дълго време бяха отдали молитвите си, оттатък към Германия, където в един сестрински манастир им бил предложен сърдечен прием.

Изненадан, графът се огледа мълчаливо наоколо, забелязвайки едва сега счупените, дрънчащи на вятъра прозорци. От килия на приземния етаж един кон надничаше сънливо към зеленината навън. Козите на пазача пасяха между съборените кръстове на църковния двор, ала никой не смееше да ги прогони. От манастира проплакваше дете, сякаш се жалваше, че се е родило в това време. В селото обаче всичко бе като пометено, селяните надничаха боязливо през прозорците, допускайки, че графът е важен господин от Националното събрание. Но когато лека-полека неколцина от тях го познаха, всички изведнъж се втурнаха навън и го обградиха, гладни, дрипави, просещи. "Боже мой, как само опустява светът!", помисли си графът и хвърли всички пари, които имаше в себе си между тълпата. После пришпори коня и потегли към дома.

Когато пристигна в Дюранд, бе станало вече късна нощ. С учудване забеляза в замъка необичаен смут, светлини пробягваха от прозорец на прозорец и единични гласове блуждаеха през тъмната градина, сякаш търсеха някого. Той скочи от коня и бързо влезе в къщата. Но още на стълбището срещу него се втурна задъхан камериерът със запечатан свитък в ръка: долу стояли мъже, които му го предали и упорито настоявали за отговор. Идвайки от градината, един ловец боязливо запита графа дали не е срещнал навън градинарчето? Момчето търсело графа навсякъде, но той да се пазел от него, защото го видели по здрач с вързопче на рамо да разговаря в селото със съмнителни типове, а пък сега безследно изчезнало.

В това време графът, изкачил се горе в осветената стая, разчупи печата и зачете писмото, написано с бледо мастило и трудно изписани ръкописни букви:

В името на Всевишния, нареждам с настоящето на граф Дюранд да признае на подпечатан с графския герб пергамент, че приема Габриела Дюбоя, единствената дъщеря на покойния лесничей на замъка, за своя правомерна годеница и бъдеща съпруга. Обетът трябва да се даде до единадесет часа тази нощ в ловджийската хижа. Изстрел от прозореца на замъка обаче означава: отказ.

Реналд

- Какво показва часовникът? - запита графът. - Наближава полунощ, отвърнаха неколцина, добавяйки, че дълго време го били търсили напусто в гората и в градината.

- Кой от вас видя Реналд, откъде идваше? - отново запита той.

Всички мълчаха. Тогава графът захвърли писмото на масата и се провикна. - Безумец! - и заповяда за всеки случай да откачат подвижния мост. След това бързо отвори прозореца и в отговор даде изстрел навън. Ехото страховито отекна в тихата нощ. Писъци и викове, отделни изстрели се чуваха откъм най-отдалечените клисури. А когато графът отново се обърна, видя около себе си в залата кръг от безмълвни, разстроени лица.

Той нарече ловците страхливци със заешки сърца, които се боели от вълка.

- Достатъчно дълго играхте в гората на война, сега играта се обърна, дивечът сме ние и трябва да се преборим. Каквото ще да става! Развихрила се е една нова лудница, бясното витово хоро вършее из страната, а Реналд свири цигулката. С народа нямам какво да деля, правил съм му само добро, ако хората желаят нещо повече, нека честно да го изискат, на драго сърце бих им го дал, но няма да оставя да ме сплашат, нито ще отстъпя и педя от земята на дедите си! Упорство срещу упорство!

И той ги поведе надолу към двора, като сам помогна да залостят вратите, да запушат пролуките и преградят прозорците. Задрънча оръжие, домъкнато от вси страни, а бодрият дух на графа въодушеви хората му. В средата на двора запалиха голям огън, ловците се разположиха около него и на червените отблясъци, зашарили игриво по смълчаните зидове, започнаха да леят куршуми. Така те не забелязаха над тях гарваните, които, кръжейки покрай старите кули, заграчиха, подплашени от появилата се ненадейно светлина. Сега обаче със силен вик дотича един ловец, държейки в ръка шапката и дрехата на градинарчето, които, докато търсел оръжие, намерил за свое голямо учудване в ъгъла на отдалечено помещение. Някои бяха на мнение, че момчето е изгубило от страх ума и дума, други се кълняха, че е подмазвач и предател, докато старият пазач на замъка Николо, с хитра усмивка тайно пошушна нещо в ухото на съседа си. Графът го забеляза:

- Защо се смееш? - сряза го той.

В душата му клъвна грозно съмнение. Всички сведоха смутено поглед към земята. Тогава графът улови изплашения пазач за рамото и го поведе в отдалечен край на двора, където отънят хвърляше само блуждаещи отблясъци. Оттам се чуваше как двамата дълго време разговаряха, понякога графът възбудено крачеше покрай тъмното странично крило на замъка, но после се връщаше при стареца, изпълнен със съмнения, не спирайки да го разпитва. След малко ги видяха да влизат в отворената конюшня, самият граф помогна да оседлаят по-бързо най-добрия бегач, а после Николо прелетя през двора на замъка, така, че се разхвърчаха искри, и изчезна през портите, навън в нощта.

- Не спирай - извика след него графът, - питай, търси, до края на света!

Разстроен, той бързо се върна при останалите, двама от най-доверените му хора трябваше незабавно да слязат въоръжени долу в селото и да намерят Реналд. Поръча им, който го види пръв, да му съобщи, че той, графът, искал да му даде удовлетворение като кавалер и да се сражава с него лице в лице - повече от това достойният човек не би могъл да желае.

Учудени, слугите втренчиха в него очи, но сега той изпрати един сърцат ловец на зъбера на кулата, откъдето погледът стигаше надалеч в местността.

- Какво виждаш? - запита той, зареждайки долу пищова си. Ловецът отвърна, че нощта била прекалено тъмна, той не можел да различи нищо, само понякога долавял далечни гласове от полето и силен тропот, сякаш множество люде безмълвно се движат в нощта, а после, отново тишина.

- Тук горе е весело - разприказва се той, - чувствам се като ветропоказател, но какво ли е това там?

- Кой пристига? - бързо го прекъсна графът.

- Бяла фигура, сякаш е жена - отвърна ловецът, - прибягва плътно до зида.

Сега графът излетя по стълбата като стрела и стигнал горе, рязко изтръгна оръжието от ръката на целещия се ловец. Онзи го изгледа учудено.

- И без това не виждам вече нищо - обади се неохотно той и се наклони над парапета. - Наистина, ей там в ъгъла на градината все още има един отворен прозорец, вятърът прихлопва кепенците, явно, промушил се е там.

Ала в мига, в който стоящите наоколо избързаха нататък, множество слуги, също като есенни листа, пометени от буря, долетяха през двора. Бунтовниците, разказваха те, разбили врата в страничното крило, други пък смятаха, че червенокосият горски пазач с помощта на подправен ключ ги е вкарал тайно през избеното помещение. Вече ехтяха тежки стъпки по коридори и стълбища, непознати, сурови гласове се чуваха тук и там, понякога запалена факла проблясваше покрай прозорците.

- Хало, започва се, гостите идват, засвирете сватбения танец! - извика графът, потръпващ от непознат, неизпитван дотогава нагон да убива. Засега бе загубена само нищожна част от замъка. Той бързо организира малката си дружина, твърдо решен по-добре да се погребе под развалините на замъка си, отколкото да попадне в тези жестоки ръце.

Обаче в суматохата внезапно всред хората му се разнесе шепот: графът се появил в замъка в двоен образ. Някой го видял едновременно на двора и в края на тъмен коридор, друг го видял по стълбището, бегло, за секунди, без да му даде отговор. От незапомнени времена това означаваше за дома голямо нещастие. Обаче в този миг на никого не му даваше сърце, нито пък имаше време да каже това на графа, тъй като и в двора настъпи опасно оживление. От всички страни, по прозорците на зимника се мяркаха непознати физиономии. Най-дръзките от тях си пробиваха път със сила, но преди още да са се изправили, отново падаха ничком от куршумите на зорко бдящите ловци. Обаче над труповете им, боричкайки се, изпълзяваха все отново и отново тъмни подивели фигури, те се надигаха с дълги ловни пушки, прътове, железа, сякаш изпод основите на замъка изригваше адът. Това беше шайката на предателския горски пазач, който подло им бе отворил входа към зимниците. Обладани единствено от мисълта за грабеж и плячкосване, те веднага се втурнаха към конюшнята и за да могат по-скоро да се доберат до конете, чупеха преградите на две. Обаче благородните, стройни животни, объркани от шума и ярката светлина, се откъснаха и почувствали се на свобода, с дива ярост се понесоха към двора. Издигнали се над тълпата на задните си крака, с гневно искрящи очи и хвърчащи гриви, конете водеха с хората отчаяна борба, и всичко това сред хаотичното просветване на факлите, ликуващите възгласи и предсмъртните стонове, прекъсвани от глухите звуци на камбаната, която биеше тревога. Разпръснатите ловци се сражаваха вече срещу растящото надмощие само поединично. Сега тълпата обкръжи още по-плътно графа, по всичко изглеждаше, че е безвъзвратно загубен, направо неспасяем. Ала изведнъж кървавият възел отново се разплете с възгласа: "Той е там, там!", и всички се втурнаха към другото крило на замъка.

Графът, озовал се в един миг почти сам, пое дълбоко въздух и като се извърна, учуден видя стария флаг на дома Дюранд да се вее оттатък на балкона. Той се люшкаше спокойно в страховитата нощ, обаче, играейки си, вятърът за миг духна знамето назад и той с ужас съзря там самия себе си - загърнат целия като конник в бялата пелерина, челото и лицето засенчени от развяващите се пера на шлема му. Всички погледи и дула се прицелиха към неподвижната фигура, но косата на графа щръкна, защото насред дъжда от куршуми погледът на страшния двойник бе насочен неотклонно към него. Сега флагът се раздвижи, сякаш фигурата горе му даваше някакъв знак, призовавайки го все по-ясно и по-настойчиво при себе си.

Известно време той гледа втренчено натам, но после, забравил в свръхвъзбудата си всичко останало, мина, без да го познаят, през тълпата, която яростно напираше към парадната врата, и избърза до крилото на замъка, където бе видял призрака. Един таен коридор, познат само на малцина, водеше странично право към балкона, там именно се втурна той.

След него вратата с трясък се затвори, самотен, графът тръгна пипнешком покрай колоните в стихналото преддверие, и внезапно чу до себе си някой да диша. Сега някой го улави за ръката и пронизан от ужас, той съзря флага и перата на шлема отново да се полюшват.

Отмятайки бялата пелерина, фигурата бързо отвори долу врата с излаз към тихото поле. Ясен лунен лъч докосна и освети фигурата, и ето, тя се извърна.

- За Бога, Габриела! - провикна се графът и объркан, изпусна сабята си.

Момичето стоеше пред него бледо, без шапка, прекрасните черни къдрици се виеха, обвити от флага като ореол. Сякаш едва си поемаше дъх.

- Недей да се колебаеш - пошушна му тя, побутвайки бързо смаяния граф към вратата, - старият Николо те очаква навън с коня. Бях в селото, Реналд не пожела отново да ме види, тогава изтичах обратно в замъка, за щастие, един прозорец стоеше още отворен, не те намерих веднага и бързо се загърнах в пелерината ти. Те все още нищо не забелязват, смятат ме за теб. Скоро ще е твърде късно, остави ме и се спаси, само по-бързо! - После тихичко добави: - И поздрави красивата госпожица в Париж, и се молете за мен, когато бъдете щастливи.

Покъртен до дъното на душата си, графът я бе взел вече в прегръдките си и покриваше бледите устни с жарки целувки. Тя бързо се отвърна:

- Мили Боже, та нима все още ме обичаш, мислех, че искаш да се ожениш за госпожицата? - промълви дълбоко учудена тя, вперила в него големите, питащи очи. - Пред графа сякаш се разтвори самото небе.

- Днес времето лети ужасно бързо! - провикна се той, - винаги съм обичал теб, ето, вземи навеки пръстена и ръката ми и нека Бог ме изостави, ако някога се откажа от теб!

Изненадана и радостно объркана, Габриела се опита да коленичи, но залитна и се улови за стената. Разтревожен, той едва сега забеляза, че тя е ранена. Извън себе си, дръпна кърпата от врата й и с флага, ризата и дрехите се помъчи да спре бързо кръвта, която сякаш изведнъж започна да струи от множество рани. С все по-силно нарастващ, неописуем смъртен страх той се огледа наоколо, търсейки помощ. Наблизо вече се чуваха неясни гласове, не знаеше враг ли е, или приятел. В това време Габриела уморено бе склонила глава на рамото му.

- Нещо ми мержелее тъй красиво пред очите - продума сега тя, - както преди, когато ти идваше при мен в часа на пурпурния заник. Ала сега, сега вече всичко е наред!

Но изведнъж през прозореца изсвистя куршум.

- Това беше Реналд! - извика графът и се улови за гърдите. В сърцето си той почувства смъртта.

Габриела поривисто се извърна:

- Как си? - попита го тя.

Без да отговори, графът буйно улови меча си. Тайфата тихичко се бе промъкнала през коридора, и той се видя в залата обкръжен ненадейно от въоръжени мъже.

- Лека нощ, любима моя! - извика той.

После с последни, свръхчовешки сили, понесъл на лявата си ръка покритото с флага момиче, си проправи пътека през плячкаджиите, които, без да го познаят, втрещени отстъпиха от двете страни на разярения човек. Така той щастливо се промъкна през отворената врата навън, никой не се осмели да го последва в полето, където под люшкащите се сенки на дърветата се бяха погрижили да му устроят тайно прикритие.

А навън горите шумяха и навяваха такъв хлад!

- Чуваш ли как бият сватбените камбани? - рече графът. - Ето, вече вдишвам утринния въздух.

Но Габриела нямаше сили да говори и само го гледаше, безмълвна и блажена. Междувременно гласовете от замъка отзвучаваха все по-далечни и по-тихи, целият в кърви, графът се олюля, каменният щит на герба му лежеше разбит във високата трева и той рухна там мъртъв ведно с Габриела. Те вече не дишаха, но небето блещукаше, осеяно от безброй звезди, а над ловджийската хижа и над самотните горски дебри луната светеше в пълния си блясък. Пеейки песни, сякаш ангели бродеха в тихата нощ.

Николо, който от нетърпение бе обиколил вече няколко пъти замъка, откри труповете там. Той натовари двамата на коня заедно с флага, и тъй като пътищата бяха опустели, всичко живо беше в замъка, успя да ги отнесе незабелязано в селската църква. Неотдавна там бяха били камбаната за тревога и вратата още зееше. Той внимателно се ослуша, навън в нощта цареше тишина, само липите шумоляха на вятъра, а откъм градината на замъка долитаха песните на славеите, които сякаш ридаеха насън. След като се помоли, Николо положи двамата бездиханни годеници в графската гробница и ги покри с флага, под който те почиват и до днес. После, с натъжено сърце, пусна коня си да побегне на воля в нощта, благослови още веднъж красивото си родно място и бързо се запъти обратно към замъка, за да подкрепи другарите си, които бяха в нужда. Почувства, като че ли той самият не би могъл да живее повече.

* * *

Още когато графът изстреля първия изстрел от прозореца на замъка, жадната за плячка тълпа, която по разнеслите се слухове бе научила за покушението на Реналд, изригна сякаш от всички скривалища. На отворената врата на ловджийската хижа той самият бе дебнал отговора и при огнения знак от прозореца бе скочил като тигър и пристигнал в замъка пръв, преди останалите бунтари. Тук, без да обръща внимание на другите, в шумотевицата на свистящите куршуми започна да търси графа във всички стаи, коридори и ъгли. Най-сетне през прозореца той го откри в залата, чу го вътре да говори, без обаче в тъмнината да забележи Габриела. Графът познаваше стрелеца, той наистина се бе прицелил добре. Когато Реналд видя, че графът е улучен и се олюлява, дълбоко въздъхна и се обърна - задачата му на съдник бе изпълнена.

В хаотичната пустош, между разбити маси и огледала, той прекоси като след тежък, успешен трудов ден празните зали, докато вятърът духаше през всички стаи и тъжно си играеше с парцалите на разкъсаните тапети.

Когато погледна през прозореца, се учуди от навалицата, която видя на двора, все чужди нему люде, които усърдно му помагаха, също както огънят на бурята. Усети как стените, припламващи сред игривото отражение на факлата по гладката ламперия, сякаш пробуждаха в него странно, страстно желание, стори му се, че дяволът го стрелка с погледи. С това чувство влезе в градинската зала. Вратата бе отворена, той излезе в градината. Потръпна от внезапния хлад. Залязващата луна се бе спряла колебливо в тъмния край на гората, понякога проблясваше само реката, никакъв повей, и въпреки това короните на дърветата потрепваха, алеите и призрачните статуи хвърляха между тях дълги неясни сенки, а водоскоците си играеха и ромоляха тъй прекрасно в безбрежната тишина на нощта. Видя встрани липата и пред ловджийската хижа полянката, озарена от лунния светлик. Отново си спомни за изгубената Габриела с дългите черни къдрици от невинното време на детството й, и все отново му се натрапваше песента: "Лека нощ, татко и мамо, както и мой горди братко"; сърцето му щеше да се скъса от мъка и съвсем объркан, почти обезумял, той запя на себе си:

Сестричката ми играе край липата,
мирно време, колко си далеч, далеч!
Тогава прекрасни дечица
играеха с нея в самотата.

Забулена от къдриците си,
тя спеше и в съня си се смееше,
а красивите деца
пяха под дървото цяла нощ.

Нощта ме подлъга,
тя престорено ме поздрави,
ангелите са отлетели,
а дом и градина са пусти.

Старата липа потръпва
и вятърът стене тъй жално
това, това прави грехът,
бих искал да съм на дъното на морето.

Слънцето залезе
също и месецът в дълбокото море,
вече се смрачава над страната.
Лека нощ! Не ще те видя никога веч!

- Кой е там? - извика внезапно Реналд. Тъмна фигура се очерта неясно сред причудливите сенки на дърветата. Отначало я помисли за някоя от мраморните статуи, ала тя се движеше и той бързо се запъти нататък. Беше човек, който се мъчеше да се вдигне от земята, ала все отново рухваше в тревата.

- За Бога, Николо, това си ти! - извика удивен Реналд. - Какво правиш тук? С голямо усилие пазачът на замъка се обърна на другата страна, без да отговори.

- Ранен ли си? - доближи се Реналд към него. - Наистина тази нощ не помислих за теб. Винаги съм те обичал повече от останалите, верен, предан, непресторен. Де да беше светът като теб! Ела сега с мен, на старини ще живееш в замъка като господар, ще те поставя над всички.

- Обаче Николо го отблъсна. - Не ме докосвай, кръвта по ръката ти още дими.

- Ех, аз пък мисля, че вие всички трябва да ми благодарите - свъсен отвърна Реналд, - дивите зверове са прогонени в пущинака, никой не го е грижа за тях, нека сами да си търсят прехраната, - а какво означава хляб срещу   п р а в о?

- Право? - възкликна Николо, втренчил в него неподвижен поглед, - за Бога, Реналд, нима не знаеш...?

- Какво не знам? - избухна Реналд.

- Сестра ти Габриела...

- Къде е тя?

Николо мълчаливо посочи църковния двор. Тайно в себе си Реналд изтръпна.

- Твоята сестра Габриела - продължи пазачът, - държеше много на мен още от дете, ти знаеш това. Тази вечер, в суматохата преди да ни нападнат, в страха си и изтерзана до дън душа, тя ми довери всичко.

Реналд се разтрепери от глава до пети, сякаш мечът на справедливостта бе надвиснал над него.

- Николо - заплаши го той, - не ме лъжи, защото на теб, именно на теб вярвам.

Пазачът на замъка, показвайки зеещата рана на гърдите си, отвърна:

- Говоря истината, както е вярно, че ще ми помогне Бог, пред когото ще застана още в този час! - Граф Иполит не е отвлякъл сестра ти.

- Ха, ха - изсмя се Реналд, сякаш се бе отърсил от неописуема смъртна уплаха, - аз самият я видях на прозореца на графския дом.

- Така е - каза Николо, - от любов към графа, тя тайно напуснала през нощта манастира и го последвала.

- Ето, виждаш ли, виждаш ли? Знаех си аз. Но продължавай, продължавай - прекъсна го Реналд. Огромни капки пот се стичаха по диво разрошената му коса.

- Бедното дете - продължи Николо, - не можеше да се отдели от графа. И за да бъде винаги край него, преоблечена като момче се спазарила за градинар в палата, където никой не я познавал.

Крайно напрегнат, Реналд, подпирайки се с двете си ръце на земята, се хвърли сега на колене до умиращия, който говореше все по-тихо.

- А графът? Графът? Какво направи той? Граф Иполит я подмами, опитоми я, нали? - провикна се той.

- Нима е могъл да допусне нещо? - продължи пазачът. - Графът живееше като листо, подмятано от бурята, от едно празненство на друго. Колко често е стояла до късно през нощта в заснежената градина пред прозорците на графа, докато той се завърне вкъщи, разпътен, превъзбуден, без той до днес да узнае нещо за това. После ме изпрати да я намеря, но Габриела вече се бе обрекла на смъртта, облечена в неговите дрехи, тя искаше да ви подведе и да насочи куршумите ви от неговото към нейното собствено сърце - о, каква печална гледка, - така ги намерих двамата, ръка в ръка, вън на полето. Графът я бе обичал честно до смъртта си, и двамата са невинни, чисти, дано Бог прости на всички нас!

При тези думи Реналд затихна, сякаш все още се ослушваше. Ала Николо бе млъкнал навеки, шумяха само горските дебри, сякаш и гората потръпваше от ужас.

Внезапно, газеща през цветя и лехи, опиянена от победата, сега тълпата се втурна от замъка към тях и с високи крясъци vivat⁴ провъзгласи в името на нацията Реналд за господар на замъка Дюранд. Реналд скочи незабавно и се огледа наоколо си като пробуден от сън. Заповяда на всички да излязат от замъка като, пред страх от смъртно наказание, забрани да се влиза там, докато той не разреши. Видът му беше страшен, през нощта косата му бе посивяла, и никой не посмя сега да му противоречи. Видяха го бързо и мълчаливо да влиза сам в опустелия замък и още докато се питаха какво е намислил и дали да му се подчинят, или да го последват, някой извика изплашено:

- Боже мили, покривът гори! - и смаяни те видяха ту тук, ту там, огнени езици да блъвват от отворените прозорци и чевръсто да се плъзгат по сухия гредоред нагоре към покрива. Реналд, който не милееше вече за живота си, бе уловил една горяща факла и запалил замъка от четирите страни. А сега, насред пламтящата пещ, която течението понасяше на кълба нагоре, видяха страшния образ да крачи бързо към ъгловата кула, изглеждаше, сякаш където стъпи, пламва огън. Но изведнъж проеча вик:

- Горе в кулата е барутът! - и в неистов ужас тълпата за миг се разпръсна оттатък крепостния зид. Веднага последва ослепителна светкавица и със страшен гръм замъкът зад тях се срути. После всичко утихна. Като жертвен огън, строен, благ и разкошен, пламъкът се извиваше към звездното небе, осветявайки планинските дебри и горите наоколо. Никой не видя повече Реналд.

Това са руините на стария замък Дюранд, които през хубави пролетни дни, обвити в лози, надничат от гористите планини. Ти обаче се пази да не събудиш в гръдта си дивия звяр, за да не избухне и в миг разкъса самия теб.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Банделиер - ремък, преметнат през рамо, на който е прикачена пушката. [обратно]

2. От Понт към Пилат - цитат от евангелието на Св. Лука, гл. 23, в преносен смисъл - разкарваш някого напусто, разиграваш го. [обратно]

3. Vive le Roi! (фр.) - Да живее кралят! [обратно]

3. Vivat (лат.) - Да живее. [обратно]

© Йозеф фон Айхендорф
© Донка Илинова, превод от немски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.01.2011
Вълшебният свят на романтизма. Сборник новели. Съставител: Донка Илинова. Варна: LiterNet, 2010-2011

Други публикации:
Вълшебният свят на романтизма. Съставител: Донка Илинова. София, 2007.