РЕШАД НУРИ ГЮНТЕКИН - ЛИЧНИ СЪПРИКОСНОВЕНИЯ

Хюсеин Мевсим

web

...Трябва да съм бил пети клас в НОУ "Васил Левски" в с. Мъглене, някъде в Източните Родопи, в близост до гръцката граница, през учебната година - 1975-76-а, когато предметът турски език започна да ни се преподава факултативно и то само два часа седмично. Ние, петнайсетината турчета от "а" клас, нагазили в кал, пресекли рекички, прехвърлили хълмчета и баири, с катран по ръцете или надупчени от иглите при низане на тютюневите листа пръсти се събирахме тук от околните села и махали като Козлево, Първенци, Загорски, а преди да влезем в училищния двор се редяхме на дълга опашка и чистехме окалените си обувки и ботуши в мъгленската чешмичка. Същата година ни преместиха от горния в приземния етаж на училището, което се помещаваше в една стара изселническа къща. Всъщност по-рано това бе тъмна изба, в която се складираха въглища и дърва, с набутани по ъглите географски карти и всевъзможни други учебни пособия. Стаичката ни беше ниска, прозорците - малки, и затова дори през деня се палеше лампа. От бумтящата печка, в която покойният вече прислужник Чолак Мехмед по време на час необезпокояван влизаше и шумно посипваше въглища, се разливаше приятна топлина, достатъчна да потекат премръзналите ни носове.

Не зная точно поради какви съображения, но в пети клас обучението по турски език бе достатъчно стеснено, а дотогава имахме издадени в "Народна просвета" буквари и учебници, по които ни се преподаваше родният език. Все още помня как съм плакал над горестната съдба на Малкия Хасан от едноименния разказ на Сабахаттин Али, който всяка сутрин извървяваше десетината километра от селото си до гарата с гюм на гърба, за да продаде няколко чаши айрян. Но от пети клас вече нямахме учебници и учителят ни по турски, който ни преподаваше и български, повече ни четеше и диктуваше, а ние записвахме, доколкото можем - къде ти ксерокс и други удобства, не можеш дори да ги сънуваш.

От тези часове по турски в прихлупената изба с бумтящата печка в паметта ми се е врязал разказът "Череши" (Kirazlar) на Решад Нури Гюнтекин. Разбира се, ние не знаехме нищо за автора и творчеството му, а не ни и трябваше, може би, защото всецяло бяхме потопени в атмосферата на загадъчно-усамотената и обградена с високи стени къща на също толкова загадъчните дядо и баба, за които дори съседите не знаеха нищо. Двамата старци се изселили от Румелия в Истанбул след поредната война. В родния край живеели богато и охолно, но многолюдното семейство пропаднало във вихрушката на войната и в един момент те останали само с внучката Зехра. Първите години на изселничеството, тази "огнена риза", която и аз щях да надяна след време, били повече от трудни, едва се препитавали, но истинското изпепеляване на душите настъпило след нелепата смърт на малката Зехра, паднала от черешата на съседа. После дядото и бабата получили пари за оставените имоти и закупили тази къща.

Когато в детските ни сърца пламваше бунт срещу старците, които не разрешаваха на бедните деца дори да приближат натежалите от плодове черешови дървета в двора им, ставаше ясно, че това е предпазна мярка: за да не се повтори трагедията на Зехра, черешите с кошници се раздават на гроба на внучката. Това е останало в паметта ми от този разказ, който ни показваше, че зад видимото непременно се крие и нещо невидимо, повече не съм се връщал към него, а сега дори ме е страх да го прочета, да не би да изчезне магията на детското възприятие.

Това бе първото ми съприкосновение с писателя, за когото по-късно щях да разбера, че е един от класиците на турската литература, живял между 1889-1956 г., без ефектна биография - завършил литература в родния Истанбул, след дългогодишно учителстване в Анадола станал училищен инспектор, народен представител, културен аташе в Париж, починал от рак в Лондон, обезсмъртен с 20-ината романи, сборници с разкази и драматургия.

Години по-късно, в студентството си, прекарано в чудния град под тепетата, и по зла ирония съвпаднало със събития, за които дори не желая да си спомня, едно от приятните ми задължения бе да следя плътно литературната периодика. В тази връзка четях седмичника за книги "АБВ" и не можеше да не ми прави впечатление, че в рубриките "Търси се" и "Предлага се" едно от най-търсените заглавия бе "Чучулигата" на Решад Нури. Нямаше как и откъде да намеря книгата в турски оригинал, а и преводите на български в библиотеките, в които прекарвах по-голяма част от времето си, винаги бяха заети от читатели. Затова с нея се запознах първо на български едва в началото на промените. Все по това време разбрах, че "Чучулигата" е най-известната на българския читател творба от турски автор, че от 1968 до 1991 г. (в превод на Сюлейман Хафъзов) творбата е претърпяла четири издания.

Държа сега книгата, закупена в Пловдив, която пропътува с мене в чували, сандъци или кашони, във вагони, камиони или автобуси през заливи, проливи и морета с много препятствия от България в Истанбул, от Истанбул в Бурса, после отново в Истанбул и сега в Анкара, и кой знае още къде. Пазя я като скъп спомен - издание на "Златорог" от 1991 г., с цена 19.80 лв. "Истинско цвете на Ориента, будещо греховни помисли у мъжете" - чета в анотацията на задната корица, а на предната - девойка, която много повече наподобява африканка, отколкото туркиня. (Не за да омаловажа художествено великолепно изградената героиня на Решад Нури, но когато се запознавах с перипетиите, преживяванията и превратностите в живота на учителката Фериде, пред мен изпъкваше една друга "чучулига" - учителката ми във втори клас в горното училище Валентина Славчева Димитрова от Видин, и да си призная, често съдбата на героинята от романа бледнееше пред нейната. Ние не знаехме български, а тя, естествено, турски, и едва сега си давам сметка как е понасяла тази некомуникативност. Отдавна съм си обещал да я открия и да й целуна ръка.)

След някоя друга година неведомите пътища на съдбата ме доведоха в Истанбул. Докато, от една страна, неистово търсех по всевъзможни сокаци, мегдани, паркове, хълмове, заливи, проливи и кули духа на брата на дядо ми, останал тук на връщане от фронта в Йемен и впоследствие "безследно изчезнал", от друга - показвах на хиляди руснаци и българи "световния град". Какъв е останал той в паметта и сетивата им, не зная, но осланяйки се на Мопасан, П. Р. Славейков, Св. Миларов, К. Величков, И. Бунин, Ал. Куприн, А. Далчев, Ел. Багряна, А. Каралийчев, И. Андрич, Й. Бродски (и колко още други имена!) аз винаги се стараех да го представя и като литературен топос. Затова, когато водех руски или български групи на Принцовите острови, заемащи особено място върху литературната топография на югоизточната съседка - в Бургазада е живял и творил Саид Фаик Абасъянък (1906-1954), Хейбели е родно място на световноизвестния сатирик и драматург Азиз Несин (1915-1995), островът е творческа лаборатория на белетриста Хюсеин Рахми Гюрпънар (1864-1944), в местния Военноморски лицей учи знаменитият поет Назъм Хикмет (1902-1963), от дълги години тук през лятото се установява и нобелистът Орхан Памук (1952), а така също поетът Атаол Бехрамоглу (1942), на най-атрактивния за посещения Бююкада показвах вилата на Решад Нури, в която той се установява в началото на 1930-те г. Когато обикаляхме с файтони острова, след кратката почивка на площадката, от която пътят се извива нагоре към манастира "Св. Георги", се спускахме надолу, преминавахме покрай гръцкото гробище, горе вляво оставаше грамадното дървено здание на сиропиталището, а след малко започваше заселената част Маден и аз насочвах вниманието на туристите към втората къща край морето - именно в нея, в тихите и напоени с мириса на смола и водорасли нощи, белетристът пише голяма част от творбите си. Руснаците го познаваха с "Чучулигата", преведен като "Королек - птичка певчая", особено добре помнеха филма по книгата, а българите веднага се досещаха за Фериде - "цветето на Ориента". Къщата се появяваше изневиделица, нямаше как да се спре файтонът, не можеше да се обхване визуално в цялост и затова, когато веднъж отидох към срещуположния труднодостъпен Седефада, помня, че много внимателно разгледах от морето двуетажната вила с огромния двор.

И ето че след години, в стремежа си да открия пресечните точки на двете култури и да се радвам на всяко сближаване, непредубедено, освободено от предразсъдъци и исторически наслоения отношение на българина към турчина или на турчина към българина, изследвам пътуването на Чудомир и групата български учители по история, география и рисуване, водени от проф. Богдан Филов - тогавашен ректор на Софийския университет, в Истанбул, Бурса и Одрин през 1932 г. В записките, които учителят по рисуване в Казанлък Димитър Чорбаджийски, все още неизвестен като разказвача Чудомир, води на коляно, откривам следното "зрънце": "Придружени от 5-6 души видни турци, между които Музаффер бей - декан на Филологическия факултет, Фетхи бей - директор на Галатасарай, Саффет бей - директор на Мъжкото педагогическо училище, един от секретарите на министъра и крайно симпатичния автор на "Чучулигата" Решад Нури бей, ние, на първия ден на Великден, се запътихме за Бурса." Точната дата е 1 май 1932 г. В качеството си на инспектор към Министерството на образованието Решад Нури придружава българските учители, които през градчето Мудания пристигат в първата столица на Османската империя в подножието на Улудаг, разглеждат различни училища, но остават възхитени от Девическото, в чиято нова постройка се помещава и салон за театър. В декорирания с турски и български знамена салон вечерта се организира увеселение. Ученичките от същото училище представят с успех пиесата "Новото училище", в която се осмива старото джамийско училище с арабската азбука и се възхвалява новото с латиницата. Пред присъстващия на увеселението автор на пиесата Решад Нури българските учители неведнъж изказват ласкави думи за успеха, на който се радва романът му "Чучулигата" в България. Всъщност романът започва да се издава във всекидневника "Зора" от 12 април 1931 г., в превод на Б. Ачков, интересна е кореспонденцията между автора и преводача. (Едно от празните полета в областта на турско-българските културно-литературни изследвания помоему е липсата на съпоставителни литературоведски паралели. Все си мисля, че задълбочените сравнителни анализи както на отделни творби, а така и творческата нагласа на Н. Кемал и Хр. Ботев, Й. Сейфетин и Ив. Вазов, С. Фаик и Йовков, Ел. Пелин и Р. Нури, ранният Н. Хикмет и Смирненски, В. Пасков и К. Демирел... биха дали изненадващо чудесни резултати.)

И когато преди няколко месеца чрез моята колежка Кадрие Джесур ми бе предложено да преведа "Листопад", романът, който нашумя и в двете страни благодарение на едноименния телевизионен сериал, първо бях стъписан - класиката все пак респектира. Всеизвестно е, че преводът е обременен, опорочен, но и най-интимен начин на общуване с даден текст. Той ти дава възможност да откриеш дълбини и подмоли, които като читател не си забелязал или безгрижно отминал. Помня как бях се подразнил в началото на работата над романа - класик (уж), а пише толкова просто, естествено, няма ефектни сравнения, зашеметящи словооткривателства, изненадващи обрати, композиционни въртележки и т.н. И докато все пак ги очаквах на всяка следваща страница да се изправят пред мене, романът свърши - все в същото просто, нежно-сурово, наивно, плавно русло. И се убедих, че това е красотата на реализма на Решад Нури - къси изречения се редуват с... още по-къси и след десетата страница свиквате с уюта на тази стилистика и повествователна стратегия. Вероятно това са отличителните белези и силата на класика и класиката.

...Бих желал да вярвам, че ми предстоят още съприкосновения с Решад Нури.

© Хюсеин Мевсим
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2012, № 6 (151)

Други публикации:
Европа 2001 (София), 2010, бр. 3, с. 20-21.