ИВАН ВАЗОВ - "НЕМИЛ-НЕДРАГ" В ЦАРИГРАД

Хюсеин Мевсим

web

Изследването на темата "Иван Вазов и Цариград", най-често посещаваният от патриарха на българската литература град в класическия смисъл на думата, в който в различни периоди на живота си той пребивава десетина пъти, прекарвайки в него от няколко дни до половин година, ни дава възможност да надникнем в интересни детайли от биографията му, както и да разкрием неподозирани черти от личността му.

16-годишен той се разминава с възможността да следва във Военно-медицинското училище в Цариград, едно от най-представителните учебни заведения в столицата на султана, в което от началото на 60-те години се приемат и българчета. Когато пловдивският валия посещава Сопот, жителите на градеца го молят да им опрости 70 000 гроша държавен данък, но той отказва. Тогава Минчо Вазов поискал няколко деца от Сопот да бъдат изучени на държавни разноски в споменатото училище и валията дал съгласието си за 4 души. В списъка на посочените кандидати бил включен и Иван, но понеже той отказал да учи медицина, вместо него за Цариград заминал 11-годишният му брат Кирил. Интересно е, че тази подробност, която можеше да даде друг ход на живота и развитието на Вазов, не се изтъква никъде в неговите многобройни творби с автобиографично-мемоарен характер, а за нея съобщава Владимир Вазов в останалите в ръкопис свои спомени.

За първи път Вазов попада в красавицата край Босфора към края на март 1872-ра, следвайки маршрута Галац-Сулина и Черно море. "Когато параходът спря пред моста на Златния рог, аз извадих от куфара ръкописите си и ги скрих на голо. На митницата турците тършуваха в багажите ми, но стиховете ми останаха. В Цариград слязох в дома на един сродник сарафин, на Кум капия, при пристанището", посочва той пред Иван Шишманов, а в "Поетическа биография" роднината е определен като банкерин и тук Вазов ни дава сведения за първите си впечатления за града, който се врязва в паметта му "с великолепното си разположение, с шумът и с морето си".

В писмо до Спас Вацов от Свищов (26.01.1878) той съобщава повече подробности за душевното си състояние, в което пристига в столицата на султана: "На 1872 год. се разболях зле и по съвета на докторите минах на Цариград беден, болен и отчаян и се прибрах при един сродник". В един много по-късен спомен узнаваме още детайли за намеренията му, накарали го да дойде край Босфора: "Бях празен и сиромах, мечтаех да се присламча при някоя редакция, но място нямаше. Напечатах в "Читалище" няколко стихотворения. Българите ми се радваха, но само това" ("Една цариградска среща").

В Цариград Вазов завързва приятелства, които продължават до края на живота му. В книжарницата на печатарското дружество "Промишление", разположена точно срещу централния вход на "Балкапанъ хан" и ръководена от Иван Говедаров, се запознава със С. С. Бобчев, тогава ученик във Военно-медицинското училище. "През краткото време на стоенето ми в Цариград, ние се срещахме често и тия срещи утвърдиха у нас взаимните симпатии, породени от първата" - ще си спомни той с умиление към края на живота си. - Един път се разхождахме с каик по Босфора, под високия бряг на Сарайбурну, на който стърчи глух и печален двореца на византийските императори. Ние се оглъбявахме в разговори за миналото, въздишахме за несполуките на Симеона да превземе Цариград, което тогава би се извършило много лесно - ако бяхме питани ние". Енергичният Бобчев е "екскурзоводът" на Вазов по време на първото му посещение в Цариград. Те заедно посещават зоологическата градина в Сарайбурну, "всичката фауна на която се състоеше от една сърна! Там говорихме за политика, литература - особено литература" ("Една цариградска среща"), а на друго място Вазов ще отбележи, че това е първото му попадане в зоопарк.

В Цариград, освен с Иван Говедаров, със съученика си от Сопот - Шишеджиев, служител в Екзархията, той се запознава и с Константин Величков - четвърта година ученик в Галатасарайския лицей. Първата им среща се състои в споменатата книжарница и те веднага започват да водят "разговори около литературата, собствено френската, която Величков познава добре, защото владее френски език - Юго, Ламартин, Мюсе, Шение. Кратка и единствена беше тая среща, но тя ни свърза завинаги", си спомня Вазов през 1907-а във връзка с кончината на духовния си събрат ("Едно интервю с г-на Ивана Вазова по случай смъртта на К. Величкова"). Тук се запознава и с Петко Славейков, "първожрецът в храма на българската поезия", пред когото младият Вазов благоговее и дълго се колебае на подканата на Бобчев да ги запознае. Тази среща е най-интересната и решаваща за бъдещия поет по време на първото му пребиваване в Цариград. Славейков тогава редактира "Македония" и краткотрайната среща на двамата титани се осъществява и протича в един горещ ден: "Заварих го в редакцията му по риза, разгърден, пред купове книжа и вестници на масата. Тя се помещава в една бедна и доста гола стая, без мобили, няколко дървени сандъка замещаха столовете. Поетът ме прие учтиво, разпита ме за емигрантите във Влашко. Извадих ръкописа на "Видул" и го помолих при свободното си време да го прегледа. Той се извини, че такова никога не му остава, което беше вярно" ("Една цариградска среща"). Вазов отдава голямо значение на този епизод, защото го засяга и на други места. В "Поетическа биография" се спира върху постъпката на Славейков, който се оправдава, че е "занят". Виждаме, че в "Живота на поета" пак отделя доста място на тази среща - "с разтреперано сърце потропах на вратата и влязох в една бедна и гола стая. По покана седнах на един дървен сандък, тъй като столове нямаше в редакцията. Славейков беше по жилетка и пишеше на масата си, също от дъски. Казах му, че съм чел стихотворенията му и се осмелих да го помоля да прочете поемата ми "Видул" и да ми каже мнението си, но той се извини, че е претрупан с много работа и че не ще може. Разпита ме обаче за емигрантите в Ромъния".

По време на първия си престой в Цариград на Вазов му се случва една неприятност, на която отдава значение в биографичните си материали. "Връщайки се ноще от Пера, бе фанат при моста от полицията и затворен в един кауш. С много голяма мъка го освободи сродникът му, който е бил с влияние, но от тоя ден му посъветва да си намери друга квартира и работа, за да се храни", така е описана случката в "Поетическа биография", в която повествованието се води от трето лице. Върху тази случка той се спира още на две места, с малко различаващи се вариации. Например в "Една цариградска среща" четем как, любувайки се от моста на чудния Златен рог, "заради сламената си шапка, с която бях дошъл от Влашко, гнездото на хъшовете", той е сметнат от патрула за опасен гост на султановата столица и закаран в един участък. Застъпничеството на Бобчев го спасява от по-неприятни усложнения. Повече подробности за тази случка узнаваме в "Биографията на поета": "Тъй една нощ се връщах по 12 часа от Бейоглу, бях спрян на моста от турски полицаи и понеже бях с капела, заподозряха ме и ме закараха в един участък в общество на разбойници-турци. Сутринта бях откаран от стражари на Паша капия (Високата порта)(тук Вазов погрешно превежда името на затвора, бъркайки го с Високата порта - б.м., Х.М.), гдето ме изследваха... На въпроса му: има ли кой да гарантира за мене, аз му показах сродника си, добре познат на турците, и тъй можах да се отърва".

Този инцидент катализира хода на събитията и след тримесечно пребиваване той е принуден да напусне града. В "Поетическа биография" отбелязва - "написа стихове за впечатленията си от Цариград" - това са именно "Един къс от Цариград" и "Разходка по Босфора", печатани същата година през септември в "Читалище" (II, кн. 24). В първото стихотворение великолепно отразява космополитизма и типично ориенталската атмосфера на отоманската столица, заставайки в най-оживената точка на града между Йени джамия и моста Галата. Така приключва първото, продължило три месеца, пребиваване на Вазов в Цариград.

Второто му идване тук е в навечерието на Априлското въстание. На 22-23.04.1876 той подготвя бягството си и през Пловдив, Търново-Сеймен (дн. Симеоновград), Одрин, Караагач на 25.04.1876 пристига на гара Сиркеджи. Подробен извор за този епизод от биографията на поета представлява повестта "Неотдавна": "Аз бях чужденец. Не познавах добре Цариград. Не помня кой познайник се случи там и има добрината да ме заведе до Бал Капан, дето г. Т. ми даде гостоприемство". В "Поетическа биография" документира по-конкретно: "В Цариград се крих в стаята на калоферския търговец Симов на Балкапан". Неволното си 5-6 дневно пребиваване в Цариград, в "който димеше нещо", той подробно описва в споменатата повест. Следейки с тревога събитията в България, Вазов написва включеното в "Пряпорец и гусла" стихотворение "Сиркеджи скелеси", откъдето се изпращат войници срещу въстаналите райони. В един от последните дни на април с двама ученици от Военно-медицинското училище седят на балкона, който виси до книжарницата на печатарското дружество "Промишление", срещу разтворената желязнообкована порта на "Балкапанъ хан" и четат "Напредък". В Истанбул, "заветната столица на мохамеданския свят е непростително да седиш нейде без заветната чаша кафе в ръката", отбелязва Вазов, и изведнъж виждат, че дюкяните в тази най-търговска част на града се затварят, районът опустява, като всички стремглаво се насочват към моста Галата, за да преминат на другата страна, където е по-спокойно и защитено. Ето как предава Вазов настъпилата суматоха и навалица: "Фесове, шапки, цилиндри, капели, бели яшмаци, кауци, смесени, разбъркани, наплъстени едни до други, се движеха, мърдаха, вълнуваха като море. Ние се клатехме - не движехме - между гърбовете и гърдите на множеството, под един ужасен натиск, който ни задушаваше, задавяше".

След измъкването от опасността приятелите му го разхождат по височините и градините на Бейоглу и той натрупва впечатления за заключението си: "Вземете всичко, каквото имат природно хубаво Венеция, Неапол, Лозана, Рио-Жанейро, Амстердам, Александрия, сгрупирайте го във въображението си и вие ще имате, ако и неясно, но приблизително представление за града на Константина" ("Неотдавна"). Вечерта Вазов се връща на историческия полуостров, но "реших да се потуля и се настаних в една проста, малоизвестна гостилница при пристанището". През това време приятелите му се грижат за издаването на паспорт от Екзархията за Влашко. "Стоях цели два дена в доброволен затвор", споделя той и от един брой на "Фар дю Босфор" узнава, че предната нощ властите са търсили едно съмнително лице в "Балкапанъ хан". Този факт още повече го разтревожва, защото предполага, че търсеното лице е самият той. През това време е решен въпросът с паспорта и сутринта "с голяма мъка" от Сиркеджи те се качват на една лодка и "заплават по тъмнозелените води на Босфора, стремейки се към отплаващия за Галац параход, който чака на значително разстояние от брега". Качил се на парахода, Вазов се успокоява и от палубата се любува на "омайните околности на Босфора" ("Неотдавна").

Следващото идване на Вазов във "всемирната красавица" е след Освобождението, по-конкретно през 1884 г., когато решава да осъществи отдавнашната си мечта да посети Италия. Но главната му цел, афиширана пред Шишманов, е "да забрави силните терзания, които ми беше причинила раздялата с любимата, моята "самодива". Той склонява и Михаил Маджаров за тази екскурзия и на 26.04.1884 г. те потеглят в почти празен влак от Пловдив, изпратени от множество приятели, през Одрин за Цариград. Свидетелства за това пътуване ни оставя Маджаров в "С Иван Вазов в Италия". В султанската столица двамата приятели пристигат уморени и престояват съвсем малко. "Не бяхме виждали този град от 7-8 години, но го намерихме съвсем същия, даже повехтял. У никого от нас не се яви охота да се спрем за по-дълго време", отбелязва Маджаров и затова в Галата бързат да намерят параход в агенциите. Такъв те намират в "Messageries maritimes" и откъсвайки се от брега, от палубата на "Euxin", се любуват на красотите на града. След извършената екскурзия, този път с "Florio", те се връщат пак през Цариград, но не разполагаме със свидетелства за преминаването или престоя им.

Четвъртата поред поява на народния поет в красавицата край Босфора е след злополучния преврат на 09.08.1886 г., когато настават тежки дни за русофилите и той решава да избяга "със съдействието на някои казионни в Турция през Харманлий". До споменатия град пътува с влак, а с помощта на един турски талигаджия, излагайки се на голяма опасност, преминава границата и през Одрин пак с железница продължава за Цариград, където прекарва есента и зимата на 1886 г. "първен в хотел, после в частна къща". Тук поетът заварва много емигранти, сред които Др. Цанков, М. Маджаров, Ив. Ст. Гешов, С. С. Бобчев, д-р Хаканов, Хр. Павлитов и др. "От близките ми само К. Величков не беше между нас", отбелязва той. В Истанбул българските емигранти се събират главно у Атанас Шопов, тогава секретар на Екзархията, чието седалище се намира в босфорския квартал "Ортакьой", водейки разговори главно върху политиката. "За литература никой не се интересува", споделя той пред Ив. Шишманов и затова "в Цариград скоро почнах да се усещам усамотен и нещастен. Аз лично се задушавах в гъстата атмосфера на политическите интриги и комбинации и намислих затова да замина за Одеса". И действително на 20.01.1887 г. с руския кораб "Нахимов" тръгва за черноморския град. За настроенията, обхванали го в Цариград по време на престоя тук, свидетелства и кореспонденцията му, която води особено активно с К. Величков, М. Маджаров и С. С. Бобчев. На 14.08.1887 г. той временно напуска Одеса и пак се озовава в Цариград. Но съвсем наскоро, в писмо до Величков (25.08.1887) четем: "Подир няколко дни ща остава Цариград и ща ида пак в Одесса. Причината е, че не ме свърта никъде". В писмо, вече от Одеса (16.03.1888), пак до Величков, четем: "И аз също силно желая да се срещнем и сберем особено пред вид на дългото протакане на изгнанието ни. По моето мнение ние можем да живеем в Цариград или в Росия". И бърза да добави: "Цариград ми се варди скучен, аз предпочитам Росия". В писмо след един месец (13.04.1888) до духовния си събрат в Италия подновява същата тема и е по-категоричен: "С една реч, мисли за дохаждане тука. Казвам тука, защото не бих желал да останеш в Цариград, Ортакьойската атмосфера е много нещастна". Междувременно в Одеса получава писмо от майка си, която при една среща със Стамболов получава уверението му, че Вазов "може да се върне и да разчитва на неговата защита от мстителността на политическите си противници в Пловдив". Преди да потегли за родината си, Вазов проявява предвидливост - "боейки се, че турците в Цариград ще ме претърсват до голо, занесох "Под игото" и всички други свои ръкописи на един руски дипломат, служил по-рано в България, с молба да ги препрати до руската легация в Цариград, а оттук в София". На 06.03.1889 г. пътува от Одеса за Цариград по случайност в един кораб със Св. Миларов. В писмо от 07.03.1889 г. до С. С. Бобчев пише, че "вчера пристигнах благополучно тука". Д-р Вълкович, пълномощен представител в легацията в Цариград, го уверява, че може да се върне в родината си. "Аз обаче очаквам пари, та ще престоя днес, а може би и утре" и веднага от София вече известява приятеля си: "на 09. сего пристигнах благополучно".

На 10.05.1889 г. Иван Вазов пристига пак в Цариград. В писмо до Бобчев (11.05.1889) обяснява причините за идването си, които вече са от друго естество: "Ето видиш ме в Цариград. Пристигнах вчера. Дойдох да лекувам пустото си око при някой си специалист тука ингилизин, д-р Мелинжер, при когото ме съветваха да се отправа софийските доктори". Той му предписва бани, "каквито са брусенските или грязните на Одеский лиман. Предпочитам Одеса". В писмо от Одеса (19.05.1889) до Ив. Шишманов още веднъж разяснява внезапното си потегляне за Цариград - "обезпокоителний характер, който взе болестта на очите ми, застави ма ненадейно да тръгна за Цариград да консултирам докторите. Но като стигнах в Цариград, оказа се необходимо да дойда в Одеса". Около 10.06. се завръща в София, най-вероятно пак през Цариград.

Следващото му идване в столицата на Отоманската империя е през 1902 г., когато с доста многобройна депутация, състояща се от представители на княза, Министерския съвет, Св. Синод и различни дружества, сред които фигурират и видни личности като ректора на Университета проф. Златарски, проф. Милетич, отиват да поздравят по случай 25-годишния екзархийски юбилей и изкажат своята почит към Йосиф I - "благородния носител на всебългарската идея". На гара Сиркеджи делегацията, заела два вагона, е посрещната от паша - пратеник на султана, дипломатическия агент Ив. Ст. Гешов и чиновници от Екзархията. Иван Вазов се настанява в хотел "Метропол" в района Пера. Пътуването доста подробно е описано в "България край Босфора", обнародвано в сп. "Българска сбирка" (1902). От спомените на Атанас Илиев узнаваме, че делегацията присъствала при освещаването на Българската болница в Шишли, а също и на банкета, устроен от екзарха в хотел "Пера палас". На 27.04.1902 г. пък делегатите дават угощение на о. Хейбели. В "България край Босфора" творецът излага интересни наблюдения и разсъждения за града, наричайки го "чудо за очите".

След пет години, по-точно през есента на 1907 г. "българският Омир" отново се озовава край Босфора. Този път той пътува в приятната компания на д-р Елмазов и съпругата му Евгения Бончева Елмазова, позната с литературния си псевдоним Марс, на която дължим и подробното описание на пътешествието им в книгата "Разходка из Цариград. Пътни бележки и впечатления", написана под непосредственото въздействие на видяното и преживяното. Пред Ив. Шишманов Вазов споделя: "Д-р В ме посъветва да направя една разходка до Цариград, като предполагаше, че болките идат от някакво нервно разстройство. Слезнах в Българската болница Евлоги Георгиев, на която директор беше брат ми". Тук се консултира с цариградските знаменитости по болести на гърлото, които решават да оперират сливицата му. Това се доказва и от финала на "Разходка из Цариград" - "при това, и време нямахме да стоим по-дълго тука, както и г. Вазов, свършил вече работата си, която го бе извикала в Цариград".

Още в София, откъдето потеглят на 07.09.1907 г., те са предупредени от близки и приятели "да не посочат с пръст султановия дворец" в Цариград или - недай боже! - да критикуват управлението в империята, защото това е периодът на управление на "червения султан" Абдулхамид II в навечерието на Младотурската революция, когато "шпиони шпионират шпиониращи шпиони", а цензурата и полицейските мерки са в пълния си разцвет. Вазов и семейство Елмазови, което за първи път ще посети Отоманската столица, снабдили се предварително с необходимите паспорти и заверили ги в турското комисерство в София, се срещат на Централна гара. Първата неприятност, която им се случва във влака, е, че вагон-ресторантът не работи и на гарсона, предложил им любезно да донесе обяд в купето, Вазов възроптава: "Идете си, щом нямате вагон ресторант, не ще се ползваме и от вашата кухня", след което се обръща към обкръжението си: "Успокойте се, другари, у мене се намира нещичко за обяд. Домашните ми се погрижили за това" и сваля малка пътна чанта, измъквайки от нея "две пилета, няколко яйца и бутилка евксиноградско вино". Замръкват при Харманли и преминали границата, неволно си турят "ключ на устата". Сутринта те навлизат в пределите на Цариград, преминават през Сан Стефано, спомняйки си за подписания тук договор, Йедикуле и в Кумкапъ в купето им влиза съмнителен господин. Видът и износените му дрехи подсказват, че той не може да пътува в тази класа, поради което у тях се появява "подозрение в чистотата му". Агентът, много скоро разбрал, че те не могат да представляват опасност за султановото спокойствие, напуска купето. Преди последната спирка при тях идват турски чиновници, които ги "пронизват с недружелюбни погледи". Сред голямата врява и навалица на гара Сиркеджи местните чиновници ги спират за проверка на паспортите и правят бележки в една книга. Между един служител и народния поет се завързва твърде интересен диалог:

"- На твоя паспорт пише "homme des lettres". Какво значи това? Който пише писма ли?

- Не, който пише книги."

Този отговор усложнява положението, пораждайки подозрение у чиновника, който се обръща към друг и те заедно ги завеждат при по-висш служител - "едър, с пълен корем и с отхлупен назад фес". След кратък разпит, свързан с целта и продължителността на пребиваването им, те са освободени. Тримата наемат файтон, преминават през моста Галата над Златния рог и се установяват в Пера, най-европейския район на града с хотелите и дипломатическите представителства. В хотел "Дьо Франс" няма свободни стаи, поради което се настаняват в "Д’Атхенс Палас", разположен срещу парка "Пти шам", чийто съдържател е грък - "извънредно вежлив и задължителен". Чистотата, прислугата, храната са безупречни, но стаите, които заемат от първия етаж, са към шумната улица и поради това "врявата не престава и през нощта". На другия ден те се разхождат по Босфора, пътувайки в претъпкан с пременени празнично ханъми, отиващи на сватба в един пашовски конак, параход до квартал "Бебек". Минават покрай Момината кула, дворците Долмабахче и Чъраган, криещи "печални тайни за непостоянството на земното величие".Евгения Марс подробно описва облеклото на ханъмите, за да стигне до извода, че "турчинът обича жената не заради нейните качества, а заради формите й". Но те не могат да не забележат и тенденцията към модернизация особено сред "турската женска аристокрация", която изучава чужди езици и наема европейки за гувернантки на дъщерите си. По обратния път, когато параходът пристига на кея, чиновникът пропуска Евгения Марс на скелето, но спира другарите й с обяснението, че "тук влазят само жени". Благодарение на застъпничеството на един "висок турчин, навярно големец", те влизат в кораба и "наблъскани и натискани от ханъмите", се качват на горния етаж. А когато наред с прелестите на Босфора започват да се любуват и на ханъмите, на които "силният вятър постоянно повдига фереджетата и развява яшмаците" - двама служители от парахода по един доста груб начин подканват Вазов и Елмазов да слязат долу на втора класа, защото горе е само за жени, на което те неохотно се съгласяват.

Тройката има голямо желание да посети "Света София", но пристигнали пред храма, те разбират, че в него не се влиза без разрешение, което трябва да се получи в градоначалството. Полицейската служба на въпросното учреждение пък ги препраща в българското консулство за билети. След като разбират, че ходатайството няма да им помогне, тъй като в града през същото време гостували арабски шейхове, чийто "фанатизъм правителството не желаело да разсърди, пускайки неправоверни да сквернят светинята", те отлагат посещението на Юстиниановия храм за друг път. На територията на Атмегдан (Хиподрум), на която се намират Египетската, Змийската и Колоната на Константин Багрянородни, те си припомнят за кървавото ликвидиране на еничарите от Махмуд II, станало именно тук, попадат в намиращата се наблизо гробница на султан Абдулазис, узаконил с ферман през 1870 г. независимостта на българската църква, в която д-р Елмазов има неблагоразумието да попита местния ходжа за гроба на султан Мурат V, държан дълги години от Абдулхамид II в "златна клетка" в двореца Чъраган и починал при загадъчни обстоятелства съвсем неотдавна. Тъй като даже изговарянето на името му се е считало за престъпление, ходжата "се опули и с ужас ни изгледа", бързо коригирайки неговата грешка: "Вие питате за онзи Мурат, който е царувал отдавна, нали?" Следващият ден е отреден за посещението на Принкипо (Бююкада) - най-големия сред Принцовите острови, като избират не директния, а доста заобиколния маршрут - прекосявайки Босфора с кораб, преминават в строящата се тогава от немски инженери жп гара Хайдарпаша, откъдето с влак продължават до Малтепе и се прехвърлят на параход до острова. След отвратителния обяд, който им се предлага в един хотел, те правят тур с файтон по острова, спомнят си за покойния К. Величков, който преди петнадесетина години се лекувал на съседния Халки (Хейбели), "изливайки страдалческата си душа в нежни стихове". На другия ден посещават Българската болница и семинарията в Шишли. Директор на болницата, "радваща се и на благоволението на султана, снабдяващ я с хляб от своята цивилна листа", е братът на Вазов, който точно тогава по служебни работи се намирал в София. В семинарията ги посрещат много добре - учителят говори за Вазов, семинаристите рецитират негови стихове и им поднасят цветя. През следващия ден преминават през "Капалъ чаршъ" и "Балкапанъ хан" - някогашният "търговски и интелектуален център на българската колония". По-нататък те посещават Екзархията - негово блаженство Йосиф I сутринта е бил на приема в султанския дворец Йълдъз, а това е свидетелство за уважението, с което се ползва тук. След това продължават разходката си по Златния рог, слизат пред българския православен храм "Свети Стефан" във Фенер, спомняйки си Вазовите строфи от одата "Братя Миладинови" - "това котило на ехидна раса,/ гнездо на кощунство, на леност и блуд", а достигнали до Влахернските врати на сухопътните стени на Константинопол, екзалтирано възкресяват в паметта си славните походи на Крум и Симеон. Видяли от далечина района Еюб с гробището и едноименната, особено свещена джамия на знаменоносеца на Пророка, в която султаните препасват сабя, по обратния път в лодката отново се натъкват на едно подозрително лице, което ги следи. Вазов и Елмазови имат голямо желание да присъстват и на церемонията селямлък, включващ отиването на Абдулхамид II на файтон от двореца до джамията си на задължителната петъчна служба. Дипломатическият представител Ив. Гешов, с когото се срещат още през първите дни на пребиваването си, любезно е получил вече необходимото разрешение. Евгения Марс разказва за стриктните мерки за охрана в двореца, особено след доскорошния динамитен атентат, поради което султанът почти не напуска пределите на своя Йълдъз. Но ако поне в петък не се покаже на светкавично кратката церемония, ще се създаде впечатление, че се е споминал, което пък може да причини избухването на вълнения в града. Заедно с дипломати от Европа тройката внимателно проследява цялата процесия. Марс описва султана като "дълголик, с голям нос, с арменска физиономия и лукаво изражение", оставайки дълбоко разочарована от скромния парад, тъй като си въобразявала по-пищен ориенталски блясък и разкош. Една разходка из Цариград би била непълна без танците на сектата на въртящите се дервиши. В Галата те посещават тяхното най-голямо теке, но не успяват да вникнат в съдържанието и смисъла на твърде абстрактните им движения. Вечерта на 13.09.1907 г. се връщат.

Почти след една година, сутринта на 19.08.1908 г., Иван Вазов отново пристига в Цариград. Преди да потегли, от София той пише на Евгения Марс: "Днес тръгнах за Цариград за няколко дена". В писмо, получено в София на 27.08., той отбелязва: "Извинете, че не Ви писах от 21 насам. Бях много болен и едвам днес се чувствувам добре. Аз съм се настанил в квартирата на брат си, дето съм окръжен от грижите на свои хора, но пак мъката ми е голяма и с нетърпение очаквам часа, когато ще мога да напусна тоя студен за мене Цариград и да се прибера в София". На плика указва и адреса си: Constantinople, Chichli Hospital Bulgare, M.I.Vazov. В писмо с дата 02.09.1908 г. по-подробно обяснява причините за пътуването си: "На 19-й заранта пристигнах тука, а на 21 стана докторски консилиум, от най-добрите тукашни специалисти. Установиха същата диагноза, както и софийските". След детайлното описание на болестта си спомня, че "лани през тия дни бяхме заедно в Цариград. Как весело беше тогава, как Вашето общество мяташе обаяние въз тоя Цариград, сега тъй безинтерес за мене! Тук имам за другар зетя си г. Фетваджиев. С него направихме няколко посещения на Цариград, които с Вас не успяхме да сторим. Ходихме на разкошната долина Кеатхане, в Константиновия палат и в "Св. София".

В "Пресни спомени" (сп. "Българска сбирка", XVI, 1909) отбелязва, че намира Цариград в опиянението на радостта, когато "тя преживяваше, празнуваше медовия месец на конституцията, прогласена на 11 юли". В този преломен за империята и столицата период след Младотурската революция, Вазов чистосърдечно споделя, че "на мене се дишаше по-леко атмосферата на упоение и ентусиазъм". На 27.09.1908 г. той тръгва за България, която "оставих княжество, а намерих царство".

Това е последното пребиваване на патриарха на българската литература в Цариград, в който той пристига и пребивава в преломни периоди почти винаги по неволя - поради несгоди, гонения или болести. В този "вълшебен град", чиято история и география владее великолепно, представляващ "чудо за очите", "не го свърта", въпреки всичко той остава в съзнанието му като "мрачен, скръбен, студен", впечатление, което се подсилва от огромното количество гробища и кипариси по неговите предели, а така също от безпризорните улични кучета.

ЛИТЕРАТУРА

Вазов 1956: Вазов, И. Събрани съчинения в двадесет тома. София, 1956.

Вълчев 1968: Вълчев, В. Иван Вазов - жизнен и творчески път. София, 1968.

Маджаров 1928: Маджаров, М. С Вазов в Италия. // Златорог (София), 1928, кн. 9-10.

Марковска 1981: Марковска, М. Летопис за живота и творчеството на Иван Вазов. София, 1981.

Марс 1909: Марс, Е. Разходка из Цариград. Пътни бележки и впечатления. София, 1909.

© Хюсеин Мевсим
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.10.2006, № 10 (83)

Други публикации:
Пламък, 2006, бр. 1-2, с. 197-206.