"БЕЛЕЗИ ОТ БЪЛГАРИН", ИЛИ ЗА УЖАСА ДА СИ БЕЛЯЗАН

Хюсеин Мевсим

web

Миналото лято, както всъщност всеки друг път, бях се завърнал от едно от поредните си пътувания в България с купища книги, списания и вестници, които, макар и с доста късна дата, възнамерявах спокойно да прочета в Анкара. Сред вестниците имаше и няколко броя на пловдивския всекидневник "Марица" и прелиствайки страниците на изданието с най-висок тираж в Южна България, бях привлечен от текстовете на Антон Баев, появяващи се във всеки брой под общото заглавие "Живот на бавни обороти". Тук съзнателно употребявам неутралната дума "текст", защото зад привидната делнична актуалност на това, за което се пишеше, се криеше не статия или фейлетон или друг вестникарски материал, а прозираше една дълбочина, подплатена с историческа и философска перспектива и оценъчност.

Затова на 18.10.2005 по електронната поща, между другото, съм написал на автора следното: "Тези дни се взрях по-внимателно в броевете на "Марица", които донесох от България, и смятам, че можеш да събереш късчетата от "Живот на бавни обороти" в една есеистико-публицистична книга. Разбира се, отсявайки силно злободневното.", а и малко по-късно, по време на една от срещите ни с Баев имах възможност по-обстоятелствено да споделя мнението си за тези текстове, които заслужаваха да се извадят от прашното си битие по страниците на вестника и подхвърлих, че биха оформили една чудесна книга с есета. С това се изчерпва моят прескромен принос около пораждането на идеята за тази книга, принос, който А. Баев силно преувеличено ми приписва в края й. Тук бих желал да перифразирам една, мисля, общобалканска пословица, а именно: в качеството си на редови читател бях помолил автора да ни даде едно око, а той ни подари две, при това и слънчеви, и всевъзможни други очила към тях. Благодаря му за тази щедрост!

Защото в първите дни на тази година имах вече възможност да се запозная с ръкописа, кръстен от автора си като "роман". В първия момент бях стъписан, разбира се, понеже тези текстове битуваха в съзнанието ми като есета, но когато видях как авторът ги е обвързал, хвърлил мостове и нишки между тях, споил ги... донякъде го оправдах. И в началото на тази есен книгата вече се превърна в литературен факт, минавайки "на зелено" в издателска къща "Хермес". Да благодарим на издателството за тази навременна ръка, протегната към "Белези от българин", чието надзаглавие е "Истинската история на Спас Господов".

Веднага проличава, че книгата е стилно оформена, не отблъсква със своята лъскавина или пищност. На задната й корица се натъкваме на кратка творческа биография на автора, съпроводена с една негова фотография, която като обкръжаваща обстановка и фон е повече от неразгадаема. Какво имам предвид? Вдясно от автора се намира нещо като гъба, но с железен обков, в промеждутъка долу се забелязват покриви на къщи, в далечна перспектива се очертава една брегова ивица, пред която пък се шири водно пространство. Всъщност къде е това място? Тук авторът е на височина 70 метра на терасата на кулата Галата в Истанбул, на фона на Босфора. И аз едва ли бих разгадал мястото, ако не бях авторът на фотографията. На корицата на книгата виждаме едно дърво, вековно, разбира се, но няма да гадаем какъв вид широколистно е то, защото е просто родословно, и на 15 места (седем срещуположни и едно отделно) по неговата корона е записано името Спас Господов, който всъщност е главният герой на романа.

Дами и господа, спрях се върху тези наглед външни белези на книжното тяло, за да подчертая предизвикателността, загадъчността и неординарността, които крие и нейното съдържание, невъзможността тя да бъде жанрово класифицирана и тематично рамкирана. И ако трябва да продължим с корицата, забелязваме също, че в дясната част на заглавието в леко наклонена червена рамка е поставен/залепен жанровият етикет на книгата - роман. Как да възприемем това нещо? Вероятно ще се съгласите с мен, че това е като че ли етикетът на контрольора по качеството (разберете редактора), залепен след прочитането на текста. Но забележете - след!, може би след размисъл, а може би и след спор.

Всъщност така вече навлязохме и към проблематиката за жанровото своеобразие на книгата. Бързам да подчертая, че не съм радетел за чистота на жанра, размиването на и без това силно размити и условни жанрови граници е силно характерно за съвременното състояние на литературата, не случайно жанрът е едно от най-хлъзгавите понятия в литературознанието, без константни свои дефиниции, но все пак мисля, че си струва да се кажат няколко думи по този въпрос.

Йордан Евтимов е склонен на възприеме "Белези от българин" като "иронично народопсихологическо есе", Стоян Терзиев определя книгата като "психологическо есе", а Светлозар Игов като "сбор от размисли върху българската национална съдба, върху философията на българската история и върху онова, което наричаме народопсихология". Самият автор в едно интервю заявява, че "всичко, което надвишава 80 страници и има претенцията да побере света в този обем, е роман", но малко по-нататък и той признава "есеистичността и условността" на творбата си, определяйки я като "книга за българските комплекси". Разбира се, всичко цитирано дотук е вярно и притежава своите основания. Действително "Белези от българин" не е от традиционните романи, като първото доказателство за това, че той не се съобразява с неговите установени норми, е фактът, че започва с "послепис вместо увод". Конкретно в нашия случай, смятам, че всяко жанрово определение стеснява проблематиката на книгата и ни хвърля в заблуждение. Какво имам предвид?

Да, "Белези от българин" е роман, защото е обединен от присъствието на един главен герой - Спас Господов, от чието име изхождат, около който се развиват, са организирани, са подредени, произтичат и протичат... събитията и въобще наративът. Но това е и книга с великолепни есета, сред които бих желал да изтъкна такива като "Келтският тигър и българският лъв", "Едноезичният българин", "Храмове на святото", "Доверие и култ", "Българската чаша" и др., които биха правили чест на всяка високопредставителна антология на българското есе. Впрочем това е и народопсихологически трактат, в който, макар и боравейки с художествен, а не с научен, инструментариум, авторът "татуира с нож" и белязва българина, разкрива, изважда на показ неговата характерология, поведенчески модел, манталитет, с няколко щриха рисува неговия душевен портрет, посочва ни какъв е той (без да търси отговор на това защо е такъв), и тук Баев действително постига поразителни попадения - например за сеира, за закъсняващия българин..., когато с една лапидарно-афористична мисъл покрива, обема, казва повече от една народопсихологическа студия. Но всеки ще се съгласи и с това, че "Белези от българин" с един замах може да се превърне в книга с фрагменти и сентенции, които са плод на изтънчена наблюдателност, поетическо откривателство и културно-ерудитска оценъчност.

Нека не бъда голословен, ето няколко такива сентенции, размисли, които в първия момент ни сепват, струва ни се, че сме ги чули, че ги помним отнякъде... - дотолкова познато-непознати са: "Страхът трае, докато е в теб", "Българинът е способен да унищожи врага, да пие вино от черепа му, но не и да осребри победата", "Българинът не се интересува какво му носи победата, а какво губи другият", "Храмовете на святото са живи само в нас самите" и мн. др. "Белези от българин" е и публицистика, в която диша тревога за бъдещето на човешкия индивид, за човечеството и цивилизацията като цяло, за дигиталния свят, за потребителското общество, изразявано в шопингманията, за новите сатанисти, за избягалото поколение, за храмовете на святото, за възпитанието, за непоклатимия Маккарти, за кварталните градинки, за религиозния фундаментализъм, за призванието (и отговорността) на писателя на Балканите, чиято "истинска история е мъката на другия". Струва ми се, че в това отношение Антон Баев встъпва в задочна полемика с Вера Мутафчиева, която в едно свое интервю за кърджалийския вестник "Нов живот" преди десетина години беше заявила, че е "невъзможно написването на една обща балканска история". Авторът ни убеждава, че такава може (а и трябва!) да бъде написана, като ни дава и самата рецепта - "мъката на другия", респективно съседа. Смело мога да изтъкна, че чрез творбата си А. Баев защитава високохуманистичните постижения на българската национална литература, вслушвайки се и превръщайки в художествен факт "тъгите на един изселник", за което, според признанията на колегите ми от Анкара, в повечето балкански литератури не би могло и да се мечтае. По-конкретно, авторът продължава една традиция, заложена още от К. Величков ("Низ улиците тесни, пълни със сенки на Скутари..." в "Цариградски сонети"), продължена от Ат. Далчев ("Хилядо и един стълп" в "Малка цариградска мозайка") и А. Каралийчев (пътеписът "Цариград"), в която изпъква фигурата на "моаджира" (правилното е "мухаджир", със значение "изселник"), този "свое-чужд" с трагична и разломена съдба.

Както забелязвате, книгата умело борави със средствата и инструментариума на различни жанрове, които са в нейно подчинение и услуга, и това би следвало да се изтъкне като едно от безспорните й достойнства.

Главният персонаж или действащото лице в "Белези от българин" е Спас Господов. Нека погледнем в генеалогията на този герой в творчеството на Антон Баев. Първата ни среща със Спас Господов е в един от късите разкази в сборника "Жени и планети", който бе преведен и обнародван и на турски език. Макар че оригиналното заглавие на този разказ е "Змията", след размисъл върху съдържанието и тематиката му, сметнах за уместно да го преведа като "Йол" или "Пътят". Независимо, че на финала героят Спас Господов умираше, просто се чувстваше, че авторът няма да го остави на пътя от Пловдив за Пазарджик, че неговото пътешествие ще има продължение. И ето, виждаме го възкръснал за новото си художествено битие в романа. Впрочем смъртта не е край за Спас Господов, чийто живот преминава през различни (по Киркегор) фази - естетическа, етическа, религиозна - защото след всяка смърт, а те са 7, той възкръсва за новото си превъплъщение, прескачайки през времето и пространството, качвайки се и слизайки от небето, измествайки се свободно в една широка география от Ирландия през Италия до двореца край Босфора. Това може да се приеме като метафора за неунищожимостта и виталността на българския дух, за вечната релефност на неговите белези. Името му също не е случайно - според автора в него е закодирана една изконна национална черта, според която "българинът иска да спаси Господ". Пак от интервюто с автора узнаваме, че името на героя се употребява в текста точно 681 пъти. Сложен, многопластов, дълбоко "закодиран" герой е Спас Господов, в него бихме могли да открием самия автор, но той може да бъде и обобщеният образ на българина, респективно на балканеца.

Все пак смятам, че определящата, най-плътно заредената със смисли, метафори и символики дума в тази книга е "белег", с производните й "белязан", "белязаност" и др., една от десетината думи, останали да битуват в съвременния български от прабългарския езиков субстрат. Защото това е книга по-скоро за белезите на Спас Господов, отколкото за самия него, белезите, които го правят българин, отличават го, но и го уеднаквяват с другите балканци, белези, наслоени, нанесени, изчегъртани, татуирани... от кръстопътните студове и пекове на полуострова, белези, които той сам си ги нанася като бесен назарянин, получавайки и садомазохистично удоволствие от това, защото чрез тях всъщност и оцелява, те го имунизират; без тях той не би бил забелязан в хорското множество и не би надмогнал анонимността си...

Това са, дами и господа, в най-общ порядък моите наброски върху "Белези от българин", една книга, белязана с печата на таланта на своя автор, който успява да превърне, подреди и поднесе целия този разносъставен материал в една високоорганизирана художествена материя, предизвикваща размисли и несъгласия, но никога равнодушие у читателя, изисквайки от него активно себеотдаване - предостатъчни основания, за да бъде препоръчана на всеки, който иска да се самоопознае.

И в заключение, позволете ми да възкликна: "Прощавай, Спас Господов! Не е за чудо пак да се срещнем."

Благодаря ви, дами и господа, за търпението, надявам се да не съм злоупотребил с него!

© Хюсеин Мевсим
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.02.2008, № 2 (99)

Слово, произнесено на премиерата на книгата в Литературно кафене "Хеликон" в Бургас на 24.11.2006.