ДЕФИНИРАНЕ И ДИФЕРЕНЦИРАНЕ НА ТЕКСТОВИТЕ ФУНКЦИИ НА ИМЕНАТА И МЕСТОИМЕНИЯТА С ОГЛЕД НА УЧЕБНОТО СЪДЪРЖАНИЕ В 5. КЛАС

Верка Владимирова

web

Основна тенденция, която се утвърждава в обучението по български език (ОБЕ), е осъществяването на комплексност и комуникативна ориентация при изучаването на езика. Затова като ключови за учебните програми по български език (от 1984 г. и от 1992 г.) се очертават понятията текст, дискурс, общуване, а като една от основните цели на ОБЕ се определя пълноценното усвояване на комплекс от знания, умения и отношения, необходими за речевото общуване на учениците във всички сфери на живота. Тази цел може да бъде постигната само когато обучението в текст стане част от всеки конкретен урок, т.е. когато знанията за различните езикови единици на лексикално, синтактично, морфологично равнище се овладяват на ниво текст. Ние ще ограничим нашия поглед върху част от морфологичните единици, изучавани в 5. клас - имената, личните и притежателните местоимения.

Целта на настоящата статия е да се дефинират и диференцират текстовите функции на имената, личните и притежателните местоимения и да се очертае мястото на знанията за същността на тези функции в учебното съдържание за 5. клас. Тъй като петокласниците трябва да овладеят текстолингвистични знания, в статията ще се преплитат теоретични (текстолингвистични) с практически (методически) аспекти на разработвания проблем. Можем да заключим, че целта ще се декомпозира в следните задачи (подцели):

- Анализ на терминологията, използвана в научната литература (методическа и текстолингвистична) при изясняване текстовите функции на имената и местоименията.

- Дефиниране и диференциране на функциите на имената, личните и притежателните местоимения в текста.

- Посочване на основните понятия и знанията за тях, свързани със същността на текстовите функции на имената и местоименията, които петокласниците трябва да осмислят. Определяне на темите от учебното съдържание за 5. клас, в които тези знания ще се усвоят от учениците.

1. "Текстови" или "текстуални" функции.

С цел прецезиране на използваната терминология трябва да отговорим на един въпрос: За "текстови" или за "текстуални" функции ще говорим? Необходимо е да очертаем границите на понятието текстуален, за да дадем отговор на този въпрос. "Текстуалността е фундаментална обща характеристика на текста, разбирана като "състояние на текстовост", като съдържащо се в текста свойство "да бъде текст" (Добрева, Савова 2000: 21). Различни са становищата за критериите за текстуалност. Ел. Добрева и Ив. Савова (2000: 22) определят следните критерии - семиотичност, интенционалност, автономност, комуникативна самостойност, ситуативност. Богранд и Дреслер (1995: 15) диференцират седем критерия, действащи като конститутивни принципи на комуникацията чрез текстове: кохезия, кохерентност, интенционалност, акцептабилност, информативност, ситуационалност, интертекстуалност, и три регулативни принципа - ефициентност, ефективност, съобразност. М. Стаменов (Лингвистика на текста 1995: 58) говори за четири критерия за текстуалност от семантична гледна точка - конгруентност, интенционалност, диалогичност и децентрирана субективност. В Синонимния речник значението на лексемата текстуален е представено така:

текстуален (книж.) - който отговаря напълно на даден текст; който е във вид, форма на текст:

буквален, дословен, същ, същински, еднакъв, точен, мотамо (книж.), индентичен (Синонимен речник 1997: 998).

В Тълковния речник (1993: 954) лексикалното значение на разглежданите термини е следното:

текстов прил. книж. Който се отнася до текст (в 1 знач.), текстови разлики.

текстуален прил. книж. Точен по даден текст; буквален, дословен. Текстуален превод.

Едни автори говорят за текстуални функции, като се има предвид кохезийната роля на определено езиково средство (вж. Шамрай 1995: 256), а други - за текстови функции (вж. Матеева 2000: 110).

Тъй като няма единство в разбиранията за критериите за текстуалност, ще използваме термина текстови (-а) функции (-я). Като най-общо с този термин ще назоваваме функциите (-ята) на имената и споменатите место-имения в изграждането и пораждането на текста.

2. Терминология, използвана в научната литература при изясняване текстовите функции на имената и местоименията.

Първият често срещан термин е текстообразуваща функция (текстообразуваща роля, текстообразуващи възможности). Начините на използването му са два:

1. като предварително е дефиниран;

2. като не е дефиниран предварително и неговата семантика се разбира от контекста.

Употребяват се синонимно текстообразуваща, текстоизграждаща и текстосвързваща функция (роля). Дефиницията може да звучи като обобщаващо заключение:

"И щом те (местоименията) са едно от средствата за свързване на изреченията в надизреченско единство, това означава, че имат текстообразуваща роля" (Илиева 1985: 19).

В научната литература конекторите се определят като тип текстообразуващи средства. Двата термина - текстосвързваща¹  и текстообразуваща функция - се употребяват контекстово синонимно:

1. отнасящи се като видово към родово понятие;

2. като напълно равнозначни лексеми.

Примери:

1. "...и докато другите видове конектори са малко или много проучени и описани в нашия език, този тип текстообразуващи средства (става дума за лексикалните темпорални показатели като конектори в текста) остават извън полезрението на изследователите" (Матеева 2000: 115).

2. "...Ролята на заместващ израз, на свръзка между отделните изречения могат да изпълняват и местоименията. Най-значителни са текстообразуващите функции на личните, показателните и притежателните местоимения...

... В центъра на учебната дейност поставихме съставянето на миниатюри, чрез които се осмислят текстообразуващите възможности на местоименията конектори" (Атанасова 1994: 51).

3. "За осмисляне на текстообразуващите функции на съществителните и прилагателните имена на емпирично равнище в опитната работа с петокласници бяха използвани такива аналитични по характер задачи:

Задача 1. Открийте повторенията на съществителните и прилагателните имена в следните текстове. Анализирайте значението им за осъществяване на текстовата свързаност" (Гарушева 1991: 46).

В единични случаи се използва терминът текстообразуваща функция с по-тясно значение, като не се включва в семантиката му текстосвързването или пък съществува бегло оразличаване на двете функции - текстосвързваща и текстообразуваща:

"Гледайте ме в очите!

Казах - в очите!

Лексикалното повторение като конектор има по-различна функция от посочените. То е натоварено с ролята на текстообразуващ фактор, макар че често не може да се направи разлика между стилистичната и текстовата му функция" (Матеева 2000: 110).

Въпреки че под "текстообразуващ фактор" не се разбира конективната роля на повтореното съчетание от предлог и съществително нарицателно име, ясно определяне на същността на текстообразуващата функция не е налице.

Необходимо е точно дефиниране на двата термина при диференциацията на текстообразуващата и конективната роля на езиковите елементи. Синонимизацията веднъж се определя като текстообразуващ фактор (Матеева 2000: 113), като се има предвид ролята на синонимите за изграждане на номинативни вериги, а друг път се говори за контекстови синоними като конектори и като текстоизграждащи елементи:

"В тях (публицистичните текстове) контекстовите синоними се употребяват като конектори и като текстоизграждащи елементи" (Матеева 2000: 114).

Споменахме и третия термин, когато се говори за текстови функции на езиковите средства - термина текстоизграждаща роля (функция, елементи, възможности и т.н.). В речевата практика той семантично напълно се препокрива с термина текстообразуваща роля (функция, елементи, възможности и т.н.). Тяхната употреба е идентична. Например, когато се говори за текстоизграждащите възможности на местоименията, се включват предимно техните конективни способности (вж. Георгиева 2003: 63 ).

При разкриване функционалната значимост на различните части на речта се говори и за текстооформяща и текстоорганизираща функция. Но също не са изяснени същността, параметрите и обемът на тези понятия (вж. Янкова 1998: 246). Терминът текстоорганизираща функция е употребен с обобщаващо значение, без да е конкретизирана неговата семантика. По този начин не става ясно прави ли се разлика между текстооформяща, текстоорганизираща, текстообразуваща и текстосвързваща функция:

"Друг мотив за избора на темата е развитието на текстолингвистиката, която определя местоименията (в т.ч. и личните) за един от основните текстуиращи типове, и съвременните схващания, на които се основава в последното десетилетие методиката на родноезиковото обучение (МРЕО).

Тези съвременни тенденции и в лингвистиката, и в методиката налагат промяна в учебното съдържание (УС) за личните местоимения с оглед на текстоорганизиращата им функция (вж. Янкова 1998: 245).

Без претенции за пълна изчерпателност при анализа на употребяваните термини в научната литература, свързана с текстовите функции, можем да направим следните изводи:

1. При употребата на термините, обозначаващи текстовите функции, липсват точни дефиниции за тях. В единичен случай чрез обобщаващо заключение се определя същността на текстообразуващата роля на местоименията (вж. Илиева 1985: 19).

2. В контекста на различните изследвания в семантично отношение отделните функции могат да се препокриват или да не се използват синонимно, т.е. да не се препокриват.

2.1. Синонимно се използват текстоизграждаща и текстообразуваща функция (роля, елементи, възможности и т.н.).

2.2. Обемът на дадено понятие може да се разшири. Поради това частите на речта (в т.ч. и разглежданите) като конектори се определят и като текстообразуващи елементи.

2.3. В трети случай няма дори и частично припокриване на двете понятия, защото се говори за текстоизграждаща и конективна функция (вж. Матеева 2000: 114).

3. Нужно е да се разкрият диференциалните признаци на всяка една текстова функция, за да има яснота във всяко бъдещо изложение по тази проблематика. Безразборната (хаотична) употреба на тези термини затруднява внедряването на знания за текстовите функции на имената и местоименията в учебното съдържание по български език за 5. клас. Това води до непълнота и незадълбоченост на знанията по този проблем, а следователно и до неефективност на учебния процес. Прецизирането на тази лингвистична информация е от огромно значение за ОБЕ, което трябва да е комуникативно ориентирано и съобразено със съвременните научни постижения.

3. Дефиниране и диференциране на текстовите функции на имената, личните и притежателните местоимения

За диференциране и дефиниране функциите на личните, притежателните местоимения и имената в текста е необходимо да изходим от неговата структура. "Структурата е глобален начин за организация на обекта като някаква цялостна даденост" (Тураева 1981: 56). Дълбинната структура е идейно-тематичното съдържание на текста, а повърхнинната е лингвистичната форма, в която е облечена дълбинната (вж. Тураева 1981: 57; Гальперин 1981; Лосева 1980; Величко 1983 и т.н.). Дълбинната и повърхнинната структура са свързани с вертикалния и с хоризонталния модел при пораждане на текста. Дълбинната структура поражда, мотивира повърхнинната, а вертикалният модел - хоризонталното изграждане на текста (Станева 2001: 59). В зависимост от ролята, която изпълняват имената и местоименията (лични и притежателни) при построяване на текста, различаваме следните текстови функции: текстообразуваща (текстоизграждаща), текстосвързваща, текстопораждаща.

Дефинирайки и диференцирайки тези функции, ще очертаем и тяхното място в учебното съдържание за 5. клас. Понятията и знанията, свързани със същността на видовете текстови функции на имената и разглежданите местоимения, ще намерят място в едно множество, което е пресечно на две други множества: 1. системата от понятия и знания, свързани с текста, и 2. системата от понятия и знания, свързани с частите на речта. Това означава, че основната информация за текстовите функции на споменатите части на речта ще се съдържа както в темите за текст и речево общуване, така и в морфологичните теми за изучаване на имената и местоименията в 5. клас. Преди да се запознаят с видовете текстови функции, петокласниците трябва да познават понятието функция. Дефинирането на този термин може да се даде в темите "Думата - градивен елемент на текста" (в учебник на издателство "Булвест"²); "Речниково значение на думата" (в учебник на изд. "Анубис"); "Текст. Тема и подтема. Абзац" (в учебник на изд. "Просвета"):

Функция на думата в текста - ролята, предназначението на думата в изграждането на текста. За по-кратко казваме текстова функция (роля) на думата.

3.1. Текстообразуваща (текстоизграждаща) функция. С такава функция се характеризират тези езикови единици, които носят основната денотативна информация, формират информационното ядро на текста и изграждат неговата тематична структура. В научната литература те се определят като ключови или тематични думи. Обозначенията, представящи по-важни (централни) процеси, признаци, обстоятелства в текстовия денотат, се наричат ключови думи (Савова, Добрева 2000: 200). Това определение показва, че местоименията (в т.ч. и разглежданите) не могат да бъдат ключови. Според семантичната им характеристика те са "думи, с които при определени условия и обстоятелства може да се заместват съществителни (респ. словосъчетания с основна дума съществително име), прилагателни или числителни имена" (Граматика на СБКЕ 1993: 190). Те не са думи, които назовават предмет, лице, действие, признак, състояние и т.н., а са посочващи (деиктори) и заместващи лексеми. Оттук следва, че не са основни текстообразуващи³  елементи. Но категорично не отричаме съществуването им в текста с оглед на неговото изграждане. В диалогична реч, когато личните и притежателните местоимения изграждат цялата реплика на един от участниците в комуникацията, можем да кажем, че имат текстообразуваща (текстоизграждаща) функция:

Пример 1:

...Пашата сви устни, погали брадата си. Помълча малко. След това каза строго и неприязнено:

- А кой научи сиромашта да остави работата си и да дигне оръжие против падишаха?

- Аз - прозвуча ясно и кратко отговорът на Апостола.

- Кой им набави оръжие, барут, куршум и друго?

- Аз.

Пашата ехидно се усмихна.

- Не казваш, ама ще те накарам да проговориш. Само че ще трябва да видиш мъките...

- Аз казах. Друго няма.

Из "Васил Петлешков" - Фани Попова-Мутафова

В диалогичната реч личното местоимение аз е средство за оформяне на въпросно-отговорната форма, то изгражда една от репликите на говорещия, освен че го посочва. Затова можем да кажем, че има текстообразуваща функция.

Граматическите категории на местоименията имат пряко отношение към функциите на тези класове думи в текста. Текстообразуваща роля могат да имат личните и притежателните местоимения за 1. и 2. л. ед.ч. и мн.ч., защото те са деиктори, т.е. посочват участниците в комуникативния акт (вж. Илиева 1985: 20).

Референтността на тези местоимения е свързана с конкретната речева ситуация. Това означава, че те са ситуационно, а не контекстово обусловени. Това дава основание да е възможно изпускането им (формите само за им.п.), като глаголните окончания компенсират липсата им: Срв. Аз казах, че ще дойда в 17 часа и Казах, че ще дойда в 17 часа. В тези случаи, когато може да се изпусне местоимението, то няма текстообразуваща роля. Но да сравним в контекста на пример 1:

1. - Аз казах. Друго няма.

2. - Казах. Друго няма.

Ако 1. се приема със смисъл: Казах Ви, че съм аз (и никой друг). Друго няма, местоимението не може да се изпусне и то има текстообразуваща функция. Но ако фразата според речевата ситуация се възприеме като: Аз Ви казах, че друго няма, тогава първоличното местоимение може да се изпусне и не е текстоизграждащ елемент. Експликация на двата типа ситуация е интонацията, а писмен белег е пунктуацията:

1. - Аз казах. Друго няма. = Аз казах, че друго няма.

2. - Аз, казах! Друго няма. = Казах Ви, че съм само аз! Друго няма.

В частни случаи третоличното местоимение (в номинатив) може да е деиктор и да участва в изграждането на репликата, тогава има текстообразуваща роля:

1. Той е Иван, синът на обущаря!

2. Те са хората, които търсим.

В тези случаи лице(-а), което (които) се намира(-т) на мястото на речевия акт и се вижда(-т) от говорещия и слушателя, е (са) посочено(-и) посредством лично местоимение (вж. Иванчев 1978: 225).

Някои автори смятат, че формите на личното местоимение за 2. л. ед.ч. са достатъчно определени от ситуацията и не участват в изграждането на текст (рядко участват): "При употребата му (личното местоимение за 2. л. ед.ч.) става дума за диалогично отношение към реципиента на текста, за извънтекстово свързване с реципиента: Та ти си Великокехайовото момиче" (Янкова 1998: 251).

Не се отрича фактът, че става извънтекстово свързване с реципиента, но не може да се приеме, че местоимението не участва и в изграждането на репликата (т.е. на текст). Ако се изпусне, виждаме, че не може да съществува фразата.

Притежателните местоимения също носят информация за притежателя по отношение на участието/неучастието му в речевия акт. Само пълните форми носят информация и за притежавания обект. Това предопределя отново зависимостта на текстовите функции на тези местоимения от граматическите категории - лице, пълна и кратка форма. "В първо и второ лице притежателят е определен от участието си в речевия акт. В трето лице притежателят е определен, кореферентен е с именен израз от контекста, но може да бъде означен като съществуващ или несъществуващ елемент от множество чрез обобщително, неопределително, отрицателно или относително местоимение" (Ницолова 1986: 78). Пълните форми на притежателните местоимения могат да се употребяват атрибутивно и предикативно (вж. Ницолова 1986: 78). Предикативно употребените пълни форми имат текстообразуваща роля в диалози:

Пример 1:

- Туй куче е наше.

- Как ваше? То си е наше - каза един войник. (Й. Йовков)

Местоименията са в 1 и 2 л. мн.ч. и притежателите са участници в комуникацията. Нека да сравним посочения пример със следния:

Пример 2:

- Туй куче е негово!

- Как негово? То си е мое!

Притежателното местоимение за 3 лице ед.ч. ср.р. може да е кореферент, обозначен в контекста с име или именен израз. Например:

Пример 3:

Иван загуби кучето си. Изведнъж приятелят му извика на един от минувачите:

- Туй куче е негово! На моя приятел!

- Как негово? То си е мое!

В случая местоимението негово замества именния израз на моя приятел или на Иван и има текстосвързваща функция, защото посредством него се осъществява катофорична връзка. Докато местоименията за 1. и 2. лице мн.ч. не заместват, а посочват притежателите, които са и комуникатори. В контекста може да няма антецедент и местоимението негово да не е кореферентно средство (Пример 2). Тогава с притежателното местоимение единият говорещ посочва присъстващия участник на другия комуникант, местоимението има текстообразуваща роля, защото изгражда репликата на говорещия.

Личните и притежателните местоимения може да са повторени с цел да предизвикат определен стилистичен ефект. Тогава заедно със стилистичната им функция се очертава и тяхната текстообразуваща функция. От една страна, чрез тях се въздейства и внушава, а, от друга страна, те поддържат структурата на текста, неговото съществуване:

1. Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото, що в теб блестеше,
ти и човека в мен създаде -
ти два пъти ми майка беше.

(Из "Майка ми" Ив. Вазов)

2. В тези железници се срещат освен това с безподобно отвратителни жидовски фигури, които щом те подушат, че си българин, считат за непременна обязаност да ти изкажат своето съчувствие към нашата политика, да похвалят гения на нашия народ и неговите водители, да пускат псувни по адреса на нашите врагове, да ти поласкаят националното самолюбие чрез едно сравнение със сърбите...

(Из "До Чикаго и назад" Ал. Константинов)

От приведените примери и направения анализ можем да изведем следните изводи за личните и притежателните местоимения като текстообразуващи средства:

1. Местоименията (в т.ч. и разглежданите) като клас думи се характеризират с това, че те насочват⁴ към референт, без да го назовават, затова не са основни текстообразуващи елементи.

2. Двата термина - текстообразуваща и текстоизграждаща функция - се използват синонимно поради близкото лексикално значение на глаголите - изграждам и образувам (вж. Тълковен речник на СБЕ 93: 268, 536). В Синонимния речник (Синонимен речник 1997: 284, 576) са представени като част от един синонимен ред.

3. Текстообразуващата роля на личните и притежателните местоимения се проявява на микротекстово равнище, т.е. те не участват в изграждане смисъла на макротекста (тематичната му структура), а участват в изграждането на определени микротекстове, състоящи се от определен брой изречения (диалог, лирическо отклонение и т.н.). Като текстообразуващи елементи определяме личните и притежателните местоимения за 1. и 2. л. ед.ч. и мн.ч., защото се съотнасят с участниците в комуникацията, а не с определен референт, обозначен с име или именен израз в контекста. В частни случаи могат да се прибавят към текстоизграждащите средства и местоименията за 3. л. ед.ч., мн.ч. с деиктична функция.

4. Множеството на текстообразуващите лични местоимения се стеснява, като от него изключваме личноместоименните подлози, чиято липса може да се компенсира с глаголната флексия. Например местоимението аз в следния пример няма текстоизграждаща функция: Аз очаквах да дойдеш към 20 часа, срв. с Очаквах да дойдеш към 20 часа.

5. Текстовите функции (в частност текстообразуващата) на частите на речта (в т.ч. лични и притежателни местоимения) се предопределят от комуникативната⁵  интенция на адресанта и стилистичната маркираност на израза.

В учебното съдържание за 5. клас знанията за същността на текстообразуващите лични и притежателни местоимения може да се включи в специализираните морфологични теми за местоименията. Текстообразуващата функция на личните местоимения е изяснена в учебника на издателство "Просвета", без да е пряко назована. В другите учебници в урок на тема "Притежателните местоимения" (урок за нови знания) или "Местоименията в текста" (урок за упражнение) трябва да присъства следната дефиниция:

Формите на личните и притежателните местоимения за 1. и 2. лице ед.ч. и мн.ч. имат текстообразуваща функция, когато означават участниците в общуването и не могат да се изпуснат от текста, без да се наруши неговата цялостност. А формите за 3. лице ед.ч. и мн.ч. имат текстосвързваща функция, защото заместват име или именен израз от предходния текст.

На практическа основа чрез задачи за наблюдение, анализ, съпоставка и обобщение е необходимо да се осмислят и оразличат текстообразуващата и текстосвързващата функция на личните и притежателните местоимения. Трябва да се разбере стилистично маркираната многократна употреба на местоименията като текстоизграждаща, защото по този начин се обуславя емоционалното и смисловото единство на творбата.

Ключовите думи в един текст определяме като основни текстообразуващи средства. Някои автори говорят за тематични думи (вж. Лингвистика текста... 1987: 10-13; Гореликова, Магометова 1983: 22). Ако се върнем към определението за ключови думи, се вижда, че такива могат да бъдат само пълнозначните лексеми, т.е. думите, обозначаващи предмет, признак, брой, действие, обстоятелство (съществителни, прилагателни, глаголи, наречия, числителни). Прилагателното име е "дума, с която се назовава признак, качество или свойство на предмет" (Граматика 1993: 147). Признаците на предметите не могат да се мислят отделно от самите предмети. Затова прилагателните сами не означават отделни понятия, а означават едно понятие заедно със съществителното, към което се отнасят. Разбира се, в определени случаи (при непълна и пълна субстантивация) прилагателните имена могат да имат самостоятелна употреба. Но тя не е характерна за всички прилагателни и е с по-ниска фреквентност. Числителното име "е изменяема част на речта, която означава численост (количество, брой на предметите или числения им ред в дадено множество) и в изречението се употребяват като пояснение към съществително име или (по-рядко) самостоятелно" (Граматика 1993: 179). Тази зависимост на прилагателните и числителните имена от съответните съществителни ограничава текстообразуващата роля на първите два вида имена. За това с най-силно изявена текстоизграждаща функция ще е тяхната самостоятелна употреба (макар тя да се проявява в по-редки случаи). Разбира се, не ги изключваме като текстообразуващи елементи, когато поясняват ключово съществително име. Тогава и прилагателните стават ключови за разбирането на текста. Можем да заключим, че семантичните характеристики на имената предопределят като основно текстообразуващо средство съществителните и като помощни (зависими от съществителното име) текстоизграждащи елементи прилагателните и числителните. В редки случаи, при самостоятелната им употреба, от помощни те се превръщат в основни текстообразуващи компоненти. Например:

... Как ли спореха двамата мъже? И дали по-силният, който управляваше селото, щеше да отстъпи?...

Малки още бяхме, но знаехме, че силният рядко отстъпва. Силният винаги се мисли за прав. А силата и правдата невинаги са едно и също... (Из "За красотата", Г. Мишев)

Субстантивираното прилагателно силният е текстообразуващо, защото е ключово за декодиране смисъла на текста, за проникване в авторовия замисъл. Но повторната му употреба определя и неговата текстосвързваща функция в повърхнинната структура на текста. Това показва условността на нашата класификация и полифункционалността на определена част на речта в контекста.

3.2. Текстопораждаща функция

За да дефинираме тази функция и за да определим кои от разглежданите класове думи ще изпълняват текстопораждаща функция, ще изходим от лексикалното значение на глагола пораждам и неговите синоними:

пораждам - ставам причина да възникне: причинявам, предизвиквам, създавам, събуждам (прен.), докарвам (прен.), донасям (прен.) (Синонимен речник на българския език 1997: 717)

Като текстопораждащи единици определяме тези части на речта, които стават причина да възникне смисловата (дълбинната) и формалната (повърхнинната) структура на текста. Трябва да подчертаем, че оразличаваме частите на речта, които изграждат структурата на текста (т.е. текстообразуващите), от тези, които стават причина да се изгради текст (т.е. текстопораждащи). Имената в две от силните позиции на текста - заглавието и началото, могат да имат текстопораждаща функция, защото силните позиции са смислови ориентири при рецепцията на текста (вж. Лингвистика текста... 1987: 12). Заглавието на текста се определя като "формула на съдържанието му" (Коларов 1976), тъй като е обвързано с неговата тема и идея. Имената в началото и в заглавието на текста имат отношение към пораждане смисловата (дълбинната) структура на текста, те са отправна точка не само при продуцирането му, но и при неговата рецепция. Заглавието се определя и като "прагматически сигнал на текста"(сигнал за целева насоченост, за въздействие върху реципиента (Фадеева 1988: 17; Ван Дейк 1989: 95). Това предопределя зависимостта на подбраните лексеми (в пряко, преносно значение; имена, глаголи, конкретни, абстрактни съществителни и т.н.) от комуникативната интенция на адресанта.

Първото назоваване на референт в текста (т.н. антецедент) дава началото на дадена номинативна верига, затова също може да се определи като текстопораждащо. Но когато същото име се използва повторно като кореферент, тогава то има текстообразуваща⁶ или, по-точно - текстосвързваща функция. Например в номинативната верига: Иван₁ - той - Ø - той - Иван₂, Иван₁ има текстопораждаща функция, а Иван₂ - текстосвързваща.

Даденото име може да е ключово по отношение кодиране на текста, заедно с други части на речта. Тогава едно име може да съчетае и трите функции - текстообразуваща, текстопораждаща и текстосвързваща. Да разгледаме разказа "Шибил" от Й. Йовков. Номинативната верига, обозначаваща героя в разказа "Шибил", е следната:

Шибил⁷ - страшният хайдутин - Шибил¹ - той - Ø - той - хайдутина - Шибил² - той - той - го - след него - Шибил₂ - такъв ерген - Шибил³ - те (кратка форма на тебе) - Шибил₄ - той₂ - го - Шибил₃ - той - Шибил⁴ - Шибиля⁵ - Шибил₂ - го - него - Шибил - той₂ - Шибил - го - Шибиля - той - Шибиля₂ - Шибил - той - Мустафа - той - Шибиля - за него - той - Мустафа - сина си - Мустафа₂ - Шибил - той - Шибил - Мустафа - му - с него - Мустафа₃ - към него - той - такъв човек - Шибил₃ - към него - той - Шибил - него.

Средствата за осъществяване на референция в езика са: според Дж. Сърл (1982: 184 ) - собствени имена, сложни именни изрази в ед. ч., местоимения, титли; според Н. Д. Арутюнова (1982: 18) - деиктически местоимения, съществителни собствени и съществителни нарицателни имена. Те се делят на два вида - преки и непреки номинации на обектите (Гак 1976: 8, Савова 1984: 86). Преките са обозначения със собствени имена, а непреките - чрез дескрипция и местоимения. В номинативната верига собственото име (назоваване чрез прякор) е първи неин член. Именното словосъчетание от прилагателно и съществително нарицателно, което е след собственото име, е допълнителен характеризиращ елемент - страшен хайдутин. За адресата става ясно, че ще се говори за страшния хайдутин Шибил. С ключовото си значение за възприемане на тази трогателна история двете съществителни в началото на разказа са текстопораждащи. Но те са ключови (тематични) думи и при цялостното изграждане на творбата, заедно с много други ключови лексеми, като: една жена - млада, хубава; Рада; тънък и висок, малко почернял, но хубав и напет; червен карамфил; карамфилът; броеницата и т.н. Лексемите хайдутин и Шибил са и текстообразуващи елементи. Следващите преки номинации на героя чрез собствено име Шибил(-я) (вж. Шибил^{1, 2, 3, 4, 5}) участват в изграждане на номинативната верига и следователно в изграждане повърхнинната структура на текста, т.е. осъществяват кохезията и имат текстосвързваща (конективна) функция. Така едно и също име може да изпълнява различни функции в един текст (текстопораждаща, текстообразуваща и текстосвързваща).

Тъй като основните текстообразуващи и текстопораждащи средства в един текст са ключовите думи, то с тази функция на имената е подходящо учениците да се запознаят в "Тема и подтема на текста". Но практическата дейност на петокласниците на текстово равнище - откриване на темата, подтемите, ключовите думи, свързващите елементи в даден текст; неговото озаглавяване; продуцирането на текст по зададена тема, заглавие, ключови думи, начало, по описана ситуация и т.н., предполага осмисляне на текстовите функции на имената и местоименията във всеки един урок по български език.

3.3. Текстосвързваща функция (конективна)

В езиковедската литература се сочат следните начини за осъществяване на кореференция: лексикалната рекуренция, синонимизацията, елиптирането, местоименната субституция (Добрева, Савова 2000: 228-232 - прономинализация, реноминализация, прономинална антиципация), определителният член. Разглежда се и ролята на частиците, съюзите, въвеждащо-модалните думи и т.н. като конектор (Лосева 1980: 15, Силман 1967: 28). Като текстуиращи механизми се определят и словната трансформация, номинализацията, кореновото повторение, паралелизмът, юнкцията (Добрева, Савова 2000; Солганик 1973: 132). При изследване на текстосвързващата функция на имената и местоименията значещи са следните конективни средства и механизми⁸:

Едно от най-разпространените средства за осъществяване на изреченската кохезия в текста са местоименията, които са включени в множеството на идентификаторите (Илиева 1985: 20). От това множество за нас са важни личните и притежателните местоимения за 3. лице ед. и мн. ч. Още веднъж трябва да подчертаем, че текстосвързващата функция, в по-широк аспект разбирана, е и текстообразуваща. Но не използваме двата термина синонимно, а ги конкретизираме и диференцираме за по-голяма яснота и прецизност при употребата им (вж. 3.1.).

Терминът текстосвързваща функция е уместно да се въведе в урок на тема "Употреба, правопис и правоговор на имената в подложната група" (в учебника на изд. "Булвест"). Към определението за употребата на синонимите и местоименията може да се прибави следната лингвистична информация (с. 21): "Синонимите и местоименията имат текстосвързваща функция, защото заместват повтарящата се дума и осъществяват свързаността на изреченията в текста".

Теоретичните знания за свързаността на текста в учебника на изд. "Просвета" за 5. клас улесняват въвеждането на термина текстосвързваща функция. Още в рубриката "Анализ" от първия урок на тема "Текстът в речевото общуване" може да се обобщи (с. 7): "След като думите, които извадихте, свързват посочените изречения по смисъл и граматически, те са текстосвързващи средства (елементи), т.е. имат текстосвързваща функция".

Тъй като в учебника на изд. "Анубис" за 5. клас работата над текста при изучаване на различните езикови единици е незначителна и няма информация за главния признак на текста като комуникативна единица - свързаността, трудно може да се вмъкне в някоя тема информация за текстосвързваща функция на класовете думи. Поради това учебното съдържание в този учебник трябва да се преструктурира съобразно с учебната програма за 5. клас (вж. в. "Азбуки", 2003, бр. 24), за да се постигнат комуникативно-практическите цели на ОБЕ.

Дефинирането и диференцирането на функциите на езиковите единици (в случая на имената, личните и притежателните местоимения) е първият основен етап при изучаване на езиковите единици на равнището на текста. А изучаването на имената и местоименията в 5. клас с оглед на техните функции в текста е конкретна част от работата над текста в уроците по български език. Определянето и оразличаването на текстовите функции на имената и местоименията, изучавани в 5. клас, ще помогне на петокласниците да откриват и да използват тези функции при реципирането и продуцирането на текстове, като по този начин формират комуникативноречеви⁹  умения и усъвършенстват своята комуникативноречева компетентност.

БЕЛЕЖКИ

1. Текстосвързващата функция на определени класове думи може да е назована чрез свои синоними: конектори, средства за връзка и т.н. [обратно]

2. Учебниците по български език за 5. клас се означават в статията със своето издателство за краткост: издателство "Булвест" - Бълг. език за 5. клас, К. Димчев, И. Комарска, Т. Ангелова, А. Петров, София, 1995; издателство "Просвета" - Бълг. език за 5. клас, Т. Ангелова, Р. Влахова, Й. Тишева, Ц. Милчева, София, 2002; изд. "Анубис" - Бълг. език за 5. клас, Т. Бояджиев, И. Христова, В. Жобов, Г. Колев, М. Янакиева, София, 1999. [обратно]

3. Според току-що направената дефиниция за текстообразуващи елементи. Разглеждано по-широко, това понятие вкючва и текстосвързващите елементи, т.е. местоименията. [обратно]

4. Не са предмет на изследване за нас различните схващания за местоименията като посочващи и заместващи думи. Ние възприемаме като посочващи личните и притежателните местоимения за 1. и 2. лице ед.ч., мн.ч., а като заместващи - 3. л. ед.ч., мн.ч. Р. Ницолова говори за заместващи и незаместващи местоимения (1986: 37). [обратно]

5. Зависимостта на текстовите функции и от други фактори ще бъде доказана в бъдещо изложение. [обратно]

6. Текстосвързващата функция е и текстообразуваща, но ние оразличаваме двете понятия, като ги конкретизираме (вж. 3.1. и 3.3.). [обратно]

7. Индексът долу показва колко пъти една дума се повтаря последователно, а горе - е нужен за анализа, за улеснение при коментара на различните употреби. [обратно]

8. Говори се и за текстуиращи средства и механизми (Добрева, Савова 2000: 206). [обратно]

9. Знанията за текстовите функции на имената, личните и притежателните местоимения като основа за формиране на комуникативноречеви умения ще са предмет на самостоятелно бъдещо изложение. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Арутюнова 1982: Арутюнова, Н. Д. Лингвистические проблемы референции. - В: Новое в зарубежной лингвистике. Т. XIII, Москва.

Атанасова 1994: Атанасова, Ел. Някои възможности за създаване на миниатюра при обладяване на местоименията. - Български език и литература, № 3.

Ван Дейк 1989: Ван Дейк, Т. А. Язык. Познание. Коммуникация. Москва.

Величко 1983: Величко, Л. И. Работа над текстом на уроках русского языка. Москва.

Виденов 2000: Виденов, М. Увод в социолингвистиката. София.

Гак 1977: Гак, В. Г. К типологии лингвистических номинаций. - В: Языковая номинация: Общие вопросы, Москва.

Гальперин 1981: Гальперин, И. Р. Текст как объект лингвистического исследования. Москва.

Гарушева 1991: Гарушева, П. Работа над текста при обучението по граматика. Стара Загора.

Георгиева 2003: Георгиева, Сн. Ученическите писмени текстове и употребата на местоимения в тях. - Български език и литература, № 3.

Гореликова, Магомедова 1983: Гореликова, М. И., Д. М. Магомедова. Лингвистический анализ художественного текста. Москва.

Граматика 1993: Граматика на СБКЕ. Том 2. Морфология, София.

Добрева, Савова 2000: Добрева, Ел., Ив. Савова. Текстолингвистика. Шумен.

Илиева 1985: Илиева, К. Местоимения и текст. София.

Кабалакова 2001: Кабалакова, Р. Текстът и дискурсът като опозитивни конструктивистични стратегии. - В: Езиковедски изследвания. В. Търново.

Кръстанова 2003: Кръстанова, В. Социолингвистичната компетентност на учениците в обучението по български език (5.-12. клас). София.

Коларов 1976: Коларов, Р. За заглавието на един разказ на Йордан Йовков. - Български език и литература, № 2.

Лингвистика текста... 1987: Лингвистика текста и обучение ознакомительному чтению в средней школе. Москва.

Лосева 1980: Лосева, Л. М. Как строится текст. Москва.

Матеева 2000: Матеева, А. Свързаността на текста - най-важна негова характеристика. - В: Тенденции в обучението по български език. София.

Ницолова 1986: Ницолова, Р. Българските местоимения. София.

Синонимен речник 1997: Синонимен речник на българския език. София.

Солганик 1973: Солганик, Г. Я. Синтактическая стилистика. Москва.

Сърл 1982: Сърл, Дж. Р. Референция как речевой акт. - В: Новое в зарубежной лингвистике. Т. XIII, Москва.

Тълковен речник 1993: Български тълковен речник А-Я. София.

Фадеева 1988: Фадеева, Т. А. Заголовок, зачин и концовка в текстах упражнений школьных учебников. - Русский язык в школе, № 3.

Шамрай 1995: Шамрай, Т. Оносно ролята на членуваните и нечленуваните форми на съществителните имена в българския език в организацията на текста. - В: Лингвистика на текста. София.

Янкова 1998: Янкова, Г. Изучаване на личните местоимения с оглед на функциите им в текста. - В: Юбилейна научна конференция 25 години ШУ "Епископ Константин Преславски". Шумен.

© Верка Владимирова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 1
© Електронно списание LiterNet, 13.04.2006, № 4 (77)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 1.