Когато минавам през Центъра на Плевен,
понякога срещам един стар гъдулар - сигурно е
над осемдесетгодишен. Обикаля кафенетата по
Главната улица и проси жълти стотинки.
Хората обикновено не му обръщат внимание,
аз също го възприемах като част от пейзажа.
Но веднъж се разминахме съвсем близо -
и за миг погледнах лицето му,
после ръцете му и гъдулката в тях...
Не зная от какво дърво е направен инструментът,
но изглеждаше някак потъмнял от годините -
цветът му се сливаше със сбръчканите ръце
на уличния музикант в странна хармония.
Хармония, твърде далеч от музиката
и твърде близо до земята,
до цвета на пръстта и човешката мъка...

web | Равновесие

* * *

Гъдуларю престарял,
с цвят на изсъхнал корен,
гъдулката ти музика не ражда...
Изтича от очите й отворени
сподавен вопъл -
като тъмна жажда.
А струните й -
плътни черни вени,
в които днес кръвта е прекипяла.
И може би сега й е студено...
Завий я, гъдуларю, нежно в шала
и нека я погледам във ръцете ти -
като съпруга, майка и любима.
Не ми свири...
Разпети петък е
и болката в душата има име -
Разпятие...
Гъдулчица и лък -
те заедно напомнят ми за Кръста.
И цялата човешка, земна мъка
виси на него.
Ала не възкръсва...

© Весела Димова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.05.2006
Весела Димова. Равновесие. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Весела Димова. Равновесие. София, 2005.