СЪР ДЖОН У. ПОУП-ХЕНЕСИ (1913-1994)

Тодор Т. Петев

web

Забележителната кариера на сър Поуп-Хенеси като куратор започва в Националната галерия в Лондон през 1936 г. скоро след завършването на неговия докторат в Оксфорд. Няколко години по-късно той се прехвърля в Отдела за живопис и по-късно в Отдела за европейска скулптура в Музея “Виктория и Албърт”, където става директор през 1967 г.

Сесил Бийтън. Сър Джон Поуп-Хенеси. Бромиден отпечатък, 1945? Лондон, Национална портретна галерия

Проницателният му поглед за детайла, разбирането му за художествената техника и неговата изключителна визуална памет му създават името на непогрешим познавач. Сбирката в Отдела за скулптура, може би най-голямата извън Италия, е същевременно и най-неизследваната. Монументалният каталог на Поуп-Хенеси на тази колекция все още си остава образец за научна строгост и всеобхватност.

Елизабет Фринк. Сър Джон Поуп-Хенеси. Бронз и oчила от пластмасa, 1975. Лондон, Национална портретна галерия

След няколко години като директор на Британския музей в средата на 70-те години той се мести в Ню Йорк, за да стане председател на Отдела за европейска живопис в Музея на изкуствата “Метрополитън”. През цялата си кариера сър Поуп-Хенеси съчетава изключителната си работа в музеите с плодотворна научна дейност и преподаване в университетите в Оксфорд, Кеймбридж и Ню Йорк. Два забележителни негови лекционни курса са публикувани като книги: “Портретът през Ренесанса” (The Portrait in the Renaissance, The Mellon lectures, 1966) и “Рафаело” (Raphael, The Wrightsman lectures, 1971).

Сър Поуп-Хенеси без съмнение е водещ авторитет по въпросите на италианския Ренесанс с обширните си монографии върху Укчело (или Учело?), Фра Анджелико, Рафаело, Лука дела Робия, Челини и многобройните си изследвания на Сиенската живопис. Достъпното му въведение към италианската скулптура е може би най-важната от публикациите му по история на изкуството. С непоклатимата си вяра в познавачеството и това, което ни казват собствените очи, той не изпитва особено уважение към изследването на иконографията, още по-малко към “новата история на изкуството”. Въпреки това, както убедително показва книгата му върху портретната живопис, разбирането му за ренесансовата художествена образност е едновременно изключително чувствително и ерудирано.

БИБЛИОГРАФИЯ НА ДЖОН У. ПОУП-ХЕНЕСИ

(За пълна библиография виж: Fahy, Everett. John Pope-Hennessy: A Bibliography. (Metropolitan Museum publications). New York, 1986).

Sienese Quattrocento Painting. London, 1947.

The Complete Works of Paolo Uccello. London, 1950.

An Introduction to Italian Sculpture. 3 vols. New York, 1955-63 (London, 1995, 2000).

Italian Gothic Sculpture. London, 1955.

Italian Renaissance Sculpture. New York, 1958.

(with R. Lightbown) Catalogue of Italian Sculpture in the Victoria and Albert Museum, 3 vols. London, 1964.

The Portrait in the Renaissance (The Mellon Lecture Series. Bollingen Series XXXV, 12.). London, 1966 (1979).

The Frick Collection: An Illustrated Catalogue. New York, 1968.

Raphael (The Wrightsman Lectures Series). New York, 1971.

Donatello: Sculptor. New York, 1993.

За колекцията от художествени произведения на Поуп-Хенеси виж: Christie’s. The Collections of the Late Sir John Wyndham Pope-Hennessy. New York, Wednesday, January 10, 1996.

КРИТИКА ЗА ДЖОН У. ПОУП-ХЕНЕСИ

За критичен обзор на творчеството на Поуп-Хенеси виж въведението на Д. Ръсел в пълната библиогрaфия от Фехи: Fahy, E. John Pope-Hennessy: A Bibliography. New York, 1986.

Pope-Hennessy, John. Learning to Look. (An Autobiography). New York, 1991

Radcliffe, A. and Christiansen, K. John Pope-Hennessy (Obituary). // Burlington Magazine, 137/1102, 1995. Също и в:Proceedings of the American Philosophical Society, 144/4, 2000, 485-493.

Howard, J. John Pope-Hennessy (Obituary). // Apollo. The International Magazine of the Arts, 140, 1995, 52-53.

© Тодор Т. Петев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.05.2008, № 5 (102)

Текстът е чaст от справочно пособие, в което авторът представя стотина историци на изкуството от Йoхан Йоахим Винкелман до наше време.