ИКОНОЛОГИЧНИЯТ ПОДХОД НА ЕРВИН ПАНОФСКИ - НЯКОИ ФИЛОСОФСКИ ОСНОВАНИЯ И НЕСЪОТВЕТСТВИЯ¹

Тодор Т. Петев

web

Иконологията, като изследване на менящите се символични културни функции на теми и мотиви в изобразителното изкуство, е, без съмнение, едно от най-трайните постижения в изследванията на Ервин Панофски върху Ренесанса. Настоящето съчинение ще разгледа формирането и крайните цели на тази изследователска програма при Панофски, а също така и известна непоследователност при нейното практическо приложение.

Панофски започва университетското си образование с курсове по философия, филология и история на изкуството в Берлин и Мюнхен. Тази широка основа и особено заниманията му с неокантианската философска традиция формират у младия учен основни изследователски интуиции, които разкриват исторически връзки между различни измерения на културата и предпоставят тяхното философско единство. През 1914 г. Панофски защитава дисертация върху теорията на Албрехт Дюрер за изкуството и връзките му с италиански мислители от епохата на Ренесанса в новооснования Фрайбургски университет под ръководството на изтъкнатите медиевисти Вилхелм Вьоге и Адолф Голдшмид. През следващите години той чете лекции в Хамбургския университет и през 1920 г. представя хабилитационен труд (Habilitationschrift) върху Микеланджело, чийто ръкопис днес е изгубен. В Хамбург Панофски се присъединява към кръга интелектуалци, свързани с частната библиотека “Варбург”, където установява дълготрайни приятелства с Аби Варбург, Едгар Винд, Фриц Заксъл, Рудолф Витковер и Ернст Касирер. Варбург се интересува от връзки и аналогии между изобразителните изкуства и други форми на мисълта. Като проследява причудливите метаморфози на художествени мотиви или ключови теми в изкуството от античността до Ренесанса, той разглежда художествените произведения като исторически документи за човешката психология с всичките й противоречиви пориви и състояния, а също така и за менящите се философски и културни нагласи на дадения период. Това синтетично разбиране на художествената форма намира израз в уникалната колекция на библиотеката “Варбург”², където изкуствоведчески изследвания са наредени сред книги по философия, астрология, магия, религия, фолклор и литература. В тази стимулираща среда покълват много от оригиналните идеи на Панофски, които той развива в продължение на цялата си кариера. В началото на тридесетте години ученият чете лекции в Нюйоркския университет, но скоро след завръщането му в Германия националсоциалистите го уволняват от Хамбургския университет. През 1934 г. Панофски емигрира в Съединените щати и става член на новооснования Изследователски институт (Institute for Advanced Study) в Принстън. През цялата си кариера той продължава да изнася лекции в Института по изящни изкуства в Ню Йорк и в Харвардския и Принстънския университети. 

Неудовлетворен от самодостатъчните стилистични реконструкции на изкуствоведите от началото на века, от липсата на епистемологична гледна точка в техните изследвания и от пренебрегването на интелектуалните и културни измерения на изучаваните от тях предмети, Панофски търси своя система за интерпретация на предмети на изкуството. През двадесетте години той публикува поредица от теоретични студии, силно повлияни от идеите на кръга Варбург: Der Begriff des Kunstwollens, Uber das Verhaltnis der Kunstgeschichte zur Kunsttheorie, а също така и Perspektive als symbolische Form и Idea: Ein Beitrag zur Begriffgeschichte der alteren Kunsttheorie. Тези и други ранни изследвания бележат важни фази при оформяне на системата на Панофски. Той разглежда взаимоотношенията между форма и съдържание не чрез някакви абстрактни понятия, а посредством постепено изучаване, преминаващо от история на стила и формообразуването към история на художествени типове и най-накрая кулминиращо в история на символите или по думите на Ернст Касирер, на “културните симптоми” (Касирер 2000). Именно тази последна степен на изкуствоведска интерпретация той определя в неговите “Студии върху иконологията” (1939) като иконология. В този труд Панофски систематизира и развива изкуствоведческия подход, създаден от Аби Варбург в Хамбург. Тук той въвежда разграничение между иконографския анализ, който хвърля светлина върху предмета на творбите, позовавайки се на литературни източници и изобразителни традиции, и иконологията, която се опитва да долови “вътрешен смисъл или съдържание”, “дълбоко заложени тенденции на човешкия ум” и светогледните нагласи, вдъхновяващи творбата, които се определят също така и от личната психология и културните предразположения на нейния създател.

Разглеждани на нивото на иконологията, визуалните форми са част от една феноменология на културата, в която произведенията на изкуството се разглеждат като символични форми, въплътени в специфично време и място. Тук връзката с неокантианските идеи на Ернст Касирер, също член на кръга Варбург, е очевидна. И ако централният проблем, който занимава философа, е разнообразието на “символични форми и техните взаимовръзки в структурата на човешката култура”, то Панофски разглежда това разнообразие в областта на художествената култура и определя третото и най-висше ниво на изследване - иконологията.

Идейната връзка между двамата изследователи може да бъде проследена още през двадесетте години. Само година след като Касирер публикува първия том на фундаменталното си изследване, посветено на Аби Варбург, “Символичните форми”, Панофски издава теоретичното си съчинение върху перспективата като символична форма (1924-25). В труда си младият изкуствовед отхвърля ширикоразпространеното мнение, че перспективната конструкция, която се появява през Ренесанса, съответства на физиологичното възприятие и с неокантиански обрат разглежда перспективата като познавателна система, която самата е конструкция или символична форма, опосредстваща зрителя и възприеманото.

Символичните форми, според Касирер, са форми на изразност, които посредничат между света и разума - език, изкуство, наука, религия, история, мит (Тодоров 1996). Те са език, който определя как и какво мислим. Именно чрез този символичен език, независимо дали напълно съзнателно, или не, човешките същества разкриват значения и в същото време се опитват да наложат ред в хаоса на опита. В този теоретичен контекст Панофски разглежда перспективата в живописта като символична форма, конструираща физическия свят. В исторически план съчинението на Панофски разглежда пространствената организация на картината не само синхронно - сродена с културата на Ренесанса, но също така и диахронно - като развитие на традицията в изобразителното изкуство.

На същата неокантианска основа се гради и централната теза на Панофски за същински сродства между готическата архитектура и схоластичната мисъл (1949), две направления, родени паралелно през 12-ти и 13-ти век в региона около Париж.

Съпоставяйки структурата на готическата катедрала и класическия богословски трактат - summa, Панофски очертава влиянието на общи нагласи, принципи и механизми, които придобиват характера на символичен език, въплътен в едни от най-значимите структури на западното средновековие.

Проблемът с тази студия е, че на места нивото на абстрактно разглеждане на хомологията между символичните форми на схоластичната сума и структурните принципи на готическата катедрала придобива характера на историческа причинно-следствена връзка, въпреки предупрежденията на самия Панофски срещу такава интерпретация. Макар и авторът ясно да посочва, че разглежда формата, а не съдържанието на схоластичната философия, т.е. има предвид по-общите принципи или Касиреровата символична форма, артикулирана едновременно в схоластичната summa и в готическата катедрала, неговият подход е представяне на катедралите като вторично явление и следствие от схоластичната мисъл, като с това преминава на нивото на конкретност и прави предположения за историческите механизми, чрез които това влияние се е осъществило. Създава се впечатление за смесване на различните теоретични нива. Ако критици като Майер Шапиро поставят под въпрос историческите резултати от изследвания, които извеждат стилистични особености на предмети на изкуството от конкретна философска система, Холи разглежда непоследователността между философската позиция и изложението на Панофски (Шапиро 1953: 287-312; Холи 1981: 193ff).

Подобни несъответствия, според Холи, съществуват и в иконологичните изследвания на Панофски, например, в студията му върху Микеланжело и неоплатоническата мисъл (1939), където иконоложкото изследване на символични форми като че ли започва да се припознава с конкретните форми на философската докрина и на художественото творчество. Същевременно обаче изследователят изтъква принципното различие между символните форми, предмет на иконологичното изследване, и символите в традиционния смисъл, като например кръста (Панофски 1939: 6-8). Символните форми или културните симптоми са мотиви и изображения, които се интерпретират като проявления на фундаментални принципи, които могат да останат неосъзнати за самия творец. И именно на това ниво, като феноменология на човешката култура, иконологията на Панофски се разбира като Kulturwissenschaft, а не Kunstwissenschaft.

Донякъде проблемът на иконологията е в нейната рецепция. Изкуствоведи, които не са запознати с философските предпоставки и цели на Панофски, приемат иконологията като метод или приложна програма за дешифриране на символи, като в тези случаи я редуцират до иконографски анализ. В определен момент, някъде към 60-те и 70-те години, особено в САЩ, където липсваха дълбоки историографски традиции и разнородни школи в изкуствознанието, иконологията, третирана като по-софистицирана иконография, се превърна в мода сред изследователите на Средновековието, Ренесанса и Барока. Донякъде до този резултат води самият Панофски, който в по-късните си изследвания се занимава предимно със сложни иконографски анализи на творби на “великите майстори”, в които разчита на невероятно богатата си ерудиция и тънко познание на текстове на елитната интелектуална култура през периода. Впечатляващата популярност на Панофски се дължи и на способността му за мащабен историческа синтез и същевременно завидния му усет за значим детайл, на искрящото и елегантно изложение, което изкушава еднакво любителя и изследователя.

В наше време иконологията на Панофски не е предмет само от историографски интерес. Тя продължава да функционира, изменена и адаптирана в много по-широки области на изкуствоведческия анализ, отколкото Панофски я беше замислил. Едва ли е случайност, че в най-висшия си вид, като Kulturwissenschaft - едно дръзко проучване на дълбинния код на човешкото съзнание и култура, отзвуци от иконологията могат да се открият както във френската историографска школа Анали от средата на 40-те години, така и в “археологическия проект” на Мишел Фуко за човешкото познание (1966), но тези връзки са тема на друго изследване.

БЕЛЕЖКИ

1. Искам да изкажа сърдeчна благодарност на Ани Владимирова, Димана Илиева и Ангел В. Ангелов за щедрата помощ с някои библиографски справки. [обратно]

2. През 1933, за да избегне нацисткия режим, библиотеката е пренесена в Лондон и сега е част от Института Варбург към Лондонския университет. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Касирер 2000: Касирер, Ернст. Философия на символните форми. В 2 тома. Прев. от нем. Вл. Теохаров. София, 2000.

Панофски 1939: Panofsky, Erwin. Studies in iconology. Humanistic themes in the art of the renaissance. New York, 1939, с. 6-8.

Тодоров 1996: Тодоров, Христо. Ернст Касирер: ‘философия на символните форми’. Предговор. // Касирер, Ернст. Есе за човека. Прев. от англ. Стефан Попски. София, 1996.

Холи 1981: Holly, Michael Ann. The Origin and Development of Erwin Panofsky’s Theories of Art. Ph.D. Dissertation. Cornell University, 1981. с. 193 ff.

Шапиро 1953: Shapiro, Mayer. Style. // Anthropology Today. // An Encyclopedic Inventory. A. L. Kroeber (ред.). Chicago, 1953, с. 287-312.

1. Подбрана библиография на Ервин Панофски:

Dürers Kunsttheorie: vornehmlich in ihrem Verhaltnis zur Kunsttheorie der Italiener. Berlin, 1915. [Публикация на дисертацията на Панофски.]

Idea:  Ein Beitrag zur Begriffgeschichte der älteren Kunsttheorie (Studien der Bibliothek Warburg, no. 5). Leipzig, Berlin, 1924.

IDEA. К истории понятия в теориях искусства от античности до классицизма. Прев. от англ. Ю. Н. Попова. Санкт Петербург, 1999.

Über das Verhältnis der Kunstgeschichte zur Kunsttheorie: Ein Beitrag zu der Erörterung übe die Möglichkeit ‘kunstwissenschaftlicher Grundbegriffe. // Zeitschrift für Äesthetik und allgemeine Kunstwissenschaft. Т. 18, 1924-25, с. 129-61.

Der Begriff der Kunstwollens. // Zeitschrift für Ästhetik und allgemeine Kunstwissenschaft, т. 14, 1920, с. 321-9.

The concept of artistic volition. Прев. от немски, K. J. Northcott и J. Snyder. // Critical inquiry, т. 8, 1991, с. 17-23.

Die Perspektive als symbolische Form. // Vorträge der Bibliothek Warburg, (1924-25). Leipzig/Berlin, 1927, с. 258-330.

Perspective as Symbolic Form. Прев. от немски. Christopher Wood. New York, 1991.

Classical Мythology in Мedieval Аrt. В съавторство с F. Saxl. // Metropolitan Мuseum Studies, т. 4, 1932-33, с. 228-80.

Jan van Eyck's Arnolfini Portrait. // Burlington Magazine,  т. 64, 1934, с. 117-27.

Studies in Iconology: Humanistic Themes in the Art of the Renaissance. (Mary Flexner lectures in the humanities at Princeton). New York, 1939.

Life and Art of Albrecht Dürer. Т. I-II. Princeton, 1943; 3-то разширено издание, 1948.

Gothic Architecture and Scholasticism. (Wimmer Lecture, 1948). Latrobe, PA, 1951.

Готическата архитектура и схоластиката. Перев. от англ. Димана Илиева. София, 2002.

Early Netherlandish Painting: Its Origins and Character. (Charles E. Norton Lectures, 1947-48). Т. I-II. Cambridge, MA, 1953.

Galileo as a Critic of the Arts. The Hague, 1954.

Meaning in the Visual Arts. NY: Garden City, 1955.

Смисъл и значение в изобразителното изкуство. Прев. от англ. Гочо Чакалов. София, 1986.

Renaissance and Renascences in Western Art. (The Gottesman Lectures, Uppsala University,. VII.). Т. I-II. Stockholm, 1960.

Ренессанс и "ренессансы" в искусстве Запада. Перев. от англ. А. Г. Габричевский. Москва, 1998.

Saturn and Melancholy: Studies in the History of Natural Philosophy, Religion and Art. В съавторство с F. Saxl и R. Klibansky. London, 1964.

Tomb Sculpture: Four Lectures on its Changing Aspects from Ancient Egypt to Bernini. H. W. Janson (ред.). New York, 1964.

Erasmus and the Visual Arts. // Journal of the Warburg and Courtauld Institutes, т. 32, 1969, с. 200-27.

2. Критическа литература върху иконологията на Ервин Панофски: 

Либман, М. Я. Иконология. // Современное искусствознание за рубежом. Москва, 1964, с. 62-76.

Соколов, M. H. Границы иконологии и проблема единства искусствоведческога метода (к спорам вокруг теории Э. Панофского). // Современное искусствознание Запада о классическом искусстве. Москва, 1977, с. 227-49.

Стойков, Атанас. Ервин Панофски - историк и теоретик на изкуството. // Смисъл и значение в изобразителното изкуство. Прев. от англ. Гочо Чакалов. София, 1986, с. 5-44.

Соколов, M. H. Ервин Панофски и изкуството на Възраждането. // Проблеми на изкуството, т. 20, № 1, 1987, с. 27-35.

Попов, Чавдар. Эстетические проблемы иконологии. // Советское искусствознание, т . 25, Москва, 1989, с. 253-67.

Гомбрих, Эрнст. О задачах и границах иконологии. // Советское искусствознание, т . 25. Москва, 1990.

Базен, Жермен. История истории искусства от Вазари до наших дней. Москва, 1995. (Глава: “Сила изображения: иконография. Сила изображения: иконология”).

Ангелов, Ангел. Следистории на изкуството. Един коментар. // Демократически преглед, т. 48, 2001/2002, с. 338-68.

Тодоров (Петев), Тодор. Ервин Панофски и историографията на готическата архитектура. // Ервин Панофски. Готическата архитектура и схоластиката. Прев. от англ. Димана Илиева. София, 2002, с. 141-54.

*

Oberer, H. и Verheyen, E. (ред.). Erwin Panofsky: Aufsätze zu Grundfragen der Kunstwissenschaft. Berlin, 1964. [приложението съдържа пълна библиография на работите на Панофски.]

Bialostocki, Jan. Erwin Panofsky, 1892-1968: Thinker, Historian, Human Being. // Simiolus, т. 4, 1970, с. 68-89.

Kämmerling, Ekkerhard. Ikonographie und Ikonologie. Theorien, Entwiklung, Probleme. Кöln, 1977.

Podro, Michael. The Critical Historians of Art. London, 1982. (Глава IX.)

Panofsky, Erwin. (Cahiers pour un temps). Paris, 1983.

Методологични и историографски изследвания посветени на творчеството на Панофски от A. Chastel, J. Molino, A. Roger, M. Podro, J. Arrouye, M. A. Holly, H. Damish, D. Arasse, L. Marin и други.

Holly, Michael A. Panofsky and the Foundations of Art History. N.Y.: Ithaca, 1984.

Reudenbach, B. (ред.). Erwin Panofsky: Beiträge des Symposions Hamburg 1992. Berlin, 1994.

Lavin, Irving (ред.). Meaning in the Visual Arts: Views from the Outside: A Centennial Commemoration of Erwin Panofsky (1892-1968). Princeton, NJ, 1995.

Holly, Michael A. Erwin Panofsky. // Encyclopedia of Aesthetics. T. 3. M. Kelly (ред.). Oxford, 1998, с. 435-439.

Wendland, U. Biographisches Handbuch deutschsprachiger Kunsthistoriker im Exil: Leben und Werk der unter dem Nationalsozialismus verfolgten und vertriebenen Wissenschaftler. T. 2. Munich, 1999, с. 484-497.

© Тодор Т. Петев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.01.2006, № 1 (74)