ПИСАНЕТО Е ТАЙНСТВО

Теодора Димова

web | Литературата - виртуални срещи

Мислих много и колкото повече мислих, толкова по-невъзможно ми ставаше да напиша нещо, което да е от полза…

Писането е тайнство в истинския смисъл на тази красива дума и всеки опит за анализ само го отдалечава от нас.

Но това танцуване започва да отнема почти цялото ти време!, се опитваше да й втълпи баща й, който не можеше да разбере как човек може да предпочита да подскача и да се движи натам и насам, вместо да се занимава с писане на стихове и романи, баща й Йордан не можеше да разбере за нищо на света човек, който не се занимава с романи и стихове, за него хората, които не се занимаваха с литература, бяха полухора, направо нехора. Не успявам да проумея, казваше много често Йордан пред колегите си приятели или само пред Керана и Лия, вероятно никога няма да успея да разбера ­ какво прави един човек, ако не пише? как проумява света? кога е щастлив? чрез какво преработва, чрез какво мисли живота? само като го наблюдава? абсурд!, а при един писател животът и писането са свързани, писането е начин да се живее повече, по-надълбоко, по-наясно, по-навътре, повече, защото, когато един писател пише, той живее дори много по-интензивно, отколкото в самия живот! и колегите на баща й, писатели, утвърдително кимаха на тази всеизвестна сред тях истина за връзката между живеенето и писането, връзката между слепеца и белия бастун, добре, да вземем един нормален бизнесмен, които по цял ден работи, който вече си е узаконил бизнеса и ходи гладко избръснат, почтено, с костюм, добре, той изкарва пари и това му е целта, а после? времето за собствения му живот е после, след работа, добре, той какво прави? как живее собствения си живот? като ходи на тенис, като се грижи за жена си, децата и любовниците си, като се катери по планините? за баща й човек на изкуството и най-вече писател означаваше пророк и свят човек, божи човек, надарен от Господа с талант, за който е отговорен и трябва непрестанно да се грижи, не разбираше колегите си, които пропиляваха и най-вече пропиваха таланта си или го продаваха на управниците, или го залагаха за политическа кауза, тоест за глупост някаква, презираше онези, които все не успяваха да повярват в значимостта на този дар, който придобиваше смисъл единствено чрез служенето на другите, Йордан окуражаваше младите си колеги, подтикваше ги, подхранваше ги, обгрижваше ги с чувството, че се грижи за братята си пророци, че създава и обгрижва онази общност, от която зависи бъдещето на света. Беше смятан от читателите и критиката за най-талантливия млад писател, книгите му с разкази и романи вече се превеждаха на няколко езика, името му беше в устата на всички, канеха го в журита, в телевизии, в радиа, във вестници ­ да се изказва по наболели въпроси, всички искаха да се запознават с него, да им надписва книгите си, да си говори с тях, да бъде в тяхната компания, на техния купон, в тяхната кръчма, приятелите му лавинообразно намаляваха, а познатите му ставаха все повече и враговете все по-точно стреляха по него в тъмното с отровните си стрели и го улучваха и успяваха да го разкървавят, защото той не намираше смисъл в свадите, в конфронтацията, в злобното говорене против другите, знаеше дълбоко в себе си, че те не бяха толкова талантливи, колкото него и му беше мъчно за тях, казваше си, че не знае какво би направил, ако би бил на тяхно място и дълбоко в душата си ги опрощаваше и не им се сърдеше. Не успя да свикне със светските събития, на които все повече и по-често го канеха, с коктейлите и официалните вечери, стесняваше се да присъства там, не можеше да говори и да поддържа приятелски разговор с всекиго, да говори заради самото говорене, напротив, говореше малко, със съвсем кратки изречения, дълги паузи, лаконични отговори, събеседниците му се изпотяваха от притеснение, усещаха се празнобърборковци, не разбираха какво той има предвид, а той имаше предвид, че трябва да се говорят само важните неща, големите, великите неща, че когато един човек се среща с друг човек ­ това е величествено събитие, защото всеки човек може да открие на другия човек тайни и чудеса от вселената и душата си, които са едно и също, ако се връщаме към древните мъдреци, Йордан винаги беше готов да слуша, да слуша, беше най-добрият слушател, при него идваха всички, за да разказват животите си, любовите си, да споделят, да искат съвет, защото споделеното с него можеше да се превърне в роман или разказ и те да станат герои на неговите разкази и романи и така да се превърнат в нещо уникално, дълбоко и истинско, защото повечето хора нямаха съзнание за своята уникалност и литературата беше единствената, която можеше да им я внуши. Понякога очите му се зачервяваха от цигарения дим и от многото изпити кафета и в тези моменти изглеждаше отвъден и раним и още повече предизвикваше хорското внимание, защото всъщност нали един истински писател трябва да е точно такъв ­ отвъден и раним, за да може да долавя тайните, после да ги разказва и прави достъпни за простосмъртните? Йордан педантично подготвяше лекциите си за класиците на българската литература, благоговееше пред тях, не можеше да има нещо по-важно за един българин от Софроний Врачански, Захари Стоянов и Вазов, цитираше пред студентите си цели пасажи от "Епопея на забравените", декламираше толкова ритмично и истински, че те го молеха за още и още, като че ли за първи път откриваха поезията и музиката в тези стихове, героизма, драматизма и останалите клишета от литературните теории, слушаха зашеметени великолепното изпълнение на своя преподавател, никой актьор не можеше да постигне неговата проникновеност и артистичност, лекциите му се превръщаха в представления, бяха препълнени, имаше правостоящи, захласнати, влюбващи се в думите хора, той вдъхновено разкриваше пред тях чудото на словото, защото то щеше да спаси света, то беше опияняващият източник на по-дълбокия и скрит живот, Йордан въздействаше на студентите си като чудотворно зарядно устройство, след всяка негова лекция те излизаха по-добри и по-малко глупави, по-благородни, защото той щастливо ги заразяваше с чувството си за мисия, с чувството за величието и благородството на духа, който можеше да бъде открит навсякъде и във всеки момент, литературата даваше име и форма на нещо невидимо с просто око, именно чрез думите невидимото ставаше видимо и това беше смисълът на словото, това беше изумителният смисъл на твореца и изкуството.

© Теодора Димова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.02.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006