САМОТНИЯТ ПЪТЕШЕСТВЕНИК

Росица Тодорова

web | Литературата - виртуални срещи

Празните буркани дрънчаха оглушително. Не знам дали останалите чуваха шума, но в моите уши той беше пронизващ. Подрънкването на празни буркани е сигурен белег, че чантата, в която са те, се носи от студент.

- Ходите ли до гарата? - попита една симпатична русокоска, след като отвори вратата на бусчето със замах. Косите й бяха плътно прибрани, така че нямаше как да не се забележат множеството метални късчета по лицето й, подвизавали се отдавна по магазините като артикул - обеци.

Шофьорът на маршрутката кимна намусено. Жегата като че ли беше изпила силите му и само благодарение на инстинкта и дългия си опит, въртеше волана наляво и надясно.

Беше ми чудно защо ли този шофьор си мисли, че маршрутното му такси е разтегаемо. Продължаваше да качва пътници, без да се замисля къде отиват те. Този процес май го оставяше на нас. Бяхме наблъскани като сардини. Въздухът не стигаше. Завоите бяха по-остри, следователно и по-неприятни за вестибуларния ни апарат отвсякога. Късметлиите, които се бяха качили първи, бяха заели местата и сега доволстваха поради факта, че не се блъскат един о друг и не удрят главите си в тавана.

Никога не бях искала да стигна по-бързо до някъде.

На гарата се изсипаха почти всички пътували в маршрутката. Вътре останаха само двама човека - да не кънти на празно. Хванах здраво дръжките на сака и се гмурнах в стичащото се към чакалнята на Централна гара множество.

Единственото по-досадно нещо от недоспал преподавател в университета и това ти да си срещу него вместо на море са таксиметровите шофьори, паркирали жълтите си коли пред главния вход. Те те преследват, подтичват след теб, разпитват те за къде си, без да си дал ни най-малък знак, че желаеш такси. Ако си млада, кльощава, ниска и светлокоса госпожица, на чието лице не пише “Най-наивната на света”, но просто така си изглеждаш, като мен, трябва да се запасиш с търпение, докато минеш през опасния кордон от кожодери.

Вперих поглед в информационното табло. Ядосано установих, че до тръгването на моя влак има един час. В тая жега да седя в чакалнята на Централна гара не беше най-доброто занимание. Е, нямаше как! Купих си билет, мушнах го небрежно в джоба и се огледах за свободно място. Забелязах един сгърбен дядо, който потропваше с бастуна си по плочките и се оглеждаше във всички посоки. Мястото до него беше свободно. Стоварих се уморено, пуснах сака на земята до мен и кръстосах крака. Часовниците на двете стени ме връщаха с два часа в миналото ми. Интересно защо ли не ги поправят, ей така, за разнообразие нещо да работи, когато и където трябва.

- Колко е часът? - гробовният лъх на стареца като че ли ме удари право в лицето.

- Дванайсет без двайсет - отговорих аз, загледана в паяжината от бръчки около очите му.

- Аха. Щото след десет минути тръгвам за Карлово.

Повдигнах рамене. Щом трябва, да си пътува за Карлово. Аз съм в друга посока.

Десетте минути минаха безмълвно. Загледах се в обувките си. Ако имаха километраж, отдавна да са го превъртели. Добре, че нямаха. Имаха си обаче малка дупка на върха на лявото бомбе, цъфнала като люляк през май. Неудобно за моите крака са наредени всички плочки в Студентски град. Все пропадам между тях и се спъвам, дори и на равното.

От четвърти коловоз потегли влакът за Карлово. Лелята от информацията и работещият високоговорител бяха така любезни да ни уведомят. Дядото до мен седеше все така спокойно и само зачервените му очи шареха из тълпата.

- Влакът Ви замина.

- А?

- Влакът Ви замина - казах по-високо аз и насочих звуците към сбръчканата му ушна мида.

- А-а. Аз никъде няма да ходя. Така си пътувам по цял ден, тук, от пейката.

Ако можеше да звучи, учуденият ми поглед би звучал като “Моля?”, или “Какво, какво?”. Глухотата на стареца улови именно тези неизречени думи, защото той спокойно ми разясни:

- Идвам тук всеки ден и гледам хората. Нали е гара, всеки пътува и бърза за някъде. Така, само като ги гледам и обикалям цяла България. Има влакове за цялата страна и мога да се кача на всеки един, но по-добре по цял ден да си седя тук на пейката. Аз пътувам с очите и със сърцето си, не с билет.

Докато говореше, лицето на стареца се оживи. Явно беше, че му липсва човек, с когото да си общува.

- А семейството Ви... не се ли чудят къде сте по цял ден?

- Нямам семейство. Жена ми почина отдавна... Водил съм я 40 години и 2 седмици. Цял живот една лоша дума не е казала на никого. Децата ми са големи и всеки си има семейство. Имам даже правнуци, ама не съм ги виждал, че не са тука... в щати ли, как му викат... там са... Вие трябва да знаете, че сте по-млада. Та, няма кой да се притеснява за мене. А и тук си ми е добре. Какво? Толкова шарен свят и всякакви хора къде да видиш на друго място? Я-я, гледай... Ей, оня там... със зелената торба... той всеки петък пътува... от Видин е...

Дядото вдигна тояжката си по посока на един около двайсетгодишен младеж. Момчето се усмихна, вдигна ръка да му помаха и на мига се разнесе кристален звън от зелената му торба. Аха, студент... с буркани.

Лицето на дядото светеше като пълна луна. Очите му бяха ясни и като тъмни крадци се опитваха да грабнат самотното сърце на жаркото лято, за да го запазят само за себе си. Домиля ми. Прииска ми се да му кажа нещо хубаво.

- Не изглеждате толкова стар, че да имате правнуци...

Почувствах се глупаво веднага щом артикулираните фонеми, облечени в смисъл, напуснаха устната ми кухина. Думите увиснаха неловко във въздуха.

- Човек се запазва чудесно, когато не живее - отвърна той и кривата му усмивка като хлебна гума изтри цялото ми неудобство.

Погледът му отново се спря на информационното табло. Тръгваше влак за Карнобат. Дядото притвори очите си и въздъхна. Тропна два пъти с бастуна, като че да се събуди от унеса. Но очите му така и не се отвориха. С мисълта си можеше да стигне до Карнобат по-бързо и от японския влак-стрела. Дали му завиждах?

Спокойствието му ме разтревожи.

- Добре ли сте? - загрижеността ми се плисна като индигова вълна. Пръските очевидно стигнаха до старческото му съзнание, защото ясните очи отново блеснаха.

- Добре съм, добре съм. Просто се възползвам от свободата си.

- Не сте много свободен, щом все си седите на пейката, а не сте заминали с някой влак.

- Свободата на човек се твори от собственото му сърце.

Замълчах. Какво да кажа след такава истина. Казаното от този чудак беше като тапа на бутилка много старо и вкусно вино. Слагаше завършек на хубавото, а след нея всичко е въздух.

Докоснах хладно двете му ръце с безброй бръчки, които сякаш полепваха по моите пръсти в желанието си да бъдат изгладени.

С крайчеца на окото си успях да зърна колко е часът, след като леко повдигнах ръкава си. Беше време и аз да потеглям, а май не исках да оставя дядото.

- Аз тръгвам. Моят влак заминава след малко. - Нямах нужда дори от вестник за пътуването. Старецът ми беше дал достатъчно теми, по които да мисля.

- Пътувай.

- Ще ви запазя едно място до себе си.

Старецът май не ме чу. Надигна се, подпря се на тояжката си и тръгна към изхода. Нито призрак, нито съвършено непознат човек би минал така безмълвно покрай мен. Все едно нищо не е било. Все едно изминалият час бе сънуван.

© Росица Тодорова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006