НАПРЕД КЪМ ИЗГУБЕНАТА ЕТИЧНА ХАРМОНИЯ НА МИТА

Пламен Шуликов

web

Ще подновя разговора за проф. Т. Жечев не (както всъщност е редно) с някое от имената на авторите, публикували в настоящия сборник текст, посветен на изследователя, а с името на друг професор - Н. Георгиев. Ще направя това, не защото двамата професори са герои от общ литературно-критически сюжет, в който съизмерват публично своята аксиологична етика, а по друга или, може би, по-точно, по други подобни причини. Прякото критическо противопоставяне между критиците е свързано с оценката на Хайтовите "Диви разкази", които, някак "скоропостижно", приживе на техния автор, бяха внедрени в антологичния корпус на българския литературен канон. Тогава върху фигурата на Хайтов все още не беше паднала тъмната сянка на подозрението, че е мародерствал в личния архив на Я. Язова, че съдбата на романа й за Левски е била на път да сподели съдбата на Р.-Алексиевия персийски килим, пладнешки отмъкнат от автора на "първия български фашистки роман у нас" (според А. Тодоров) "Бялата пътека" - О. Василев. Що се отнася до този сюжет, доста по-късно, в "Болки от текущото" Т. Жечев ще признае "безупречния морален такт на Н. Георгиев", който лично аз не помня да е правил нравствен компромис поне през онази част от пътя си на хуманитарист, на която съм съзнателен свидетел.

"Другите причини" са две. Едната от тях се съдържа в нескрито морализаторското есе на Н. Георгиев "Тоги, фракове, лири", където той, в правата, предоставени му от Плутарховата традиция, прави "успореден животопис" на още двама професори, този път философи - проф. Д. Михалчев и проф. Т. Масарик. В него той изследва медийното формиране на публичния образ на интелектуалеца, т.е. в общи линии - същия въпрос, стоящ пред вниманието и на повечето автори от настоящия сборник, с единствената разлика, че в сборника, посветен на Т. Жечев, примерът, юбилейно дефиниран, не е свободно подбран, макар императивната длъжност на юбилейното говорене да не отменя изключителната синхронност на неговия конкретен и значим предмет спрямо все същия етичен контекст. Втората причина е случайна, но само на пръв поглед. Наскоро в личния си блог проф. Б. Богданов публикува своята, така да се каже, интелектуалска изповед "За безредния ред, компромиса и мълчанието", за чийто публичен отзвук свидетелства както броят на прочитанията (близо 18000), така и на коментарите (135). Какво е съдържанието на закъснялата професорска изповед, дава точен и недвусмислен отговор пък честната и откровена статия на Д. Камбуров "Иронии на спаргамоса" (Камбуров 2011: 6), където се откроява красноречивата тавтологична фигура "сътрудничество и трудове"... Ще допълним каскадата от въпроси на Д. Камбуров само с още един въпрос: случайно ли е обстоятелството, че тъкмо Б. Богданов написа предговора към второто издание на "Митът за Одисей" (Жечев 2004), където той, без да се преценява през "далечната" 2004 г. като лотофаг, загубил памет за своето собствено минало, откроява именно мемоарния жанров модус на "Митът...", наричайки го "есеистична културология" и "своеобразен културологичен мемоар" (Богданов 2004: 8-9). Това впрочем отбелязва и М. Карабелова в пламенната си реч про-Свобода Бъчварова и контра-Искра Панова "Дискусията като лъже-наука и духовен линч" (Карабелова 2011: 33). За яснота, във връзка с възможни подозрения за случайност на съвпаденията, биха могли да ни послужат онези страници от Д.-Михалчевия "Философски преглед", посветени на читателски въпроси, в някои от които търпеливо педагогично бива обсъждана разликата между категориите "случайност" и "закономерност". Вероятно, следва да обявим за случайно обстоятелството, че името на проф. Б. Богданов се намесва в разговора, посветен на проф. Т. Жечев, тъкмо защото изповедалната ламентация на екс-ректора на НБУ е артикулирана в подбран от самия него момент. С почти същата вероятност обаче можем да я обявим за закономерна по силата на текущата актуалност, заставяща и други уважавани дотогава интелектуалци, като проф. В. Мутафчиева например, да се произнесат по въпроса за нравствените черти на своя, иначе интелектуалски завладяващ, публичен образ...

Именно в болезнения контекст на поредния публичен дебат върху ролята на рòдния интелектуалец следва да поставим личните си представи за образа на проф. Т. Жечев и да държим сметка за това, че разговорът върху тях не може да бъде обособяван, изолиран от дискурсивната традиция, положена чрез размислите на още двама други професори - д-р К. Кръстев и Б. Пенев. Именно според надеждната в своята безхитростност посока, зададена от тях, интелектуалецът е преди всичко нравствен маяк, ориентир за обществото. Той е признат старейшина далеч не само по възрастов или образователен критерий, той е старейшина по висотата на своя морал, по ръста на своята етична непоколебимост и непреклонност, по непостижимата яснота на съответствието между думи и дела.

Такива са, в общи линии, очертанията на нравствения контекст, върху който, дори независимо от личните ни желания, по неизбежност се проектират текстовете от сборника, посветен на 80-годишнината от рождението на проф. Т. Жечев. В този сборник почти няма текст, с изключение на онези, които не засягат пряко делото на именития шуменец, който да подценява значимостта на етичната хипотеза при конструирането на неговия интелектуалски публичен образ. Още първата статия, на проф. Д. Добрев "Кой е Тончо Жечев?", определя вярната тълкувателска посока, като припомня и самооценката на Т. Жечев за своето пристрастие към съкровения изповедален патос (Добрев 2011: 4), и рицарския му реверанс към "безупречния морален такт на Н. Георгиев" (Добрев 2011: 5), и някак гордата му "болка от текущото" количествено несъответствие между 150-те страници на "Митът за Одисей" и повече от двете хиляди страници "за" и "против", провокирани от тях. Тук, разбира се, много по-важни са страниците "против", но не тези, написани от Н. Георгиев, чиито несъгласия твърде често имат стойност на признание, а онези, излезли изпод перото на автори като П. Данчев и К. Горанов, които самият Т. Жечев преназовава като "винаги правите критици и критика, прави и когато грешат" (Добрев 2011: 4), според известния лирико-паремиен модел на Х. Радевски. Плющящите доктринерски хули са важни не толкова със същността си, колкото със своите децибели, които вярно измерват екзистенциалната опасност от противостоенето срещу тях. В "Спасяващите ще се спасят" Т. Жечев дефинира чрез почти класически хиазъм представата си за нравствената мисия на интелектуалеца от ракурса на естествените му биологически права да се смята са самоценен: "за да оцелеем, не може и не трябва да се хипнотизираме от оцеляването" (Добрев 2011: 6). Иначе казано, нито кариерата, нито дори животът са самоценни на всяка цена. Тавтологията е умишлена. Към това място от цитираното есе на Т. Жечев, недвусмислено ценностно подбрано от Д. Добрев, водят и сходните разсъждения на П. Панайотов, който, по податки на самия автор в "Митът за Одисей", подхваща през А. Камю и Н. Бердяев същия въпрос за личната отговорност "към абсурда на обществената система, в която живееш" (Панайотов 2011: 14). Симптоматични за целия сборник тук са два акцента, които естествено разширяват съпоставителното поле на разсъжденията. Единият е заключен в катахрезата "вторият път" и изяснява етичната стойност на вътрешното дисидентство, в периметъра на чиито прояви може да бъде локализиран и публичният образ на Т. Жечев. Коректно и честно преценен от Я. Милчаков в студията "Българският Великден като консервативна утопия" именно като "нравствен човек на автентичната интелектуална левица" (макар и конкретно адресирана към Б. Делчев, тази преценка, без каквото и да е насилие на съвестта, може да бъде отнесена и към неговия опонент Т. Жечев, вж. Милчаков 2011: 71), на Т. Жечев е отдадено дължимото признание тъкмо за смелостта му на вътрешен дисидент да отстоява своите, макар и утопични, представи. Дали обаче той е публично увенчан с героическия ореол, излъчван обичайно от образите на т.нар. "мислители под натиск" (Милчаков 2011: 67), е деликатен въпрос, на който следва да търсим отговор със задължителния респект към земните дела на мъртвите. Върху този въпрос и чрез носталгичното признание на Т. Жечев за противоречието между тиранията на обществото и най-светлите идеали за свобода, изповядвани в него (Чавдарова 2011: 149), и чрез неговите разсъждения върху Достоевски хвърля светлина статията на Д. Чавдарова "Достоевски в мирогледа на Тончо Жечев". Авторката извежда под черта едно твърде красноречиво обстоятелство, свързано с духовната близост между Т. Жечев и В. Смоховска в техните прочити на "великия епилептик". Това обстоятелство обяснява както твърде закъснялото издание на "Пътят към смъртта и възкресението у Достоевски" (В. Смоховска), така и автентичната симпатия на Т. Жечев към християнския нравствен утопичен регламент на европейските общества в антикомунистическите откровения на писателя. Всъщност законотворческият утопизъм на юриста Т. Жечев не по-малко ясно личи и в специалния му реверанс към Платоновите "Закони", представени като лебедова песен на великия мислител ("Смъртта на лебеда"). Извън обособената обаче от нас бележка под черта, текстът на Д. Чавдарова дава много съществени посоки в конкретния рецепционистки ракурс на тълкувателския подход, работно известен като homo legens: от "духа на отрицанието в нашата история" (Чавдарова 2011: 114), лишило от устойчив нравствен кодекс цяла нация, та чак до отчаяния опит този кодекс да бъде интелектуалски търсен в надеждния етически ориентир на детската сълза ("Братя Карамазови"). Сред контекста на Вавилонската библиотека, представяща идейните симпатии на Т. Жечев, дори статията на С. Сивриев "Младият Яворов, четен от д-р Кръстев" изглежда подчинена на многозначителна иносказателност. Не е трудно да бъде направена аналогия между инициационния императив за свръхценност, вменен на Яворов от д-р Кръстев (Сивриев 2011: 192), и аксиологично значимата ориентация на Т. Жечев към археологическото бреме на интереса към миналото. Независимо дори от основанията във вярната преценка на Х. Трендафилов, направена по време на представянето на сборника, че Т. Жечев притежава проникновен критически дар...

На въпроса за личния избор на "мислителя под натиск" впрочем П. Панайотов дава конкретен отговор: "С абсурда на тоталитарното общество можеше или да се бориш, което бе по силите на малцина, или да го приемеш, без да се съгласяваш с него, както с абсурда на Камю. Тончо Жечев избра втория път." (Панайотов 2011: 14). За да парираме прибързани подозрения, че споделяме преценката за задължителния конформизъм на вътрешния дисидент, ще представим доста по-ранната метафора за "третия път", конструирана не от кого да е, а именно от В. Б. Шкловски, при това именно по подобен "граничен" повод. Когато ретроспективно осмисля нравствения избор на гениалното поколение руски филолози от второто и третото десетилетие на ХХ век, той реторически предпоставя съществуването само на два пътя. Единият път, казва той, ни води към решението да съхраним идеите си, като платим с главите си. Този път той преценява като безсмислен. Поемем ли по втория път, продължава Шкловски, ще запазим главите си, но ще загубим своите идеи. Този път той обявява за невъзможен и заключава: "Трети път няма, но именно по него трябва да тръгнем." "Третият път" като метафора на несъществуващия нравствен изход е твърде близък по своето значение до парадоксалистката поука, която, според Я. Милчаков, творческото дело на Т. Жечев съдържа: "да виждаме смисъл в утопиите само ако остават несбъднати" (Милчаков 2011: 84). Вторият акцент в текста на П. Панайотов "Приемете го като абсурда на Камю. Разсъждение за Митът за Одисей на Тончо Жечев", според нас, е поставен от понятието "лотофагия". Доколкото това понятие свързваме, поне от 2000-ната година, и с името на М. Енчев (2000), ние сме склонни предпоставено да подозираме вътрешна близост между статията на П. Панайотов и работата на М. Енчев "Телемах се учи да се връща". Ако това допускане обаче изглежда несериозно, приемете го само като споделен читателски опит, тъй като текстът на М. Енчев архитектонично следва текста на П. Панайотов. Междувременно подозрението ни за близост между двата текста се оправда блестящо от формалната наличност на това общо място в "Телемах..." (Енчев 2011: 60) и то поведе мисълта ни, по думите на Т. Жечев, "напред към миналото". Всъщност къде другаде, освен в миналото, би могъл да бъде открит заслон от доктринерската априорност в реалния антиутопичен контекст на "1984"-та? (Милчаков 2011: 66).

Далеч не само това прагматично съображение обаче би прояснило носталгично-съкровения пиетет на Т. Жечев към миналото. Парадоксалистката формула "напред към традицията" ("Митът за Одисей") същевременно представя и етичната надежда на своя автор, че историята e все пак в състояние да внуши на човечеството своите поуки, независимо от скепсиса на самоироническото убеждение в инфантилната ни неспособност на лотофаги да се учим от нея, още по-малко пък да прогнозираме бъдещето въз основа на поуките от историческото знание. Т.-Жечевата формула "напред към традицията", разбирана като съкровен вопъл по изгубената ни способност да се самоосмисляме чрез своята собствена история, преценяваме като своеобразна криптография на футурологичното мислене, на невъзможно постижимия за човека, предварително обречен, провиденчески порив. Дали е случайно, че Т.-Жечевият Пигмалион е професор именно по археология? Епистемологичната носталгия към миналото и към най-радикалната вещна, тактилно осезаема метонимия на възможността то да бъде познато - археологията, чийто сетивен достъп до консервираните пластове на културната памет е видимо безспорен, като че ли дава единствено възможния отговор... Всеки опит да се пресегнем към загадките на миналото ни изправя пред мотивацията на археолога - ту изследователска, ту следователска (например Порфирий Порфириевич), но във всеки случай посветена на онази любов, която, както признава твърде биографично разказващият повествовател на Т. Жечев, е всъщност "любовта към самата любов". Именно мусическото съединение между културната страст към познание и всеобемащия порив към любовта, оказала се най-верният адрес на познавателното посвещение, е разпознато в мита за Пигмалион и Галатея ("Историята и теориите..."), в мита за Нарцис и Ехо, в безпричинната любов на Мирто към Сократ, в "Метаморфози" на Овидий ("Смъртта на лебеда"), "Училище за жени" на Молиер, "Пигмалион" на Б. Шоу, "Росмерсхолм" на Ибсен, "Вълшебната планина" на Т. Ман, "Улис" на Джойс... Проникновеният прочит на този вечен културен хомеостат, направен от М. Костадинова в "Професорският роман на Тончо Жечев или за митовете и хората", добавя и още един текст към този ред - "ZOO или нелюбовни писма" на Шкловски (Костадинова 2011: 24), подчертаната не-любовност на които обаче е само преднамерена заблуда, за да бъде като че ли скрита тайната за вечната болка на твореца от неуловимата флуидност на Музата, от унизителния мъжки позор, че "никога ничия тя се нарича", почти независимо от нейното име, дали Елза (Zоо) Триоле (питайте Шкловски, Якобсон или Арагон), дали Лили Брик (за "музата на руския авангард" питайте Маяковски или О. Брик) или пък Мария (за нея пък питайте Б. Христов или професора-археолог) - "жената на всички мъже и на мъртвите даже"... Пигмалионизмът в очевидно лично изстрадания от неговия автор сюжет за професора и Мария има обаче своето ясно тълкувателско предзнание в онази масово-културна проекция на поучителния епистоларен (и не само) роман между П. Абелар и Елоиза, която отвежда, през "Новата Елоиза" на Русо (Серафимова 1999: 2), към несекващото академично множество на роящите се, в синхрон с възпроизводството на познавателния творчески импулс, нови и нови Елоизи... В този смисъл професорският роман следва да бъде разбиран не само като симптом на постмодерния жанров разпад на романа, отлял се в изплъзващи се от дефинитивност ерудитски интердисциплинни контаминации, или пък да бъде разпознаван предимно в нанесения ущърб върху традиционния разказ като ключова форма на компетенцията (по Лиотар), а по-скоро като браншови екзистенциален модел на въжделено съжителство с музата, на пълноценното и цялостно проникване между Абелар и Елоиза, съединили тела и вдъхновени мисли в онова мусическо, любовно-педагогично единение, ограничено между спонтанния професорски творителен импулс "да обучим с любов" и неговото трепетно чакано ехо "на учителя с любов", отразено от все още неоформения къс цикадски мрамор, слонова кост или местен варовик ("Историята и теориите на един Пигмалион")...

Носталгично-футурологичната нагласа, парадоксално формулирана "напред към традицията", притежава трудно определим вектор у Т. Жечев. Освен своята тълкувателска стойност, обичайно активирана в контекста на хуманитаристиката, тя налага своята власт и върху периодизационните интереси на учения. Техните прояви спрямо епохата на българското Възраждане изследва цяла група текстове, някои от които правят това опосредствано, без дори да са свързани с конкретни творчески теми на литературоведа. Между тях се откроява статията на В. Панайотов "За началото на българското Възраждане. Възможен ли е българският Ренесанс?", която ни връща към стереотипизарана още от времето на М. Дринов представа за тези "начала", за да я подложи на аргументирана обструкция чрез делото на фигури като монах Пимен, Петър Богдан Бакшев и Яков Крайков. Патосът на преосмислянето в тази работа обаче съвсем директно "се позовава" върху онази сходна изследователска нагласа у Т. Жечев, в резултат на която "Българският Великден..." отдаде през най-"застойното" десетилетие заслужена почит на т.нар. "еволюционери" в борбите ни за църковна независимост през 19-ти век, макар да заклейми още тогава автора си с "тъмната" сянка на подозрението, че предприема "консервативна контрареволюция" спрямо представите ни за този активно строителен период от родната история. Подобен обходен път към прекия повод на сборника извървява и ерудираната работа на докторант Н. Иванов "Пътят и пътуването като културен феномен", в която, освен демонстрираната широка културна осведоменост, личат и обещаващите перспективи пред автора, не на последно място, основани и върху продуктивната познавателна колаборация между богословска и филологическа компетентност.

Доста симптоматично е, че почти енциклопедическият образователен фундамент у Т. Жечев привлича към неговото дело и историци като В. Бонева, която неведнъж е демонстрирала своите изкушения към частния предмет на знанието за литературата. Всъщност самият дух на Възраждането, приоритетен обект на изследователката, предварително обезсмисля всеки подход към неговите проблеми от херметичния ракурс на познавателния патриотизъм. В. Бонева представя доста грижливо систематизирано тематично описание на предзнаменованието в П. Р. Славейковия "Смешний календар за Нова година", жанровият модус на което напълно удовлетворява синкретичната рецептивната нагласа на възрожденския читател както към любомъдри съвети спрямо неговата всекидневна активност, така и към криптирани прогнози по повод най-консолидиращата племенна кауза за близко национално освобождение. Извън този контекст е невъзможно да бъде поставена и работата на К. Колева "Тончо Жечев чете Блъсков" поне заради странното, но единствено възможно предестетическо разбиране на текстове като "Изгубена Станка" преди Освобождението, въвело известен порядък в почти повсеместната дотогавашна практика на масовокултурното отъждествяване с художествената фикция като разбираемо естетическо последствие от изострената публична склонност към себепознание в мъченически разкази.

Някак обособено от иначе единния изследователски и стилистичен дух на сборника, стои работата на М. Петров "Бележки и коментари върху избрани места от произведенията на Тончо Жечев", която, очевиден резултат от обстоен прочит на неговото творчество, е реминисцентна спрямо почти всички останали текстове от юбилейния сборник. Усещането за висока реминисцентна честотност възниква, по наше мнение, заради тезисния характер на работата, чиято изходна цел е била като че ли да се самоокачестви като компендиум на знанието за Т. Жечев. Този текст, съставен от доста верни, но за съжаление - параболично необвързани едно с друго, наблюдения би могъл да се приеме и като подробен план на една бъдеща монография върху цялостното творчество на литературоведа.

Нестандартният образ на интелектуалеца-литературовед, създаден от коментирания сборник статии, има и своята финална, съответстващо нестандартна реплика. Тя е произнесена от текста на С. Симеонов "Като на книга написано, но е вярно", който представя нетрадиционен, "теренен" социологически подстъп към "измерване" на авторския публичен образ, към утъпкването на съвременните митологични пътеки от публичното знание, към, ако щете, осевата комуникационна същност на слуховете, на бродещото знание, към мита, в какъвто се превърна, навярно без да го е дори пожелал приживе, сам "митоманът" (М. Костадинова) Т. Жечев.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Богданов 2004: Богданов, Б. Двадесет години по-късно. Предговор. // Жечев, Т. Митът за Одисей. София, 2004.

Добрев 2011: Добрев, Д. Кой е Тончо Жечев? // 80 години от рождението на Тончо Жечев. В. Търново, 2011.

Енчев 2000: Енчев, М.. Споменът на лотофагите, Шумен, 2000.

Жечев 2011: Жечев, Т. Митът за Одисей. София, 2004.

Енчев 2011: Енчев, М. Телемах се учи да се връща. // 80 години от рождението на Тончо Жечев. В. Търново, 2011.

Камбуров 2011: Камбуров, Д. Иронии на спаргамоса. // Култура, бр.6, 18.02.2011 .

Карабелова 2011: Карабелова, М. Дискусията като лъже-наука и духовен линч. // 80 години от рождението на Тончо Жечев. В. Търново, 2011.

Костадинова 2011: Костадинова, М. Професорският роман на Тончо Жечев или за митовете и хората. 80 години от рождението на Тончо Жечев. В. Търново, 2011.

Милчаков 2011: Милчаков, Я. Българският Великден като консервативна утопия. // 80 години от рождението на Тончо Жечев. В. Търново, 2011.

Панайотов 2011: Панайотов, П. Приемете го като абсурда на Камю (Разсъждение за "Митът за Одисей" на Т. Жечев). 80 години от рождението на Тончо Жечев. В. Търново, 2011.

Сборник 2011: 80 години от рождението на Тончо Жечев. В. Търново, 2011.

Сивриев 2011: Сивриев, С. Младият Яворов, четен от д-р Кръстев. // 80 години от рождението на Тончо Жечев. В. Търново, 2011.

Серафимова 1999: Серафимова, М. Жанрови идентификации на писмото. Проблеми на литературната трансформация. // Литературна мисъл, 1999, бр. 2.

Чавдарова 2011: Чавдарова, Д. Достоевски в мирогледа на Тончо Жечев. // 80 години от рождението на Тончо Жечев. В. Търново, 2011.

© Пламен Шуликов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.04.2011, № 4 (137)