ОТДОЛУ ИДАТ ЕРИНИИ

web

На Шушу и Яни

Червива от човечество,
с глад за годни гени,
с охтичаво блеснали
езера като насинени
очи от домашно насилие
или ксенонови фарове
на голтаци голфъри
с униформени голфове
като катили чернокапци
сенилни на Мусолини
с кракренска регистрация
и къкринска застраховка
със синьо синило сенилно
черния път осветяват
на слепците, Василие,
които тук остави
тамам
сто
на един
едноок
(амин!,
аман!)
и още
охкат,
облъскани в теснотията
на малкото щастие
с огромната госбезопасност
на правдата му малка
(да споменем майката!),
каквато щедро фуриите
или държавната им сигурност
никому не отказват
като тясната му килия,
каквато, поврага,
всекиму се полага,
и всеки стеснен Илия
мрачно, но гордо мисли,
че тесен социалист е,
и верит безбрежно он
в socintern_coma.com
и никнеймом красным
"звезда пленительного счастья"
подписва в социнтèрна
графити върху вратата
на кенефа на социнтернàта
или където намери
по клозета
на коминтернèта
из тясната страница
на социалист без граници,
на социалист безбрежен,
вечен, безбрежнев
широк москвич,
модел "Илùч"
и в тази
Мала Азия
или малая земля
едно на сто вижда Илия,
Илùч би казал, Илья,
как отдолу идат Еринии
с остъклèни очи на змия,
така че не махай с пръст
и не ме питай защо
са все навъсени, къси,
тесни и дрипави
стиховете ни,
не ме питай също защо
думите ни са мръсни,
fuck you, Foucault,
не ме гледай така, момче,
тук просто се смята, че
думи мръсни няма,
например, "твойта мама",
дори няма срамни
устни,
в каквито търкаляме,
ще кажеш, напусто
думата свята,
и все несъбудени,
т.е. в съня си,
от който краднем
мисли задни,
тук всички смятаме,
че са мръсни
не думите,
а нещата,
под които стене
проядената геена
и глухият й тътен
приказки шъпне
не пролетни, смътни,
а за нрави разпътни,
за живот в отвъдното
и за тукашни мъртви,
които задават нелесния
въпрос "Що е отечество?",
и гòркият Гордиев възел
няма да бъде развързан
дори с помощта на меча
на някой, от нийде изникнал
пореден Сандьо Великов,
с който да бъде разсечен
възелът от колебания,
възелът от съмнения,
дето протрива рани
по шиите на гениите,
даже ваши и наши
услужливи апаши
доксан докус,
даже юс
още
богатства общи
по тях да виснат
отдолу
като кантар-топуз
анадоллу,
за да се стяга възелът,
докато спрат да мърдат,
тогава елате и вижте
колко мило, колко сладко,
като на мама и татка
речта милна, омайна,
лечта сладка на лайна,
сладка почти като мед
от двете липи отпред,
в дрипи от всички цветове,
от всички посоки
горни и долни,
подгорни, подолски,
тулски, волжски,
може би, българи
леви и десни
болни
(къде си,
любов народна?)
в ляв марш
и маршом левым
в кръг маршируват
леви и питат улави,
също нu чули,
нито видели,
чува ли се,
даже не иде ли,
отляво обидено,
правото, но откъде ли,
отляво ли, отдясно ли
правото ще се появи
и правото, твърде опасно
криволичи ту вляво, ту вдясно
и кара за среща
направо
с дясното ляво,
мощно треснато,
и до днеска
в треска,
от левачката
митична
не на някой Хандке
(да пукнеш от смях!),
а на някой модерен ляв
с модна left story,
избодена
в моден
бутик
за политика
от super star-и
PR-и,
ветеринари
на животни
обществени,
еволюционно
прегърбени
естествено
вдесно
изпърво,
antropo-подобни,
apropos, подобно
на Стоичко,
да кажем, влаха,
или на Стоичко,
да кажем, нане,
и двамата
страдащи
от слабост
към брадвата,
или произволен
друг екстремист,
със слабости, воля
и име стоическо,
започнал
outsoursing
на алени
шорти,
попаднал
в саванния
пек
на храбрия
Putko Mafani
и хората му
и станал
изправен
човек,
идващ право от Правец
в популистки такт
две напред
и една назад
като в първи завèт
за последен валс,
по-точно, на тàнго,
по правешки смешно -
на Тàнго и Кеш,
а по законните
ars poet-ически норми
на чалгата -
minimum тàнго,
maximum cach,
и еднооки,
двугърби,
голи, гладни и боси,
дресирани просяци,
дядовци белобради,
камаради
с репи извадени,
чутовни
простаци
с простати
огромни
като стомни
от Stonehenge,
трампещи
спастрени
памперси
secondhand,
другари стари
с вехти кубинки,
за киокушинкай
подготвени,
new клошари,
кокошкари
с кокошинки
от бройлери,
целулитни
лолитки,
девойки сбабени,
вечна Амбър
старша възраст,
Die alte Schachtel
на Сартр,
сатър
размахала,
дами пики
подпикващи,
про- и анти-
стари чанти
мачкан лак
със скърцащи лакти
от тежки плакати,
с износени стави
от непосилни представи
към кални бани
като за почерпка
след профсъбрание
се тикат
и бързат
поточно,
конвейрно,
като че да могат
с нещо тревожно,
да свикнат,
по-точно:
да свикнат
с отвъдното
òвреме,
с бъдното
бреме
на пръстта черна,
полуживи,
полуубити,
едноръки бандити,
диви,
непитащи,
слепи, окати,
куци, сакати
Джон Силвъровци от ада
на параолимпиадата,
без сопите, без сърповете,
без мотиките, без вилите,
съвсем без нищо
излишно
от прочутите
атрибути
на милия Гео Милев,
от които само
едно голямо
нямане
и нямо "не"
е останало,
но и то вече чезне
в тъмните бездни,
безбрежни, беззвездни
на черната дупка,
дълбока
като окото му,
изровена тука
и алчно всмукала
ныне
пясъка от пустините,
релсите на генералната линия,
а от държавата Ленинова -
работниците и селяните,
и еднакво мъртви,
до мъртво бедни,
по бедност безгрешни,
живи и умрели
със вик победен
ведно замерват
с камъни грешници
и тежките камъни
на епичното нямане
до днес йощ падат,
падат от небето,
където,
за последна радост,
важният Вазов
на Марс подремва
и, время от времени,
перото топва
във влажната, топла,
люлякова локва
на мастилницата Марсова,
прясно изпишана,
прясно во присно,
и малко пише,
а много казва
за вечната песен
"Panem et circenses",
пропуснал впрочем
да каже точно,
че марсианската логика
вижда в идеологията
хляб само за масите,
panem на масата,
т.е. хляб чер
в масов панер,
докато, прочее,
самым важным вопросом,
по апостолам Мар(к)са,
будет не хлебное счастье,
не вопрос продовольственный,
а "Вопрос о власти",
която песен все
ще се чете,
но която колчем
подхване Колчо,
така се случва,
че ритват столчето
на някой Мунчо
и го провесват
с език оплезен
същите онези,
които вкъщи
пият все същото
вино марково
на чорбаджи Марко
и, вместо по улиците,
вдигат революции
во веки веков
в Caffe Gankoff,
и елате ги вижте
как с беззъби дупки
вонливо раздухват
бащино ми огнище,
и с мозъци гладки
и чела сбръчкани
(вместо да е обратното)
добавят съчки,
за да е сигурен краят
на думите дръзки
за сметка на безкрайния
ред гениални кръстове,
като кръста на оня,
написал "Стихи к Светонию",
но още приживе жертван
от полуграмотни цезари,
обучени от елита на
ловки леви левити
в прочутия
храм -
институт
на Левиатан
да бъдат само
дръжка на знамето,
което се вее
над лицеите
за лакеи,
над школите
с двери двойни
за копои,
изродени
с цезарево сечение
от стар народен враг,
учил, разбира се,
АГ в Вене,
не в массовой бирже
скороспелых отличников
"рабфак",
или пък кръста на оня,
написал "Часть речи",
но нечут като Лаокоон е
и до днес от ахейците,
които хлебом едином
мислят, че ще устискат
ненавистта на Ериниите,
и мислят, че мислят…
O, sancta simplicitas!

© Пламен Шулуков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.08.2012, № 8 (153)