MORBIDEZZA

web

„...в момент беспричинной любви...”

Белла Ахмадулина

От истина и от лъжа поравно
отдалечен като в началото на пътя си,
инертно за живота хванат
от стискане със потни пръсти,
на попрището във средата,
ако, естествено, достигне сто,
като замръзнало от страх животно
пред взрени фарове в душата му,
на линията точно осева
като мишена жива просната,
човек се изкушава да повярва
в спасителния блик на фаровете,
тъй както вярва се в самата
илюзия на светлината
Таворска, грейнала към мътната,
лъжовната, греховна, смята се,
неосветена част от пътя му,
макар че ясното прозрение
настъпва винаги във времето
на ослепителния миг,
предхождащ тъмнината вечна,
която ласкаво го вика,
от блясъка макар посечена,
приклекнала покрай светлика,
и търпеливо го причаква
край пътя в тъмната канавка,
встрани от истината свята
убийствена на светлината.

Така усеща се окрачил
онази демаркационна
черта, с която познавачите
предричат пътя на живота,
деляща като пътна линия
с геометрична безпристрастност,
наред със всички антоними
като насрещно и изминато,
и прочие клишета всякакви,
възпети в символизма масово,
изобщо - всякакви клишета,
без жалост масово възпети
от многото поети хорово,
но само някои разбрали,
че в стиховете красотата
едва тогава пуска корени,
когато храни се с тъга
и пие от едва ли не
последната в света история.

Така сред път човек усеща се
по-близък с тъжните поети
и изкушава се да вярва
в естетиката на лъжата им,
отдавна разгневила Платон,
и предпочита да не бъде
на идеалната държава
лоялен поданик, осъден
на гола, истинна буквалност,
и изненадващо решен е,
от Каин даже по-окаян
на половината на сто,
човек на тежко престъпление
насред изгубения рай,
където никой не краде
и, значи, никога не лъже,
и alle Menschen Brüder wеrden,
отчаяно очакващи Христос
в греховното пред храма тържище,
без свише позволение да вземе
метафори лъжовни от Едема,
за да ги носи чак до края
вместо смокиново листо.

Какво се случва във градината,
в която сам е сял и зрял,
че в повечето от смокините,
наред със вейките маслинови
и хризантемите, и криновете,
и всякаквите бледни други
литературни теменуги,
мътнее символното бяло
като в простреляно око на Яворов,
в градината нахлува сплин
и става ялова?

Тогава се смаляват майките,
от роклите си все по-малки,
и костите им, все по-хрупкави
от вчера, могат шепа само
тополов пух да понесат
и по-реално става чувството,
а тежестта му по-голяма,
че те, олекнали от времето,
като снежинки във безветрие
заплашват да се разтопят
дори от своята сълза.

Тогава точно го затиска
човек онази няма липса
на безпричинната любов,
каквато за човека няма
да има повече отново,
освен ако не стане чудо
или пък някога не стане
реалност сладката заблуда,
известна в утопични трудове
като „живота нов”.

Онази безпричинна рязкост
в реакциите на бащите
тогава също бавно чезне,
опитомена в пергамента
на восъчната кожа някак си,
и само някой умен син
от тази рязкост безпричинна,
присъща вечно на бащите,
дори и малкото останало
съзрял би само във очите им,
за мъдростта на безпричинната
любов, за шепа хора зрима,
съзрял едва тогава,

когато нейното спасение
не идва повече навреме
и за спасителното й присъствие,
навярно, станало е късно,
тогава сигурно човекът
във късната си есен мека
озърта се като изгубено
дете в такава мека есен,
каквато Меворах събужда
у всекиго с онази песен,
безбожна уж, но някак стиска
за гърлото и атеиста
и го заставя да се кръсти
със свити във троица пръсти,
повярвал, някъде че има
любов без никаква причина.

Тогава трескаво озърта се
човек и търси я, естествено,
където лесно е да търси -
сред близостта на естеството,
пропито във кръвта,
но туй, което ужким лесно е,
не е съвсем така, защото
едва със третото око
прозираш в близостта,
където само някой Бродски
разбрал би като в deja-vu
дерящото сърцето с нокти
„Я... не люблю.”

Навярно във такава есен
човек не се усмихва лесно,
овесен точно насред пътя,
от бродещия сплин утъпкан
на, може би, самия Бродски,
до скъсване изопнал пъпното
въже, с което всичко родно
удържа се едва на лодката,
търкаляща от борд до борд
останалото сетно свое
от списъка на Ной.

И изумен, човек се пита,
додето блъскат го вълните
и пресоляват му годините,
причината къде е скрита
(ако извикаме по памет
онези паметни на Хамлет
слова) за скръбния му дял,
изобщо - има ли причина,
каквато би разбрал,
и във душата му обрулена
надниква отвисоко, вече
отнякъде съвсем далече,
божествената Ахмадулина,
разбрала, че за този сплин
причината е зрима, а
за тъжния човешки син
със участ тъй нелека
остава трудно обяснима,
дори и да е Господинов,
тъгата на човека.

Тогава вече идва в повече,
от нищо като че разпенено,
и женското ожесточение
със атавизма си свиреп,
прикриван в котешката леност,
но с толкова обилна злоба, че
човек оглежда се за столче,
да може да я понесе,
със липсващото милосърдие
на непостигната мъдрост,
с непоносимото излишество
на ярост, трудно обяснима,
а не любов необяснима,
като зелена жлъчка стича се
от разкривения в гримаси
намазан щедро макияж,
почти като в „театър, Но”
съвсем реалистично някак си
изчезва в зейналата бездна
онази нежна morbidezza
на Яворовия приятел Пенев,
в чиято ласкава притома
би стихнал кротко приютен
гневът на Лиза и на Дора,
и на мадам Kasprowiczówa,
и даже на самата Лора,
и нито „не”, и нито „да”,
и нито дума даже в отговор,
ни звук членоразделен даже
не би могъл човек да каже
с широко зейнали уста.

И ако все пак, може би,
на пътя нейде по средата
помежду истината и лъжата
понякога така се случи,
човек последните пари,
пестени умно от заплатата си,
навярно ще даде за куче
или за сетния патрон,
откъснал нечий сетен стон,
заглъхнал в нечий сетен зов
на гърчещата се ранена
в самоубийствените страсти
на непоисканото щастие
душа, фатално устрелeна,
макар и не от безпричинната
любов към Мина,
а любов -
„от тия трите... най-голямата”,
ако попиташ коринтяни...

И сигурно така би станало
с човека, тъжен като Яворов,
останал само по листо
на половината на сто,
освен ако изневиделица
срещу му нещо не изпречи се
и хубаво не бъде толкова,
че да не знае точно колко,
или изобщо, без да знае
това, което го е смаяло,
възторжено не хлъцне „Ах!”
като мъдреца Меворах.

© Пламен Шулуков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.10.2012, № 10 (155)