ИНАЧЕ КАЗАНО

web

В съня си снощен Кетцалкоатъл
(иначе казано - Кукулкан)
се оказа, че е неволно разклатил
стария стратовулкан
(иначе казано - Попокатепетъл)
и сънното му огнище
като че ли от нищото
изкашля
пушек и пепел,
досущ като нашите.

И за да не стане черно
(иначе казано - nero),
Mexico смаяно,
Mexico червено,
не от цвета на инките
(на онези от "National Geographic"-снимките),
а от цвета на маите,
затърси отчаяно,
без да се мае,
своето нейде забравено
маянско сити-сомбреро.

И понеже, макар и твърде далече
от пламтящия Попокатепетъл,
у нас е непривично горещо
(иначе казано - "за сезона"),
топлият май взе, че
с червените маи приветливи
си устрои логическа среща
резонна,
разбира се - в мисълта ми.
И ми стана съвсем неясно
(както често впрочем се случва)
дали това не са явни сънища
по невъзможното щастие
на блажения Сецесион
или пък, подгонено
от гнева на Писарò
(художник, а не конквистадор),
на Гоген червеното куче
със срязаното око на Андалусия
не ме пита поне по това дали
не заприличвам на Бунюел и Дали.

И въпреки успокоителната увереност,
че, рационално погледнато -
"дa, Дали не е Далидa!",
към майския плаж рибарски
на моята детска
Варна
маите на Кетцалкоатъл
трескаво
се завтекоха
и смесиха своите шарки
сини, зелени и черни
(иначе казано - nero)
с боите на полското знаме -
ярко бели и ярко алени
като бедрата запалени
и косите ослепително руси
на красиво момиче, което
сякаш все още говори с морето
на онзи плажен език
(от който задълго отпосле отвикнахме)
и търгува шляхтички смело
току под сянката на Ягело
с дефицитна "Pomadka do ust!",

иначе казано - червило,
което наричат така,
макар да е синьо понякога,
даже - зелено и лилаво
като рефлекс на модните ризи,
издути от морския бриз,
или речевите капризи
на самата лилàва,
зелена,
червена
и синя,
колкото маянска,
толкова полска,
полско-планинска,
плоска и сочна,
порочна и девствена,
прочная, тленная,
млечна, беззъба,
хищно озъбена,
вечна и свята,
сита и празна,
чиста и мръсна,
мазна,
балканска,
морска и влажна,
суха,
в попандреевски спазъм разчекната,
безгласна, креслива,
дрезгава,
ласкаво шепнеща,
тиранична и рабска,
райска и адска,
махленска,
градска,
горчиво-сладка
и тъй нататък
(иначе казано, et cetera)...,
изобщо - глобалноселска
вулканична
уста,

преживяща плажното си койнè
от огризки на горди езици,
сред които не знам -
дали да, дали не,
но ми се струва, че чувам
със зачервени уши от срам
как моите родни думи
пристъпват като през чумаво,
свенливо питат-разпитват
отдавна не за Караджата,
не за смъртта или свободата,
а само за място малко,
колкото малък залък,
колкото плажна кърпа
(с джапанки в ъглите застъпена),
на плажа на собственото си детство
и кротко там да приседнат
като гостенин някой неканен,
который хуже татарина,
колкото за по млечно "Ескимо",
което в детското ни минало
беше не с мляко някакво,
а все едно с първо мляко,
и когато се наситят да гледат
свободата на голотата, полегнала
като наизвадена риба,
да я целунат като за последно
и после да си отидат,
все едно не ги е имало,
стъпвайки рабски в пясъка,
както доскоро и както някога,
тихо като на цыпочках,
(иначе казано, на пръсти)
сред готи и келти,
нудисти и всякакви
други, налягали гъсто
гюлови розови гъзове,
сред техните проснати
като рязани зелки
млечни, заоблени,
готски, голи,
готини, келяви
(c,est la vie)
цици,
с нещо просто омазани не, а
с готска вносна "Nivea",
и преди да се мръднат
място да сторят
за моите думи родни
на плажа на Вавилония,
тяхното мляко първо
ще цръкне
Bourbon
и първом
ще вземе
да ги закърми
с Whisky
не с бадеми,
а с латиница
и глобалистка
история,

която в своите тъмни пазви
пази писано-казано,
пази вùдено-чуто
и сред понякога пренадутите,
друг път - неназованите,
трети път - изпепелените
в крематориума
на Damnatio memoria
реалности и фантазии,
в миналото ни взрени,
според мен,
най-ярко май е тъмно-червеното
дали на залези от позлатата,
дали от морави звезди, кървави
като алени макове,
разлюлени на комунизма
от червения вятър,
дали от падналите в кърви първи,
дали от порочни зачатия
или безчетния низ
прегризани пъпни върви,
или пък от боите на войната
по лицето на първия индианец
от племето на славяните,
който на езика на немите
(сиреч, на немците племето)
с коня си шарен говори,
както твърди историята,
а както бихме казали ние -
с Марковия Шарколия,
и езикът на готите
Гьоте и Лоте,
на немия Гьоте и Лоте нямата,
изпълва вигвама -
Райхстага на племето,
и пред стари старейшини,
мъдри от марихуана,
с поглед, над прерията
магнетично зареян,
и с ръка на сърцето
като пред съд на богове
или конгресмени
тъмно-червени,
изправен на крак
(иначе казано, im stehen),
from Лесковац Гойко Митич,
син на Великия Митьо,
по индиански мъдро,
по готски твърдо
отсича
амфибрахически:
"Ich habe gesagt!",

иначе казано - "Аз казах!",
което като клепсидра
завършва всичките речи
на знатни
и на не толкова видни
царе, папи и патриарси
и на безсмъртни,
т.е. обречени
на гола слава сиромаси,
които в своите странности
на убедени безсребърници,
даже - на откровено луди,
имат разточително позволение
да преживяват само с поезия
и, подобно на шутове,
да произнасят публично знайни
тайни,
в които безумно се глаголи,
иначе казано, казва се,
че царят е гол
и още
нещо важно,
че изобщо
са голи царете на плажа,

където и фото Мексико
в натуристки дрeс-код
царува без регалии
над царството голо
на детската ни памет,
като води хомота й
с ремъците на фотото си,
и тя притеснено се мята
в остатъци от земята
между оплаканата бяла Вола
и Белчо вола оплакания,
така да се каже - гола Голгота,
в заем давана и
вземана в заем
като равнините на рàвините,
спящи под ничии камъни,
като турската синка на инките
с поне две колористки родини -
от ултрамарин
до кралско синьо,
като малтазната мая на маите,
заквасила и маниокови питки,
набучени на испански пики
с конквистадорска арогантност,
заквасила и метиси,
генетично орисани
да бъдат етнически толерантни,
като плоската полска полка,
любима на немските полкове,
и като Шопен, който има
и първа, и druga родина,
иначе казано,
пùено до пияно,
пеено на пиано,
или с други думи,
казани някога и сега чувани,
казани тук и чувани там,
доколкото ми се струва,
че знам,
паметта ни е май вече
дословно
доведена до кулинарна готовност,
т.е. равномерно изпечена
в собствени сокове
от вулканичната конвекция
на евразийска духовка,
дъхаща равенство алено
върху гола Голгота,
но такъв е животът
(c'est la vie, иначе казано)
на плажа, опален
и горещ
като пещ
на вулкан
Кукулкан,
където печеното човешко
пладнува отпаднало
в горещото пладне
на почти нобелиста Радичков
(за разлика от Канети,
но къде ти?)
и всички,
и никой,
по не знам чия
(в последна сметка ничия)
хуманна
команда,
търсят с погледи втрèщени
и романтично заблеяни,
вместо острова на блажените,
остров невезенья,

разположен сантиментално
сред тайнствените ухания
на виденията ни, и до днеска
унифицирани на тъмно
от подобни на фото Мексико
в Camera obscura,
и всеки знае със сигурност,
макар признавано само наум,
иначе казано, про себя,
че все още идват в сънищата,
от съмнения в историята тревожни
и в отложеното светло бъдеще,
постижимо колкото в парфюм
"Być może...",
с аромат на сладки цветя,
иначе казано -
сладникав като убита
и разложена Dolce Vita
на образи, съставени
в цайсовата пентапризма,
миражно халюцинираща,
т.е. Praktica Pentacon
на голия фото Мексико,
нахлупил гигантско сомбреро,
за димния мегаполис сякаш мерено,
и ми се струва,
че все още чувам
над морското ни крайбрежие,
открай време черно,
иначе казано - nero,
как вятърът на промяната,
т.е. the wind of change,
подобно снега на спомена,
който все вали ли, вали,
предпочита измамата и
продължава да гони
сгафената
география
на непманския му слоган
"Кой ми вика, кой ми чука?
(Фото) Мексико е тука!"
и виждам неговите бански
като препаска индианска,
а тялото му разголено
и лъщящо от многофакторно олио
започва да ми прилича
по тен на Гойко Митич,
макар черният фотомустак
конквистадорски
да ме отплесва
по нещо
идиотско,
подобно на българската Любов Френска,
или да ме подсеща
за логическото си съответствие,
каквото би била марката френски
(ако не беше, разбира се, съветско-арменски)
автентичен коняк
"Арменяк"
и ето,
че общо взето,
виждам твърде размазано
(като в калейдоскопна тръба,
иначе казано)
и нито помня дали не забравям
в каква посока времето тича,
т.е. кога е тогава,
кога -
сега,
нито смятам, че някога лично
бих отговорил добре,
ако ме пита някой друг
кое по-сигурно ни изпича -
вулкана чужд или нашето море,
по-черното от двете останали,
с други думи, вече не знам дали
даже изобщо ще знам
къде е тук
и къде -
там.

© Пламен Шулуков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.08.2012, № 8 (153)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 27, 11.-17.07.2012.