КАФЕНЕ "БОСФОР"

Петър Денчев

web

1.

Пет часът сутринта е. Главата ми е натежала от няколкото дни с оскъден сън. Събудих се от подозрителен шум. Който утихна. Може би е бил плъх или нещо подобно. В този хотел трябва да ги има много. Също както проститутките с метален никотинов тембър.

Трябва да отида в тоалетната на етажа. Само че ме е страх. Сам в цял хотел с африканци, араби и имигранти от Мартиника. Може би бях и единственият християнин в този хотел. Което ме правеше автоматично страхливец. Не мога да разбера страха си.

Ставам бавно. Запалвам цигара и отивам до прозореца. Нарочно си избрах стая на първия етаж, за да мога да избягам лесно, ако се наложеше.

Отварям тихо вратата. Излизам тихо в коридора. Мръсният син мокет по пода поема меко моите стъпки. Това е добре. В пет хотелът е много тих. Отивам в тоалетната. Измивам и зъбите си, за да не идвам втори път до общата баня и тоалетна на етажа.

2.

Кафене “Босфор” се намираше в Клиши Су Боа. Или поне така си мисля. Влязох, изпих едно кафе. Арабинът, който правеше кафето, ми каза, че в това кафене пил кафе и бодигардът на Ален Делон седмица преди да го намерят мъртъв в една кофа за боклук.

Сутрин нито обичам да говоря за смърт, нито да ми говорят. Но ако възразя, може би ще отнеса някой тупаник. Вече трета вечер след началото на имигрантските бунтове се правех на източноевропейски имигрант в източните парижки предградия. И се справях със задачата прилично. Ходех с непрани дънки, които купих от един магазин за дрехи втора употреба. Спя в един бардак и ме е доста страх вечер за живота ми. По-стресиращи ситуации през живота си не съм имал.

Преди три дена кацнах от София на летище “Шарл дьо Гол” в Париж. Както винаги, това летище ме депресира. Строено преди доста години в невероятни размери, днес потискаше с лошото си осветление, кафявите плочки на пода и големите стъклени кръгове на тавана, които трябваше да пропускат слънчева светлина, но в десет вечерта мъчно изплюваха мътна жълта светлина от прожекторите на пистите.

Пльосват ми печат на паспорта и отивам да си прибера куфара. Голямата раница, която съм взел за ръчен багаж, ми тежи ужасно на гърба. Двама любезни митничари ме питат какво нося. “Книги и дрехи”.

С мъка извървявам пътя от моя терминал до гарата на надземната железница, която обслужва двете летища и предградията. Спрели са влаковете. Защото ги замерят с камъни. Пфу!

Вземам такси и му казвам да ме остави на Порт Майо, където трябва все още да работи едно кафене. Купувам си цигари и две карти за телефон. В джоба ми парят три хиляди, заради двамата едри африканци, които чакат зад мен. Както всеки, който идва от страна без емигранти, те ми действат изненадващо. По инерция бъркам в него джоб и вадя банкнота от двеста евро. Изпотявам се. По план трябва да отида в тоалетната след това, за да се преоблека с вехтошарските дрехи. Само че тези двамата ме притесняват. Вземам си кафе и изпушвам цигара, докато те изчезнат. Отивам бързо в тоалетната и се навличам бързо, за да не ме издебнат.

На излизане от кафенето виждам един странен тип с очила и дълги мустаци, който разхожда кучето си. И друг път съм го виждал тук. Откачалка е, но все пак интересен. Май колкото пъти съм го виждал, никога не съм го чувал да говори.

Спирам едно такси.

- Ще ме откарате ли до Клиши Су Боа?

- Ти луд ли си? – извика ми таксиметровият шофьор и потегли.

Прав е. Луд ли съм да ходя там, когато стрелят срещу жандармерията. Спирам следващия. И той отказва, но ми обещава да повика по радиостанцията свой колега, който е чернокож и за малко повече пари отгоре ще ме закара.

- Колко отгоре?

- Петдесет.

- Добре. Викай го.

Симпатичен дебелак. Щеше да си изкара една вечеря от мен. Клиши Су Боа е неудобно предградие, защото надземната железница не отива до там. Шофьорът запали бялото Taxi Parisien и подкара по “Шан-з-Елизе”. Усмихваха ми се скъпи бутици. На един светофар до таксито спря малък мотопед с момче и момиче, което беше с хубава спортна пола. Тя ми показа езика си.

3.

След мъчителното пребиваване и тази сутрин в кафене “Босфор” се завъртам в една компютърна зала на улица “Конвансион”. Обед е, бистрата са пълни с жизнерадостни хора. Аз се сещам, че довечера пак ще трябва да се прибирам измежду горящите коли в Клиши Су Боа.

Написвам кратко писмо на шефа. Обяснявам му как седи положението. Информацията е проверена. Но не му пиша, че си мисля все по често за двете момчета, които са се изпекли в трафопоста. Набързо прочитам блоговете, където бунтовниците списват позивите и срещите, откъдето тръгват срещу полицията. А през деня мирно протестират.

Електричеството сигурно ги е пронизало. Доставило им е последният душевен оргазъм, свити и притиснати. Но все пак може би са умрели щастливи. Morts pour rien. Умрели за нищо. Така пише на фланелките на бунтуващите се.

Снощи стреляха срещу полицаите. Чух го с ушите си. Проклет да съм и аз, и страхът ми, че дойдох тук, за да пиша репортажи на скрито. По-скоро страхът ми. Страхът ми и аз.

Електричество в мозъка си го представям като “Пинк Флойд” в зала “Олимпия”. Електричество в мозъка. Тъжно ставам от компютъра. Приключението след три дни вече ми се струва непосилно опасна задача. Утре сутрин ще отида отново в кафене “Босфор”, където ме чака зловещата легенда за бодигарда на Ален Делон.

Все за нещо трябва да е умрял.

© Петър Денчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.08.2007, № 8 (93)

Други публикации:
Малка антология “Бунтарите”. Бургас, 2006.