ГРАДОВЕТЕ НА ТАТКО

Петър Денчев

web

Откакто умря татко, градовете са ми чужди. Независимо дали става дума за Виена, София, Париж или Варна. Улиците са неприветливи, изчезна романтиката на разходката в града с цигара в ръка, уличните лампи започнаха да светят все по-жълтеникаво. В градовете с трамвайни линии релсите изгубиха чара си и носят единствено студен блясък. Странно е, вече няма кой да ми разказва за тези градове, за техните сгради и улици, за това, което се е случило. Вече е невъзможно градовете да са живи за мен. Те умряха, защото вече историята им престана да се случва. Вече няма кой да я изиграе. Фасадното осветление ми се струва нелепо. Дори изгубих усещането си за топлината на асфалта през лятото.

Татко умря, когато бях на 18.

Тогава беше по-лесно. Сега с времето ми става все по-трудно. Не мога дори да гледам “Рим” и “Сладък живот” на Фелини. Всеки град, в който съм бил, ми нанася носталгични удари. Обратно, всеки град, в който не съм бил, ми напомня за татко и неговите думи: “Ех, колко хубаво. Толкова искам да отида там.”. Впрочем татко е бил в Рим.

Аз не съм.

Градовете не са честни. Те не се интересуват от възрастта ти, нито дали татко ти е умрял. Те нанасят ударите си винаги под кръста. Не защото не могат да те наранят някъде по лицето. Просто защото са подли по същност.

Когато бях на 16, живеехме в Атина, където татко беше представител на “Български морски флот”. Бяхме дошли тук, когато бях на 14, а на 15 вече говорех достатъчно добре гръцки. На 16 бях виртуоз, надминавах го в езиковите си извивки. Една вечер бяхме отишли на разходка до “Филипапу”, хълма срещу Акропола, тоест по-близкия и по-ниския.

На “Ликавитос” никога не се качих с татко. И това все още ме натоварва, когато наминавам покрай този хълм.

Атина се превърна в моето южно убежище, за да избягам от Варна, където гръцкото присъстваше със своя търговски дух, но не и с античността.

Тук татко присъстваше. Беше античен. Откривах го в Акропола, понякога по островите.

По склоновете на “Филипапу” има много беседки. Година преди нашата разходка татко намерил до една такава беседка монета, която била изсечена в годината, в която той бил роден. Това му се сторило странно. Пазел тази монета цяла година и след това ми я подари. Каза, че аз я заслужавам.

За да я пазя.

Аз я пазя.

Все още.

Когато бях много малък, по-малък от своя шестнайсетгодишен атински опит, събирах колекцията от стари монети на дядо ми и баща ми, за да ги почиствам с оцетен разтвор. Сега вече не го правя, но монетата ми се струва много по-чиста от онзи ден. Може би, защото татко нямаше време за толкова дребни детайли.

Онази вечер на “Филипапу” татко ми разкри тайната за своя град. Някога сънувал, че се намира в голям град, по средата на улица със стари къщи. Вървял по нея. От двете му страни били неговият баща и неговият дядо. И го държели за ръцете.

Това била Атина.

Татко го разбрал чак след като дойдохме тук и попаднал случайно на мястото.

От този момент Атина стана моят град. Не се научих как да отбивам ударите му, нито как да не дишам изгорелите автомобилни газове, нито пък присъствието ми тук ускори построяването на метрото. Аз не съществувах за града. Просто той започна да бъде мой. Много е важно да си присвоите градовете заедно с цялото тяхно очарование. В противен случай ви предстои тежка битка, от която трудно ще излезете победител.

Щом опознаете един град, той се превръща в приятел, никога не противоречи, почти винаги е в унисон с вас. Като че ли морските сутрини на Пирея са създавани само и единствено за мен, сладкарската промишленост на цяла Гърция работи за мен, а многобройните сладкарници ме очакват. Имам възможност да се сприятеля с градските кучета, железницата, с която пътувам от площад “Омония” до Пирея.

Градовете почти приличат на хората. Те продължават да съществуват и без вас. Но се променят много по-бавно.

За татко не съществуваше разлика между малък и голям град. Всеки град беше космополит. Само размерите са различни. Мащабите. Аз все още не мога да се откъсна от снобската претенция, че предпочитам големите градове.

40 години живот, а все още изпитвам жаден снобизъм по отношение на големите градове. Всяка събота ставам рано, за да извървя пътя, по който минахме с татко, когато за първи път отидохме в Пирея. Оттам вземам кораб до Парос, първия остров, който татко ми показа. След това се разхождам в градчето. Плувам и внимавам морските таралежи да не ме набодат, че тогава съвсем ще се разболея от градска носталгия.

Някога на Парос живееше един Филипу, който обичаше мен, татко и брат ми. Всяка сутрин ставаше, за да улови октоподи, които на обед пържеше, а на вечеря печеше с гъби и някаква трева, която не знам как се казва и до ден-днешен, а всяка вечер си правя салата от нея. Сега в това градче на остров Парос живее синът на Филипу със своите синове, но не зная дали лови октоподи. Страх ме е да отида и да проверя.

Вече четвърта година пропускам Великден, който някога посрещах на този остров в църквата с лимоновите дръвчета в двора. Все ми се случва да бъда някъде другаде. Но не и тук.

За първи път бях тук отдавна, мечтаех си тайно от татко да отида и да си купя кутия цигари и след това да откъсна лимон от дръвчетата в двора. И до ден-днешен не съм го направил. Това ще остане сред задачите, които нямат срок и няма защо да бъдат изпълнявани. Ако я изпълня, ще изгуби смисъл цялото ми идване до тук, съзерцанието и снобските ми мисли, че този остров някога е бил византийски. Как чаровно ме впечатляват подобни порочни мисли? И то в църква. Но никому не вършат зло.

Днес не е Великден. Утре също не е. За вчерашния ден не искам да говоря. Струва ми се безсмислено. Излизам от входа на онази жилищна сграда, където живея, в квартал Керамико и се запътвам на разходка към Колонаки, където свадливи украински прислужници берат плодовете на декоративните портокалови дръвчета. Колонаки е квартал в подножието на Ликавитос, с прекрасни кафенета. От двадесетата си годишнина станах непоправим любител на кафенетата. И то искрен, не само заради снобската любов към градовете и искрената привързаност към улиците.

Често минавам покрай представителството на “Български морски флот”. Вече не съществува. Остана само сградата, която сега пустее. Намира се близо до площад “Омония”. Някога там нямаше толкова много чернокожи. Сега са прекалено много. Не ме разбирайте неправилно. Чернокожите не са ми неприятни. Използвам ги като белег на промяната и това не е просто стилистична фигура. Обожавам гърленото им “Филе”, когато ме заговорят, за да ми предложат нещо за продан. За съжаление отсъствах от Атина в периода, в който те изпълниха града, за да го озвучат гърлено. Вижте, аз не споменавам другите имигранти. Не ме обвинявайте. Обичам тези, с тяхното гърлено “Филе”. Те станаха част от моята Атина.

Обикаляйки запустялата стара сграда на “Български морски флот”, се опитвам да извикам усещане като това на татко от съня с неговия баща и дядо. Но не успявам. И подозирам, че за това има причина.

Аз нямам син.

Аз не мога да бъда татко.

Ничий татко. Аз нямам дори жена.

Нямам конкретно предпочитание към нито едно кафене в Колонаки. Всеки път сядам в различно. Не разговарям с никого. Поръчвам си кафе. Паля цигара и започвам да преглеждам съботния брой на “Вима”. Всяка събота го правя. На връщане, по пътя си купувам хляб, пастет, вино, малко от онази непозната трева, от която си правя салата, оцет (не за да чистя монетите от колекцията на дядо ми), понякога се зазяпвам във витрината на някоя книжарница, която е затворена, защото освен в Колонаки, няма никъде из Атина нито един отворен магазин, нито пък заведение. Всички са отишли на островите, към моя любим Парос, други са се запътили към Наксос. И ще се завърнат понеделник сутринта.

Търся монети, за да платя хляба.

Монетата ми я няма.

Онази монета, която татко ми подари една вечер на “Филипапу”. Започвам да я търся настървено, пода в магазина се превръща в мозайка от монети, банкнотите политат в странен цветен танц, изпускам хляба, бутилката вино се разбива със стъклен смях на пода, някой се затичва към мен, питат ме дали да извикат линейка, какво се случва, имам ли проблеми със сърцето, “охи”, не, разбира се, че нямам, след дългия полет удрям главата си, така както бутилката се разби, тя е по-здрава от бутилката и не се разбива, но красива струйка кръв бликва от ухото ми, носят памук, “филе”, гърлени гласове. Откъде, по дяволите, се взеха толкова много хора? Нали цяла Атина е по островите и яде агнешко? Не, не може да яде. Днес не е Великден.

Един мъж с хубава брада ми помага да стана. Брадата му е късо подстригана, кафеникава, на места почти рижава, с много малки бели косми, и то само по бузите. От магазина ми казват, че няма проблем, не трябва да плащам похабената стока от моето нелепо падане. Събирам монетите си с търсещ поглед и с дебелите пръсти на четиридесетгодишен самотник. Изваждам памука от ухото си. Кръвта не бликва отново. За щастие.

Продължавам да търся.

Едно момче дотичва. Понеже съм наведен, виждам само разранените му колене, явно от катерене по дървета или нещо друго. Подава ми монета от земята. “Заповядайте, господине”.

Седя вторачен в шепата си. Момчето излиза заедно с мъжа с хубавата брада.

Хвърлям отново всичко, което съм събрал, и тръгвам да ги гоня. Спирам ги на ъгъла. Подавам монетата на момчето, а бащата поглежда.

“Отидете на разходка. Отидете до Филипапу.”

© Петър Денчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.2007, № 10 (95)