ЩЕ БЪДА БЕНКАТА НАД ГОРНАТА ТИ УСТНА

Петър Денчев

web

Всичко започна, когато ти ми подари онази писалка, черната. Заедно с нея ми подари и мастилница с черно мастило. Тогава те попитах защо черно? А ти ми отговори, че синьото ти се струва прекалено симпатично. Затова си купила мастилница с черно мастило. Усмихнах се на подаръка ти, защото знаех, че той вероятно е свързан с моето желание да пиша. Много често пишех на ръка. Спомняш ли си? Свикна с мен, с бълнуването ми вечер, със суетното ми стоене пред огледалото; без упреци четеше разказите ми, без да влагаш излишно ласкателство, говореше за тях, понякога ти четях стихове - всъщност много рядко. Видя ме влюбен в теб и в друга жена. Е, нямам причина да не те обичам. Разбира се, твърдя, че ти не ме обичаше. Всъщност ти сама го казваше. Няколко пъти те молих да ми прочетеш твои неща, но ти не пожела. Веднъж исках тайно да отворя някоя тетрадка или бележник, в който си нахвърлила нещо, в който си написала поне ред, който е измислен от теб, но така и не го направих. Може би занапред ще съжалявам за това. Една вечер, когато пълнех помпата на писалката с мастило, потопих пръста си в мастилницата. Направих го нарочно, за да усетя дали мастилото е плътно. Питах се дали тази течност, черното мастило, дали е студена тази течност. Бръкнах с показалец и той попи жадно мастилото, извадих бързо пръста си и нокътят ми остана небоядисан - неспособен бе да задържи мастилото. Но под него мастилото остана, както и в порите на кожата. След това писах още час и си легнах. На сутринта не можех да го измия и затова тръгнах така - с черен показалец на работа.

Ти казваше, че не можеш да понасяш, когато те чакам вечер. Аз не ти вярвах. Въпреки това се радваше да ме видиш. Същата вечер, когато се прибра - следващата, след онази, в която потопих пръстта си в мастилницата, ти се прибра навреме. Цялата ми длан вече беше черна.

Казваше, че не можеш да мислиш винаги за мен, но обичаше да съм наоколо. Обичаше да стоя пред огледалото и да ме гледаш; когато се бръснех. Имаше нещо сексуално в това да седиш и да ме наблюдаваш втренчена, докато аз обирах с бръснача пяната и малките косъмчета. Нито веднъж не се порязах. После измивах самобръсначката, връщах я обратно на старото й място, за да поговорим отново за изминалия ден. Страхувах се, че няма какво да си кажем. Затова поне три пъти на вечер ти задавах един и същ въпрос; как мина днешният ден? Понякога сменях формата; как мина денят ти? Разбира се, не я променях буквално. Само малък детайл. Оставях началото цяло, непроменено, за да настоявам върху изминалото време, за да настоявам върху изминалия полуден, в който не сме били заедно. Останалото време от денонощието и без това прекарвахме заедно, спейки. Ти също бълнуваш, знаеш ли? Не съм се будил от това, но когато оставах вечер да пиша, чувах. Понякога молеше някого за нещо. Друг път задаваше въпроси и аз ти отговарях. Спирах да пиша, палех цигара, защото аз пушех само докато ти спиш, а след това започвахме диалог на сън.

Мисълта, че живееш с мен, защото не можеш да си позволиш да живееш сама и това е единственото нещо, което те задържа при мен, ме навестяваше, защото самата ти го беше казвала. Чудех се защо тогава се опитваше да ме унищожиш. Или пък това бе просто моето естествено бягство в мастилото.

Започнах да нося ръкавици през деня. Вечер също, но ти не им обръщаше внимание. Смяташе, че така си придавам ексцентричност, но аз просто се опитвах да скрия черните си длани. По-късно боята се качи до лактите ми, обхвана и раменете ми. Когато започна да се качва по врата и шията, носех онова черно поло, което е подарък от майка ми. Носех го, въпреки че беше лято.

Онази вечер, когато се връщахме от театър и аз те целунах за последно в таксито, докато беше спряло долу, на улицата; тогава ти ме прегърна със слабите си костеливи ръце и мислех, че няма да ме пуснеш. Тогава и гърдите ми бяха мастилени и се страхувах да не чуеш хриповете ми. Това беше единственият път, в който ти ми позволи да бъда толкова близо до теб и аз се страхувах, че когато сложиш глава на гърдите ми, ще чуеш свистенето на въздуха в гърдите. Когато се прибрахме вечерта, повърнах цялата вечеря - беше течна и черна. Когато си вземах душ, открих, че слабините ми са безформени, вече никога нямаше да достигна до мечтания момент, в който да правя любов с теб. И най-вероятно нямаше да достигна, защото ти ми го беше забранила предварително. Не че мастилото имаше значение. Трябваше обаче да се попивам целият с памук, защото постоянно се потях - в черно. Вече не пишех.

Сега пиша. За последно. За да ти кажа, че това е последният път, в който ме четеш. Знаеш ли, винаги се страхувах, че в един момент мога да бъде прочетен - като книга. Но ти се страхуваше повече, затова не ми позволяваше да те чета, нито пък позволяваше на тялото ми да те докосне повече от онази хриптящо-костелива пръгръдка в таксито след театъра.

Веднъж ти бях казал, че устните ти са с цвят на малини. Забрави за това. Сега, когато се събудиш, ще имаш засъхнали петна по устните, мазни следи по корема и сигурно и ти вече ще си заразена с това изчерпване на смисъла - черното мастило. Харесва ми идеята, че съм те проникнал без насилие - просто и нежно, облял съм те, разлял съм се върху теб като сапунен мехур, пълен с цялата черна течност за писане. Може би ще ме обикнеш някак, по този начин, ако ме носиш в себе си, защото знам, че теб едва ли ще те сполети същата съдба както мен - едва ли ще позволиш на себе си да се превърнеш в просто мастилено петно. Така ме наричаше ти. Петно. Всъщност не употребяваше тази дума. Спомняш ли си коя дума употребяваше? Употребяваше „леке”. От което, разбира се, ме болеше, но ти се правеше, че не те интересува. В бляскавите промеждутъци на твоето негодувание, в които ти се усмихваше на моето присъствие, имах чувството, че всичко може да бъде иначе, по друг начин.

Но сега вече е невъзможно. Ти ме беляза да се превърна в това, което ме наричаше. Петно. Не вярвам, че ще засъхна толкова лесно, след като сам се издух като огромен мехур, който те е проникнал след пукването си. Вярвам, че няма да си щастлива да се събудиш в подгизналите чаршафи. Може би ще отвориш очи, ще усетиш влагата и ще помислиш, че това е собствената ти пот. След това ще се размърдаш и ще усетиш как всичко е напоено с течността; завивките, възглавницата, косата ти.

Ако реша, мога да се превърна в просто петънце, което имитира бенка над горната ти устна, или пък няколко - една бенка под лявата ти гърда, втора от вътрешната страна на бедрото ти, трета на корема, четвъртата ще бъде там наистина - над горната ти устна. Ако искам, ще те обливам цялата. Разбира се, няма да те злепоставям - ще се появявам на места, които са скрити - краката ти, лактите. Ако искам да ти отмъстя, ще оцветя лицето ти или пък гърдите ти. Понякога ще се изписвам като кратко послание сутрин, за да ме прочетеш преди започването на деня.

Ето сега слагам точка на писмото. И започвам. Да се вливам. Капка по капка.

Искрено твой,

(Петното)

© Петър Денчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.08.2011, № 8 (141)

Други публикации:
Алтера, 2008, бр. 7.
Петър Денчев. Истории в минало време. Пловдив: Жанет 45, 2011.