БЪЛГАРСКАТА ОПЕРА ДНЕС,
или 17 години слизане към дъното

Огнян Стамболиев

web

През 1999 година, след близо стогодишно успешно развитие на българската опера, родните театри бяха насилствено, механично "обединени" със симфоничните оркестри под формата на едно странно и непознато в световната практика хибридно образувание, наречено "оперно-филхармонично дружество" (съкратено ОФД!).

Това название буди асоциации по-скоро за общество на музикални любители, отколкото за професионални институти. Тези абсурдни структури бяха създадени без учредителни събрания, управителни съвети, правилници и статут в големите музикални центрове у нас - Варна, Русе, Пловдив и Бургас (не и в София), с единствената цел - постепенно, без да се афишира, да бъде унищожен музикалният живот в страната... И той наистина е в крайно критично състояние...

Скок към... дъното

Само за шест години "реформата ОФД" даде своите горчиви плодове - драстично намаляване на количеството, а също и качеството на музикалните прояви у нас. (От тази катастрофа се спаси единствено Старозагорската опера, която в момента се ръководи много разумно и почтено от новия й шеф - Веселин Стойков.)

Оттам, от тази т.нар. "реформа" произтекоха непреодолими трудности при работата на съставите - опера и филхармония, и последвалото отблъскване на публиката. Вместо да се създава нова, млада публика и да се приобщават младите към истинските стойности, допусна се те да стават жертва на пошлите чалга-програми на "Планета", "Веселина", "МSAT", "ММ" и други подобни електронни медии без аналог в културна Европа.

При тези ненормални условия нашите добри театри - с традиции, потенциал и публика, намалиха до минимум дейността си като брой премиери през сезона, на заглавията в афишите си, и естествено започна да спада и равнището на съставите. Тези доскоро добри институти се модифицираха от музикални театри в нещо средно между "открити сцени" с гастрольори, събрани оттук-оттам, и сборни пътуващи трупи, които между две задгранични нископлатени турнета дават и по някое и друго представление за българския зрител (данъкоплатец). А въпросните турнета не са повод за сериозна творческа изява (защото дори Националната опера вече гастролира на второстепенни сцени!). Те са начин за скромно заработване към все още малките заплати на артистите у нас, а също и извор на лесни печалби за алчни чужди и български импресарии... Така нашите музикални театри, с които се гордеехме, стигнаха до дъното!

Не бих искал да сравнявам България със западните страни, например с Австрия. Бюджетът на Виенската опера надхвърля бюджета на цялата австрийска армия и на Военното министерство в тази наистина културна европейска страна. А ние, от родината на Орфей, Борис Христов, Ана Томова-Синтова, Николай Гяуров и Елена Николай, можем само да въздишаме...

Национален театър без национална драматургия

За седемнайсет години у нас не се появи нито една българска опера. А е азбучна истина, че няма национален театър (не само драматичен, но и музикален!) без национална драматургия. Вярно е, че операта се основава предимно върху класическите образци: Верди, Моцарт, Пучини...

Но възможно ли е да има български национален музикален театър без национални автори?

За 17 години да се поставят едва две-три български заглавия - "Луд гидия" на П. Хаджиев в Стара Загора, "Хитър Петър" от Веселин Стоянов в София и "Момчил" на Пипков в Русе. И нито една българска оперна творба в Пловдив, Варна, Благоевград, Плевен и Бургас! Това е не само тъжно, но и срамно! Защото, погледнем ли историята на Софийската опера между двете войни и след това, ще видим, че просто е нямало сезон без поне една, а в много години и две, и три постановки на нови български опери и балети.

Наистина, оперните театри в страната откриваха своите сезони тържествено и по традиция с родно заглавие, като често това биваха абсолютни премиери. И в повечето случаи премиери-събития. Големите ни автори като Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, Александър Райчев, Димитър Сагаев, Красимир Кюркчийски, Александър Йосифов създаваха своите нови сценични опуси специално за Русе, София, Пловдив, Стара Загора и Варна, и тези първи изпълнения се превръщаха в културни събития от национален мащаб.

А сега нашите сцени ни предлагат почти изцяло един съвсем стеснен италиански репертоар (често изпят на приблизителен италиански език!), с много редки изключения - Верди, малко Пучини, Росини, Доницети и пак Верди! Така в Русе, за осми път бе поставена "Аида" (доста по-зле от предишните реализации, а първата на Жан Рънзеску бе еталонна за България!), за пети път "Травиата" във Варна и Пловдив, или "Тоска" в Русе и Бургас...

Големите съвременни автори са по принцип табу. И не знам откога не сме виждали и чували Прокофиев, Рихард Щраус, Меноти, Бритън, Яначек, Шостакович, които се играеха преди. Да не говорим за по-новите - Хенце, Райман, Шнитке, Петер Йотвьош, които са в центъра на репертоара на големите театри на Запад.

Всъщност в репертоара на нашите музикални сцени липсват цели пластове, национални школи, стилове.

На светлинни години

е българският оперен театър от европейския - като репертоар, естетика, а до известна степен и като режисура, при все че у нас все още работят някои имена от по-старата генерация. Опера поставят и драматични режисьори, например Здравко Митков, Асен Шопов, Бойко Богданов. (Първите двама режисираха в София и Русе някои класически заглавия - "Фауст" и "Трубадур", но така и не разбраха за какво става дума в тях!)

А в същото време Музикалната академия и НБУ приемат всяка година студенти по режисура, за които после не се намира работа в седемте ни оперни театъра. Парадоксалното е, че и някои диригенти започнаха да влизат в ролята на режисьори. Решили, че като познават музикално операта, ще могат да я поставят и сценично. Да, ама не!, както би казал г-н Петко Бочаров. В тази роля преди време се провали дори великият Караян.

В Русенската опера например години наред "режисираше" художникът-любител Иван Савов (завършил техникум за дизайн на детски играчки!), без всякаква режисьорска и хуманитарна подготовка, и дори без диплом за сценография. И резултатите са налице: нелогични мизансцени, неизработени образи, изобщо напълно несполучливи спектакли, и то на сериозни, тежки заглавия - "Отело", "Норма", "Тоска", "Трубадур", "Селска чест"...

Да, нашите оперни сцени, въпреки добрите ни певци, са общо взето любителски. Драстичен е примерът с последната постановка на "Бохеми" на Русенската опера на Мартенските дни, осъществена с бракувани декори за съвсем друго заглавие... фасада на къща (!), която трябваше да представи мансардата на бохемите, кафето на Момюс в Латинския квартал в Париж и т.н., и да "играе" така цели четири действия, при една напълно безпомощна режисура на някаква неизвестна асистентка от Виена!

Да не говорим за примитивното "художествено" осветление на нашите спектакли, дори на по-претенциозните и уж по-мащабните. А техническата база на сградите и сцените е толкова мизерна, примитивна, че когато влезеш в тях, имаш чувството, че си попаднал в някое селско читалище от началото на 50-те години!

Страдаме и от остър недостиг на оперни диригенти-театрали, които да разбират от пеене, от сцена, от оперна драматургия, да обичат жанра и най-важното - певците.

А не да се самоизтъкват непрекъснато на пулта и да се считат за "единствен" и "недостижим" център на спектакъла. Защото публиката влиза в салона не заради диригента, а главно заради певците и онова, което се случва на сцената. Един от големите ни театри, Русенската опера, славещ се от години с първокласната си и отлично комплектувана трупа, днес разчита на певци-гастрольори или на съвсем неопитни дебютанти, които играят зле и не могат да направят истински ансамблов театър. Защото в Русе вече няма нито един режисьор. И докато преди време тази водеща провинциална (извинявам се за думата!) опера впечатляваше с ансамбловостта си и бе истински музикален театър, сега представя спектакли, които са нещо средно между опера и концерт. А сегашният диригент-директор, Найден Тодоров, един изключително посредствен музикант, прехвален от някои медии като "новият български Караян" (!), и майстор на саморекламата, завъртя всичко около себе си, и всъщност там, вече втори сезон, се слиза стремглаво към дъното...

И хората в този голям музикален център с право се питат: "Това ли е Русенската опера?", "Защо нивото непрекъснато спада?" или "Защо спектаклите приличат на зле костюмирани концерти и се играят от 1 до 4 пъти?!" и "Защо рекламата е толкова агресивна, а качеството толкова ниско?"

Но думата ми е за българската опера и репертоар. За тези 17 години държавата не пожела да поръча и да контрактува поне едно оперно заглавие. Изключвам неуспешните експерименти от рода на шумно рекламираната и скъпо хонорувана "опера" "Алгара" на драматичния режисьор Бойко Богданов, влязъл в ролята на оперен композитор?! Досега не се обяви поне един конкурс за написване на ново заглавие - опера, оперета, мюзикъл, балет. Ежегодните прегледи "Нова българска музика" от 17 години минават така - без истинска българска оперна премиера. (През 1988 г. за последен път бе показана голяма българска опера - "Мнимият болен" от П. Хаджиев по Молиер. Да, колкото и парадоксално да звучи, дори и този наш най-голям оперен автор-класик вече не се играе и музиката му не звучи по БНР, защото там някои редакторки не го долюбвали?!)...

Българската опера като жанр е вече погребана. Сякаш такова творчество няма и никога не е имало!... А погледнем ли списъка на постановките, реализирани през трудните за българската култура години до войната (20-те и 30-те), ще видим, че немалко нови заглавия са били реализирани тъкмо тогава - всички опери на Маестро Георги Атанасов, на Венедикт Бобчевски, Петко Наумов, Богдана Гюзелева-Вулпе, Иванов и Кауцки, Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Иван Кавалджиев...

Но изглежда, че тогава е имало мисъл и грижа за операта... Българските опери са откривали сезоните на Националната опера, играли са се и в Стара Загора. Докато днес е тъкмо обратното.

Да сте видели някой от управниците ни в Операта?

Какво може и трябва да се направи?

1. Да се премахне диктата на диригентите-директори. По цял свят оперните театри се ръководят от директори-интенданти или мениджъри, които в никакъв случай не са диригенти и не "дърпат чергата към себе си", като нашите. (Борислав Иванов в София и Найден Тодоров в Русе, използващи постовете си главно за лична кариера като "разменна монета".) Да се издигне ролята на режисурата като основен компонент от постановъчната работа в музикалния театър, както е в цяла Европа днес.

2. Да се промени схемата на ръководството - да се възприеме европейският модел: интендант, артистичен директор, музикален директор (главен диригент), икономически директор или счетоводител. Да се издигне ролята на Художествения съвет. Да се изградят и обществени настоятелства в помощ на театрите. Да се сформират и оперни общества на любителите на това изкуство.

3. Да се програмира дейността при баланс на системата стаджоне (едно премиерно заглавие, повторено 5-8 пъти, след това възобновено при интерес от публиката) и афиш от повече заглавия, представяни през сезона. Всеки от театрите има капацитет до 5-6 премиери годишно.

4. Солистичните трупи да бъдат с постоянен основен състав и гости, според репертоара при добро планиране и баланс между гласовете.

5. Акцент върху сценичното начало - режисура, сценография и особено художествено осветление, което да е част от постановъчната концепция. Един съвременен европейски театър не може без режисьор, който да поддържа сцената и да работи системно и методично с певците-актьори, особено с младите, които излизат недостатъчно подготвени от Академията.

6. Широко разгърната образователна дейност за привличане на публиката, която фатално се е отдалечила от истинските стойности в музиката.

7. Маркетинг и реклама на съвременно равнище - днес те са съвсем слабо развити у нас.

8. Копродукции между отделните театри, размяна на постановъчни екипи, солисти, спектакли - рентиране на всяка постановка.

9. Разумно програмиране през целия сезон, като турнетата не лишават публиката от редовните представления. Тук отделно внимание изисква проблемът "турне - държавен институт", тъй като се върши частна дейност за сметка на държавата и данъкоплатеца...

10. Разнообразяване на репертоара, който у нас е силно ограничен, еднообразен, повтарящ се. В него липсват цели пластове, национални школи, стилове, основни автори.

Всичко това, в основни линии, може да бъде база за вдигането на художественото ниво на повечето от нашите музикални театри в страната, в т.ч. и ръководената от Борислав Иванов Национална опера, които засега, макар и в различна степен, преживяват сериозна криза.

© Огнян Стамболиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.07.2007, № 7 (92)

Други публикации:
Гласове, бр. 14, 2007.