ПИСАТЕЛЯТ СКИТНИК
За прозата на Панаит Истрати

Огнян Стамболиев

web

Роден и израснал във Влашката низина (Браила на Дунава), Панаит Истрати написа своите забележителни романи и повести на езика на Волтер и Юго. Но дали това беше истински френски език?...

Наистина, и двете литератури - и румънската, и френската - отдавна предявиха правата си над този автор. Последното пълно парижко издание на съчиненията му, дело на "Галимар", имаше сензационен успех - да не говорим за многобройните публикации в родината му. Въпреки това не можем да твърдим, че Истрати е брат по перо на Балзак, Флобер, Мопасан и Камю, както се родеят помежду си румънските класици: Еминеску и Блага, Славич и Садовяну. Той е изключение, "самотен кедър" в гората на френската литература (а и критиката там винаги го е пренебрегвала). Може би защото не създаваше типично френска проза, а само пишеше на този език. В предговора си към романа "Кира Киралина" - първият му писателски успех - Ромен Ролан, неговият литературен настойник, се удивлява от факта, че младият румънец е овладял до съвършенство неговия език (без учебници и учители!), само с речник и съчиненията на класиците, за да може да пише и да издава книгите си в Париж. Факт, достоен за възхищение... и завист! И все пак, това не е истинският език на неговите герои. Истрати мисли на румънски: ритмичната структура на фразата му, колоритът на образния му език - всичко в неговата проза е напълно чуждо на това, което би написал който и да е писател французин. Историите, които той ни предлага, са просто "преведени". В ума му те са били разказани от Кодин, Кира, Чичо Ангел, Козма и Драгомир, Кир Никола с езика от къщи, от родната Браила. Истрати не е направил нищо друго освен "превод" на тези истории - едната част, преживени от самия него, а друга - чути. В рамките на това, което наричаме стил, той е истински румънец. Като романтика Михай Еминеску и сатирика Йон Лука Караджале, като разказвача Йон Славич или поета Тудор Аргези. Прав е академик Михаил Садовяну в речта си пред Румънската академия през 1925 година: "Не се заблуждавам: Панаит Истрати е син на тази земя. В неговата душа се отразяват и блясъкът, и мизерията на Румъния. В него е пъстрият свят на крайдунавските пристанища с моряците, селяните, търговците и носачите от Браила - хора необуздани, груби, волни, и ехото на детството със залезите край голямата река и утрините на единственото небе." Всъщност сам писателят в едно интервю уточнява, че е дошъл в литературата "с френски букви и румънска душа" и че само съдбата го е накарала да приеме "чужд образ".

Наистина, от изпълнената с превратности биография на Истрати би се получил сюжет за авантюрен роман или поне филм. През 1963 г. френският режисьор Анри Колпи ("Звезда без име", "Едно тъй дълго отсъствие", "Тайнственият остров") ни предложи една силна екранизация на "Кодин", която получи две награди на фестивала в Кан.

Литературното наследство на Панаит Истрати не респектира с обема си. Освен известните "Кира Киралина" (1924) и "Кодин" (1925), той е написал малките романи "Чичо Ангел" (1924), "Хайдути" (1925), "Княгинята от Снагов" (1926), "Михаил" (1927), "Бодилите на Бараган" (1928), "Бюро "Работна сила" (1933), "Домът Тюрингер" (1933), "Изгрев" (1934), както и няколко сборника с разкази, очерци и пътеписи. Тук не споменавам "Признанието на един победен", книгата-пътепис за Съветска Русия, заради която е жестоко нападан както от приятелите си, така и от враговете си. И за дълго време е "автор табу" в соцлагера, включително и у нас.

Макар и с нееднаква художествена сила, тези книги - както често се казва в литературната критика - разкриват правдиво една епоха или по-точно са една нейна вярна картина. Става дума за границата между 19. и 20. век.

Белетристичният талант на Истрати клони повече към кратките форми: разказа, новелата. Той е разказвач от садовяновски тип, при все че у него откриваме и немалко влияния от някои по-ранни румънски белетристи (по-точно от непознатите у нас: Дуилиу Замфиреску, Йоан Славич, Димитрие Болинтиняну, Николае Ксенопол).

Любовта и приятелството са двете основни теми в творчеството на "писателя-скитник" (както го наричат някои). Любовта като трагична жертва на обстоятелствата, на обществото ("Кира Киралина") и приятелството като най-висш дар в живота на хората ("Кодин"). И тъй като този "балкански Горки" (определението, макар и спорно, принадлежи на Ромен Ролан) живее в епоха, в която се разпада един свят, за да се роди друг, по-жесток, всеки негов опус е протест на "унизените и оскърбените" срещу "вечната несправедливост на света". При все че Истрати е тъжен художник, при когото в сблъсъка между Доброто и Злото побеждават единствено силите на мрака (убеден е твърдо, че човек е роб на едно "зле скроено общество, че е подчинен на "коварна съдба", която го убива или поне изкривява"), той все пак често се отказва от обикновените реалистични решения и търси романтиката на старите легенди и балади от времето на закрилниците хайдути и свободните пастири ("Княгинята от Снагов", "Хайдути"). Индивидуализмът и романтичното бунтарство на тези герои го удовлетворяват напълно. По този повод някои от критиците му писаха, че притежавал душа на италиански карбонар от 19. век.

Героите на Истрати са обикновено хора извън обществото - "аутсайдери", които съвсем условно могат да се групират в два типа: скитник и хайдутин. И двамата са напълно неподвластни на законите на обществото. Първият се стреми към красотата, като бяга от баналното и грозното - тоест, от реалния свят - в Царството на сънищата. Такива са Адриан Зографи, от името на когото се води повествованието в повечето от повестите, образуващи единен цикъл, Ставру, Драгомир и Кира Киралина. Родени под знака на Водата, тези фантазьори странстват подобно на Одисей в търсенето на някакъв несъществуващ идеал. "Die blaue Blume" (Синьото цвете) на поета Новалис и немските романтици, което цъфти и в ноктюрните на последния голям европейски поет от това направление, румънеца Михай Еминеску, при Панаит Истрати е заменено от ярката екзотична роза, наречена тук Кира Киралина. Родена в народното въображение като символ на трагичната красота (в Браила все още е жива легендата за хубавицата Кира, похитена от турчин и загинала в дълбоките води на Дунава), тази фолклорна героиня, слязла сякаш от епоса на Шехеразада, при Истрати се превръща в израз на вечната идея за непостигнатото щастие. У нея виждаме и това, което големият критик и литературен историк Джордже Калинеску в есето си за феята от румънските приказки определи като "превес на еротичността".

И ако "Кира Киралина" е определено романтична и дори сантиментална повест, то "Кодин" е сурова, реалистична творба. Фигурата на този "Самсон, погубен от Далила" (според проф. Александру Пиру) е една от най-оригиналните и запомнящи се в цялото творчество на писателя. Кодин е Херкулес от пристанището на Браила, който притежава душа на дете. Създаден да твори добро, той става жертва на грубата среда, на обществото. Неговият прототип (за разлика от митичната Кира) е реално лице - "бродягата Калин със златното сърце", когото Истрати помни от детството си. Именно той въплъщава любимата му идея за Приятелството.

Другият герой е хайдутинът. Горд индивидуалист, той въстава срещу всичко, което засяга болезненото му чувство за независимост. Но в борбата си често взема и страната на онеправданите, на потиснатите ("Хайдути", "Чичо Ангел").

И при все че понякога стига до натурализъм, Панаит Истрати си осигури траен успех сред читателите. Може би голямото му майсторство на белетрист се крие преди всичко в способността му да създава живи, пълнокръвни характери, които можем да усетим дори само след няколко страници, написани от него, повече и по-силно, отколкото ако ги срещнем в натура около нас. Такива са и Драгомир, и Михаил, и Чичо Ангел, Кира, Неранцула, Леля Минка. А има и друга причина. Тя не е в архитектониката на романите му, в която всяка глава е отделна повест, а в свежестта на езика. При все че пише на много добър френски, Истрати запазва колорита на местата, които описва. Той категорично отказва да преведе редица специфични румънски, гръцки, турски и общобалкански думи като: махала, друм, кобилица, кръчмар, флоричика (рум. цветенце) и принуждава френските и западните читатели да ги научат. Едно сравнение между двата текста - оригиналния френски и преводния румънски, направен от самия автор - говори в полза на втория. Защото Истрати, без съмнение, е с румънска чувствителност и като всеки истински голям творец е национален писател.

Французин по перо, румънец по душа, Панаит Истрати е свързан не само с тези две сродни литератури, но и с цялото човечество. В края на двайсетте години на миналия век, когато за четяща Европа го открива Ромен Роман, първият голям признат от света критик, датчанинът Георг Брандес, пише в берлинския вестник "Солиалдемократ": "Признавам, от всички съвременни белетристи Панаит Истрати ми беше най-скъп."

© Огнян Стамболиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.08.2015, № 8 (189)

Послеслов към книгата на Елени Казандзакис "Трагедията на Панаит Истрати". Русе: Авангард принт, 2014.