РАЗКАЗ НА БАГАИН БАТАТУР БОЯН¹,
Началник на курсабаите при кановете Михаил² и неговия син Мохамед³

Николай Марчев

web | България - забравената империя

I.

По онова време бях много млад, не бях познал още жените. Бяха години на велики събития. Оттогава изминаха двадесетина години и много неща се промениха. България стана по-силна, хората - по-богати и сигурни в бъдещето си. Кан Алмуш се оказа велик човек - той единствен умееше да вижда в бъдещето. Но малко бяха тези, които му вярваха. Смятаха го за предател на рода си и мнозина се надяваха, че скоро ще бъде отстранен от власт. Всички обаче се страхуваха от него, защото беше много строг и много хора си бяха изпатили от него.

Аз току-що бях постъпил в редиците на курсабаите. Само след няколко дни тръгнахме на север - към земята на черемишите. Яздех неотстъпно до брат си Есхач, благодарение на когото станах курсабай. Навлязохме в гъсти гори. Далеч зад нас останаха българските градове, изчезнаха укрепените с дървени стени селища. Водеше ни оглутарканът Котраг. Не знаехме точно каква ни е задачата. Оглутарканът ни каза, че трябва да обиколим черемишката земя и да предадем волята на кана - всички боляри заедно с племената си да приемат мюсюлманската вяра.

Сред курсабаите се говореше тайно, че северните народи са се разбунтували заради незачитането на тяхната вяра. Много от тях също роптаеха срещу принудителното помюсюлманчване, но се пазеха от Котраг. Той беше един от първите хора на хана след престолонаследника - канартикина и кавкана - неговия пръв помощник. Беше строг и мрачен човек. Както всички курсабаи и главата на Котраг беше остригана, носеше кичур коси, спускащи се отзад като конска опашка. Мустаците му бяха дълги и черни, което придаваше на лицето му страховит вид. Малцина можеха да издържат на тежкия му поглед.

Яздехме по седем-осем часа на денонощие. Първите два-три дни нямаше никакви проблеми - местните боили, макар и неохотно, се съгласяваха с волята на хана като величаеха владетеля и неговата мъдрост. На четвъртия ден обаче стотниците ни предупредиха да бъдем нащрек. Бяхме навлезли сред най-гъстите гори, които някога съм виждал, наближавахме най-отдалечените райони на българската държава. Управителят на последното укрепено селище ни беше предупредил, че северните черемишки боили не желаят да се подчинят на канската повеля. Бяхме напуснали земите, които се управляваха от Аскал - господаря на южните черемиши, лоялни към кана.

Вече не срещахме укрепени селища. Из горите, покрай бреговете на реките, бяха разположени дървените колиби на черемишите. Местните жители ни посрещаха с враждебно мълчание. Котраг и стотниците вече не смееха да слагат чалмите на главите си, както правеха досега, когато наближавахме някое селище. Явно и те не се чувстваха сигурни сред тези диви места. Нощем спяхме край някое селище, но внимавахме - стражата беше удвоена. Опасявахме се да не ни нападнат или да ни вземат конете, които тук бяха голяма рядкост; поради суровите условия те не можеха да издържат на студа.

Котраг вече не се опитваше да убеждава открито старейшините на племената да приемат новата вяра. Оглутарканът и стотниците станаха още по-мрачни и зли. Ние, обикновените войници, вече се чувствахме безкрайно уморени. Яздехме като насън. Някои започнаха да мърморят, че сме пратени на сигурна смърт, че Тангра ще ни накаже жестоко за чудовищното предателство, което вършим. Изглежда стотниците бяха усетили тези брожения и понякога викаха при себе си недоволните. Но вместо да спрат, критиките срещу мисията се усилваха.

Тогава бях неопитен и млад войн и макар че усещах увеличаването на напрежението, не можех да си обясня докрай причините, които пораждаха тази нервност. Все пак никой открито не ни беше заплашил. Та ние бяхме канските курсабаи, най-страшната сила на българската държава, никой не можеше и да си помисли да ни се противопостави. Така мислех по онова време.

Аз спях заедно с брат си, който беше сред най-старите и уважавани воини на кана, той също беше стотник. Усещах как се затваряше в себе си, ставаше все по-угрижен. Често ми се караше, че не се грижа достатъчно за оръжието си, че не съм нахранил конете или че не съм ги почистил. Не беше прав, но мълчах, защото беше мой по-голям брат и покровител, защото беше моят идол. Мечтаех да съм като него.

Ех, невинни младежки блянове! Искам да съм пак така млад и невинен както тогава, но сега настръхвам, като се сетя какво ни очакваше. През годините съм преживял много кървави сражения, умирал съм и съм възкръсвал, погубвал съм безброй врагове - руси, тюрки, хазари - видял съм ужасяващи неща, но всичко това бледнее пред страшната черемишка междуособица, която раздели завинаги хората в държавата.

Подчинявах се на волята на брат си и не му се сърдех, напротив, беше ми жал за него, защото виждах, че страда. Не можеше вече и да спи. Усещах, че лежи в тъмнината и мисли с отворени очи, но не смееше да сподели с мен. Той вярваше на хана безрезервно, беше честен и доблестен курсабай и твърдеше, че щом ханът е решил нещо, ние, неговите верни пазители, трябва да изпълним повелите му. И той бе смутен, че трябва да смени ежедневния рунтав калпак с чалмата, да замени вярата на дедите ни с нова, чужда религия, но бе убеден, че канът прави това в името на могъществото на държавата.

Терзанията мъчеха все повече брат ми и накрая реши, че трябва да ми се довери. Една нощ сподели, че тук, далеч от столицата, някои се осмеляват да не изпълняват заповедите на кана. Предупреди ме, че трябва да сме денонощно нащрек, затова си разделихме нощите поравно - когато единият спеше, другият дежуреше. Храната, която бяхме взели от Аскал, беше свършила и затова трябваше сами да си набавяме ядене. Горите бяха пълни с всякакви животни, които убивахме, за да се храним. Вече ловувахме заедно, брат ми не ме оставяше да ходя на лов с другите курсабаи.

Всичко това ме плашеше, но като че ли не бе достатъчно. Същата нощ, в която разкри пред мен страшната истина за възможен бунт, ми заръча да се доверя на боила Булимер, ако с него стане нещо. Той беше най-близкият човек на брат ми, по-близък дори и от жената и децата.

След десетдневен преход наближихме укрепено селище - столнината на болярина Вираг, който владееше северните черемиши. Беше към обед, времето бе топло, вървяхме през рядка гора от брези с красиви нежни бели стволове; лятното северно слънце ни огряваше, когато преминавахме през поляни, плувнали в цветя. Бе ме обзело леко и приятно настроение, изпълнен бях със нежност, която ме караше да се чувствам щастлив без някаква особена причина. Така се случва понякога, когато си млад.

Привечер излязохме на широка гола равнина, из която пасяха различни животни. През нея минаваше река. След един завой на реката се показа дървена крепост, оградена със земен насип. На полето пред крепостта бяха направени наскоро землянки, а около тях сновяха черемиши. След като прегазихме реката, се строихме в боен ред, в четири колони. Нашата конница навлезе в този полудив лагер. Той се обитаваше само от мъже, облечени като северните народи - в дебели кожени дрехи с козината навън. Шапките им бяха островръхи, също така пухкави и плътни. Всички тези първобитни воини се движеха тромаво, спънати от дебелите облекла. Бяха въоръжени набързо, кой с каквото намери - с брадви, с ножове, с дебели яки сопи.

Когато минавахме покрай тях, те се изправяха и ни гледаха безизразно с тесните си очи. Нашата конница в сравнение с тези диваци изглеждаше като нещо от друг свят. Конете се движеха равномерно, копията се виеха в четири колони, от тях се вееха конски опашки. Най-отпред гордо плющеше черното знаме, подарено ни от арабите, като символ на могъщата нова вяра. Войводите на дружините бяха облечени със стоманени ризници и шлемове. Обикновените курсабаи бяха с голи глави и с опашки отзад. Черните лъскави кожи, под които играеха мускулите на воините, лъщяха. Не се уплаших от тази мръсна паплач около нас, защото се чувствах част от могъщата сила на канската гвардия.

Вратите на крепостта се разтвориха, ние влязохме бавно и тържествено вътре. Разположиха ни в няколко дървени къщи, конете пуснахме в специално оградено място. Крепостта отвътре имаше дървени къщи, ограждащи тесни криви улици. Те също бяха изпълнени с въоръжени мъже.

Оглутарканът отиде да говори с Вираг, живеещ в голяма къща-крепост в центъра на ограденото пространство. Когато се стъмни, той извика стотниците при себе си в къщата на Вираг. Брат ми също отиде заедно с приятеля си Булимер. Повечето войници веднага легнаха да спят, съборени от нечовешката умора. Аз обаче не посмях да заспя. Към полунощ се чу шум като от чупене на дърво. Наострих уши, надигнах се от постелята. Шумът идваше отвън, отляво, от страната на Вираговата къща. Вратата на нашата спалня се отвори леко, няколко сенки се плъзнаха тихо покрай стените. Някой се приближи до мен и прошепна бързо “Тръгвай веднага”, после продължи нататък по края на стаята.

Докато стана, помещението беше шумно като разбунен кошер. Повечето курсабаи се оглеждаха сънено и се ослушваха с извадени мечове. Внимавах да не налетя на някой мой другар в тъмнината, защото всички сега бяхме като зверове в клопка. Успях да изляза навън, яхнах коня си, хванах за поводите и коня на брат си. Познах на лунната светлина боила Булимер, който се приближи и ми кимна да го последвам. Бяхме петдесетина конника. По тъмните улици отекваше грохотът на копитата и звънът на оръжията. Отначало крепостта беше тиха, заспала. Попитах Булимер, който яздеше до мен, за брат ми. Той ми отговори само “Гледай да спасиш себе си”. Буца заседна в гърлото ми. Разбрах, че брат ми е убит.

Препускахме бясно из нощното селище. Наоколо започнаха да се мяркат светлини - най-напред в страничните улички, после се появиха в далечината пред нас. Това бяха факли. Във въздуха засвистяха стрели. Около мен чувах охкане - някои от другарите ми падаха от конете поразени. В ушите ми свиреха вятърът и стрелите, чуваше се лудият тропот на конете, пръхтенето им. Усетих, че изпълнявам несъзнателно заповеди, предадени от различни гласове: “Вдигни щита!”, “Удари с меча!”, “Наведи се надясно!”. Всъщност се чуваха тревожни викове от една дума, на които реагирах светкавично и безпогрешно. По-късно разбрах, че това бяха другарите ми, които по навик се грижеха един за друг по време на бой, особено за пале като мен. След няколко минути аз самият започнах да предупреждавам препускащите съседи. Когато замахвах с меча, усещах как се удря в някакво тяло. Веднъж чух приглушен вик и видях как тъмната сянка, през която премина меча ми, се строполи на земята.

Коне, конници и оръжие бяхме като едно обезумяло цяло, което инстинктивно, с всички сили се стреми да се добере до заветния изход, където бе спасението. Силата ни бе в единството. Конят разчиташе на мен, за да се спаси, аз - на неговите бързи крака, на оръжието си и на другаря до мен. Прегазихме за секунди мъжете с факли, които ни бяха преградили пътя. Чуваха се само предсмъртни викове, хрущене на счупени кости. Войникът пред мен се изсули от коня, който продължаваше да препуска лудо заедно с другите. Успях в последния миг да хвана падащото от ръката на курсабая копие - защо, и сега не мога да си го обясня.

Наближавахме крепостните врати. Някой ги беше отворил. След време щях да разбера, че Булимер, преди да събуди курсабаите, бе пратил пазачите на конете и охраната да ги отворят, когато наближим. Край вратата се суетяха - водеше се бой. Видях как падат тела. Един черемишки войн се бе хвърлил върху мен от покрива на една землянка, без да го видя. Другарят до мен изкрещя “Наляво!”. Обърнах се и замахнах с меча, но за щастие нападателят вече падаше, прободен от стрелата на моя спасител. Продължавахме напред с бесен галоп. Боят при вратите беше приключил. На земята се мятаха в предсмъртни конвулсии няколко тела. Двама души затваряха бавно тежките дървени врати. Отворът, през който трябваше да минем, се стесняваше с всеки изминал миг.

В предните ни редици един конник с метален шлем се спря, опъна лъка, застина за част от секундата, за да се прицели, и стреля. Черемишът, затварящ лявото крило, се сгърчи като червей и падна на земята. Всички погледи на конниците бяха насочени към отвора, който бързо се приближаваше. Дясното крило продължаваше бавно да се затваря. Човекът, който го буташе, беше облечен в светла рунтава дреха. Спрях рязко коня си, копието премина светкавично от дясната ми ръка в лявата, замахнах с все сили. Когато изтласках тежкия прът с метален връх, се надигнах от стремената. Няколко мига след това копието се заби с глух удар в дървената врата, заковавайки човека за нея. Ръцете му се отпуснаха, покрай него прелетя първият конник-курсабай, блъскайки с копие вратата. Процепът се увеличи. След малко и аз профучах през отвора...

II.

Цяло чудо беше, че успяхме да се спасим от сигурна гибел. Избавлението ни се дължеше както на опитността на курсабаите, така и на късмета. Следващите няколко дни бяха дни на изпитание, най-вече за конете. Очаквахме, че ще ни последват верните на предателя Котраг бивши курсабаи. После разбрахме, че те наистина са имали такова намерение, но не са могли да го осъществят. Заговорниците, които преминаха на страната на Вираг, бяха заети с избиването на нещастните си довчерашни другари, чиято единствена вина беше, че не разбираха какво става. След това решили, че няма да могат да ни настигнат и намерят в тъмнината.

След четиридневен умопомрачителен галоп успяхме да стигнем до лагера на канските войски. През това време само яздехме, почти не сме спали; спирахме за малко, колкото да си починат конете. От двеста души, пратени при черемишите, успяхме да се върнем само тридесетина, като по пътя в две-три схватки с враждебни отряди бяха избити и ранени част от нас. Ранените умряха по пътя. Конете също измираха, но от изтощение, така че имаше случаи един кон да бъде язден от двама души. Нямах никакво време да мисля за брат си, единствената мисъл на всички ни беше да стигнем колкото се може по-бързо при войските на кана. Чувствахме се като преследвани диви зверове. Избягвахме срещи с хора, почти не се хранехме. Когато зад някой завой ненадейно се натъквахме на група себеподобни, профучавахме край тях, като че не бяхме от този свят, а слисаните хора се разбягваха ужасено.

Можах да се отпусна чак когато се прибрах в стана на войската. Тогава почувствах смъртна умора, но не и спокойствие. Душата ми се размекна и потисканите чувства ме обзеха изцяло. Някаква скимтяща и пареща нежност ме заля и прерасна в непоносима мъка. Брат ми, най-близкото ми същество, бе останал там, сред ония диви и зли хора, в онова мрачно място, където живееха северните черемиши. Тялото му е било поругано и сигурно непогребано. Тогава се чувствах виновен пред семейството му, макар че жена му и дума на упрек не отправи към мен. Струваше ми се, че когато тя мълчи и затаява болката у себе си, ме обвинява мислено за това, че не съм спасил брат си.

Но още не бе дошло времето да се срещна с роднините си. През лятото на тази велика година, в която бяхме отдали живота си на Аллах, подчинявайки се на твърдата воля на кана, бе пролята много кръв не само на воини, но и на жени, деца и старци, на цял един народ. Тежката среща с родителите ми и със семейството на убития ми брат се състоя през есента, когато и природата умираше след кървавото лято. Тогава разбрах защо много от курсабаите нямат семейства. Войнът няма личен живот - той е отдаден изцяло в служба на кана и държавата. Курсабаят не умира от болест или старост, той умира на бойното поле.

III.

Отмъщението на кан Алмуш беше страшно. Още на другия ден по съмване цялата българска войска беше потеглила в поход. Водехме я ние, курсабаите. Боилът Булимер вече беше оглутаркан и командир на всички курсабаи. Многохилядната армия, съставена от мъже от вътрешните области, както и от верните на хана южни народи - башкирци, мордвани, буртаси⁴ - се стовари като безмилостен железен юмрук върху разбунтувалите се северни племена. Никой и нищо не бе пощадено. За пръв път в живота си виждах истинското лице на войната. Унищожавахме селата, избивахме безмилостно всички хора. Никого не оставяхме жив - дори бебетата.

Воините на Вираг и предателя Котраг не смееха да се срещнат лице в лице с нас, но това не значеше, че бяха страхливи. Опитни воини, водачите на бунтовниците знаеха, че нямат достатъчно сили да се противопоставят пряко на нас. Удряха в гръб, унищожаваха малките отряди. Една част от войската ни беше унищожена, след като се отдели от основните сили и навлезе навътре в разбунтуваните райони на север. И двете страни воюваха по най-жестокия начин - нито един жив заловен враг. Разликата беше, че ние избивахме цял един народ. Няма по-голяма омраза от тази между близки хора, бивши съюзници, които си нямат вече доверие.

Канът нямаше друг избор, ако искаше (той държавата) да оживее и държавата да оцелее. Алмуш биваше навсякъде - по време на поход яздеше отпред, по време на сражение воюваше заедно с нас. Дори когато избивахме невъоръжени хора беше сред нас, неговото присъствие ни помагаше да преодолеем колебанията. Бяхме се превърнали в механизми за убиване.

Унищожихме много от отрядите на Вираг. Лошото бе, че омразата и страха създаваха нови воини сред черемишите. Те нямаха вече какво друго да губят освен живота си. Имах чувството, че насилието няма да има край. Вършех всичко, без да се замисля, като че сънувах кошмарен сън.

Накрая успяхме да обкръжим бунтовниците в една гориста местност. Подпалихме гората, когато вятърът духаше към врага - по-страшен пожар не съм виждал, но бунтовниците успяха да избягат, макар че им бяхме приготвили капан. Единственото място, което би ги спасило от огъня, беше едно голямо езеро, намиращо се в северозападния край на обкръжената местност. Там чакаха курсабаи, водени от мен. На зазоряване чухме викове - мъже крещяха неистово вдясно от нас, покрай езерото. Там се водеше бой между башкири и бунтовници. Хукнахме нататък. От езерото изскочиха конници. Те бяха мокри като видри, така че отначало ги взехме за нашите бивши другари - курсабаите-предатели. Избихме ги, но докато ги довършвахме, чухме шум от битка в гората отляво. Когато стигнахме мястото на боя, видяхме само избити войни мордвани, охраняващи левия край на обсадата - рунтавите им облекла бяха прогизнали от кръв.

Разбрахме, че Вираг ни бе надхитрил. Изкланите от нас бяха примамка - не бяха войни, а обикновени разбунтували се селяни. Така основните сили на бунтовниците преплуваха езерото необезпокоявани и се спасиха от огнения ад. Притичалите се мордвани идват късно - Вираг ги избива безмилостно, вече здраво стъпил на свободна земя. Следващите седмици продължихме да преследваме непокорните, но безуспешно. Те се бяха оттеглили в непристъпните студени тъмни северни територии, опиращи чак до Карско море.

IV.

Сега, толкова години след ужасната междуособица там, на север, съпротивата е още жива. Бунтовниците продължават да нападат ханските хора, водени вече от сина на Вираг. Хановете след Алмуш се съобразяват с този факт, затова и дадоха повече права на местните боляри. Мюсюлманството в северните райони на България и сега не се уважава. Там на практика хората и днес почитат старите си богове.

Тези събития ме промениха окончателно. След черемишкото клане нещо у мен се пречупи. Не мога да си представя, че ще имам семейство и деца, които можеше да бъдат избити така, както ние постъпвахме. Чувства на привързаност и обич изпитвам само към моите другари - курсабаите, гвардията на кана.

БЕЛЕЖКИ

1. Багаин багатур (прабългарски) - титла на командир в прабългарската армия. Багатур - употребява се в значение на “юнак”. [обратно]

2. Кан Михаил - владетел на Волжка България до 930 година. [обратно]

3. Кан Мохамед - владетел на Волжка България от 930 до 940 година. [обратно]

4. Буртаси - изчезнал народ, асимилиран през X век от прабългарите. Живели са по долното течение на река Волга. [обратно]

© Николай Марчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.02.2006
Николай Марчев. България - забравената империя. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Николай Марчев. България - забравената империя. Русе: Авангард принт, 2004.