ПОЕМА
ЗА ЦИГАРЕНОТО ЧОВЕЧЕ

web | Полюшвана от вятъра мишена

1.

Забързани и нервни отминават хора -
едни за работа, а други за дома.
Ангажименти нямам и си продължавам
капките дъждовни да броя.

У дома не ме очаква никой.
Само книги, скици и цветя.
Върху масата будилникът си трака,
под масата - кошчето за смачкани листа.

Имам и едно Цигарено човече,
скрито в ъгъла на старата стена,
приказваме си с него вечер
за разни случки и неща.

Уж ми е приятел - а пък иска
да ми вземе уморената душа.
Събуждам се понякога - а то ме стиска,
от гърлото ми вади песента.

Да го прогоня - пак ще се завърне,
като кученце се е привързало към мен.
Влюбен ли съм, то ще ме прегърне,
ще ми смигне, ако съм смутен.

Какво да правя - нека си живее,
инак празен е дома.
Ще дойде някой, някой ще излезе,
а то - стои си в старата стена.

И главното - не ме и чака,
спи си кротко или слуша
как старият часовник трака
и часовете със стрелките муши.

2.

Разкаля се и все вали, вали...
По пътищата локви светят.
Едната ми подметка не държи
и пръстите ми мърдат смешно.

Балтон ми трябва, шапка мека.
(Снегът - усещам го - стои на прага,
с възторг очакват го хлапетата,
със мас шейните мажат).

Чаша вино само ще е нужна
върху него да разлея
и после моето Цигарено човече
на алената кръпка дълго ще се смее.

Балтона ми е стар, ала добър,
изкарал доста студове.
С него мога да уплаша вълк
и дори да пиша стихове.

Малко неугледен, ама нищо,
няма чак толкова момичета на село,
да се обличам елегантно и прилично,
пък и коя ли би ме взела?

"Един такъв си, казват... "никакъв"
(допълва скритото Цигарено човече).
Не можа да влезеш в път,
и не е ли време вече

най-сетне да улегнеш като мъж!
Само губиш време и хабиш хартия,
кажеш нещо, сетне изведнъж
в кошчето под масата го скриеш.

Другите станаха хора - с вили и коли,
а пък ти - щурците гониш,
правиш стихове... Прави пари
(за обувки и балтони)!"

Е, такъв съм си, такъв и ще остана
с подметката, пропускаща вода...
И дълго сигурно ще храня
приятеля си с вятър вместо със храна.

Не ме харесвали - голямо чудо!
Светът е пълен със жени!
Ще се влюби някоя и в мене лудо...
и после цял живот ще си мълчи.

Ужасно нещо е жената -
ще ти завърже вратовръзка
и - усмихната на другите приятно -
на тебе винаги ще съска...

3.

На село - где ще идеш? -
на кино? Дечурлига и старици.
В кръчмата чаша ще изпиеш
(под стола скърцат стари вицове).

Добре, че моето Цигарено човече
е свикнало на есенната скука.
Аз му съобщавам новините,
а то отсреща като кукувица кука.

Напомня ми, че идва пролет,
но преди това ще има зима,
по Коледа прасетата ще колят
и много кръв и викове ще има.

Добрите стари обичаи
запазени са още тука,
след месец-два ще минат сурвакари
за щастие гърба ми да отупат.

(Седенките са вече изседени,
ергените - далеко във града.
Порутените гробища край село
чакат на старците реда...)

И тъй си отминават дните.
Изгрее слънце - всичко е добре.
Мъгли се спуснат - всичко скрито.
И скрито пиша стихове.

Не съм с претенции големи,
няма кариера с тях да правя.
Просто са ми нужни те на мене
да потъгувам и да се порадвам.

Със стихове обувки няма да си купя,
а за балтон дори не става дума.
Балтоните са много скъпи,
плитък ми е джоба за такава сума.

Спестовна книжка също нямам,
луд ли съм стотинки да пестя.
Щастлив ли съм - щастие раздавам
и ставам тъжен след това.

Но важното е, че си спя добре,
за крадци през ум не ми минава.
Какво ще вземат - нямам и въже
(да ги вържа, ако влязат).

4.

Влизам в стаята - от огледалото
моят образ скъп ме поздравява.
Щраквам клечка, паля си цигара
(на поздрави дори не отговарям).

И загледан в бръчките големи на тавана,
замислен дявол знае за какво,
не усещам как на стола сяда
моето приятелче добро.

Подпитва ме оттам-оттука
няма ли да пиша стихове.
Предчувствало, че нещо има на капчука
паднало от мътното небе.

Сигурно така ще е, защото
и аз усещам - нещо пее,
мелодията идва от високо
и преди да падне, дълго се люлее.

Дали не е туй песента, която
татко свиреше със устната хармоничка?
Не съм я чувал от времето, когато
слънчогледите очите му затвориха...

Една такава песен, сякаш пълна
със светулки и щурчета,
миришеща на мащерка и зърно,
изпъстрена със шарени цветчета!

Издула бузите му зачервени,
още миг - и ще ги пръсне,
песента на звънки трели
изскача между свитите му пръсти!

И ето я - сега отгоре пада,
останала завинаги в дъжда,
останала в небето млада,
тъй както татко млад е под пръстта.

А утре мама сигурно ще каже,
че снощи е сънувала баща ми
(как весело във стаята е влязъл,
едва успяла да го зърне само

и той се разтопил във мрачината.
Бил все същия, безгрижен и бохема,
не му тежала работа, каквато
другите не можели да гледат).

И пак ще почне с двете куки
на внучето си нещо да плете
(сестра ми толкова е учена,
че може само да го облече.

Завършила е докторски науки -
човечето Цигарено подсказва. -
Кой вярваше, че плахото момиче
коли служебни ще разкарват!)

И всичко се завърта с пълна сила -
песента, баща ми, куките на мама,
дъждът на двора се усилва
и сякаш падам, падам, падам...

Потъвам в бездните дълбоки
на раждането и смъртта,
в живота има две посоки -
и двете трябва да се извървят!

Да се изстрадат трябва ветровете
и така да се усети радостта,
тъй както в тъмна нощ конете
чуват как цъфти ръжта.

Въздух много, но се случва
никога и да не стигне.
(Прокънти в главата глъчка
и учудено очите мигнат).

Посоките са вече извървени.
Дошъл е краят, без да се усети.
Стрелките на часовника са спрели.
Тревожно са настръхнали конете.

Да бързаме, Цигарено човече,
в рими чувствата си да вградим!
До сутринта да се правим на заети,
няма време - вдруги ден ще спим.

Сега ще пишем, утре ще побродим
по пътищата и край ямите със смет,
ще търсим повече подкови,
да се запасим със повече късмет.

Знаеш ли - и тото можем да играем
и ако улучим някоя шестица,
ще си купим кучета, които лаят,
на кучешка любов да ни научат!

5.

И все вали, вали, вали...
Няма месец сигурно да спре.
Дали подметката ще издържи
или трябва с гвоздей да се прикове?

Уж клюмнала, тревата стана пак зелена,
край оградата направо избуя.
Същото се случва и със мене
щом видя ручей с тичаща вода.

От скръбта ми помен не остава,
тъй празнично е в моята душа,
че не знам какво да правя
и правя куп все глупави неща.

Циганската радост е дъждовна.
Магии правят циганите стари -
вода наливат в бяла стомна
(крило от прилеп там държали)...

Ако виното от стомната прелее,
ще секнат, значи, дъждовете,
ако ли не - на огън ще го греят
докато звезди засветят.

А дотогава от прозореца
с човечето Цигарено ще наблюдаваме
как врабците на високи скорости
за трохичка хляб се карат.

Гледай ти, каква ескадра скрита
имало под старата ни стряха!
Окупирали я, без да питат -
от нас врабците не се плашат.

Пройдохи и разсипници, горките,
напълнят ли коремите - добре са!
И също като старите поети
зъзнат в кръчмите и кафенетата.

Хляб и огън има, но се плаща...
А имат ли пари поета и врабеца?
И се възпява даже мечата опашка
в гореща ода за чорба гореща.

6.

Ухо на бъчвата поставям.
Охо! - обаждат се отвътре гласове. -
Не е още хубаво узряло,
не се чува виното добре...

Но след някой ден каква ще стане
(майка плаче, кавал свири!)...
Ще писнат пустите делиборани,
ще хвърчат глави на пилета!

И нито дъжд, жени и вятър -
какво ще спре горещите мъже,
цяло лято тайно чакали
тия огнено-бунтовни часове!

Десет месеца на къра
подир овцете или във пръстта,
сега ще видят, те, кахърите,
как са тежките крака.

Недай си боже за сокол да се запее
(отидоха на кино всички планове),
бакъри с вино ще се леят,
жените ще кълнат напразно!

А бабичките милно ще се молят -
по-силно, че не чуваме добре! -
последните кокошки ще изколят
(я изкарат зимата, я не!)...

Гледаш ги - душа не е останала,
каквото имат - то е песен.
И тя крепи дълбоката им старост -
тая страшна, силна песен!

И най-сетне съборило мъжете
виното лудо ще се укроти,
избистрено като сълза ще светне.
(Главата няма да боли).

7.

... Ще ударят на разсъмване камбани
(светците почват пак да се роят).
Сменили ореола с дамаджана -
към олтарите ще се кандилкат и пълзят.

Време за любов и за поезия,
за бунтовни мисли и слова,
няма време да се дреме -
да острим пачите пера!

Не съм пиян, Цигарено човече,
командировам те за лаврови листа!
Поети ставаме със тебе вече,
венец е нужен, нужен е сега!

Да стегнем тия дяволски съблазни,
да вържем тая змийска красота.
Челата ни бронирани са с лаври,
ще съхранят докрая светостта

на чувствата, които бликат,
които капят от върха на пачите пера.
Поетите, приятелю, обичат
най-много личната си свобода.

Сега ще пишем за големите проблеми,
за конфликтите, разтърсващи света.
Със тежки камъни ще мелим,
ненужна ще ни бъде любовта.

Алфа, бета и ултрамодерно
концепциите си ще градим
ще тъпчем мозък до последната каверна,
пропука ли се - ще я залепим.

Ще пием вино, ще сънуваме жени,
ще възпяваме железни магистрали.
Нали сме честни, верни и добри -
ще ни вярват и колеги, и другари.

Поколенията все ще ни признаят
и докрай едва ли ще се издължат
срещу онова, което им оставяме
написано със кръв и плът.

Отрекат ли ни - тогаз пердах за тях,
хлапетата със виснали сополи!
Набием ли ги днес за страх -
ще бъдем утре гении готови!

8.

Ех, ти глупаво, Цигарено човече,
пак не си съгласно с мене,
пак ще спорим цяла вечер
и ще убедиш накрая полугения

в антологиите да остане анонимен,
почти забравен, неизвестен и приживе,
жени да люби и да пие вино -
господ здраве да му дава още 100 години!

1979-1982

© Йордан Кръчмаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.05.2006
Йордан Кръчмаров. Полюшвана от вятъра мишена. Съставител: Сашо Серафимов. Варна: LiterNet, 2006