Юрдан Трифонов - Унищожаването на Търновската патриаршия и заменянето й с автономно митрополитство-архиепископство

Издателство

:. Издателство LiterNet

Медии

:. Електронно списание LiterNet

:. Електронно списание БЕЛ

:. Културни новини

Каталози

:. По дати : Март

:. Електронни книги

:. Раздели / Рубрики

:. Автори

:. Критика за авторите

Книжарници

:. Книжен пазар

:. Книгосвят: сравни цени

Ресурси

:. Каталог за култура

:. Артзона

:. Писмена реч

За нас

:. Всичко за LiterNet

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УНИЩОЖАВАНЕТО НА ТЪРНОВСКАТА ПАТРИАРШИЯ И ЗАМЕСТЯНЕТО Й С АВТОНОМНО МИТРОПОЛИТСТВО-АРХИЕПИСКОПСТВО

Юрдан Трифонов

web | Избрани студии

Всеки, който се е опитвал да проучи някои въпроси по духовно-просветния живот на нашия народ през време на турското робство, ще е забелязал, че работата му много или малко се спъва о нямане ясни представи за църковния ни живот през това време. Както е известно, духовно-просветната дейност у нашите деди е била неразривно свързана с църквата; по тая причина изучаването на първата не може да бъде успешно, докато не се осветли добрe положението и наредбата на последната. И наистина, неизучени в свръзка с църковния живот, литературните фактове от време на робството ни в много отношения изглеждат случайни. Същото трябва да се каже и за тясно свързаните с духовно-просветния ни живот от онова време въпроси за началото на новобългарската книжнина и за гърцизма у нашия народ. По тая причина един опит да се разясни църковният ни живот през първите векове от турското владичество, се явява наложителен, колкото историческите податки за такова разяснение да са оскъдни. Добре щеше да бъде, разбира се, ако такъв опит се направеше от добре подготвени лица; ала, за жалост, такива по една или друга причина все не се залавят за него, а пък от това, както казахме, страда проучването на ред въпроси. Тъкмо желанието да си осветлим един от тези въпроси, именно тоя за гърцизма у нашия народ, ни постави лице с лице срещу нуждата да си разясним що-годе и въпроса за църковния ни живот през първите векове на робството и да напишем няколко статии по него, та дано предизвикаме по-основни трудове по същия въпрос. Ние съзнаваме, че при малкото податки, които съществуват засега в книжнината, окончателното решение на въпросите за църковния ни живот не е възможно; но знаем, от друга страна, и това, че преди да се решат въпросите, те трябва да се поставят, та да се привлече внимание върху им. Нека съзнанието, че е нужно да се тури начало в тая посока и че самите въпроси са трудни, да извини донейде слабостите на нашата работа.

Първият въпрос, на който се натъква човек, кога поиска да разгледа църковния живот на нашия народ през първите векове на робството, е тоя за унищожението на Търновската патриаршия и за настаналата след това църковна наредба. Важността на това унищожение за църковния, па и за политическия и духовно-просветния живот на българския народ не може да се отрича. При всичко че и напълно самостоятелна църква би могла да направи за народа само това, което времето и политико-икономическите условия, в които е бил той поставен, са позволявали, - премахването на Патриаршията все е било много важен удар за него. Когато сръбската патриаршия, макар да е просъществувала след възстановяването си около 1557 година само два века (до 1766 г.) и макар да е имала седалището си не в някой от важните сръбски центрове, а в незначителния Ипек, все пак е имала много важно значение за своя народ и в духовно-просветно и в политическо отношение, - не можем да се съмняваме, че Търновската патриаршия, като щеше да има за седалище един град, който във втората половина на XIV в. по думите на патриарха Калиста ¹, бил "вторыи и словом и делы по Кωнстантинове граде", и следователно най-културният център в България, - би имала за нашия народ още по-голямо значение. Поставянето на всички почти българи под една политическа власт, унищожаването на старите съсловни предразсъдъци и на средновековния строй, както и развитието на градския живот през време на робството - щяха да докарат, ако да бяха съединени с общо чисто народно средище и със своя върховна духовна власт, високо национално съзнание и доста голям напредък. Наистина, както ще се каже по-долу, премахването на Патриаршията не е повлякло подире си унищожаването на всякакъв автономен църковен живот у нашия народ, само че вместо един общ църковен център през първите векове на робството се явяват няколко с повече или по-малко локално значение. Но тъкмо духовно-просветно-общественото влияние на тези центрове може да ни покаже най-добре какво бихме могли да чакаме от чисто народна църква с един главен център. Изобщо, колкото и да е склонен човек да не дава много голямо значение на унищожаването на Търновската патриаршия, той все не може да не признае, че то е било един тежък удар за народа ни. Обаче що-годе точна оценка на тоя удар може да се направи, само когато се определи по-добре кога и как е настанало унищожаването и каква църковна наредба го е последвала.

Кога и как е била унищожена Патриаршията. - За да определят времето, когато е било премахнато патриаршеското достойнство в България, обикновено си служат с две напълно автентични писма, излезли от канцеларията на Цариградската патриаршия, които са запазени в актовете на последната. Едното от тях носи дата август 6902 (1394), а другото не е датирано, но е поместено след един документ от 1402 г. (Miklosich et Müller. Acta Patriarchatus, II, р. 223 и 570-1)². Чрез първото от тях патриархът (Антоний)³ позволил на мавровлахийския (молдовския) митрополит (или по-право, на архиерея, когото Патриаршията искала против волята на молдовците да им наложи за техен митрополит и който не бил приет от тях) да изпълнява архиерейска длъжност. В м. май 1395 г. тоя митрополит бил вече в епархията си. Във второто писмо патриархът (не означен по име) подканя неизвестен търновски митрополит да изплати някакъв свой дълг, който турил в затруднение негова поръчител, ризийския митрополит, като го заплашва, че ако не стори това, ще се поиска намесата на светската власт.

Трябва да признаем, че колкото и да са автентични казаните писма, те не са напълно достатъчни за решение на въпроса кога е било унищожено Търновското патриаршество. Изпращането в Търново на неозначен по име митрополит, в когото виждат неприетия от молдовците Йеремия, носи, както добре забеляза напоследък г. В. Златарски в статията си "Де и кога е бил заточен и умрял българският патриарх Евтимий?" (вж. Летопис на Бълг. книж. дружество, VI, [1905], 168-9) характер на временна мярка, защото Патриаршията все още се е надявала да изпрати тоя митрополит в Молдова. Инак не е можело и да бъде, защото патриарх Евтимий е бил още жив и, макар да е бил заточен, влиянието му не е било премахнато, а главно - канонически той не е можел да се счита лишен от диоцезата си. От недатираното патриаршеско писмо Дринов (Исторически преглед на българската църква, с. 122) извади заключение, че "В 1402 г. в Търново се е намирал вече особен митрополит, поставен от Константинополский патриарх и напълно подчинен нему."⁴ Същото мнение се повтаря и до днес. За това как трябва да гледаме на подчинението на Търновската църква под Патриаршията, ще говорим по-после; тука ще забележим само, че въз основа на въпросното писмо не може да се твърди с достоверност, че в Търново вече в 1402 г. е имало особен митрополит, напълно подчинен на цариградския патриарх, първо, защото писмото не е датирано, а заплашването на митрополита с прибягване към съдействието на светската власт посочва много по-късно време; второ, ако дори приемем, че писмото е от 1402 г., от съдържанието му не личи добре, дали митрополитът, до когото е писано, не е същия Йеремия, и трето, писмото има частен характер. Най-после, Йеремия е можел да управлява Търновската църква дори до смъртта на патриарха Евтимия, без да е било формално премахнато българското патриаршество. Следователно, за точното решение на въпроса кога е било унищожено последното, казаните патриаршески писма не са достатъчни.

Ново свидетелство по същия въпрос, макар пак не точно определено по време, ни дава писмото, изпратено от неозначен по име цариградски патриарх до приемника на охридския архиепископ Матей, което (писмо) наедно с други две, написани в отговор на него, обнародва в извлечение г. Баласчев в "Сборник за народни умотворения" (кн. XVIII, с. 150-1)⁵. Последното съдържа изрично свидетелство, че Търновската църква е била подчинена под Цариградската патриаршия вече преди времето, когато е било писано то. В него е казано: "нито един от охридските архиепископи, освен твое светейшество, на които ти си наследник, не е ръкополагал там, в София или във Видин, или в каквото и да е друго място, гдето ти искаш да направиш това, но тези епархии са принадлежали на вселенския патриарх и преждебившите свети патриарси са изпращали там митрополити до учреждаването на Търновската патриаршия и подир подчинението й нам" (с. 150)⁶.

Според това, ако за 1402 г. не можем да твърдим с увереност, че българската църква е била формално подчинена на Цариградската патриаршия, за времето около 1416 г., когато са били писани казаните писма, в това вече не може да има съмнение. Друг е въпросът, разбира се, как трябва да се гледа на това подчинение; както ще видим по-долу, последното е било малко по-друго, отколкото обикновено се мисли; но унищожението на Патриаршията между 1394-1416 г. не може да се отрича, макар че известията за него произлизат все от Цариградската патриаршия.

Но има и други свидетелства, засега още недобре обяснени, които изглежда да противоречат на това твърдение. Така, в историята на Енгеля "Geschichte von Bulgarien" (Halle 1797, с. 470)⁷, е поместено едно известие, взето не се знае откъде, според което търновският архиерей дори в 1463 г. носел титлата "патриарх на Търново и на цяла България". След като разказва за потурчване на българи - доброволно и насилствено - подир падането на царството и след като споменува за католически софийски архиепископ, Енгел продължава: "Гръцкият (в смисъл на православен) архиепископ или владика още в 1463 г. стоял в Търново с титла: Patriarha Trnobi et totius Bulgariae; друг един стоял в Охрид с титла: Archiepiscopus Primae Iustinianae, Achridum et totius Bulgariae". И. П. Липранди ⁸ също така твърди, без да посочва на какъв извор се основава, че след Евтимия в Търново светителствували още двама патриарси (Болгария, изд. ІІ, с. 50). Йерусалимският пък патриарх Доситей (1641-1707) в своята "История на йерусалимските патриарси", издадена от неговия приемник и племенник Хрисант, разказва, че в 1570 г.⁹ цариградският патриаршески синод под председателството на Митрофана III ¹⁰ решил да се унищожат Охридската, Търновската и Ипекската архиепископии, но че това било постигнато само относително Търновската, а другите сполучили да запазят правдините си с помощта на султана, като се задължили да му плащат особен данък. Покойният Дринов, който пръв обърна внимание на посочените свидетелства за Търновската църква, не направи опит да ги примири със свидетелствата, що ни дават напечатаните от Миклошича и Мюлера "Acta Patriarchatus", а се ограничи да ги посочи с тая забележка: "Нам не ни са известни добре началата и основанията, на които се опират тези разноречиви и противоположни на нашето заключение свидетелства и предания, и поради това не сме в състояние да ги разгледаме подробно критически" (Истор. преглед на бълг. църква, 124)¹¹. В статията си "Историческо осветление върх статистиката на народностите в источната част на Българското княжество", поместена в "Периодическо списание" (Средец, [1884], кн. VII), като разглежда познатия разказ за опустошаване на България и за потурчване на много българи през царуването на султан Селима II, който (разказ) е намерил место в историята на отца Спиридона под заглавие "О втором разорении Болгарии" (по изданието на В. Златарски, с. 103)¹² - Дринов пак говори за споменатото свидетелство на патриарха Доситея. Тука той му дава значение, ако и да го не приема напълно, като казва: "за нашата цел тука е доста да знаем, че и в гръцките исторически източници се намерват известия за някакво си ограничение правдините на Търновската църква в царуването на Селим II и че, по свидетелството на речените гръцки източници, това ограничение станало по искането на Вселенската патриаршия и за нейна полза" (с. 11). За жалост, предметът, който Дринов разглеждаше в тая си статия, не му позволи да се спре върху въпроса за Търновската църква що-годе подробно, а сетне вече не му падна случай да се повърне върху него наново. Почтеният български историограф К. Иречек, който отпърво бе се изказал в полза на мнението, че Цариградската патриаршия е сполучила да наложи властта си на българската църква още наскоро след падането на Търново (История болгар, 452)¹³ в "Пътувания по България", като излага историята на Търново, казва: "И подир унищожението на тукашната патриаршия (казват на 1570 г.), Търново останало един от главните черковни центрове, чийто митрополит носил титлата "екзарх на България" (по прев. на Аргирова с. 241-2)¹⁴. Както се вижда от последните думи, Иречек дори допуща, че българската патриаршия е можела да съществува до 1570 г.; но и той не е направил опит да примири разноречивите свидетелства по предмета.

Макар да не можем прие мнението, че българската патриаршия е съществувала до 1570 г., ние все пак мислим, че свидетелствата, за които споменахме, не са съвсем лишени от значение. Наистина, Енгел е разбъркал известията; той смята чипровския архиепископ за православен и мисли, че е замествал едновремешния търновски патриарх. Освен това, сведенията си за историята на сръбската църква той е черпал повечето не от първоизточници, а от съчиненията на Гебхарда ¹⁵ и Раича ¹⁶ (вж. статията на покойния Ил. Руварац "Прилози за српску повест" в Летопис Српске Матице, кн. 150, с. 65-6). Но, от една страна, посочването на определена дата, 1463 г., и точните титли на търновския и охридския йерарси, а от друга - обстоятелството, че Енгел пише за историята на българите главно в свръзка с маджарската история, за която е използувал достоверни маджарски източници - тия неща ни карат да мислим, че той е извлякъл съобщението си от някой стар документ. А, както е известно, маджарите през XV век най-много са се интересували от работите на Балканския полуостров и са имали възможност да добиват за тях точни сведения. Поне докато не се открие източника на Енгеловото посочване, ние нямаме право съвсем да го игнорираме. Определен характер има и свидетелството, което е възпроизвел Липранди: то говори за двама патриарси след Евтимия и, следователно, има предвид сравнително кратковременно състояние на българската църква, което (състояние) не се изключва от свидетелствата, що говорят за унищожаване на Патриаршията наскоро след падането на Търново. Достатъчно е да го отнесем към същото време, за което ни говори свидетелството на Енгеля, т.е. към половината на ХV в., и противоречието му с последните изчезва. Най-важното в случая е това, че въпросните две свидетелства, както ще покажем по-долу, се съгласяват с обстоятелствата, в които се е намирало православието на Балканския полуостров в половината на XV в. Това, че засега не знаем изворите на тия свидетелства, не трябва да ни спира да ги вземем поне донейде във внимание. Може дори да приемем, че тъкмо обстоятелството, дето не им е дадена надлежната важност, е донейде причина да не се издирят досега техните извори, па да се съберат и други, които се намират в съгласие с тях. Познато е колко установените мнения пречат да се обърне надлежно внимание на противоречиви тям факти. Поради всичко това ние ще вземем казаните известия във внимание, като покажем поне, че те не съдържат в себе си нищо невъзможно.

Засега ние можем посочи само едно известие, което върви в съгласие с казаните две свидетелства. То се съдържа в един разказ за учреждаване на патриаршествата изобщо и на българското и сръбското в частност, който (разказ) е поместен в една ръкописна Кормча на С.-Петербургската духовна академия под № 1173. Г-н Офейков ¹⁷, който е препечатал тоя разказ в познатото си съчинение La Macédoine, мисли, че Кормчата е от XIV в. (с. 221); но някои подробности в разказа дават да се разбере, че последният е писан в средата на XV век и че, следователно, самата Кормча не може да бъде писана по-рано от това време. Така, в него се говори за патриарха Евтимия като за починал вече: (La Macédoine, 226). Освен това, в него вече се говори за турско владичество: (Ib. 226-7). Че разказът не е по-подирешен от 1459 г. вижда се от това, дето в него се говори, че сръбската патриаршия още съществувала (а 1459 г. е крайният предел, до който може да се допуска отделното съществуване на тая патриаршия): (Ib. 230). Понеже разказът е от руска рецензия и понеже неговият автор има твърде неясни представления за Теофилакта и Евтимия, - най-вероятно е, че той е писан в Русия от човек, който е бил защитник на славянските православни църкви. Това ни кара да отнесем неговото написване към средата на ХV век, когато русите са се решили да си поставят сами митрополити, а не да ги пращат за посвещаване в Цариград. А ето че във въпросния разказ не се споменува за унищожаване на Търновската патриаршия, ами, напротив, както видяхме, казва се, че охридският архиепископ, с благословението на търновския патриарх, се поставял от своите епископи и че

За да можем да съгласим казаните свидетелства за съществуване на Търновска патриаршия към средата на ХV в. с известията, според които последната е била унищожена наскоро след падането на Търново, трябва по-напред да си уясним начина, по който е станало това унищожение, и църковната наредба, която го е последвала.

Начинът, по който Търновската църква е била подчинена под Цариградската патриаршия. - По тоя въпрос и до днес се приема мнението, че това подчинение е било акт на чисто насилие от страна на Патриаршията, която си е послужила в случая с подръжката на турците. Така, Голубински в капиталния си "Краткiй очерк исторiи православных церквей" (Москва, 1871, с. 88-9)¹⁸ пише: "Със заточването на Евтимия турен бил край и на второто българско патриаршество. Не се знае как, но гърците сполучили да добият от турците да се закрие патриаршеската катедра и всичките епархии на предишното българско царство да се подчинят под константинополския патриарх (по онова време гърците сполучили чрез унижения да свържат с Баязида, който бил почнал да обсажда Цариград, примирие за няколко години)." Възгледът на Голубински е прокаран и в учебниците ни по църковна история, както и в някой други исторически съчинения, които говорят за падането на българското царство и за унищожаването на патриаршеството. Така, в "История на българската черкова" [Пловдив, 1887] от г. Р. М. Каролева се казва: "Турците съсипали българското царство и последния български патриарх Евтимий бил проводен в заточение от турците и Търновската патриаршия останала без глава. От това нещастие на българската черкова се възползувала гръцката патриаршия и я присвоила под своята власт. Как е станало това нещо, не се знае; знае се само, че Търновската патриаршия била затворена и всичките български епархии били подчинени под цариградския патриарх. Гърците спечелили от турците за своя патриарх такава власт над православните черкови в Турската империя, каквато власт те нямали и при самите гръцки императори. Като се основавал на тази си власт, гръцкият патриарх, след заточението на патриарха Евтимия, нарекъл Търновската патриаршия митрополия и в 1394 г. се разпореждал с нея като със своя епархия" (издан. II, с. 57).

От казаното мнение може да се приеме за вярно само това, че подчиняването на Търновската църква под цариградския патриарх наистина е станало под моралния натиск на последния. В това не може да има никакво съмнение, като се вземе пред вид безцеремонността, с която Патриаршията се е опитвала тъкмо по онова време да подчини под своята пряка власт Молдовската църква, и обстоятелството, че като привременен архиерей в Търново след заточаването на патриарх Евтимия е бил изпратен именно неприетият и изгоненият от Молдова митрополит Йеремия. Трябва да забележим, че няколко време преди това (след 1371 г.) галицкият руски митрополит ръкоположил по желанието на молдовците двама епископи - Йосиф и Мелетий, от които първият бил брат на техния воевода Стефан. Когато цариградският патриарх Антоний видял, че Молдова се сдобила със свои епископи, които били ръкоположени пак от нему подчинен митрополит, само че не зависели направо от него, - той решил да учреди там особена митрополия, направо подчинена нему. Това му решение родило доста дълговременен конфликт с Молдовската църква. Изпратеният от него в Молдова, неискан от никого, грък митрополит Йеремия не бил приет от молдовците и бил изгонен с безчестие. Поради това той, преди да напусне страната (в 1394 г.), проклел и отлъчил от църквата двамата епископи и цялото им паство. Когато воеводата Стефан, чрез особено пратеничество, помолил Патриаршията да признае епископите и да снеме отлъчването, молбата му не била чута. От молдовците се искало просто да отстранят епископите си, които уж били лъжливи пастири, макар да били ръкоположени по най-каноничен начин, и само патриотическото упорство на воеводата и духовенството заставило Антониевия приемник, Матея, да признае епископите и да възведе един от тях, Йосифа, в митрополитско достойнство - с което пак се постигала главната цел на Патриаршията, именно прякото подчинение на Молдова под нейната духовна власт. (Историята на целия конфликт биде изложена напоследък доста подробно от руския учен А. И. Яцимирски в съчинението му "Григорiй Цамблак", с. 68-77 ¹⁹. (Сравни: Голубинскiй. Краткiй очерк ист. Прав. церквей, 373-6). Когато Патриаршията е действувала по такъв начин в Молдова, може ли да има съмнение, че тя ще се е опитала да си подчини Търновската църква след заточението на патриарха Евтимия?

За завоевателната, тъй да речем, политика на Цариградската патриаршия спрямо другите православни църкви на полуострова могат се посочи много мотиви; но ние няма защо да се спираме на тях. За нашата цел е достатъчно да споменем един от най-важните, именно желанието на Патриаршията да увеличи своите материални средства, които с намаляването на империята ставали все по ограничени. Още в 1324 г., поради голямото намаление на тия средства, синодът решил, всеки митрополит да внася в патриаршеския ковчег годишна помощ (определените суми били от 16 до 800 иперпери (жълтици)²⁰.От митрополити, които приемали посвещението си от патриарха, но имали епархии вън от границите на Византийската империя, помощи не можели да се искат чрез синодални решения; но и те внасяли такива под вид на доброволни приноси. Особено руските митрополити и епископи внасяли в Патриаршията доста големи суми, известни под името "константинополскiй выход" (Голубинскiй. Исторiа русской церкви, т. II, [Москва, 1901.], 2-ая полов., 132). При ръкополагането на митрополитите, а особено когато имало борба между няколко кандидати, в Цариград умеели да извличат от последните всичко, което те можели да дадат. Според Никоновската летопис, когато любимецът на великия княз Димитрий Иванович - Михаил (Михай), който бил изпратен в Цариград да бъде посветен за руски митрополит, умрял по пътя, един от неговите спътници, Пимен, докато да се ръкоположи за митрополит, без да е бил избран от руското духовенство и от княза, не само изхарчил големите суми, които Михаил носел със себе си, но срещу записи върху предварително подписани от великия княз бланки, дадени на неговия любимец (умрелия Михаил), заел още около 20 хил. тогавашни рубли, които на днешни пари струват около 2 милиона руски рубли (Ib. 247). - Не е мъчно да се разбере, че при недоброто материално положение на Цариградската патриаршия подчинението на българската църква под нейното върховенство ще се е диктувало, между друго, и от парични съображения. Последните, както се учим от грамотата на патриарха Калиста до търновското духовенство от 1355 г., адресувана до св. Теодосия и Романа, са играли роля в отношенията на Цариградската патриаршия към българската църква и през време на Второто бълг[арско] царство. И наистина, от тая грамота се учим, че патриарх Герман, когато се съгласил да изпълни просбата на Асеня II за възстановяване на българското патриаршество, обвързал търновския патриарх със задължение да му плаща "дани оурокы, яко един от иже под Коньстантина града митрополити". Види се, че тъкмо прекъсването на въведения в обичай внос от страна на по-подирните български патриарси, както и употребяването в българската църква миро от мощите на св. Димитра и св. Варвара вместо цариградското, което се е продавало от Патриаршията - са правили независимостта на Търновската църква особено чувствителна за Патриаршията и са изостряли отношенията между двете църкви. И споменатата по-горе ръкописна Кормча на С.-Петербургската духовна академия (№ 1173) посочва като главен мотив за основаването на българското патриаршество желанието на българите да се избавят от грабителството на гръцките архиереи: (La Macédoine, 225). За да избави народа си от това грабителство, българският цар се принудил да постави свой патриарх, (Ib. 226).

Но макар да не можем да се съмняваме, че подчинението на българската църква под цариградския патриарх е станало по моралния натиск на последния, - нищо не ни дава право да твърдим, че то е било акт на чисто насилие от негова страна, извършено с поддръжката на турците още след падането на Търново. Такова твърдение не може да се съгласи с отношенията на турците и византийците около времето, когато е било превзето Търново, и не се потвърждава от никакви исторически свидетелства. Нека кажем няколко думи за тия отношения.

След превземането на Търново и обезсилването на влашкия воевода Мирчо, за когото до последно време погрешно се приемаше, че уж бил излязъл победител в борбата си с Баязида, и след разбиването на маджарите при Никопол и превземането на Видин, - султанът (Баязид) имал твърдо намерение да превземе и Цариград. И наистина, в продължение на 6 г. (1396-1402), които издадената от проф. Богдана българска летопис изкарва седем, той държал византийската столица в обсада и употребявал най-големи усилия да я превземе. Само помощта на Западна Европа, която искала да отвърне на турците за никополската им победа над християните, нямането още на артилерия, а главно приближаването на Тимур хана спасили тоя път Цариград ²¹. Да се предполага, че Баязид ще поиска, тъкмо във време на борбата си с византийците да налага на българите духовната власт на патриарха и с това да увеличава престижа, а отчасти и средствата на своите противници - няма досущ никакво основание. Наистина, турците, общо взето, са били всякога, а особено на първо време, твърде веротърпими. Тази им веротърпимост, която не се съгласява добре с предписанията на Корана, се обяснява донейде с техни политически и чисто материални съображения: те потурчали или избивали болярството, продавали в робство част от гражданите, но друга част от последните, а особено селяните оставяли на местата им, за да има кой да работи. Ала едва ли може да има съмнение, че веротърпимостта на турците се е дължела донейде и на монголо-татарските традиции, донесени от тях из Средна Азия. Към такова заключение може да ни доведе, между друго, обстоятелството, че бератите, давани от турските султани на подвластните тям християнски духовни началници, имат досущ еднакъв характер с тъй наречените ярлици, които татарските ханове в днешна южна Русия давали на руските митрополити и епископи. Не трябва да забравяме, че в законите на Чингиз хана, известни под името Яса (Ясак), т.е. запрещения, веротърпимостта е била узаконена по най-положителен начин. Освен политическите съображения, в случая са играли роля и езическите възгледи на старите монголо-татари, за които всички вери са били еднакво законни (вж. Голубинскiй. Иcтopia русской церкви. Период II. Том II. I-я полов., с. 17-24). В Турция двете традиции - монголо-татарската и арабско-мохамеданската - са вървели редом; дори изглежда, че за дълго време първата е преобладавала над втората. Поради това можем прие, че турските султани след подчиняването на българите не биха им попречили да минат, ако искат, под духовната власт на гръцкия патриарх. Към такова заключение ни карат особено думите на патриарха Нила в писмото му до папа Урбана VI от 1384 г., че турците го оставяли свободен да ръкополага, да праща епископи, дето иска, и да извърша безпрепятствено всичко, що се отнася до църквата, дори между самите неверни (Acta Patriarchatus, II, 87). Но да допущаме, че султан Баязид ще застави в своя вреда българите да се подчинят против волята си на цариградския патриарх - нямаме абсолютно никакво основание. Инак е стояла работата след падането на Цариград под турците. Тогава султанът е имал интерес да усили властта на гръцкия патриарх за сметка на другите православни църкви, защото последният се е намирал в столицата и, следователно, бил е под прекия надзор на правителството му. Централизуването на църковното управление има големи практически сгоди, та е чудно не това, дето след превземането на Цариград турците са допуснали да се усили постепенно властта на тамошния патриарх, а туй, дето те са оставали цели векове верни на старите традиции. Ала по времето, когато турците са завладявали България, работата е стояла другояче: тогава българите са били техни поданици, а византийците - още свободни врагове, та не е имало защо те да насилят първите да минат под духовната власт на вторите.

Ако Цариградската патриаршия да би имала поддръжката на турците за присъединяване на търновската диоцеза още след падането на Търново, тя не би се задоволила само с последната, ами би подчинила под своята власт още и софийската и видинската епархии, па би заграбила такива и от охридската архиепископия. Между това ние виждаме, че последната по онова време все повече и повече се разширочавала, като си присъединила казаните две епархии, па заявявала претенции и за всички епархии на запад от Солун, дори до Дринополската (в Епир). И наистина, в патриаршеското писмо до охридския архиепископ Матей четем (по превода на Баласчева): "Дошъл е до нас някакъв си слух, на който, поради голямото зло, не съвсем вярваме, че е тъй; понеже сме чули, че ти си упражнил властта върху наши епархии и си ръкоположил в София и във Видин митрополити и сега си се готвел да постъпиш така и с други епархии, като си твърдял, че уж за нас оставала само Солунската епархия и че останалите митрополии на запад принадлежали на твое светейшество, за което предявяваш хрисовули, както казваш, от блажено почившия Юстиниана и потвърдителна грамота от нашия велик самодържец." (СбНУ, XVIII, 150.). В писмото пък на Матеевия приемник до патриарха е казано: "Той (Матей) с увереност показал открито пред лицето на всичкия синклит и синода хрисовула на посветените епархии, който хрисовул, като го разгледали, намерили границите на неговата диоцеза проходящи до самите граници на Адрианополската епархия ²² и, както трябвало да се очаква, единодушно и със съгласието на всички задружно отстъпили това, което й принадлежало" (Ib. 151). Цариградският патриарх, колкото и да не бил доволен от разширяването на охридската диоцеза, не само не прибегнал до помощта на турците, за да му попречи, ами, напротив, оплаквал се, че охридският архиепископ уж се бил ползувал от услугите на светската власт, за да граби епархиите му. Той казва: "И тъй, поради голямата дързост, ние не повярвахме на тава, що чухме, но предпочетохме да считаме за измислица, или че някой неосветени и чужди епископи са отишли в София и Видин и са захванали да управляват тези църкви разбойнишки, като са си послужили лъжовно с името на твое светейшество, че от тебе са ръкоположени. Заради това пишем, да им припомниш и да ги извадиш от там, като неосветени и като такива, които са грабнали епархия, която не е подчинена на друг, освен на цариградския патриарх; тъй като с духовенството не става тъй, както със светското, гдето пo-силният граби достоянието на другия, не именно е онзи по-силен, който има на своя страна светска власт и посредством нея притеснява другите, но тоя, който притежава правото и има на своя страна светите и божии канони като свои помощници." (СбНУ, XVIII, 150-1). Важен е за нас в случая и отговорът на Матеевия приемник по повод на това обвинение. В него е казано: "Ако твоя величайша светост го (архиеп. Матея) клевети, че уж той, като се ползувал от своето независимо положение, извършвал там беззаконно ръкополагания и го поставяте наред със силните на мира сего, като упоминавате, как силните грабят слабите, то той не е бил такъв, съвсем не!" (Ib. 151-2). Да беше вярно, че цариградският патриарх е подчинил Търновската църква насила чрез поддръжката на турците, охридският архиепископ едва ли би пропуснал да напомни на патриарха, че тъкмо той се ползува от властта на силните мира сего.

От гореказаното се вижда, че подчиняването на Търновската църква под Цариградската патриаршия наскоро след падането на Търново е могло да стане само затова, защото самите българи не са проявили нужното съпротивление. Как да си обясним тая отстъпчивост на нашия народ спрямо Патриаршията? Според нашето мнение, тя може да се обясни, от една страна, чрез отчайването на българите след падането на царството им, а от друга - чрез надеждата им, че Византия ще устои пред силата на турците.

Както е известно, още при първите нападения на турците върху Тракия, когато император Кантакузин предложил на българския цар Йоан-Александър (в началото на 1351 г.), да му помогне да образува флота, която да пречи на турците да преминуват през Дарданелите, - в Търново народът се изказал в полза на това предложение. В един празничен ден, когато византийските пратеници, които занесли последното на българския цар, го придружавали по търновските улици, народът срещал царя си и пратениците с викове, по-скоро да се свърже мир с гърците, за да не изгинат всички от меча на варварите. Александър също така бил наклонен да помогне на Кантакузина, но зет му, сръбският цар Стефан Душан, го предупредил, че последният ще употреби флотата само за своя полза - което не е било никак невероятно (Иречек. Историа болгар, 404-5)²³. В българската хроника тия преговори са предадени в епическо осветление - което показва, че за тях са съществували вече и народни песни или разкази. Именно там се разказва, че Кантакузин, като не можал сам да храни матросите на флотата (що пазела Мурата да не премине в Европа), защото нямал достатъчно хляб и свинско месо, па и хазната му била празна, - пратил до Александра в Търново, да му помогне. (Arhiv. fьr slav. Philologie, XIII, 527). Като видял това Кантакузин, много се наскърбил и пратил да иска помощ от сръбските владетели Урош, деспот Углеш и крал Вукашин (както виждаме, действието се пренася от хрониката вече след 1366 г.); но и последните (Ib.) Тогава Кантакузин пратил да кажат на българските и сръбските владетели, че ще се каят отпосле; а те отговорили: Това заставило гръцкия император да свърже договор с Мурата, турците да не вредят на гърците, и ги пуснал през Галипол (Ib.). Разказът на българската хроника ни показва, че нашите деди, като са гледали как турците превзимат тяхната земя, а оставят гръцката и като са си спомняли за предложенията на Кантакузина, обвинявали са своите водители, че уж те били причина за нещастията им. Едва ли можем да се съмняваме, че това убеждение се е явило отчасти и под влияние на гърците, които ще са стоваряли вината на турските успехи върху българите и сърбите, когато повикването на турците в Европа се е дължело тъкмо тям (на гърците). - Убеждението, че българската гордост и незачитане на вярата са причина на нашите бедствия, виждаме прокарано и в народните песни, според които:

От как се е свет задалу,
дади Госпуд българину,
българину да царува,
да царува, да богува.
Той ни знай да царува,
да царува, да богува,
най са дигна на гуляму.
Със кон ходи из черкува,
от кончи си конка зема,
със маждрак си нафур буде ²⁴.

Когато изпратените от Бога два гълъба му съобщили за гордостта на българите, -

На Бога се нажалилу,
нажалилу, натъжилу.
Дади Господ на турчину
да царува, да богува (Ib).

След падането на царството и след тежките удари, що сполетели народа, място за гордост вече не оставало. Всички в България се смирили. При тогавашното дълбоко религиозно настроение на нещастията се е гледало като на Божие наказание. Щом убеждението, че нещастията идат "грех наших ради" или "по грехом нашим", срещаме не само у сърбите, ами и у власите и русите, - не ще дума, че у българите, които ударът на злото е сполетял най-напред и най-нечакано, то е било най-силно. За хора като изпращания, но не приет в Молдова митрополит Йеремия, които действували хитро и решително, не е било мъчно да убедят малкото български първенци след падането на Търново, че злото, което е сполетяло царството и народа им, се дължи главно на нежеланието на българските и сръбските владетели да действуват в съгласие с гърците. Те лесно са можели да съпоставят разпадането на Душановото царство с неговата вражда към Цариградската патриаршия и да представят това разпадане като Божие наказание, последвало след отлъчването на сърбите и проклеването им от патриарха. Както е известно, страхът от патриаршеската анатема, произнесена в 1352 г., е бил доста силен в самата Сърбия. Нему отчасти се е дължело това, дето отначало Углеш, а по-сетне и Лазар са действували за премахването на анатемата (вж. Дучић, [Н.]. Историја Српске православне цркве, Београд, 1893, 146-163). Наистина, българите не са били анатемосвани от цариградския патриарх, но по-рано и те не са били много добре с него по причини, които насочихме по-горе. Агентите на Патриаршията ще да са спомнили всичко това и ще да са го представили като грешка на българите, която е привлякла Божия гняв върху тях.

Но отчаянието на българите е можело да ги направи отстъпчиви пред властолюбивите посегателства на Цариградската патриаршия, най-вече наскоро след постигналото ги нещастие. След окопитването им, което не е могло да се забави много дълго, за такава отстъпчивост са били нужни и по-други мотиви. Какви са можели да бъдат те? - Според нашето мнение най-важно значение в случая ще да са имали надеждите на българите, че Цариград ще устои срещу ударите на турците и че подобрението на тяхната участ е свързано с успеха на византийците. Отстъпянето на Баязида от стените на Цариград след 6-годишна обсада ще се е тълкувало в България, дето не са знаели главната му причина (приближаването на Тимура), като един вид поражение. В българската летопис, която разказва подробно за тая обсада, Баязидовото оттегляне се отбелязва с явна радост и с надежди за бъдещето: "Когато нечестивият Баязид видя, че нищо не може да постигне, обладан от силен гняв, той взе цялото свое военно множество и си отиде. И като не искаше да стори това, със срам положи ръка на устата си и само тези думи каза, както някога Юлиан се хвалеше към свети Василий Велики Кесарийски, когато отиваше против персите: "На следната година ще взема града." (Arhiv für slav. Philoiogie, XIII, 534)²⁵. След това, като разказва за загиването на Баязида, когото представя за убит от татарите в 1402 г., и като излага подробно благодарствената молитва на гърците по случай избавянето на Цариград, летописецът радостно забелязва: "По божия благодат запазен е светия град даже и до днес от всички вражески иноплеменници." (Ib.) Пленяването на Баязида от Тимура и неговото умиране в плена, а след това междуособната война на синовете му и ролята, която Византия е играла в нея, още повече трябва да са подигнали надеждите на българите, че империята ще устои против турците. При такова положение на работите слабото им съпротивление спрямо посегателството на Цариградската патриаршия е лесно обяснимо.

Ако в западнобългарските митрополитства, софийско и видинско, Охридската архиепископия е успяла да вземе връх над Патриаршията, - това се обяснява не с някакво желание на българите в тия епархии да вървят против византийските традиции, които виждаме да взимат връх над българските, а тъкмо от желание да се съобразяват с тях. Работата е, че в самата византийска каноническа книжнина правата на Охридската архиепископия върху Видинско и Софийско са били ясно изтъкнати. Теорията, че Охридската архиепископия е идентична с архиепископията Първа Юстинияна, която (теория) е почнала да си пробива път вече в половината на ХІІ век ²⁶, в края на ХІV и началото на XV в. е била вече всъду низ полуострова общоприета. В Синтагмата на Матея Властаря ²⁷, която се е явила в 1335 г. и която наскоро добила характер на официален кодекс, правата на охридската архиепископия и нейната идентичност с архиепископията Първа Юстинияна били турени извън всякакъв спор. В 11 глава, състав Е, на Синтагмата узаконенията на император Юстинияна I за основаната от него архиепископия са отнесени към охридската. В славянския превод това място гласи така: (вж. Яцимирскiй. Григорiй Цамблак, с. 292. Целия състав Е вж. Флоринскiй. Паметники законодательной деятельности Душана, с. 315).

Синтагмата на Властаря е добила най-широко разпространение както между гърците, така и между българите, сърбите, румъните и русите, и от половината на ХІV в. дори до края на XVII в. е била най-авторитетното каноническо съчинение между православните. Със своя авторитет тя е влияла и върху самите гърци, които дори до ХVІІІ в. са се отнасяли към Охридската архиепископия съвсем инак, отколкото към другите православни балкански църкви. Вече в стружкия ръкопис на Синтагмата от 1590 г., преписан от монаха Виктора, се среща следното тълкуване на старите географически имена Дакия, Медитерания и пр.: (Зборн. Љуб. Стојан, № 812). За охридския архиепископ, чиито права се туряли в Синтагмата на Властаря вън от всяко съмнение, не е било мъчно чрез хрисовулите на Василия Българоубиеца и на Михаила VIII Палеолога да докаже правото си над софийската и видинската епархии. - И така, присъединяването на последните към Охридската архиепископия, вместо към Цариградската патриаршия, не само не е противоречило на византийските традиции, но, наопаки, е вървяло в пълно съгласие с тях. А че желанието да се придържат о тия традиции не е било слабо у духовенството на казаните епархии, вижда се, между друго, от това, дето, както ще посочим на друго място, самите им названия наскоро са били изменени в духа на старите традиции, като са били наречени софийската - Велика Сардакия, а видинската - Европия. Може би успехът на Охридската архиепископия да подчини под своето върховенство казаните две епархии, а по-сетне и Влашката и Молдовската църкви, се дължи донейде и на по-голямата й отстъпчивост спрямо последните сравнително с Цариградската патриаршия. Но и така да е, пак е явно, че присъединяването на епархиите е ставало не без съгласието на последните.

С що е било заменено Търновското патриаршество. - И така, ние трябва да приемем, че подчинението на Търновската църква под цариградския патриарх не е могло да бъде акт на чисто насилие от негова страна. Но, ако е така, ще трябва да се допусне, че църковното устройство, което е било въведено в търновската диоцеза след премахването на патриаршеското достойнство, не ще да е премахвало църковната автономност на тая диоцеза и не ще да е оставяло Патриаршията да се меси в чисто домашните й работи. Към такова заключение ни кара и обстоятелството, че последното не се е искало и от добре разбраните интереси на цариградския патриарх, защото би било извор на главоболия и мъчнотии, неизбежни при тогавашните мъчни и опасни съобщения. Между това, според общоприетото днес мнение, изказано най-напред от Дринова, патриархът, още след падането на Търново "побързал да постави, както в Търново, тъй и по другите български епархии свои митрополити и епископи" (Истор. преглед на бълг. църква, 123). Това мнение предполага две неща: 1) че търновската диоцеза като цяло е била премахната и заменена с отделни митрополитства и епископства, и 2) че не само митрополитите, но и епископите са били назначавани от Цариград. Имаме ли основание да приемем едното и другото? - Според нашето мнение, нямаме.

Нека се спрем най-напред на въпроса за разпокъсването на диоцезата. Дринов, който, както видяхме, приема, че цариградският патриарх е изпращал и в Търново, и по другите български епархии свои митрополити и епископи, не е посочил на какво основава своето мнение. Изглежда, че той в случая е правил заключение за характера на българската църковна подчиненост под Патриаршията в началото на XV в. по особеностите на последната през ХІХ в. Е. Голубински, чийто "Краткiй очерк исторiи правосл. церквей" и досега си остава най-капиталното съчинение по историята на нашата църква, приема, че при унищожаването на Търновското патриаршество за търновския митрополит е бил образуван малък митрополитски окръг, чрез превръщане на някои от по-предишните митрополитства в епископии, подчинени на тоя митрополит, който от своя страна, е бил подчинен на цариградския патриарх (с. 145-6). Обърнатите в епископии митрополитства, които са влезли в новото Търновско митрополитство, според него, са били Ловчанското, Преславското и Червенското или Русчушкото; а Софийското, Дръстарското (Силистренското) и Видинското били оставени без епископства и подчинени направо на патриарха (Ib. 146-7). Това мнение е много по-близко до истината. Но и в него трябва да се направят тия поправки: 1) че Търновското митрополство не е било малко; 2) че Софийската, Дръстърската и Видинската епархии са били отделени от търновската диоцеза не след падането на Търново и унищожаването на Българското патриаршество, а преди това, и 3) че и Софийското, и Видинското митрополитства също така са имали отначало свои епископства. Ако търновската диоцеза да е бивала подлагана на разпокъсване тутакси след унищожаването на патриаршеството, в нея едва ли би останала тая част от Тракия, която е била под търновския митрополит дори до най-ново време. А пък знае се, че последният е имал под свое ведомство Казанлъшко (без 5 села: Шипка, Габарево, Сахране, Търничене и Голямо село)²⁸, Старозагорско, Новозагорско и голяма част от Чирпанско (вж. Г. Димитров. Княжество България, I, София, 1894, с. 393 и 428). В началото на ХІХ в. от 60-те села на чирпанския кадълък половината влизали в Търновската епархия. (вж. Иречек. Пътувания по България. Прев. Аргиров, с. 167)²⁹. За да се приеме, че е станало разпокъсване на търновската диоцеза след унищожаване на Патриаршеството, трябва да се докаже, че от него са били отделени епархии, които са му принадлежели до падането на Търново под турците; а това не е доказано. Отделянето на Софийското, Видинското, Варненското, па даже и Дръстърското (Силистренското) митрополитства не може да служи за такова доказателство, защото последните са били отделени от Търновското царство преди падането му под турците. За видинската област няма нужда и да се говори, защото е общоизвестно, че тя е образувала отделно царство, управлявано от Срацимира. Софийската област дори до падането си под турците наистина е принадлежела на Търновското царство; но, както е познато, тя е паднала под властта на турците 11 г. преди падането на Търново. Много по-рано е била отделена от търновската диоцеза и Варненската епархия. От актовете на Цариградската патриаршия се вижда, че тази епархия се е намирала под властта на последната още около 1320 г. И наистина, нейните митрополити се споменуват като подведомни на Патриаршията в актове от 1327, 1340, 1342, 1343, 1357, 1370 и 1389 г. Понеже варненската област не е принадлежела през това време на византийците, а пък се знае, че българските царе не са оставяли подвластните тям земи да зависят духовно от цариградския патриарх, - ще трябва да се приеме, че полунезависимата крайморска държавица, чиито владетели се знаят от Балика насам, се е образувала още преди царуването на Йоана-Александра. Към такова заключение ни води и обстоятелството, че в един недатиран документ, поместен между патриаршески актове от 1310 и 1323 г., крепостите Карнава (Каварна), Кранея, Келия, Ликостомион (сегашния Вилков), Герания (близо при сегашно Екрене), Дристра (в друг документ от 1370 г. - в Acta Patriarchatus, I, с. 528 - наречена Тристрея) и Калиакра са посочени като πατριαρχικά καστέλλια (Ib. с. 95), каквито са оставали те и в 1370 г. Можем да приемем, че нуждата да се защищава добруджанският край от татарските нахлувания, ще е накарала жителите на тоя край да подкрепят някой смел предводител, вероятно от куманско произхождение, да образува полунезависима държавица още по време на тия нахлувания, когато са изникнали и други такива държавици във Видинско и Браничевско, дето също така намираме за владетели куманите Шишман, Дерман и Куделин (вж. за войните на сърбите с последните Милутинова хрисовул, даден на Хилендарския манастир около 1318 г. в "Споменик" на сръбската Крал. Акад. III, 20-1) (Забележително е, че името на цар Ивайла има неславянска форма и изглежда да е по кумански изменено име "Иван"). Че България е страдала от татарски нападения и през 3-то и 4-то десетилетия на XIV в. - за това имаме несъмнени известия. От един дубровнишки документ, открит от проф. К. Иречека, се вижда, че на тези нападения са били изложени в 1331 г. дори околностите на Видин (вж. Jireček, Zur Würdigung der neuentdeckten bulg. Chronik. In: Archiv für slav. Philologie, XIV, 257- 8). - По-рано от падането на България под турците са били подчинени на цариградския патриарх и анхиалската и месемврийската епархии. Както е известно, Амадей Савойски в 1366 г. отнел от българите градовете Месемврия, Анхиало и Созопол и ги върнал на византийците, под чиято власт те останали дори до 1453 г. Остава неразяснено само това, защо и Провадийско е влизало дори до учреждаването на българската екзархия в Месемврийската епархия (вж. Т. Ст. Бурмов. Българо-гръцката църковна распря, [С., 1902] с. 434). Във времето на Йоана-Александра в Провадия е имало особен митрополит. В житието на св. Теодосия между присъствувалите на събора в 1360 г. архиереи се споменува и (по изданието на В. Златарски, с. 25); според това, трябва да се допусне, или че Провадийската епархия е била откъсната от търновската диоцеза след падането на България под турците и след унищожаването на Търновската патриаршия, или пък че е била отделена по-рано. Между актовете на Цариградската патриаршия има поместено (между документи от 1369 г.) едно синодално решение (Acta Patriarchatus, I, с. 502), чрез което Варненската епархия, не се знае защо, е била поварена на анхиалския митрополит. В това решение към Варненската епархия е отнесен и град η" Προδάτους. Голубински (Краткiй очерк, 102) приема, че последният няма нищо с гр. Провадия, защото, според него, гърците са владели по онова време само крайбрежието. Всъщност, обаче, нито една от споменуваните в документа крепости (Петрин (Петрич), Проватус, Калатас (при Варна), Кицивос, Емен и Карвуна (Балчик) не е принадлежала на гърците; всички трябва да са влизали в приморската държавица, управлявана по онова време от Баликова брат Добротич. К. Иречек (Пътувания, 820-1)³⁰ приема, че в случая се разбира град Провадия, но мисли, че варненският митрополит си е присвоявал тоя град без право. Ала за такова допущане не съществуват основания. Най-вероятно се явява предположението, че Провадия е била присъединена към приморската българска държавица вече преди падането на България под турците. - Също така е била отделена от Търновското царство преди окончателното му падане под турците и Дръстърската епархия, чието отделяне от търновската диоцеза, ако да бе станало в по-късно време, би могло да се вземе като най-силно доказателство за разпокъсването на последната подир унищожаването на Патриаршията. Наистина, Силистра е била един от тия градове, които най-късно са били отделени от Търновското царство; но все пак турците са го превзели не направо от българите, а от власите. Вече в 1390 г. Мирчо се е подписал под съюзния си договор с полския крал Владислав II като "terrarum Dobrodicii despotus et Tristri dominus" (Иречек, История болгар, 449)³¹. Това ни кара да приемем за вярно известието, което ни дава в своята Османска история Ахмед Джевдет паша (без съмнение, въз основа на стари документи), че при покоряване на България от турците Мирчо е действувал като техен съюзник и че в качеството си на такъв е завладял Силистра (Вж. Известия на Историческото дружество в София, II, 98)³². Мирчо е продължавал да се нарича "Дръстру градоу владалец" (вж. напр. грамотата от 1409 г. в СбНУ, IX, 329)³³ дори до изгубянето на отсамдунавските си владения, последвало след междуособната война на Баязидовите синове, в която той (Мирчо) държал страната на Муса (вж. Иречек. Иcтopия болгар, 468)³⁴. Тъй като град Силистра е бил отнет от Търновското царство преди окончателното му падане под турците и е минал отначало в ръцете на власите, а едва около 1416 г. е минал в ръцете на турците, - то затова и този град не може да се взима във внимание, когато се решава въпросът дали търновската диоцеза при унищожаване на патриаршеското достойнство в България е била разпокъсана, или не.

Има известия за отделяне на епархии от търновската диоцеза, но в по-късно време. Така, врачанската и правешката³⁵ епархии са бивали присъединявани към Видинското митрополитство (вж. берата на видинския митрополит Мелетий от 1753 г. в Известия на Истор. дружество в София, I, 118), макар от 1616 г. да имаме несъмнени известия, че Врачанско е било пак под търновския митрополит Гавриил. Забележително е, че в казания берат Врачанската и Правешката епархии са наречени митрополитства (от фермана не личи добре дали са били две отделни митрополитства, или само едно). Като митрополитство се явява в края на XVI век и Червенската (сега Русенска) епархия. Така под протоколите на Цариградския събор от 1590 г., който (събор) е одобрил новоучреденото Руско патриаршество, червенският архиерей се е подписал митрополит (Голубинскiй. Краткiй очерк, 146). Обстоятелството, че епархии, които отпосле виждаме да влизат под ведомството на търновския митрополит, в известно време се явяват като митрополитства, може да се тълкува по два начина: 1) или че на тоя митрополит първоначално са били подчинени и архиереи с титла "митрополит", разбира се, безепископни, или 2) че от неговата диоцеза са бивали отделяни епископии, които са били възвеждани в митрополитства, а отпосле пак са бивали подчинявани нему. Което от двете тълкувания и да приемем, несъмнено е, че за турската епископска архива (бискупус-мукатаса) търновската диоцеза в тоя обем, в какъвто е била заварена от окончателното падане на България, е представяла едно цяло, защото инак търновският митрополит не би успявал да си повърне еднаж отнети от него епархии. Че това е така, показва ни и титлата на тоя митрополит, за която ще говорим по-долу. Самата диоцеза се е наричала Велика Търновия - название, за което ще споменем на друго место наедно с подобните нему "Велика Сардакия" и "Европия".

И така, разпокъсване на търновската диоцеза още при подчиняването на цариградския патриарх не е имало. Поради това няма основание да се твърди, че Патриаршията е изпращала още отначало в тая диоцеза и други митрополити, покрай търновския. От досегашните документи не се вижда дори дали и самите търновски митрополити тогава са бивали назначавани все от Патриаршията. Изпращането на неприетия от молдовците митрополит Йеремия, както се казва вече, е имало само временен характер; а патриаршеското писмо до неизвестен по име търновски митрополит, с което последният се подканя да изплати някакъв свой дълг и което обикновено се посочва като доказателство, че търновските митрополити са били изпращани от патриарха, не е достатъчно да ни убеди в това, защото, както вече споменахме, под тоя неизвестен митрополит може да се крие същият Йеремия или пък самото писмо може да бъде по-сетнешно. Нищо определено по тоя въпрос не ни казва и няколко пъти вече споменуваното писмо от неозначен по име цариградски патриарх до охридския архиепископ Матей, което (писмо) ще да е писано около 1416 г. От него се вижда само това, че във време на написването му търновската църква е била вече подчинена на Патриаршията, но не се вижда в какво се е състояло подчинението й: "преждебившите свети патриарси са изпращали там (София и Видин) митрополити до учреждаването на Търновската патриаршия и подир подчиняването й нам" (СбНУ, XVIII, 150). Писмото не говори за изпращане на митрополити и в Търново. А пък има едно известие, съвременно на това писмо, което говори за избиране на българските митрополити от събора на епископите. Именно, в "Оправдателното послание" на литовското духовенство, издадено в 1414 г. (след като на свикания от Витовта духовен събор търновецът Григорий Цамблак бил избран за киевски митрополит без съгласието на цариградския патриарх и на московския митрополит), между оправданията за направения избор се посочва (т. 2-ра), че у сърбите и българите съществувал обичай, митрополитите да се избират от събора на епископите (Яцимирскiй, Григорiй Цамблак, 177-8). Избирането на митрополитите не е било изключено през XV в. и в някои гръцки митрополитства. Така, има свидетелство, че патриарх Нифонт (1486-9) е бил по-рано солунски митрополит и че бил избран за такъв от самите граждани на Солун (А. П. Лебедев, Исторiя греко-восточной церкви под властiю турок, I, 253)³⁶.

Същото изглежда да е било и в Сръбската църква. Един пасаж в берата на ипекския патриарх Арсений от 1731 г. посочва по-стара практика, която ни кара да вярваме, че избирането на митрополитите в Сърбия е продължавало доста дълго време и че местните аги и християнските първенци отначало са влияели доста много при назначаване на митрополитите. Тоя пасаж, на който досега не е обърнато надлежното внимание, гласи (т. 6): "митрополитите ще се дават не по предложение на кадиите, а само по предложение на патриарха" (Гласник Српског учен. друштва, XI, 183). Запрещението, което се съдържа в горните думи, има смисъл, само ако се предположи, че по-рано митрополитствата са се давали и по предложение на кадиите. В това няма нищо чудно, като се вземе предвид, че самите митрополитски берати всякога са бивали адресувани до кадията, валията и наиба на еялета (вж. извлеченията от разни фермани на сръбски митрополити от ХVІІІ в., напечатани от [И. С.] Ястребова в неговата книга "Податци за историју српске цркве", Београд, 1879 г.). От бератите на софийските и видинските митрополити, които (берати) се пазят в Софийската народна библиотека и се отнасят към ХVІІ и ХVІІІ в., се вижда, че такава практика в епархии, подчинени на Цариградската патриаршия, вече не е съществувала; но за ХV и ХVІ в. тя е можала да съществува и тука.

Ала макар от гореказаните факти и съображения да се вижда, че за редовно изпращане на митрополити в Търново от страна на Патриаршията през ХV и дори до половината на ХVІ в. не може да се говори, ние не виждаме основания да твърдим, че и избирането им е било правило. Особено наскоро след падането на царството, когато достойни за митрополити лица не ще и да са останали твърде в Търново и когато народът и духовенството са били слисани - за избор едва ли е могло и да се мисли. Много по-късно пък, особено през XVI-XVII в., когато в назначаването на митрополитите са играли най-голяма роля парите и влиянието на везири и други високопоставени лица, за редовно избиране не може да става и дума, макар в теория то и да не е било изхвърлено. За митрополитите, били те избрани от епархиалните първенци или не, тогава е важало да добият по един или друг начин султански берат; а за получаването на такъв парите и влиянията в Цариград са стрували повече от избора. Герлах ³⁷ разказва, че в негово време (1575-8) влиятелният Михаил Кантакузин от Анхиало, приятел на Мехмеда Соколовича, бил същински господар на цариградската църква. Той намествал и патрици, и владици. Една митрополия струвала у него 600 жълтици бакшиш, и когато се упразнювал патриаршеският престол, той свиквал духовния синод и владиците и предлагал свой кандидат (ПСп, Средец, VI, 33)³⁸. Избиране на търновските митрополити е могло да става главно през ХV и началото на ХVІ в., т.е. когато населението се е вече окопитило от удара на заробянето, но още не се е била развила голяма развала в турското управление. Но за края на ХVІ в. положително знаем, че митрополитът в Търново не е бил българин, а е бил грък, изпратен от Патриаршията. И наистина, Герлах туря между едничките трима най-учени мъже на гръцката църква в негово време и търновския митрополит Арсений (ПСп, Средец, VI, 44). Има известие, че при него се е учил патриарх Йеремия II Транос ³⁹, родом от Анхиало, а също така и Матей Критянин, друг учител на същия Йеремия (Лебедев, Исторiя греко-восточной церкви под властiю турок, I, 222). Тоя Арсений явно не е бил българин, а е бил грък. Такъв е бил и митрополит Дионисий ⁴⁰, който ходил в 1591 г. в Москва като пратеник на всички православни патриарси да занесе потвърдителната грамота на последните за първия руски патриарх Йов. В писмото си до руския цар по тоя случай патриарх Йеремия пише, че Дионисий бил от рода на бившите византийски императори (Муравьев, [А. Н.] Сношенiя Pocciи с востоком по делам церковным, I, [Петербург, 1858], [с.] 255). - Поради всичко гореказано, ние мислим, че в XV и началото на XVI в. избирането на търновските митрополити не е било изключено, но че щом епархията не е предлагала свой кандидат или щом Патриаршията не го е одобрявала, тя е изпращала свой човек. Такава практика, както се вижда от патриаршеските актове (II, 345-7), цариградският синод е прилагал в края на XIV и началото на XV в. и към другите подчинени нему митрополитства. Наистина, както се спомена и както ще кажем по-долу, Търновското митрополитство не е било лишено от известна автономия; но тъкмо нуждата да се намират лица, достойни за него, често ще е давала възможност на Патриаршията да праща такива отвън под предлог, че такива липсват на самото място. И така, дори за самите митрополити през XV и първата половина на XVI век не може да се твърди, че всякога са били изпращани все от Патриаршията. Колкото за подведомните тям епископи, няма никакво основание да се твърди, че са бивали назначавани от нея. Наистина, в патриаршеските берати от по-ново време назначаването и сменяването на епископите, както и на митрополитите и архиепископите, се посочва като право само на патриаршеския синод. Така, в берата на патриарха Неофита ⁴¹, от 31 юни 1789 година, се казва, че "назначаването и сменяването на митрополитите, архиепископите и епископите е право само на патриарха и синода, които имат пълно право (facultй entiиre) да назначават и уволняват духовните длъжностни лица" (D’Hosson, Tableau général de l’empire othoman, III, 51)⁴². Но това общо право на патриаршеския синод чрез митрополитските берати се изтълкува в такъв смисъл, че назначението и уволнението на епископите зависи изключително от митрополитите. Може би самото общо право, както го виждаме изказано в берата на патриарха Неофита, да е по-сетнешно нововъведение (по-раншни патриаршески берати не са напечатани). Във всеки случай бератите на софийските и видинските митрополити, както и на сръбските, са съгласни в това, че епископите са се назначавали и уволнявали от митрополитите. Така, във фермана на видинския митрополит Мелетий от 1753 година се казва: "Епископите, които живеят в гр. Видин и в подведомствените на митрополията градове, паланки, околии и села, ще го припознават за свой духовен религиозен началник митрополит, от когото ще зависи тяхното назначение и уволнение. В разпорежданията и в делата на митрополита по тоя предмет никой отвън няма право да му се намесва и да му препятствува." (Известия на Истор. дружество в София, кн. I, 120). "Наместникът на владиката винаги има право да изисква равносметка от епископите по налога "душ" (постелнина) от посевите, храните и провизиите, нужни за домашна консумация; той може да ги уволнява от управлението, да ги замества с други по-благонадеждни лица" (Ib. 128). Почти същото срещаме и в бератите, давани на сръбски митрополити през ХVІІІ век. Така, в берата на призренския митрополит Гаврил от 13 септември 1766 година се казва: "Епископите, които се намират в окръзите Призренски, Новобръдски, Прищински, Печки, Вучитрънски и Дяковски, са длъжни, според предписанията на своите вероизповедни устави, да го признават за свой митрополит и да се обръщат към него за упътвания по вероизповедни дела, защото той има право да ги променява и поставя, без да има някой право да му препятствува в това." (Ястребов, Податци за историју српске цркве, с. 9). "Никой не може да прави пречки на свещениците, когато бъдат назначени в своите енории, нито пък може да заставя чрез молби митрополита да туря за епископ този или онзи калугер." (Ib. 10) Трябва да забележим, че бератите, от които направихме тука извадки, са издадени след подчинението на сръбските митрополити под Цариградската патриаршия. През ХV и ХVІ век, когато централистичните стремежи на последната не са били тъй силни, както през ХVІІІ век, правата на митрополитите ще са били още по-големи. А ако и другите митрополити са назначавали своите епископи, разбира се, в съгласие с желанията на местните първенци, не можем да се съмняваме, че и търновският митрополит е правил същото, като се е съобразявал с останалите от по-старо време обичаи. Наистина, ние не притежаваме берати, давани на търновски митрополити, но имаме други напълно автентични свидетелства за реда, по който е ставало назначаването на техните епископи. Така, от записките на приснопаметния Софроний Врачански се учим, че това назначаване ставало по решение на митрополитския синод, съставен от митрополита и подчинените нему епископи. Софроний разказва, че, когато архидякон Теодосий му съобщил за негова избор, между друго, му казал: "А сега мя прати господин митрополит (беше на имя Матей), тамо ест и четири епископи его, сас нихний совет. Како вси тебе видяха достоен за враченскаго епископа. Ами вижд, та подай един ответ, хочеш ли да будеш, или не хочеш, почто аз на това пришел есм..." (Житие и страдание грешнаго Софрония. - ПСп, Браила, V-VI, с. 64.)⁴³. Дали покрай синода от епископи, митрополитите са се допитвали редовно за някои въпроси и до някакъв съвет от първенци, не се знае. От времето на Илариона Критски ⁴⁴ имаме едно съобщение за подобно съвещание. Именно, в своето "Послание" от 8 януари 1823 година, с което туря начало на редовни кодики в църквите на подведомствената си епархия, той казва, че направил своето разпореждане със съгласието на търновските първенци: (Ив. П. Славейков. Една стара черковна кодика в Трявна. - СбНУ, XIV, [1897], 553).

Че търновските митрополити сами са назначавали епископите си, вижда се и от преписката на митрополита Иларион Критски с Димитра х. Тошев и други врачански първенци (от 1812-1824 г.) по повод на нередовното изплащане на епархиалния паричен внос от страна на епископа Антима, както и по повод на борбата, която врачани водили срещу Антимова приемник, Методий (вж. И. Георгиев, Град Вратца. - СбНУ, т. XX, [1904], с. 38-54). Антим трябвало да се яви пред Илариона в Търново да даде сметка за духовните берии. Понеже той не направил това, макар да бил приканван няколко пъти, а се извинявал, че уж воеводата не го пущал, - митрополитът помолил писмено през февруари 1812 г. Димитра х. Тошева и другите врачански първенци да подействуват пред воеводата да пусне епископа в Търново. Нито Иларион, нито Антим намират в случая за нужно да се обърнат за съдействие към Патриаршията. Когато вторият отишъл най-сетне при митрополита, той бил преместен от него в Ловчанската епархия и заменен (1813 г.) с епископа Методия (с. 38-39). Понеже врачани не били доволни от последния, те подир няколко години почнали борба срещу него, като отказвали да му плащат установените берии (1824 г.). По тоя случай епископът се оплакал само на митрополита, който увещавал писмено първенците да живеят в съгласие с владиката си. Най-после станало нужда, за сплашване на врачани, да се издействува от правителството, щото Димитър х. Тошев да бъде повикан в Цариград, за да бъде съден като размирник. За тая цел имало нужда от съдействието на Патриаршията, и то било поискано, но не от епископа, а от митрополита (Ib. 45). Врачанските първенци се видели принудени да молят да се прости Дим. х. Тошев; те изпращат молбата си пак до митрополита в Търново (Ib. 50).

Самото ръкополагане на епископите, подчинени на търновския митрополит, е ставало не в Цариград, а в самата епархия, най-вече в Търново. Извършвали са го митрополитът и неколцина от епископите. Така е бил ръкоположен Софроний Врачански в Търново на 13 септември 1784 г. Обредът бил извършен от митрополита и четирма епископи. Берат от султана Софроний чакал пак в Търново, за която цел престоял там три месеца (Ib.). И в 1832 г. редът за ръкополагането на епископите в Търновското митрополство не бил изменен, макар че преславската епископия вече била подигната в митрополия. В тая година червенският владика Неофит бил ръкоположен в Русчук от търновския митрополит Иларион, шуменския (преславския) митрополит Григорий и ловчанския епископ Дионисий (вж. Летописни бележки от Разград. ПСп, Средец, XII, с. 14)⁴⁵.

И така, колкото и да са оскъдни историческите известия за Търновската църква, ние имаме достатъчно основания да приемем, че при подчинението й под Цариградската патриаршия нейната диоцеза не е била разпокъсана, и епархиите й не са били подчинени направо под патриарха, а са продължавали да зависят от самия митрополит. Зависимостта й от Патриаршията се е изказвала покрай паричния внос главно и в това, че всякога, когато населението не е представяло свой кандидат или не е взимало надлежните мерки за неговото утвърждаване, митрополитът е бивал назначаван от цариградския синод. Ако вземем предвид обстоятелството, че в 1558 г. търновския митрополитски стол се е заемал от българин, а в 1575-8 (времето на Герлаха) и в 1591 г. - от гърци, можем да допуснем, че Цариградската патриаршия е почнала редовно да изпраща в Търново митрополити около 1570 г., когато, според споменатото вече съобщение на йерусалимския патриарх Доситей, тя успяла да ограничи правата на Търновската митрополия. Чрез това бихме обяснили въпросното съобщение, което, както видяхме, е заставило Иречека да допусне (Пътувания, с. 241-2)⁴⁶, че Търновската патриаршия е съществувала, може би, до 1570 г. Но и това ни обяснение, поради липса на достатъчни известия, все си остава предположително; затова ние намираме за по-добре да се не спираме повече на въпроса за назначаването на търновските митрополити.

За да си разясним напълно въпроса за характера на зависимостта, в която Търновската църква е била поставена спрямо цариградския патриарх, след като му се е подчинила, трябвало би да знаем дали тя е останала автономна и в църковно-съдебно отношение. За жалост, по тоя предмет ние не притежаваме никакви сведения ⁴⁷. Но аналогията на другите автономни митрополитства от ХІV-ХVІІ век, както и това, що знаем от бератите на други български митрополити, например видинския, карат ни да приемем, че патриархът не ще се е намесвал в решенията на търновския митрополитски съд. И наистина, в бератите нигде не се споменува за апелиране към патриаршеския синод по дела от духовно-съдебен характер. Делата от гражданско-обществен характер, за които би се явило пререкание между митрополитите или техните пълномощници и шериатския съд, се решавали от императорския съвет. Така, в берата на видинския митрополит Мелетий от 1753 г. се казва: "Ако при извършване на брак или на някой други църковно-религиозни обреди се появят крамоли, несъгласия и противоречия измежду епископите, свещениците, калугерите и калугериците - всички подведомствени под юрисдикцията на видинската митрополия, - то виновните и непослушните се наказват от митрополита според постановленията на църковно-религиозните номоканони. Никой отвън няма право да се намесва и препятствува на митрополита за наказанията, които той налага на своите подчинени духовни лица. Митрополитът има право да наказва според религиозните им закони всички ония свещеници и техни наместници, които без надлежната вула от митрополията и противоканонически са се осмелили да извършат брак на лица, венчаването на които църковните им правила забраняват. Всички дела от гражданско-обществен характер, за които стават пререкания в съдебно-шериатските съдилища и които, изхождайки от чисто социално-гражданско право, биха възникнали измежду митрополита, заместниците му, епископите и техните хора - подобен ред дела се разглеждат и решават не от местните шериатски съдилища, а направо от императорския ми височайши съвет (диван) в присъствието на великия везир и на каза-аскери." (Известия на Истор. дружество в София, I, 121). Търновският митрополит е имал право да решава и дела, за чието решение се е искала и по-висока компетенция, защото той, в качеството си на постоянен патриаршески екзарх, е действувал като представител и пълномощник на патриарха.

Чрез придаването на търновските архиереи качеството на постоянни патриаршески екзарси напълно се е запазвала фикцията, че Търновската църква е била подчинена на Цариградската патриаршия и в църковно-съдебно отношение ⁴⁸.

Титлата на търновските йерарси. - Че Търновската църква е запазила вътрешна автономност и след подчиняването си под Цариградската патриаршия, показва ни и цялата титла на нейните архиереи. Досега ние наричахме последните все "митрополити", защото тая титла е обща, па им се дава и в патриаршеските актове, та е съгласна и с употребяваната в цариградската църква терминология; но в XV век те са се наричали от самите българи архиепископи - титла, която не е изчезнала и в по-подирните векове покрай титлата "митрополит".

Мнението, че търновските архиереи не са се отличавали по права от другите митрополити и че тяхната диоцеза е била само малка част от едновремешната патриаршеска диоцеза, до голяма степен трябва да се дължи на обстоятелството, че в двата документа за тях, запазени в патриаршеските актове, те се наричат "митрополити". Но тая титла не дава никакво право за подобно заключение, понеже тя се е давала и на подпълно автономни йерарси, каквито са били влашките, молдовските и руските (до 1589 г.) митрополити. За патриаршеската канцелария не е било навично да употреби в случая титлата "архиепископ", защото във византийската църковна терминология тая титла е имала по-друго значение, а именно: 1) с нея са се наричали йерарси, които в управлението на църквата и в посвещението си са били независими като патриарсите и са се отличавали от тях само по титла и чест. Такива са били архиепископите охридски и кипърски, а преди учреждаването на българското и сръбското патриаршества, още архиепископите български и сръбски. В тоя смисъл и самите патриарси са се наричали архиепископи; например: Νει̃λος ε"λέφ θεου̃ άρχιεπίσκοπος Κωνσταντινουπόλεως, Νέας ΄Ρώμες καὶ οὶκουμενικὸς πατριάρχης (Acta Patriarchatus, II, 7); 2) титлата "архиепископ" се е давала на епископи, които са зависели не от митрополит, а направо от патриарха, но не са имали под властта си епископи. Така разбирам, архиепископският чин се е явявал като среден между епископския и митрополитския. Основа за употребяване на титлата "архиепископ" във втория смисъл е давало това, дето архиереят, комуто се е прикачвала тя, не е зависел от тогова, от когото би трябвало да зависи йерархически (т.е. от окръжния митрополит), а се е явявал спрямо него автокефален (сравни: Голубинскiй, Краткiй очерк, 254-6 и 364. Gelzer, Der Patriarchat von Achrida, 32; H. П. Благоев, История на старото българско държавно право. ч. I, [С., 1906], с. 200). Понеже архиепископите в първия смисъл на думата са стояли вън от властта на цариградския патриарх, в неговата църква титлата "архиепископ" се е употребявала главно във втория си смисъл. По тая причина и в бератите архиепископите се споменуват след митрополитите. Така, в берата на патриарха Неофита, издаден в Русчук на 30 юни 1789 г., стои: "Заповядваме на митрополитите, архиепископите и епископите на всички градове в обширната ни монархия" и пр. (D’Ohsson. Tableau général de l’empire othoman, II, 50). В същия смисъл титлата "архиепископ" се е употребявала и в Руската църква. Така, новгородският и ростовският архиереи до 1589 г. били архиепископи и чак в тая година първият руски патриарх Йов ги въздигнал в митрополити (Муравьев, Сношенiя Pocciи с востоком по делам церковным. I, 220).

Ала, макар че за византийската църковна терминология титлата "митрополит" се е явявала най-сгодна за автономния търновски архиерей, тя не е могла да бъде такава и за българите в XV в. Последните вече отдавна били навикнали да гледат на търновските йерарси като на по-горни от обикновен митрополит. А понеже и след унищожаването на патриаршеското достойнство тия йерарси запазили своята диоцеза в такъв обем, какъвто имала при падането на Търново под турците, па запазили и известна автономност, - то затова на българите титлата "митрополит" в случая се виждала недостатъчна. Вместо нея те употребявали титлата архиепископ, в смисъл на митрополит с особени права или с особено старшинство. В това не е имало никаква несгода, защото българите не са употребявали по онова време името "архиепископ" във второто му значение, а са наричали и безепископните архиереи от по-висок разред пак митрополити. Същото е било и в сръбската църква, дето титлата архиепископ във второто й значение също така не се е употребявала. В смисъл на старши митрополит тая титла виждаме употребена в хрисовула на цар Душана, с който (хрисовул) Злетовското епископство било подчинено на скопския митрополит, а последният бил направен прототрон. В него скопският архиерей Йоан се нарича "архиепископ или митрополит" (Гласник Српског учен. друштва, кн. 27, с. 289). С името "архиепископия" Търновската църква е наречена вече в разказа на Владислава Граматика за пренасянето мощите на св. Ивана Рилски от Търново в Рилския манастир в 1469 г. В тоя разказ се съобщава, че пловдивският протопоп Яков бил ходил по-рано по някаква си работа наедно с тамошния митрополит в Търново, та видял, че мощите на св. Ивана се намирали "в Търновската архиепископия", гдето им се поклонили и двамата. (Kałužniacki, Werke des Раtriarchen von Bulgarien Euthymius, 412)⁴⁹. След като рилските братя изпросили от султан Мехмеда II (чрез Г. Бранковичевата дъщеря Мара, жена на Мурада II) да пренесат мощите в манастира, те изпратили за тая цел неколцина монаси начело с йеромонаха Теофана. Преди да тръгнат последните от Търново, един от търновските първенци, когото болели очите от дълго време, , за да се отслужи литургия и параклис в името на светията (Ib. 418-9)⁵⁰. Названието "архиепископия" в случая не може да бъде само традиционен спомен, защото: 1) архиерейската църква, както знаем от Цамблаковото похвално слово за Евтимия, е била променена след падането на Търново: Евтимий, след като бил изгонен от патриаршеската църква ("Възнесение Христово"), "в друга, посветена на името на върховните апостоли Петър и Павел" (Kałužniacki, Aus der panegyrischen Litteratur der Sьdslaven, с. 51)⁵¹; и 2) преди падането на Търново архиерейската катедра е била патриаршия, а не само архиепископия. С титлата "архиепископ" търновският архиерей е наречен и в един надпис върху кръст, изкован в 1611 г.⁵²в Чипровец от майсторите Никола и Пала (види се, вм. Панайот, както се вижда от приписката на обкованото от същите майстори евангелие за Черепишкия манастир, СбНУ, VII, 99). В тоя надпис, между друго, четем: "во време христолюбиваго архиепископа кир Гаврила" (Ib.)⁵³. Вещият в църковните въпроси и внимателен към духовната терминология Герлах, който е живял в Цариград през 1575-8 г., казва за търновския митрополит Арсений, че бил "архиепископ и екзарх над всичка България" (ПСп, Средец, VI, 44). И Павел Джорджич, в записката си, четена пред трансилванския воевода Стефан Батори на 10 януари 1595 г., нарича търновския митрополит "архиепископ" и казва, че той държел под властта си 260 християнски села, от които всяко имало по 200-300 къщи (ПСп, Средец, VII, 21). Титлата "архиепископ" е дадена на търновския митрополит Дионисий и в едно писмо от 1591 г. от австрийския император Рудолфа II до руския цар Теодор Йоанович. Както споменахме по-горе, Дионисий ходил в тая г[одина] в Москва да занесе на първия руски патриарх Йов потвърдителна грамота от страна на православните патриарси. На път за Москва той се отбил с някаква мисия (може би в свръзка с готвеното по онова време в Търново въстание) при императора Рудолфа ІІ, който му дал препоръчително писмо до руския цар. В това писмо той е наречен "архиепископ търновски и български"⁵⁴. В тоя случай, както и в случаите с Павла Джорджича и чипровските майстори, можем да предполагаме в употребяването на титлата "архиепископ" още влияние на католически навик, защото, както е известно, в западната църква тая титла се е предпочитала пред титлата "митрополит". Забележително в случая, обаче, е това, че самият патриарх Йеремия II в писмото си до руския цар нарича митрополита Дионисия "властител всея Болгарския земли" (Ib. 242). Последните думи на патриарха са най-добро доказателство, че търновската диоцеза не е бивала разпокъсана след подчиняването си под Цариградската патриаршия и че търновският архиерей е бил автономен. Наистина, значението, което патриархът е давал в случая на търновския архиерей, се е дължало не само на чина му, но и на връзките му. Както вече споменахме, патриархът пише, че Дионисий произлизал от рода на бившите византийски царе (Ib. 255). Руският цар чакал от него важни услуги, особено защото той имал влиятелен пред султана роднина - някой си Иван Гъркът - от когото царят очаквал да влияе на султановите приближени в благоприятен за руските интереси смисъл (Соловьев, Исторiя Россiи, VII, 336)⁵⁵. Но самото обстоятелство, че Дионисий е заел именно търновския архиерейски престол, а не друг, показва важността на последния.

Едва ли можем допусна, че всички дотогавашни търновски митрополити са могли да се държат в ролята на същински "властители всея Болгарския земли". По-вероятно е, че при митрополити без силни връзки и големи лични дарования значението на търновския трон се е изравнявало с онова на обикновените митрополитства. Но за нас е важно, че в теория търновският архиерей е бил "властитель всея Болгарския земли", т.е. че е бил автономен църковен йерарх. В ролята на такъв е действувал в политическите въпроси, които засягали българския народ в половината на XVII век, и търновският архиепископ Кирил, по-предишен цариградски патриарх. В 1656 г. той участвувал в едно политическо събрание наедно с цариградския патриарх Партений II (1656-7) и сръбския патриарх Гаврил. (Л. Милетич, Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. - СбНУ, XIV, с. 301. Срв.: Бълг. преглед, г. III, кн. IX-X, 282). Добре изглежда да е съзнавал правата си и митрополитът, който е бил съвременник на патриарха Кирила Лукариса ⁵⁶. В едно наставление за папските представители в католическите държави, писано около 1630 г., на последните се предписва да се стараят да попречат на сваления тогава от патриаршеския престол Кирил Лукарис да стане отново патриарх, защото клонил към протестантство. В наставлението си папата съобщава на своите представители, че последният щял да бъде особено опасен за православието, защото лесно можел да зарази с калвинизъм цялата източна църква, особено с помощта на търновския митрополит, когото готвел за свой приемник⁵⁷. В ново време в ролята на истински автономен митрополит изпъква известният и в много отношения заслужил на народа ни Иларион Критски, когото самата патриаршия титулува, както се каза, "екзарх на цяла България". Изобщо, търновските йерарси са се намирали в такива отношения към Цариградската патриаршия, в каквито са се намирали ипекските митрополити-архиепископи към охридските архиепископи след падането на Сърбия до 1557 г., т.е. до възстановяването на патриаршеството.

Употребяването на титла "архиепископ" в смисъл на старши митрополит, или митрополит с особени права, като се пресрещнало с употребяваната от Патриаршията титла "митрополит" - създало нова титла митрополит-архиепископ, която най-точно означава понятието. Условия за образуването на тая двойна титла, както се вижда от гореказаното, е имало най-вече в България, дето се пресрещали двете титли поотделно. Тя трябва да се е явила още в XV-XVI век, но по нямане на паметници ние я срещаме едва в по-късно време. Така, в надписа на иконата Св. Иван Рилски в габровската църква "Св. Троица" от 1820 г. е казано, че тя била рисувана ⁵⁸. Във влашките грамоти, в чийто език българското влияние изпъква тъй ясно, титлата "митрополит-архиепископ" се явява вече в XVI век; напр. "отцу нашему митрополиту архіепискому Варлааму" (Венелин, Влахоболгарскія грамоты, с. 163)⁵⁹. Нея срещаме там и през XVII век. Така, в едно послесловие към печатан в 1648-9 г. в Търговище пентикостар (цветен триод) се казва: ⁶⁰. Най-сетне, двойната титла се среща в XVI век, ако и по-рядко, и в Русия. Така, в послесловието към един напечатан в 1564 г. в Москва апостол руският митрополит Атанасий се титулува: ⁶¹. Голубински, който е обърнал внимание на титлите "архиепископ" и "митрополит-архиепископ" във влашките грамоти от първата половина на XVI век, склонен е въз основа на тях да приеме, че по това време влашките митрополити трябва да са се държали като автокефални, т.е. да не са признавали върховенството нито на цариградския патриарх, нито на охридския архиепископ (Голубинскій, Краткій очерк, 364). Всъщност, въпросните титли трябва да са се явили най-напред в България, и то със значение не на автокефален, а само на автономен архиерей. За същото значение във Влашко е почнала да се употребява от 80-те години на ХVІ век титлата "архимитрополит" (ib), а в България в по-късно време - "предпочтен йерарх". Така, в един ръкописен "епистолар" (писмовник) от началото на ХІХ век титлата на търновския митрополит се предава така: ⁶². ІІоследната титла отговаря на титлата (привилегирован) митрополит", която се среща за киевския митрополит в една печатна книга от 1633: (И. Каратаев, Описаніе славяно-русских книг, напечатанных кирилловскими буквами, 1883 г., с. 440). Поради своята несгода двойната титла не е могла да се вкорени; вместо нея срещаме повече или само "митрополит", или само "архиепископ", и то по-често първата от втората. Например, поп Йовчо в своята летопис редовно нарича търновските архиреи митрополити и само нарядко употребява титлата "архиепископ": "Представи се Партений архиепископ и след него дойде Калиник - 1775 г.[...]"⁶³.

Обяснение на известията за български патриарси през време на робството. - Като се приеме, че Търновската църква, ако и да се е подчинила на Цариградската патриаршия, пак е запазила и след това известна автономност, и че диоцезата й в тоя размер, в който е била заварена от робството, не е била разкъсана, - не е невъзможно да се обяснят и споменатите вече известия, които говорят за български патриарси през време на робството и които, както споменахме, макар да не могат да се считат за автентични, все не бива засега да се пренебрегват съвсем. Нека забележим, преди всичко, че според неизвестното по-отблизо свидетелство, от което се е ползувал Липранди, българите са имали след Евтимия само двама патриарси. Като съпоставим това свидетелство с известието, което е намерило место в историята на Енгеля и според което в Търново имало патриарх в 1463 г., ще трябва да приемем, че и двете известия имат предвид временно обявяване на търновските йерарси за автокефални, предизвикано от някое извънредно събитие, след което (обявяване) Търновската църква отново се е подчинила под Цариградската патриаршия. Такова събитие, ако се съди по някои важни промени в живота на Руската и Молдовската църкви, а може би и на влашката, е била унията на цариградската църква с папата, която (уния) е била прогласена на Флорентинския събор на 5 юли 1439 г. и повторно в Цариград на 22 ноември 1452 г.

Обстоятелствата на тази уния със следните. През 30-те години да ХV век отслабналата Византия, чиито владения вън от Цариград се ограничавали с една тясна крайбрежна ивица до Месемврия, Солун с малка част от Тесалия и спартанския окръг в Пелопонес, чакала реда си да бъде завладяна от турците. Помощ против последните тя можела да чака само от западните държави. Но за това се искало съдействието на папата, което можело да се добие само чрез съединение на църквите. Заинтересуваният в случая император Йоан VII Палеолог отворил за тая цел преговори с папа Евгения IV, плод от които бил съборът, отворен във Ферара на 9 април 1438 г. и пренесен във Флоренция в началото на 1439 г. Когато заминавали за Италия, гръцките архиереи мислели, че съединението на двете църкви ще може да се постигне без съществени отстъпки от тяхна страна, но останали излъгани. След четири и половина месечни безплодни разисквания, папата обявил на гърците, че те трябва или да приемат римокатолическото учение, или да си отидат. Положението на императора станало безнадеждно: той само предизвикал турците със своите преговори за уния, а не можел да се надява за никаква помощ. Това го заставило да употреби всички средства, дано склони дошлите на събора православни архиереи да приемат унията. Някои епископи, начело с руския митрополит Исидор, движени едни от патриотизъм, други от лични съображения, се обявили съгласни с желанието на императора. Останалите били принудени да сторят същото кое с убеждаване, кое със заплашвания, кое с подкупи, и унията била подписана на 5 юли 1439 г. Само неколцина епископи, начело с Марка, ефески митрополит, се обявили решително против нея. Приетата насила уния, разбира се, не била искрена. В Цариград духовенството и народът я посрещнали съвсем враждебно. Същото било и в Русия, и в Молдова, отдето също така имало представители на събора. Но императорът бил принуден да се показва неин привърженик. Вместо умрелия във Флоренция патриарх Йосиф, той направил да се избере на 4 май 1440 г. Митрофан, последовател на унията, а след неговата смърт (1 август 1443 г.) - пак униат, Григорий Мама (от 1445 или 1446-1451 г.), дотогавашен негов духовник. Няколко униати били настанени и за епископи. По такъв начин цариградската църква официално станала униатска, макар унията да имала съвсем малко последователи. Това родило ожесточени религиозни борби между гърците вътре и вън от Цариград. Източните патриарси - йерусалимски, александрийски и антиохийски - се събрали в началото на 1443 г. на събор в Йерусалим и осъдили унията и нейните последователи, като освободили православните от задължението да се подчиняват на цариградския патриарх и на поставените от него епископи (виж. Лебедев, Очерки исторіи византийско-восточной церкви от конца XI до полов. XV в., с. 435). В самия Цариград опозицията против съединението на църквите била тъй силна, че през цялото царуване на императора Йоан VII това съединение не било прогласено официално. Но в 1451 г. приемникът на последния, Константин XI, последният византийски император, като видял, че султан Мехмед II се готви сериозно да нападне Цариград, обърнал се наново към папа Николая V с предложение да се възстанови унията - което и било сторено на 12 декември 1452 г в църквата "Св. София" от бившия руски митрополит Исидор. След това народът престанал да ходи в тая църква, която считал вече за жилище на дявола, а неуниатските свещеници почнали да странят от униатските като от езичници. Мнозина заявявали, че предпочитат да видят в Цариград турска чалма, отколкото латинска шапка (виж. Е. Голубинскій, К нашей полемике със старообрядцами. - Чтенія в Императорском обществе исторіи и древностей при Московском университете, 6-14).

Ако унията е била посрещната тъй в Цариград, дето са могли да чакат от нея полза за себе си, можем си представи как са погледнали на нея останалите православни, негърците. В Москва митрополит Исидор, щом се върнал, бил арестуван, а след това осъден от нарочно събран за случая духовен събор. След като престоял няколко месеца под стража в Чудова манастир, той сполучил или по-право бил пуснат да избяга вън от Русия. Поставени в нужда да търсят нов митрополит във време, когато цариградският патриарх, от когото по-рано приемали посвещение техните митрополити, бил униат, русите се решили да направят важна стъпка към еманципиране на своята църква от последния, като си изберат и посветят сами митрополит. Това било извършено поради някои обстоятелства едва през декември 1448 г. (Голубинскій, Исторія руской церкви, т. II, 1-ая полов., с. 433-490). Падането на византийската империя под турците в 1453 г. окончателно прекъснало зависимостта на Руската църква от цариградската.

Същото значение се вижда да е имала унията и за Молдовската църква. Д. Кантемир ⁶⁴ в своето "Историческо, географическо и политическо описание на Молдова"⁶⁵ привежда писмо от патриарха Партения до молдовския воевода Василий Лупул, в което той, като приканва последния да подчини Молдовската църква под Цариградската патриаршия, твърди, че до Флорентийския събор тая църква зависела от последната и че във време на патриарха Митрофана минала под Охридската. Към времето на Флорентийския събор отнася подчиняването на Молдовската църква под Охридската и хронистът Уреке ⁶⁶. Той разказва, че Цамблак (както е известно, някои молдовски известия говорят, че последният не е умрял в Русия, а след напущането на киевската митрополия се върнал в Молдова) бил пратен от воеводата Александър в Цариград, но, като не заварил нито царя, нито патриарха, понеже последните били отишли на събора, - за да се не върне, без да свърши нещо, отишъл в Охрид при архиепископа и довел оттам свещеници наедно със славянски книги ⁶⁷. На тия известия, обаче, не се е придавало досега голяма важност. Наистина, за подчинението на Молдовската църква под Охридската архиепископия през втората половина на ХV век има несъмнено доказателство в писмата, разменени между воеводата Стефан Велики и охридския архиепископ Доротей в 1466 ⁶⁸. Но до последно време се приемаше, че това подчинение е било извършено много по-рано, именно в края на ХІV век. Ето на какво се основаваше това мнение. В хрониката на Уреке (от 1-вата половина на XVII в.) има известие, че през господаруването на някой си воевода Юрий молдовският митрополит Теоктист бил ръкоположен от охридския архиепископ ⁶⁹. Молдовски воевода с такова име не е имало; но историците приемаха, че под тоя Юрий се крие Юг Кориятович, който е владял през 1374-5 г., и затова приемаха, че още от негово време Молдовската църква е зависела от охридския архиепископ. Наистина, с приемането, че Молдова е зависела духовно от последния още във времето на Кориятовича, дохождаше се в противоречие с несъмнения факт, че галицкият митрополит Антоний през 1371 г. е ръкоположил за тая страна двама епископи, за чието припознаване от Патриаршията се е водила, както се каза по-горе, дълга борба с последната. Но историците предпочитаха да правят разни, не основани на исторически податки предположения, за да излязат от това противоречие, отколкото да напуснат самата мисъл за ранното подчинение на Молдова под Охридската архиепископия. Главната причина на това им упорство се състоеше в обстоятелството, че подобно подчинение се приемаше и за влашката църква, и то, както се вярваше, въз основа на най-достоверно известие. Работата е, че в патриаршеските актове, издадени от Миклошича и Мюлера (Acta Раtriarchatus, II, 230) има копие от недатирано писмо, поместено между документи от 1390 и 1394 г., с което патриарх Антоний пише на владетелното лице по повод на някое брачно дело, между друго: ... "и вашият охридски архиепископ се е съгласил с това и е дал своето благословение... а това, що е отсъдила неговата мъдрост, ние не можем нито да пресъждаме, нито да разваляме". За тоя всички мислеха, че е влашкият воевода Мирчо, та приемаха, че в края на ХІV в. Влашката църква се е признавала за подчинена на охридския архиепископ от самия цариградски патриарх. Затова именно се приемаше, че и Молдовската църква е могла да зависи от същия архиепископ още във времето на Юга Кориятовича. Но на почтения наш историограф К. Иречек се удаде да разясни, след основно проучване на заплетените родствени отношения на дребните албански владетели от края на XIV в., че под се крие не влашкият воевода Мирчо, а албанският княз от сръбско произхождение Мркша Жаркович, владетел (през 1391-1414 г.) на Валона, Химара и Берат, чиято майка е била сестра на Константина Велбуждски ⁷⁰. От друга страна, руският учен Яцимирски, като проследи неотдавна източника на казаното съобщение в хрониката на Уреке, доказа, че отъждествяването на споменатия в това съобщение Юрий с Юга Кориятовича няма никаква основа. Той посочи, че известието на Уреке е произлязло от едно недобре разбрано място в летописа на някой си монах Азарий, който всъщност говори не за Юга Кориятовича, а за сръбския деспот Юрий Бранкович ⁷¹.

По този начин критическото изучаване на източниците, които говорят за подчинението на Молдовската църква под охридския архиепископ, полека-лека потвърждава известието, що се съдържа в обнародваното от Кантемира писмо на патриарха Партения до воеводата Василий Лупул, че това подчинение се е извършило около времето на унията между източната и западната църкви. Наистина, самият Яцимирски, комуто се дължи толкова много за разяснението на тия източници, приема, че подчинението е станало малко по-рано, около 1432 г. Но за това си мнение той не привежда други доказателства, освен убеждението, че г. 1432, в която, според Уреке, уж бил заседавал Флорентийския събор, не ще да е турена току-така, а трябва да е взета от някои стари източници. Освен това, като се пренебрегват без всякакво основание изричните посочвания на Кантемира и на Уреке, че подчинението на Молдовската църква е било причинено от унията на цариградския патриарх с папата, не се оценява достатъчно трудното положение, в което се е поставял молдовският митрополит да зависи от патриарх униат, и то в един век на дълбока вяра.

Поради всичко гореказано има основания да се приеме, че флорентийската уния е станала причина да се изменят отношенията към Цариградската патриаршия не само на Руската, но и на Молдовската църква. Достатъчно е да се допусне същото нещо и за Търновската автономна църква, и известията за съществуване на българска патриаршия и след падането на България, които са намерили място в съчиненията на Енгеля и Липранди, ще могат се обясни.

Както вече казахме, провъзгласената на 5 юли 1439 г. във Флоренция уния предизвикала и в Цариград, и в другите източни църкви страшна буря. Йерусалимският събор в 1443 г. осъдил нейните привърженици и освободил православните от покорност към униатина патриарх. Търновската църква ще да се е поставяла пред същата дилема, пред която били поставени Руската и Молдовската (същото ще да е било и с Влашката, но, по нямане на източници за нея не става дума), именно или да продължава сношенията си с униатите патриарси, или да се отдели от тях. При своята автономност и под влияние на народните желания и на старите традиции, търновският архиепископ - не се знае грък или българин - не е могъл да не избере втория път, толкова повече, че и самото турско правителство не е можело да гледа равнодушно на унията, която е имала за цел да заякчи положението на византийската империя, като й оздрави поддръжката на западните държави. Но, за да се отдели от Цариградската патриаршия, той е трябвало или да се подчини на някоя друга автокефална православна църква, или да се провъзгласи сам за автокефален. Най-близка такава църква е била Охридската; но липсата на канонически основи за подчинение под охридския архиепископ, каквито (основи) молдовците и власите са можели да намерят в синтагмата на Матея Властаря, а главно старите традиции, па, може би, и влиянието на търновци и личното честолюбие, ще са накарали архиепископа да предпочете обявяването си за автокефален. Дали при това той си е дал и титлата "патриарх," или е бил наречен така в известията, що са намерили място в съчиненията на Енгеля и Липранди, само поради това, че е действувал като автокефален йерарх, не се знае. Но тъй или инак, пълната независимост на Търновската църква ще се е продължавала само дотогава, докогато новото положение на работите в Турция, настанало след превземането на Цариград, е изгладило всяка следа от унията и когато патриархът е можал вече да има на своя страна и поддръжката на султана. От Енгеловото свидетелство излиза, че това е било около 1463 г. След това Търновската църква ще се е върнала към положението, в което се е намирала преди унията. Обстоятелството, че, според Франдзия ⁷², Мехмед II признал и потвърдил правата на Цариградската патриаршия още след избирането на първия патриарх под турска власт Генадия, което (избиране) станало няколко деня след падането на Цариград (Лебедев, Исторія грековосточной церкви под властію турок, I, 93-4), не може да се вземе като противоречие на казаното свидетелство, защото признаването на патриаршеските права не предполага непременно подчиняване на българската патриаршия, ако последната наистина е била възстановена по време на унията.

И така, засега ние трябва да констатираме само това, че известията, които са намерили место в съчиненията на Енгеля и Липранди, не съдържат в себе си нищо невъзможно, та не би трябвало да се игнорират съвсем. А дали те ще трябва да се признаят не само за вероятни, но и за истински, това ще се види, само след като се намерят и оценят техните извори или след като се открият други автентични известия, които да ги потвърдят. Възможно е, разбира се, те да излязат и неверни; но засега ние нямаме право да ги считаме за такива.

Колкото за известието на йерусалимския патриарх Доситей, че в 1570 г. патриаршеският синод успял да унищожи Търновското архиепископство, то, както вече споменахме, отчасти, може да се обясни в такъв смисъл, че около онова време Патриаршията е сполучила да ограничи някои от правата на Търновското митрополитство-архиепископство, като е захванала, може би, да изпраща редовно свои хора за негови архиереи и като е подигнала някои негови епископства в митрополитства с цел да ги подчини направо под своята власт. Но поне в последното тя не е успяла, защото митрополитството е съумяло да си възвърне епархиите. Така, червенският архиерей, който, както казахме, в 1590 г. се е подписал като митрополит, в 1643 г. наново се явява като епископ (вж. Спространов, Опис на ръкописите в библ. при св. синод, с. 144-5).

Като автономно Търновското митрополитство-архиепископство (както се вижда от това, що се каза за ръкоположението на епископите, за обема на диоцезата и за титлата на архиереите му, както и от деятелността на някои от тях, например на Илариона Критски) е продължавало да съществува дори до ново време, когато някои от неговите епископства - отначало Преславското, а по-сетне Червенското (Русчушкото) - са били подигнати в митрополитства и са били подчинени направо под Патриаршията, а то самото е било изравнено с другите митрополитства ⁷³.

БЕЛЕЖКИ

1. "Житiе и жизнь препод. Отца нашего Θеωдосiа", по изданието на В. Златарски, с. 12. 12. [Калист (неизв.-1363), цариградски патриарх (1350-1354 и 1355-1363), автор на жития на Григорий Синаит и Теодосий Търновски. Житието на Теодосий Търновски (1300-1362/1363) и публикувано от Васил Златарски вж. Златарски, В. Житието на св. Теодосия. - СбНУ кн. XX, 1904, 1-40.]. [обратно]

2. [Пълното заглавие на цитираното издание е Acta Patriarchatus Constantinopolitani. Ed. Fr. Miklosich et Jos. Müller. II, Vindobonae, 1862.]. [обратно]

3. [Става дума за цариградския патриарх Антониос (1389-1390, 1391-1397).]. [обратно]

4. [Пълното заглавие на труда на Марин Дринов е "Исторически преглед на българската църква от самото й начало до днес" и първото му издание е от 1869 г. във Виена. Цитатът е сравнен по последното издание на труда в: Дринов, М. Избрани съчинения. Т. II, Под редакцията на Иван Дуйчев. С., 1971, с. 112.]. [обратно]

5. [Става дума са статията на Баласчев, Г. Нови известия за черковното ведомство на Видинската и Софийската епархия през първите години на тяхното завладяване от турците. - СбНУ, кн. XVIII, 1901, 132-170.]. [обратно]

6. Относително датата на писмото, ние мислим, че тя е по-подирна, отколкото я определя г. Баласчев. От отговора на това писмо, който (отговор) Матеевият приемник изпратил до патриарха, се вижда, че архиепископ Матей бил ходил в Цариград след някаква ужасна битка, станала между тогавашния султан и брата му Муса (Ib. 151); а от самото патриаршеско писмо се разбира, че то е било писано от патриарх, който е заел престола след ходенето на Матея в Цариград; защото авторът на писмото само бил чувал за последния от хора, които го били виждали (писмо I, с. 150). Като взима пред вид един надпис в църквата на с. Елшани (при Охридското езеро), според който в 1408 г. архиепископ Матей още е заемал охридския архиепископски престол, както и това, че в 1410 г. цариградският патриарх Матей е бил заместен от Евтимия II, - г. Баласчев мисли, че сражението, за което е дума в писмото на Матеева приемник, е това, що е станало между Муса и Сюлеймана при Космидион, и че въпросното писмо е писано преди смъртта на Сюлеймана (5 юни 1411 г.), защото в II писмо се казва "сегашният султан (ό νύν Σουλτάνος) ρ Муса Челеби". (Ib. 153-7). - Но преди всичко сражението при Космидион е станало не в 1409 г., както мисли г. Баласчев, а в първата половина на 1410 г. (вж. Новакович. Срби и турци XIV и XV века, с. 337 и 339. Иречек, [К.] История болгар, [Одесса, 1878], с. 464, подлистна бележка 6) [Вж. Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. под ред. на П. Петров. [Прев. от руски А. Диамандиев и Ив. Раев.] С.: Наука и изкуство, 1978, с. 407.]; а през същата година патриаршеския престол заел Евтимий II. Ако приемем, че под думите "сегашният султан" се разбира Сюлейман, който е бил удушен на 5 юни 1411 г., - ще излезе че ходенето на архиепископа Матея в Цариград и връщането му, ръкополагането митрополити в София и Видин, пристигането на известие за това в Цариград, заместянето на архиепископ Матея с друг архиепископ, изпращането на патриаршеското писмо до последния и неговът отговор - че всички тия неща са се случили в разстояние на по-малко от една година - което е невероятно. Освен това, ако казаните случки да са вървели тъй скоро една след друга, Матеевият приемник не би имал нужда да определя времето, когато предшественикът му е ходил в Цариград чрез сражението на Баязидовите синове при Цариград, а би казал "миналата година" или даже (като се вземе пред вид, че годината тогава се е смятала от септември до септември), "тая година". Между това в писмото на архиепископа до императора (вж. СбНУ, XVIII, 152-3) се казва, че Матей, като се върнал, "поучавал паството си и смело ръкополагал митрополити на Видинския и Софийския престол" (с. 153); само протестът на новия патриарх е представен като недавнашен: "Но неотдавна светейшият и вселенски патриарх се подигнал против него и изпратил писмено приказание да изгони тях, заради което и се удивлявам." (Ib.) Наистина, архиепископът казва още: "според народната поговорка, още не са засъхнали начертанията на твоя застъпнически свитък и в присъствието на неговия живот заедно със синклита се вършат тези неща"; но тая фраза, която е турена само за усилване на укора от страна на Матееви приемник, не опровергава гореказаното. Най-после, съвсем не е за вярване, че архиепископ Матей, който по-рано не бил никак ходил, да се представя на патриарха и императора (вж. II писмо, с. 151), ще е избрал да отиде при тях тъкмо във време на междуособната война. Още по-малко може да се вярва, че той е ходил да ръкополага митрополити в София и Видин в същото време, когато по заповед на Муса пловдивският митрополит Дамян е бил убит в църква, а трупът му изхвърлен през градската стена. (Иречек. История болгар, 465). [Вж. Иречек, К. История на българите..., 1978, с. 408.] А пък от писмата се вижда, че архиепископ Матей наистина е ходил в софийската и видинската епархии. Така, в писмото на патриарха се казва: "и си ръкоположил в София и във Видин митрополити" (СбНУ, XVIII, 150); а в писмото на Матеевия приемник до патриарха е казано: "Така щото достохвалният мъж (Матей), като взел това, се отправил смело и ръкополагал в своите епархии" (Ib. 151). Само в писмото до императора не е казано ясно дали Матей е ходил в казаните епархии, или само е ръкоположил митрополити за тях. В него четем: "с увереност се върнал на мястото си, като поучавал паството си и смело ръкополагал митрополити на Видинския и Софийския престол." (Ib. 153) - Поради всичко гореказано ние мислим, че в писмата на Матеевия приемник става дума за сражението при Инджигис, което според Иречека е станало в 1413 г. (История болгар, 416) [Вж. Иречек, К. История на българите..., 1978, с. 409.], и че последното е посочено, колкото да се означи междуособната война, а ходенето на архиепископ Матея ще е станало след свършването на тая война, т.е. след убийството на Муса (13 юли 1413). Във всеки случай, писмата трябва да с писани след март 1416 г., когато се свършило патриархуването на Евтимия II, във времето на неговия приемник Йосиф II, защото в писмото на архиепископа до императора се казва, че Матей се явил "пред тогавашния патриарх" (СбНУ, XVIII, 152). [обратно]

7. [Тук става дума за немско-унгарския историк Йохан Християн фон Енгел (1770-1814) и за неговия труд Engel, J. Chr. Geschichte der Bulgaren in Moesien. - In: Fortsetzung der allgemeine Weltgeschichte dr neueren Zeiten. 31 B. , Halle, 1797.]. [обратно]

8. [Иван Петрович Липранди (1790-1880) е руски историк, който участва в руско-турската война от 1828-1829 г. като командуващ на български доброволчески отряд.]. [обратно]

9. В Исторически преглед на българската църква, с. 124, дето привежда цялото Доситеево свидетелство на гръцки, Дринов е посочил г. 1572; а в ПСп (Средец) кн. VII, с. 10, като говори за същото, той посочва г. 1570. Ние нямаме възможност да направим проверка на годината, понеже нямаме на ръка оригинала, но приемаме г. 1570, като посочена по-късно. [обратно]

10. [Митрофанис III, цариградски патриарх 1565-1572, 1572-1579.]. [обратно]

11. [Вж. Дринов, М. Исторически преглед..., 1971, с. 114.]. [обратно]

12. [Вж. Новото издание на съчинението на йеросхимонах Спиридон заедно с въведението на В. Златарски към издавието на ръкописа от 1900 г.: Спиридон йеросхимонах. История во кратце о болгарском народе славенском 1792. С., 1992.]. [обратно]

13. [Вж. Иречек, К. История на българите..., 1978, с. 398-399.]. [обратно]

14. [Вж. и Иречек, К. Пътувания по България, Прев. от чешки Ст. Аргиров. Под ред. на Е. Бужашки и В. Велков. С.: Наука и изкуство, 1974, с. 299.]. [обратно]

15. Лудвиг Гебхарди (1735-1802) е немски историк, който издава през 1778-1781 г. "История на кралство Унгария и свързаните с него държави", в която е включено изложение по българска история. Gebhardi, L. A. Geschichte der Bulgaren in Moesien. - In: Allgemeine Weltgeschichte. 65. Band. Leipzig, 1782. [обратно]

16. [Става дума за сръбския историк Йован Раич (1726-1801), автор на "История всех славянских народов най-паче болгар, хорватов и сербов", издадена през 1794-1795 г.]. [обратно]

17. [Автор на книгата е Атанас Шопов, който я публикува под псевдонима Ofeikoff. Пълното заглавие на книгата е La Macedoine au point de vue ethnographique, historique et philologique. Philippopoli, 1887.]. [обратно]

18. Пълното заглавие на книгата на Е. Голубинский е "Краткiй очеркъ исторiи православныхъ церквей болгарской, сербской и молдо-валашкой". Москва, 1871.]. [обратно]

19. [Пълното заглавие на труда на А. И. Яцимирский е Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжовной деятельности. Спб., 1904.]. [обратно]

20. Acta Patriarchatus, І, 126-8. [обратно]

21. Вж. Jireček. Zur Würdigung der neuentdeckten bulg. Chronik. In: Archiv fьr slav. Philologie, XIV, 274-5. [обратно]

22. Не може да има никакво съмнение, че под "Адрианополска епархия" тука се разбира Дринополската, която се е намирала в Епир, в Делвинския окръг, и която се споменува във втория хрисовул на имперератор Василия Българоубиеца относително епархиите на охридската архиепископия (вж. Голубинскiй. Краткiй очерк ист. прав. церквей, 73; Дринов, Три грамоти, дадени от император Василий II на бьлгарски охридски архиепископ Йоан около 1020 лето. - ПСп (Браила), 1884, кн. VII и VIII, с. 23 [Вж. текста и в Дринов, М. Избрани съчинения. Т.1, С.: Наука и изкуство, 1971.]; Gelzer. "Ungedructe und wenig bekannte Bistьmerverzeichnisse der orientalischen Kirche" In: Byzantinische Zeitschrift, II, 56). Г. Баласчев погрешно отъждествява тая епархия с одринската, та твърди, че "охридският архиепископ трябва да е заявявал претенции и за Пловдивската митрополия, която по-преди, види се, се намирала под Търновската църква." (СбНУ, XVIII, 158.) Че Пловдивската епархия по-рано е принадлежала на търновската патриаршия, в това няма никакво съмнение; но охридският архиепископ не е можел да заявява върху нея никакви претенции, защото в хрисовулите на император Василия Българоубиеца тя не се споменува. [обратно]

23. [Вж. Иречек, К. История на българите..., 1978, с. 356.]. [обратно]

24. Н. Бончев. Сборник от бълг. народни песни, с. 13-4. [Целият текст на друг вариант на песента вж. в: Българска народна поезия и проза в седем тома. Т. IІІ. Хайдушки и исторически песни. Съст. Стефана Стойкова. Под редакцията на Тодор Моллов. Варна: LiterNet, 2005 <https://liternet.bg/folklor/sbornici/bnpp/haidushki/111.htm> (30.06.2006).]. [обратно]

25. [Цит. по Стара българска литература. Т. 3, С.: Български писател, 1983, с. 91. Прев. Ив. Дуйчев.]. [обратно]

26. Gelzer, [H.] Der Patriarchat vоп Achrida. Geschichte und Urkunden, [Leipzig, 1902]с. 9; К. Иречек. Християнският елемент втопографическата номенклатура. Прев. С. Аргиров. - ПСп, кн. 55-6, с. 246; Г. Баласчев. Нови известия за черковното ведомство на Видинската и Софийската епархия и пр. - СбНУ, XVIII, [1901] 162-170. [обратно]

27. [Матей Властар, византийски юрист, съставил през 1335 г. в Солун сборник на каноническото право "Синтагмата".]. [обратно]

28. По съобщение от г. Костова, секретар на Св. синод на бълг. църква. [обратно]

29. [Вж. и Иречек, К. Пътувания по България, 1974, с. 215 и сл.]. [обратно]

30. [Вж. и Иречек, К. Пътувания по България, с. 921 и сл.]. [обратно]

31. [Вж. Иречек, К. История на българите..., 1978, с. 395.]. [обратно]

32. [Пълното заглавие на публикацията е: Ихчиев, Д. Материали за историята ни под турското робство. – Известия на Историческото дружество в София, ч. І, кн. І, София, 1905, с. 60-130; ч. ІІ, кн ІІ, С., 1906, с. 91-208.]. [обратно]

33. [Публикацията, по която се цитира грамотата е: Милетич, Л., Д. Д. Агура. Дако-румъните и тяхната славянска писменост. - СбНУ, кн. IX, 1893, 211-390.]. [обратно]

34. [Вж. Иречек, К. История на българите..., 1978, с. 407.]. [обратно]

35. В превода на фермана, напечатан в Изв. на Истор. друж. в София (I, 118) се е вмъкнала погрешка: вместо правешко митрополитство е напечатано берковишко, освентова, изпуснато е фетислямското. По молбата на г. Ихчиева, изправяме тука станалата грешка. [обратно]

36. В 1558 г. търновският митрополит Йоаким е писал собственоръчно приписка на старобългарски език с новобългарски примеси върху едно евангелие, писано в Ловеч от граматика Петър и купено за манастира Св. Троица при Търново. В тая приписка между друго четем: (вж. ПСп, кн. 63, св. 9-10, с. 774). Митрополит Йоаким, ако се съди по приписката, изглежда да е бил българин и следов. трябва да е бил ръкоположен по желание на населението.[Приписките са публикувани в: Трифонов, Ю. Приписки и бележки с летописен характер. - Псп, т. 63, С., 1903, 773-780.]. [обратно]

37. Стефан Герлах е немски протестански духовник, учен и пътешественик, оставил много ценни пътеписи за Балканите от XVI век. Gerlach, S. Tьrkisches Tag-Buch. Frankfurt, 1674. На български език са издадени откъси в: Герлах, С. Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград. Подбор, превод, увод и коментарии Мария Киселинчева. С., 1976. [обратно]

38. [Вж. Иречек, К. Стари пътешествия по България от ХV-ХVІІІ столетие. - Псп., кн. 6, 1883.]. [обратно]

39. [Йеремияс II Транос (Големият), цариградски патриарх (през 1572-1579, 1580-1584, и 1586-1595.]. [обратно]

40. [Дионисий Рали заема търновския митрополитски престол през 90-те години на XVI век и неговото управление и свързано с въстаническия опит от 1594 г. Подробно за него вж. История на Велико Търново. Т., II, Велико Търново, 2000, 68-75, където е дадена и най-последната библиография.]. [обратно]

41. [Неофитос VII, цариградски патриарх 1789-1791, 1798-1801.]. [обратно]

42. [D'Ohsson, Tableau général de l’empire othoman. 3 vols, Paris 1787-1820. Òрифонов и по-долу изписва името като D’Hosson, но вероятно става дума за Ignatius Mouradgea d'Ohsson (1740-1807), произхожда от семейство на френски и шведски дипломати в Османската империя, драгоман, дипломат, писател и реформатор. По-долу името и поправено.]. [обратно]

43. [Вж и Софроний Врачански. Съчинения. Т. 1. С.: Български писател, 1989, с. 36.]. [обратно]

44. [Иларион Критски, търновски митрополит 1821-1838.]. [обратно]

45. [Цитираната публикация е Дринов, М. Летописни бележки от Разград. - П. сп. кн. XII, Средец, 1884, 13-14.]. [обратно]

46. [Вж. и Иречек, К. Пътувания по България, с. 299.]. [обратно]

47. Митрополитската кодика, която, както чуваме, била от ХVІІІ век, не сме имали случай да видим. [Търновските митрополитски кондики, са публикувани от Иван Снегаров. Вж. Снегаров, И. Старият търновски църковен кодекс. - В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич. За седемдесетгодишнината от рождението му (1863-1933). С., 1933, 513-539; Старият търновски църковен кодекс. - Годишник на СУ БФ, ч. 1, т. 12, 1935, 1-48; ч. 2, т. 13, 1935-1936, 1-74; Нов кодекс на Търновската митрополия. - Сп БАН, кн. 21, 1937, 1-81.]. [обратно]

48. Както е известно, титлата "екзарх", след като е изгубила най-старото си значение на старши митрополит, почнала е да се дава на особени лица, най-често презвитери, които са се изпращали в разни места на диоцезата да разглеждат в качеството си на патриаршески представители разни спорове от църковно-административен и църковно-съдебен характер. Тая титла е носил, напр., известният писател от Симеоново време Йоан Екзарх. В качество на патриаршески екзарх е бил изпращан в Молдова (да изследва и да даде край на делото по ръкополагане на молдовските епископи от галицкия митрополит) и Григорий Цамблак. Но, вместо да изпращат особени екзарси, патриарсите са давали постоянни екзархски права на самите архиереи, които действували в църковно-съдебни дела самостоятелно, но с фикцията, че действуват като патриаршески пълномощници. Така, около ХІV век одринските митрополити носели титла "екзарх на Тракия"; по-после тая титла минала върху пловдивските митрополити, които се наричали "екзарси на цяла Тракия", а по-сетне "екзарси на цяла Европа (Пропонитида) и Драговинтия" (Иречек, Пътувания, 395). Когато Углеш, владетелят на югоизточна Македония, подчинил държавицата си духовно пак под цариградската патриаршия (окончателно в 1371 г.), драмският митрополит приел и титлата "екзарх". Същата титла носели и много други архиереи, например галицкият епископ Гедеон в 1606 (Каратаев, Описание славяно-русских книгь, I, 307), черногорският митрополит Василий Петрович (в 1754), който се считал екзарх на ипекския патриарх и се титулувал "митрополит Черногорскiй, Скендерiйскiй и приморскiй и рона сербскаго экзарх" (Чтенiя в Импер. обществе исторiи и древностей россйских, 1860, кн. ІІ, посвещението на митрополита). По такъв начин титлата "екзарх" наново се доближила до най-старото си значение. С тая титла търновският митрополит се явява още от времето на Герлаха (ПСп, Средец, VI, 44) и я запазва дори до учреждаването на българската екзархия (вж. П. Кисимов, Исторически работи. - Българска сбирка, 1899, с. 818). В едно писмо от патриаршията до търновския митрополит Илариона Критски от 10 януари 1825 г. последният е наречен "екзарх на цяла България" (Град Вратца. - СбНУ, XX, с. 46). [обратно]

49. [Цит. по Стара българска литература. Т. 4. Съст. Кл. Иванова. С.: Български писател, 1986, с. 385. Тук текстът е в превод на В. Киселков.]. [обратно]

50. [По времето, когато Ю. Трифонов пише студията, са познати само две редакции на Рилската повест. По-късно са открити други и те лягат в основата на новите издания. Вероятно по тази причина цитираният текст липсва в меродавната поредица "Стара българска литература" (Т. 4). Вж. Данчев, Г. Книжовното наследство на Владислав Граматик в проучванията на акад. Юрдан Трифонов. В: Научна сесия Акад. Юрдан Трифонов 1864-1949. Плевен. 1994. Научна сесия Академик Юрдан Трифонов (1864-1949), Плевен, ноември 1994 г. : Докл. и науч. съобщения / Науч. ред. и състав. Георги Данчев, Михаил Грънчаров. - Враца : [Ист. музей], 1996, с. 23-29.]. [обратно]

51. [Стара българска литература. Т. 2. Съст. Л. Грашева. С.: Български писател, 1982, с. 230. Тук текстът е в превод на А. Давидов, Г. Данчев и П. Русев.]. [обратно]

52. Годината е или криво написана, или криво прочетена от братя Шкорпил, които cа преписали надписа. Тя не може да бъде т. е. 7019 (=1511), защото същите майстори в 1612 г. са обковали евангелие за Черепишкия манастир (СбНУ, VII, 99), а освен това, от други приписки, за които говорим по-долу, се знае, че Гаврил е живял в началото на ХVІІ, а не на ХVІ в. [обратно]

53. Че тука става дума не за софийски католически архиепископ, както изглежда да мислят издателите на надписа, братя Шкорпил, - вижда се, както от обстоятелството, че кръстът е бил правен за православен манастир, така и от други известия от същото време. Така, в една приписка към евангелие, което е принадлежело на църквата "Св. Троица" при Вратца, се вижда, че Гаврил е бил търновски митрополит: в лето (Мин. сб. XX [СбНУ, XX, 1904], "Град Вратца", с. 30). Това показва, че в началото на ХVІІ в. Враца е била под търновския митрополит. [обратно]

54. Сношенiя Россiи с востоком по делам церковным, І, 307. [обратно]

55. [Соловьев, С. М. История России с древнейших времен. Т. 1-29, Соловьёв, Сергей Михайлович (1820-1879), руски историк.]. [обратно]

56. [Кирилос Лукарис, цариградски патриарх 1612, 1621-1623, 1623-1630, 1630-1634, 1634-1635, 1637-1638.]. [обратно]

57. Дринов, Нови паметници за историята на Българете и на техните съседи. - ПСп, Браила, I, [1870], с. 46-7. [Вж. и Дринов, М. Избрани съчинения, т. I, Под ред. на Иван Дуйчев, С., 1971, с. 140.]. [обратно]

58. Гъбенски, Хр. и П. История на града Габрово, с. 17. [обратно]

59. [Пълното заглавие на съчинението на Юрий Венелин е Влахо-болгарския и дако-славянския грамоты. Спб., 1840.]. [обратно]

60. Годишњица Николе Чупића, кн. 17, с. 346. [обратно]

61. Каратаев, И. Описаніе славяно-русских книгь, напечатанных кириловскими буквами, Т. I, с. 154. [обратно]

62. СбНУ, VI, 410. [обратно]

63. Ib. ІІ, 313. [Писахме да се знае. Приписки и летописи. Съст., коментар и бел. В. Начев и Н. Ферманджиев. С.: ОФ, с. 290.]. [обратно]

64. [Димитрие Кантемир (1673-1723), княз на Молдавия (1610-1611), автор на множество трудове, между които "История на Османската империя" и "Описание на Молдавия".]. [обратно]

65. По руския превод (Москва, 1789 г.) с. 363. [обратно]

66. [Григоре Уреке, молдавски хронист от XVII в., считан за родоначалник на молдавската историография.]. [обратно]

67. А. И. Яцимирскій. Григорій Цамблак, кн. I, с. 265. [обратно]

68. На самите писма, както са запазени, датата е погрешна; тя се поправя по приписката на дяк. Димитра от Кратово (Вж. Льуб. Стојановић. Стари српски записи и надписи, № 328), както и от историята на турските войни с албанците (вж. М. Балабанов, Борба за вяра и народност. - ПСп, кн. 55-6, с. 190-1.). Самите писма вж. Starine на Югославянската академия, XII, 253-4. Също: Дринов. Исторически преглед на бълг. църква, 133). [обратно]

69. Xenopol. Histoire des roumains, I, 238-242. [Alexandru Dimitrie Xenopol, Histoire des Roumaines de la Dacie trajane, 2 vols. (Paris: E. Leroux, 1896. Ал. Ксенопол (1847-1920) е румънски историк, автор на първата значителна цялостна история на румънския народ.]. [обратно]

70. Княз Мркша се бил оженил за Ругина, дъщеря на Балша Балшича (умрял в 1378 г.), която му се падала роднина. Тогавашният охридски архиепископ благословил брака по политически причини. За тоя именно брак се говори в споменатото писмо на патриарха Антония (вж. предговора на Иречека към издадените от него дубровнишки документи в Споменик на Сръбската крал. академия, кн. XI, с. 15-8. Също: рецензията му върху Гелцеровото съчинение Der Patriarchat von Achrida. In: Byzantinische Zeitschrift, XIII, 197-8). [обратно]

71. А. И. Яцимирскій, Григорій Цамблак, с. 283-7. [обратно]

72. [Георги Сфранцес (Георгиос Францис), (1401-1477), византийски автор и дипломат. Вж. изданието Сфранцес, Георги. Дневникът на един византийски сановник. Превод от гръцки Христо Матанов. С., 1996.]. [обратно]

73. [По проблемите, разисквани в статията на Юрдан Трифонов, вж. най-последните изследвания: Tachiaos, A. Die Aufhebung des bulgarischen Patriarchats von Tirnovo. - Balkan Studies, 4, 1963, no 1, 67-82; Тодорова , О. Православната църква и българите XV-XVIII век. С., 1997, 38-46; същата, Една хипотеза около причините за ликвидирането на Търновската патриаршия. - В: Българският петнадесети век. С., 1993, 75-83.]. [обратно]

© Юрдан Трифонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.07.2006
Юрдан Трифонов. Избрани студии. Варна: LiterNet, 2006-2014

Други публикации:
Юрдан Трифонов. Унищожаването на Търновската патриаршия и заменянето й с автономно митрополитство-архиепископство. // СбНУ, кн. 22-23, 1906-1907, с. 2-40.