Юрдан Трифонов

web | Избрани студии

През време на турското владичество на много места в нашето отечество са живели бейове с фамилно име "Михал-бейоглу" (Михал-бейов). Първородните измежду тях са бивали мютевелии - управители на вакъфи, т.е. на имоти, завещани за поддръжка на верски, учебни, благотворителни и обществени учреждения и постройки (джамии, училища, сиропиталища (имарети), мостове, чешми и пр.)¹ Част от доходите на вакъфите са отивали, по наредбите на завещанията, и за издържане на мютевелиите и техните семейства. Името "Михал-бейоглу" не е могло да не обърне вниманието на българите, защото изглеждало не само християнско, но и българско. Самите бейове, които се наричали с това фамилно име, знаели, че произхождат от християни, които са приели вярата на пророка преди векове. Мнозина измежду тях, подобно на българите, вярвали, че прадедът им, който най-напред е носил името "Михал", е бил българин.

Поради това още в половината на XVII в. (1659 г.) католишкият епископ българин Филип Станиславов² в един рапорт до конгрегацията, като говори за Плевен, казва, че този град бил някога седалище на български княз Михаил (olim residentia Michaelis Bulgarorum principis)³. У близкото българско население тази вяра е будила на първо място любопитство, а след това съжаление или омраза. По-любознателните са любопитствували да знаят дали у бейовете не са останали неща от българско време; а някои са негодували, че бейовете са забравили българщината си и ги потискат, както и другите турци.

В книжнината ни пръв обърнал внимание на Михал-бейовци Раковски. В бележки 28 и 29 на своя "Горски пътник" той споменува за Михал-бейовци в Одрин, Бяла, Ихтиман и Плевен. За произхода им Раковски имал невярно мнение, като ги считал за потомци на някакъв Михал-бей, който бил родом от Бяла и се сражавал с турците в 1598 год. Явно е, че той е смесвал прадеда на Михал-бейовци с влашкия воевода Михаил Храбри (Витязул), който наистина е воювал в тая година с турците. Но за вакъфите, управлявани от Михал-бейовци, особено за одринския, Раковски е имал достатъчни за времето сведения. За мнимия прадядо на рода той пише:

"В лято же 1596 прослави се други един български предводител на съюзници българи, Михал-бей от Бяла, днес малко село близо до Търнова. Он е съвоювал с турци против маджари и се е отличил сяйно в нея битка. Бяла, коя е била в него време знаменит град, даде му се от султана за награда. Но турци след малко са го отровили и негови синове са потурчили. От тяхни потомци еще и днес владеят в Бяла и в Летница, село в търновское окружие, със стара преимущества под именем чари-баши, кое значи събирачи на съюзния българи войници [...] От Михал бейюво име спомени са остали следния. В Ихтиман, окръжие малко, от няколко български села близо до Горний Самоков, се нахожда и до днес едно спахийско турско домородство, михал-беювци назваемо, види се, че са потомци потурнаци поменатаго Михал бея".

Най-подробни сведения дава Раковски за одринския вакъф. За него той пише: "В Одрин град (Едрене) съществува камен мост на река Тунджа (по български Яворица), кой носи и до днес име Михалбей кюпрюсю, тоест Михал беюв мост. Близо до моста напреки към север съществува джамия, имарет Михалбеюв, задушие Михалбеюво, коя има свои приходи, определени от Плевен град, недалеч от Бяла. Негови наследници са питаят от тая задушбина и земат определена платка." Откак описва подробно варивата, които се давали в имарета (сиропиталището) в Одрин, Раковски сполучливо изтъква значението, което имат за нашата история бератите (грамотите), давани от султаните за учреждаването и управлението на имаретите, като казва: "Любопитно би било да се придирят стари берати - документи - на такови имарети и спахии. Много нещо може се изчерпа за наша българска повестност"⁴.

Друг наш писател, който се е интересувал много от Михал-бейовци, е бил П. Р. Славейков. Понеже той е знаел вече по-добре българската история, па е бил запознат доста и с историята на Турция, не е можел да допуща, че Михал-бей е живял в 1596 г. и да го смесва с влашкия воевода Михаил Храбри. И Славейков се е опитвал да използува за разяснение историята на Михал-бейовци сведенията за вакъфите, управлявани от тях. Такива сведения той е имал главно пак за одринския; но в тях намираме една важна подробност, която липсва у Раковски, именно, че в джамията на Михал-бея в Одрин се намирал гробът на последния, както и онзи на Хадър-бея. Славейков е сгрешил само в това, гдето е считал Хадър-бея за баща на Михал-бея, когато всъщност е било обратното. Той пише: "Досега се знаят джамията и мостът Михалбегови в Одрин. Преди последната война (думата е за руско-турската в 1877-78 г.) се виждаха в джамията неговият гроб и гробът на баща му Хадърбей. Седят ли сега, не зная. А защо той се казва Михал-бей, а баща му Хадър-бей, тоже не е обяснено." Наедно с това Славейков съобщава, че е чувал от търновските и плевенските мютевелии какво потеклото им било от Гази Михал-бея, който, уж, произлизал от царския род в Търново, но бил потурчен още в първите времена, когато дошли турците. Същите мютевелии били му говорили и за запазени от тях хрисовули, но той не бил ги виждал. Въз основа на техните сведения Славейков бил готов да допусне, че "булгар Михал-бей", за когото се говорело в една турска история, ще да е бил един от синовете на цар Ив. Шишмана: "И ние се съмняваме, пише той, да не е той друг някой син на Шишмана, прикриван под името Хадър-бей." Малко по-горе в същата статия, в която дава тия сведения, Славейков пише: "колкото за Иван Шишмана и Гаази Михал бея в Одрин, ако не са син и баща, то са някой много близък род, доколкото може да се разбира по преданията и вакъфите им"⁵.

Че мисълта за български произход на Михал-бея се е разпространявала и от някои негови потомци в Плевен и Търново, показват ни и следните съобщения. Немският пътешественик Каниц⁶, който посетил Плевен в 1871 г., като говори за тогавашния мютевелия Омер-бей и за неговите големи приходи, прибавя, че прадедът му Гаази Али-бей бил получил от султан Мурада 18 села за своето отстъпничество от християнството. Следователно, според това, що слушал Каниц в Плевен, Михал-бей живял във времето на султан Мурада, когато и приел мохамеданство. Наедно с Омер-бея, Каниц споменува и за двамата братя Нури-бей и Махмуд-бей, за които съобщава, че произлизали от някакъв български воевода, чиито грамоти за благородство те ревниво пазили⁷. Нещо подобно разправял и един юноша от бейски произход из Търново пред чиновници на руското посолство в Цариград преди освобождението. За това ни е оставил сведения Конст. Иречек⁸ в своя дневник. "Висковски, пише той, ми разправя за Михалбейовци в Търново и Плевен, стари династии, двамата братя (думата е за двама бейове) имали малък дворец в Търново, в който имало уж мебели за около 60,000 фр. Имали, каже, стари пергаменти, корона, български жезъл и други подобни работи. Единият юноша (по-малкият брат) в несъгласие с по-стария за един процес заминал за Цариград и там се запознал с Висковски, който го въвел в руската легация. Игнатиев изпратил Висковски, Христо гавазина и младото бейче в Търново, обаче било лято, брат му бил на чифлиците, бейчето се разболяло и експедицията не свършила нищо; тримата (Висковски, Христо и беят) са и фотографирани заедно. По-рано с тях преговарял консулът Рачински, искал да откупи всички тези работи, обаче пропуснал сгодния момент"⁹.

Разпространеното между някои търновчани вярване, че Михал-бейовци били от български произход, е предадено най-пълно от Ц. Гинчев в неговата повест "Ганчо Косерката". Ето какъв разговор е вложил той в устата на няколко второстепенни лица в повестта:

- Бейска работа, рекоха дервишите, като гледаха това изобилие [думата е за продукти, приготвени за бейско угощение]: раят дошъл на земята за тях, а нашата - яж сухи крушели и пий вода...

- От българското старо бейство му е останало това богатство, рече Димир-Дишлията, като си припомни как са потурчали на сила баща му, - той твърде не го е спечелил...

- Че българин ли е Рашид-бей - попита по-малкият дервиш, който беше откъде Багдат родом и малко познаваше търновчани, - аджаип! [= чудна работа]... аз пък го мислех хасъл [= същински] турчин...

- Всичките бейове, гдето ги видиш тука, са българи дьонмета [отстъпници] [...] Беевете са, не ги ли чуваш, като се прекорясват "Михал-бей, българи", изтурчени едно време, когато са превзели турците Българистана; тогава са техните прадеди приели исляма и са си завардили чифлиците със селата и селяните със земите¹⁰.

В този разговор, вложен в устата на търновчани турци, е загатнат и изворът на вярването, че Михал-бейовци са били българи. Този извор е самото им фамилно име, което на турци и българи се е виждало необяснимо инак, освен ако се приеме, че те са били българи. Това име е влияло не само в Плевен и Търново, а и другаде, гдето е имало бейове да го носят. Така, в едно прошение, подадено в 1889 г. от Рагъб-ефенди, мютевелия на ихтиманския вакъф, до Министерството на финансите за отпущане на пари срещу вакъфските имоти, се казва: "по тоя начин ще запазите от опропастяване една седемстотин годишна фамилия, която е от българско произхождение, което се потвърждава от самата фирма на Гаази Михал-бей".

Дълбоката увереност на нашите бащи и деди, че Михал-бейовци имат български произход, е достатъчна да ни накара да разгледаме въпроса за истинския им произход и да потърсим исторически сведения за най-главните от тях. Към това трябва да ни подбуди и обстоятелството, че родоначалникът на тия бейове е добил в народното въображение черти на легендарен юнак.

Преди освобождението в Плевен се разказваше, че Михал-бей бил хала юнак, който сам си градил крепостта ("сарая"), и когато, по Божия воля, бил надвит от турците, смъртно ранен тичал до Вита, гдето паднал и бил застигнат от враговете си. Последните, като искали да имат за свой човек такъв юнак, потурчили гроба му, а не самия него¹¹. - Но българин ли е бил наистина Михал-бей, или народното въображение е направило от него български юнак, колкото да задоволи силното си желание да изкара, че сме имали юначни деди? Ако е бил българин, где са били владенията му? Ако пък не е бил такъв, защо родът носи име "Михал-бейоглар"?

Историческото издирване показва, че вярването в българския произход на Михал-бейовци е легенда. Прадедът на тия бейове е живял около един век преди падането на България под турците, и то не в нашите земи, а в Мала Азия. Името му наистина е било Михал-бей, но той е бил не българин, а византиец. За разлика от един негов внук със същото име, турските историци го наричат с прякора му "Кьосе-Михал-бей". Дали в неговите жили е текла гръцка кръв, или караманлийска, или славянска и частно българска - не се знае; важното е, че всички са го считали за византиец. Кьосе-Михал-бей е бил съвременник на основателя на турската мохамеданска държава Осман (1300-1326), дядо на султан Мурада I, който е захванал покоряването на България, и прадядо на Баязида I, който го довършил. Той бил дребен малоазиатски сановник, владеел укреплението Кирменкия при полите на малоазиатския Олимп. Отначало той бил противник на Османа, който действувал като пълководец на баща си Ертогрул, но после се сближил с него и откак Осман застанал начело на малката тогава турска държавица, бил му най-близък приятел, съветник и съратник. Когато новият султан въвел в своята държавица мохамеданството, Михал го последвал и приел с цялото си семейство вярата на пророка (1308 г.). Така византийският военачалник Михаил станал турчин Михал-бей.

Понеже Кьосе-Михал-бей е бил един от основателите на турската държава, неговите потомци в продължение на два века са заемали важни военни длъжности в тази държава, станали са владетели на градове и села, някои от които са обърнали във вакъфи. Това обстоятелство е едно от най-добрите доказателства, че Михал-бейовци водят произхода си от другаря и съратника на султан Османа. У тия бейове останала привилегията да бъдат предводители на особения вид конница - акънджии, която била учредена, още докато турската държава не била разпространила границите си в Балканския полуостров. Акънджиите били съставени за пръв път от Османовия син Аляадин, велик везир на брата си султан Орхана. Те били свободна конница, която извършвала разузнавания, опустошавала неприятелските страни и пречела на съобщенията в тях, като се издържала главно от грабеж на неприятеля, а не получавала редовна заплата. През повече от два века тям се назначавали предводители измежду потомците на Кьосе-Михал-бея. Наистина, това назначаване не е ставало механически: предводителите на акънджиите са се избирали по достойнство и заслуга от султаните; но последните са правили избор само измежду многобройните потомци на Михал-бея¹². А това показва, че последният не може да бъде друг, освен Кьосе-Михал-бей, защото акънджиите, както се каза, предхождат покоряването на България.

Но вярата, че Михал-бейовци имат български произход, е била тъй силна дори у хора, които са знаели за Кьосе-Михал-бея, щото е станала причина да се роди мисъл, изказана най-напред от Г. Димитров в книгата му "Княжество България" (ч. II, стр. 26-27)¹³, че уж Кьосе-Михал-бей не бил никой друг, освен Мичо, зетят на цар Ивана Асеня II, който искал да заеме българския престол, след като се свършили мъжките потомци на Асеня, но в 1257 г. бил надвит от избраника на болярите Константин Тихов и избягал при византийците. Тази мисъл, обаче, е безосновна. Дори владенията на двамата не се съвпадат. Земите, които Мичо получил от византийците за прехрана, се намирали в долината на р. Скамандра, днешната р. Мендера, която се влива в Егейско море при западното устие на Дарданелите; а крепостта Кирменкия, която владеел Кьосе-Михал-бей, лежала при полите на малоазиатския Олимп, на разстояние повече от 250 километра на изток от Мичовите земи. Освен това, Мичо и Кьосе-Михал-бей са били различни и по характер, и по време на живеене. Първият е бил изнежен, а вторият - строг и енергичен. Вече в 1257 г., когато болярите избрали за цар Константина Тихов, който влязъл в борба с Мичо, последният бил човек на зряла възраст, а в 1279 г., когато син му Иван се оженил за дъщерята на императора Михаил VIII Палеолог и се явил начело на гръцки войски при Търново, та заставил гражданите да го признаят за български цар под името Иван Асен III, той (Мичо) не се споменува никак, види се, защото не е бил вече жив. Кьосе-Михал-бей пък, както се каза, приел мохамеданството едва в 1308 г. наедно с цялото си семейство и дълго време след това действувал наедно със султан Османа. Родът на Мичо, след като се сродил с императора, се издигнал и дал на Византия редица сановници, които носели прозвището "Асан" (Асен) и продължавали да действуват дори до падането на Цариград; а в това време Михал-бейовци, на чело на акънджиите, са съдействували за покоряване на Балканския полуостров под властта на турците.

Ала, покрай името "Михал-бейовци" и покрай акънджиите, съществуват и вакъфи, а те не могат да се свържат направо с Кьосе-Михал-бея. На първо място между тях стои одринският. Както се спомена вече, джамията на този вакъф се нарича "Михал-бей джамиси", а мостът на Тунджа, който съединява главната част на Одрин с предградието "Илдаръм", носи името "Михал-бей кюпрюсю". Лицето, което ги е строило и чието име те носят, не може да е Кьосе-Михал-бей, защото последният е живял преди турците да превземат Одрин, та не е могъл да притежава имоти там и да ги завещава за вакъф. Те трябва да са от друг Михал-бей, който е живял по-късно от първия. Би могло да се предполага и това, че одринският вакъф носи името "Михал-бей" по съкращение от "Михал-бей-оглу"; но сега това предположение се явява ненужно, макар да е напълно уместно, защото днес вече знаем, че в началото на XV век наистина е живял турски пълководец Михал-бей с прозвище "Гаази" (победител). Завещанието за плевенския вакъф, направено в 1496 г. от Гаази Али-бей Михал-бейоглу, а преведено на български и напечатано от покойния Д. Ихчиев в списание "Минало" (ред. Баласчев), год. I, кн. III¹⁴, свидетелствува изрично, че завещателят бил внук на Гаази Михаил-бея. Там се казва: "Аляадин Али-бей е син на покойния Надър-бей, а последният бе рожден син на Гаази Михаил-бея." И в допълнението към същото завещание от 1505 г. е казано: "Занапред за истински мютевелия на тоя вакъв определям, според волята на завещателя, Хасан-бея, който е най-старият син на покойния Али-бей, а Али-бей бе син на покойния Хадър-бей, а последният пък бе син на Гаази Михаил-бея." Наистина, оригиналът на завещанието, което е било представено от плевенските мютевелии пред вакъфската комисия в София в препис, сега не е налице; липсва и копието от него, от което е превеждал Ихчиев. Но, ако дори се съмняваме в пълната точност на превода, съмнението не може да засегне имената на рода, а може да се отнесе към други подробности на завещанието. Сведенията на последното потвърждават и изправят съобщението на П. Р. Славейков, че при джамията Михал-бей в Одрин имало два гроба - един на самия Михал-бей, а друг на Хадър-бей, следователно на бащата и сина. Гробът на Гаази Аляадин Али-бей пък е бил в Плевен при джамията "Гаази". Не може, следователно, да има съмнение в това, че в Одрин, вече след завладяването му от турците, е живял турски пълководец Гаази Михал-бей, който не бива да се смесва с Кьосе-Михаил-бея, макар че, както ще се види по-долу, е бил от негова род. Остава само да се изследва, дали този Михаил-бей, дядо на Гаази Али-бея и основател на одринския вакъф, наистина е бил от рода на Кьосе-Михал-бея или е бил някой нов потурнак, може би българин. Както се каза по-горе, П. Р. Славейков е бил на мнение, че трябва да се приеме последното. А едно място в завещанието на Гаази Али-бея като да потвърждава това мнение, защото гласи: "Али-бей е един от великите и самоотвержени сановници, чиито бащи и деди са приели да изповядват мюсюлманската религия." Не е, обаче, мъчно да се види, че последните думи са обща формула и искат да посочат само, че Али-бей е произлизал от род, който първоначално е бил християнски, защото този бей не е имал много бащи, а и баща му Хадър носи турско име. Ако пък дядо му да е бил потурнак, завещанието не би си послужило с такива общи думи, а би посочило това изрично. Че Гаази Михаил-бей не е бил нов потурнак, а е произлизал от рода на Кьосе-Михал-бея - показват ни и историческите известия, които съобщават, че в царуването на султан Мурада ІІ (1421-1451) главният водител на акънджиите се е казвал Михаил-бей. Когато през лятото на 1422 г. този султан поискал да си отмъсти на византийците, загдето подбутнали и поддържали чичо му Мустафа да му отнеме престола, и решил да превземе Цариград, той изпратил най-напред Михаил-бея с 10 хил. акънджии да разузнае и разчисти пътя. Изпратените акънджии наистина очистили всичко напреде си: опустошили страната дори до стените на Цариград, изгорили сеитбите, разрушили селата, насилили моми и юноши и отвели населението в робство. Историкът на турската държава Хамер¹⁵, който нарича Михал-бейовци повече само с фамилното им име, в случая употребява името "Михаил-бей", а не Михал-бейоглу. Той пише: "В началото на месец юний Михаил-бей пръв напреднал към портите на Цариград начело на 10 хил. акънджии." А че тук става дума за пълководец от рода на Кьосе-Михал-бея, а не за някой нов потурнак, показва ни и това, гдето в междуособните борби за престола през царуването на Мурада II е взимал участие и друг един потомък на Кьосе-Михал-бея - Мехмед Михал-бейоглу, също главатар на акънджии. Последният през кратковременното царуване на султан Муса ("Мусо Кеседжия" на народните песни) бил негов бейлер-бей и в борбата между братята, синове на Баязида, едничък му останал верен докрай, поради което бил затворен от победителя Мехмед I в крепостта на гр. Токат. Когато Мурад II водел борба с чича си Мустафа, пуснал Мехмед Михал-бейоглу на свобода и го направил началник на ония акънджии, които му останали верни и които били в Мала Азия срещу претендента. Наскоро след това освободеният Михал-оглу принесъл важна услуга на Мурада II. Когато войската на последния стояла в Мала Азия срещу оная на Мустафа, като ги деляла само една река, Мехмед Михал-оглу се изправил през нощта на брега и с висок глас почнал да привиква бившите си подчинени акънджии от лагера на Мустафа да го напуснат и да минат към страната на законния султан. Откак първенците на акънджиите, които мислели едновремешния си главатар за умрял, чули гласа му, раздвижили се и скоро последвали съвета му, като минали към страната на Мурада. Това докарало разстройство в стана на Мустафа и подготвило поражението му. А за гроба на този Мехмед Михал-оглу прочутият турски пътешественик Евлия Челеби¹⁶ казва, че се намирал в Плевен. Като говори за Провадия, Евлия пише: "После в 814 (1411 г.) Муса Челеби завладял тези места с помощта на Мехмед-бей Михал-заде, който е погребан в Плевен."¹⁷ Не може, следователно, да има съмнение, че дядото на плевенския Гаази Али-бей, Гаази Михаил-бей, и Мехмед-бей Михал-оглу са били роднини, т.е. потомци все на Кьосе-Михал-бея. А това, в свръзка с обстоятелството, че и двамата са командували все акънджиите, прави невъзможно да се допуща, че Михал-бей е бил някакъв нов потурнак от български произход.

Връзката на плевенските Михал-бейовци с Кьосе-Михал-бея се потвърждава и от един берат, запазен у едного от тях и преписан под негова диктовка от К. Вълев с български букви, а след това преведен от добрия познавач на турския език Д. Г. Гаджалов. Бератът, който носи дата месец мухарем 793 г. от егира (декемврий 1390 г. от Р. Хр.), бил издаден в Одрин от султан Баязида I Илдаръм на Гаази Али-бея Кьосе-Михал-оглу (той трябва да е бил прадядо на по-сетнешния основател на плевенския вакъф, негов едноимец Гаази Али-бей), за да се засвидетелствуват и възнаградят мъжеството и другарството, които Али-бей проявил в прочутата битка на Косово поле, гдето бил убит бащата на Баязида, султан Мурад І Худавендикяр. С този берат Баязид I дал право Гаази Али-бея Кьосе-Михал-оглу и на потомството му да имат санджак (право да управляват голям окръг) на вечни времена и се заклеват потомците на султана да не отнемат това право от рода на заслужилия военачалник.

Но тука се явява въпрос: ако Михаил-бей, който е водил акънджиите към Цариград в 1422 г. и който е бил дядо на плевенския Гаази Али-бей, не е бил нов потурнак, а е произлизал от рода на Кьосе-Михал-бея, - как е било възможно да носи името "Михаил"? Както казахме, тъкмо това име в простонародната му форма "Михал", употребявана от българи и турци, е карало едните и другите да предполагат, че Гаази Михал-бей е бил българин. Ала в същност то не е невъзможно за мохамеданин, макар обикновено да се избягва. Наистина, мохамеданите не наричат децата си с имена на безплътни духове; но в случая името "Михаил" се явява като повторение на прадядово име, а не направо като име на архангел. Когато ние попитахме едного от нашите мюфтии дали е възможно мюсюлманин да носи името "Михал", той отговори отрицателно; но, като му напомнихме за името на архангела, същият каза, че то е "Микаил" и че, ако е дума за него, то може да се даде и на мюсюлманин. Откак му обяснихме защо го питаме, той сам се досети, че семейството на Михаил-бея е могло да му даде името "Михаил", като име на негов прадядо и че отпосле то ще да се е изговаряло простонародно и "Михал". Разбира се, няма защо и да се обяснява, че "Михаил" и "Михал" е същото име. Най-вероятно е, че Гаази Михаил-бей ще да е бил наречен с това име в чест на Кьосе-Михал-бея. Дали същото име е било подновявано в рода и по-сетне, не знаем, както не знаем и това, дали селото Михал-бей в Каварненско дължи името си на Гаази Михал-бея или на друг някой бей със същото име. Но не може да има съмнение, че самото име в книжовно-мохамеданската му форма "Микаил" може да бъде дадено на турчин, след като е било носено вече от знаменит мохамеданин.

И така, ние трябва да приемем, че многото пълководци и сановници, които се споменуват през XV-XVI в. в историята на Турция с фамилно име "Михал-бейоглу", както и повечето от бейовете, които носеха същото име в нашите земи до изселването си, произлизат все от рода на Кьосе-Михал-бея. И да е имало някои бейове, които да са били от рода на друг "Михаил", те ще да са били малко.

От многобройните Михал-бейовци в нашата история заслужават да бъдат споменати главно онези, които са основали вакъфи, защото много от строежите на последните - чешми, мостове, каменни постилки (калдарми) и др., както и горите и пасищата им, са ползували и българското население. От тях на първо място трябва да споменем за одринските. Техни родоначалници са били, както се каза, Гаази Михаил-бей и син му Хадър-бей, чиито гробове се намират в джамията на първия. Какви имоти са били завещани на вакъфа им в Одрин, не ни е известно, защото завещанията и на двамата не са достигнали до нас. Но че такива е имало, в това не можем да се съмняваме, защото, независимо от съществуването на самия вакъф, за тях става дума в допълнението към завещанието на плевенския Гаази Али-бей от 1505 г. По това допълнение, синът на последния Хасан-бей ставал мютевелия не само на завещания от баща му вакъф, "но още и на онези имоти, които са завещани от дяда му и прадяда му" и на които бил мютевелия, докато да порасте Хасан-бей, някой си Карагьоз бен-Абдулах. Изглежда, че по времето, когато е било писано завещанието на Гаази Михаил-бея, Гаази Али-бей вече е бил роден и на негова род е било оставено право на мютевелийство върху вакъфа, основан от дяда му. В силата на това завещание, когато в началото на XIX в. одринските Михал-бейовци, види се, поради измиране, престанали да управляват одринския вакъф, мютевелийството на последния минало, с позволение на султан Махмуда II, [преминало] към плевенските, и то към жена, защото нямало първороден член на семейството мъж. За мютевелия била утвърдена със султански берат Фатме-ханъм, а за неин помощник (каймакам) бил поставен син й мири (почетна титла вм. емир) Осман със сан капуджи-башия (началник на придворните вратари). Затова плевенският и одринският вакъфи са били съединени в един под името "Михаил-бей, Гаази Али-бей и Сюлейман-бей вакъф". Понеже плевенският вакъф е притежавал самия град Плевен и 20-на села, а одринският - други няколко, чийто брой и имена не ни са известни, - директорът на богоугодните заведения (евкаф) в Одрин заявил претенции той да събира приходите или да им държи сметка; но мютевелията Осман-бей се оплакал и султан Абдул Меджит с особен берат от 18 март 1847 г. заповядал никой да се не меси в работите на вакъфа, който, по завещанието си, е бил с изключителни права (мюстесна), а само сметките му да се изпращат от самия мютевелия в Цариград за контрол. Подобни берати са бивали издавани и по-сетне. А поради това, че плевенските мютевелии станали такива и на одринския вакъф, тям било определено да внасят известна сума за новооснования вакъф на султан Махмуда II.

Ихтиманските Михал-бейовци водели рода си от основателя на тамошния вакъф Махмуд-бей, за когото се казва, че бил син на Гаази Михал-бея. Вакъфът се е наричал "Махмуд-бей велед Гаази Михал-бей". В него са влизали самият Ихтиман и 10 села, от които само две имат български имена (Белица и Мухово). Това обстоятелство показва, че Ихтиманско вече в XV в., когато, както ще се каже по-долу, е бил основан вакъфът, е било колонизувано с турци. Кой е бил ихтиманският Махмуд-бей и дали завещаните от него селища са му били отстъпени от султана за лични заслуги, или той ги е наследил било от баща, било от дядо, не се знае. Не е известно и това дали той наистина е бил син на Гаази Михал-бея, както гласи името на вакъфа, защото във вакъфските документи името "син" се дава и на внуци и дори на по-далечни потомци. Така, за Гаази Али-бея често се казва, че бил "син" на Гаази Михаил-бея, когато той в същност бил негов внук. Това се дължи отчасти на обстоятелството, че всички вакъфи, завещани от Кьосе-Михал-бея, в архивата на министерството на богоугодните заведения (евкаф) в Цариград са били означени с общото име "Михал-бейови вакъфи". В едно заявление от пълномощника на плевенските мютевелии до княжеската канцелария от 14 (26) ноемврий 1884 г. се казва, че братът на Гаази Али-бея живял в Самоков и че той бил един от тримата, на чиито вакъф били дадени особени права; другите двама били Гаази Али-бей в Плевен и Фируз-бей в Търново (думата е само за вакъфи в тогавашното българско княжество). В случая вероятно се има предвид основателят на ихтиманския вакъф, чиито потомци са живели в Самоков; но на какво е основавал своето твърдение казаният пълномощник, не се знае. Ала макар че само от името на вакъфа, при липса на завещанието, не можем да приемем с увереност, че основателят му Махмуд-бей е бил син на Гаази Михаил-бея, - има едно обстоятелство, което кара да се допусне, че той наистина е бил или син, или внук на последния, следователно близък роднина на Гаази Али-бея. Това обстоятелство е големината на вакъфа му. От многобройните вакъфи преди Освобождението, само ония са имали по няколко села, които са били основани от везири през XVI в. като Пири-паша (със села в Пловдивско, Варненско, Силистренско и др.), Мехмед Соколи, Рустем-паша и др. Най-големи вакъфи, завещани от бейове, са били основани в XV в. Такива са били на Мурадовия военачалник Гаази Евренос-бей (села в Солунско, Серско, Родопите и пр.), Гаази Али-бей (двадесетина села в Плевенско наедно с града, други в Ловченско), Фируз-бей (4 села в Търновско) и др. Към последните спада и Ихтиманският, който по големина върви след онези на Гаази Евренос-бея и на Гаази-Али-бея. В 1883 г. ихтиманци разказвали на К. Иречека, че джамията на вакъфа била строена от Гаази Михал-паша наскоро след превземането на България; това е неясен спомен за близките до Гаази Михаил-бея времена. Някои му разправяли, че уж джамията била по-рано църква, против което говорят както строежът й, така и планът, и островръхите сводове над вратата (арабски стил). От казаното се вижда, че тази джамия, която биде описана доста подробно от Кр. Миятев в Годишника на Народния музей за 1921 г., ще требва да се отнесе към XV век.

Както споменахме в началото на статията, за Михал-бейовци се е говорило преди Освобождението и в Търново. Но връзките на тамошните бейове с Михал-бейовци, ако е имало такива връзки, ще да са били далечни. Вакъф на име "Михал-бей" или "Михал-бейоглу" там не е имало. Повечето вакъфи, като онзи на Сулейман-паша от 1808 г., на хаджи Фейзула от 1807 г. и др., са били нови и са получавали доходите на кафенета, фурни и др. здания, които доходи са служили за поддръжка отчасти на джамии и медресета, но главно на чешми. Голям и стар вакъф е бил само основаният от Фируз-бея и неговият син Гаази Али Фируз-бей, който построил в 1436 и хубавата джамия на Хисаря, вероятно на мястото на едновремешната църква "Св. Петка". За тази джамия и за моста на Янтра при турската махала, наричан Фируз-бейов, е отивала част от десетичния приход на селата Мурад-бей, или Горни-Турчета (сега Бяла черкова), Михалци, Павликяни и Омур-бей, или Долни-Турчета (сега Стамболово). Мурад-бей и Омур-бей са били от рода на Фируз-бея, както се вижда, между друго, и от продавателните актове на имотите им. Някои предания, особено в с. Михалци, са свързвали техния произход и с Гаази Михаил-бея; но тия предания изглежда да се дължат главно на името на селото, което обаче не е свързано с последния, защото инак би гласило не Михалци, а Михал-бей, подобно на споменатото село при Каварна. От с. Михалци вярването, че бейовете на 4-те казани села са имали роднински връзки с Гаази Михал-бея, е преминало и в Търново, гдето тия бейове обикновено са живели. Същото вярване ще да се е поддържало и от някои болярски християнски принадлежности, които ще да са били донесени плячка от околните християнски държави, с които Турция е воювала. Шукри-бей, един от двамата последни потомци на Фируз-бея, обичал да говори пред селяните, особено когато попийвал, за своя български произход. Той споменувал и за някакво кандилце, което семейството строго пазело. Това навежда на мисъл, че някой техен дядо или прадядо е бил грабнал и потурчил някоя българка. За такова нещо загатва в повестта си "Ганчо Касерката" Ц. Гинчев. За българка Труфана, жена на Алиман Али-бея, се помни и в село Михалци. Най-после, въпросното вярване може да се дължи и на женитби за жени от плевенските Михал-бейовци. Както и да е, но в Търново старовремски Михал-бейовци не е имало. Тамошните бейове биха могли да се свържат с Михал-бея само в такъв случай, ако се докаже, че самият техен прадядо Фируз-бей е бил от рода на Кьосе-Михал-бея. Такова нещо се твърдяло, както казахме по-горе, в заявлението на пълномощника на плевенските мютевелии до княжеската канцелария от 14 (26) ноемврий 1884 г. Но за това нещо не се споменува в изворите или поне не е познато; а от друга страна, търновските бейове след Освобождението са имали интерес да се изкарат от рода на Михал-бея, за да докажат, че и техният вакъф е бил с особени права (мюстесна), понеже сами не са могли да представят стари берати като плевенските.

Пак на роднински връзки с плевенските Михал-бейовци ще да се дължат и чуваните от Раковски разкази за някакви потомци на Михал-бея в Бяла и с. Летница. От кого е чувал той тия разкази, не е известно. Сега в Бяла не се помни за никакви Михал-бейовци. Последни бейове преди Освобождението там са били Мехмед-бей, чиято къща сега е музей, понеже в нея е живял Цар Освободителят Александър II, и Сулейман-бей, братов син на първия. Те са имали много имоти - нивя, воденици на Янтра, бранища и пр.; но за произход от Гаази Михал-бея не са говорили никому, и вакъф на името на последния в Бяла не е имало.

Между Михал-бейовците, които са основали вакъфи в нашите градове и с това са свързали името си с нашата история, най-забележителен и най-известен е плевенският Гаази Али-бей. Неговото завещание за вакъфа, съпоставено с историческите сведения, ни дава възможност да разберем кой и какъв е той, защо носи прозвището "Гаази" (победител) и защо е могъл да завещае на основания от него вакъф не само имоти в Плевен, Никопол и Видин, но и десятъка от града Плевен и от 27 села в Плевенско, Ловченско и дори в Тракия. През не по-малко от 30 години Гаази Али-бей, подпомаган от брата си Искендер-бей, е бил главен началник на акънджиите във войните на султан Мехмед II във Влашко, Молдава, Маджарско и Венеция. Той е спечелил няколко победи, пленил е много хора и е натрупал големи богатства, които чрез вакъфа е обезпечил за наследниците си. Трябва да забележим, че доходите на вакъфите обикновено не са отивали изцяло за богоугодни и обществени учреждения и градежи, а голяма част, понякога дори по-голямата, е била предназначена за издръжка на наследниците на завещателите. Гаази Али-бей е оставил за наследниците си само една третина от доходите, като е предназначил двете третини за благотворителни цели; но все пак със завещаните имоти той е обезпечил своите потомци от секвестри и даване земите на други владетели по волята на султаните. Управителят на вакъфа - мютевелията, какъвто е бивал всякога най-старият от наследниците, е бил най-важното лице в Плевен и окръга и е влиял върху техния икономически и духовен живот. Поради това Гаази Али-бей, чрез основания от него вакъф, си е извоювал място в нашата история.

Гаази Али-бей и брат му Искендер се споменуват най-напред в 1462 г. в похода на Мехмеда II срещу влашкия воевода Влад Дракул (дявол), наричан Цепеш (джалатин, набивач на кол). Походът е бил предприет, между друго, за да се накаже Влад за чудовищните му жестокости - набиване на кол на около 20 хил. души, разпъване на кръст, горене живи хора и пр. Походът нямал успех, но акънджиите на братята Михал-бейовци изпълнили задачата си, защото опленили и разорили неприятелската страна и с това отплатили на Влада за жестокостите и опустошенията, които той извършил в предходната година при своето нахлуване в Северна България, като отвел и много роби. Същите акънджии на Али-бея нанесли в 1466 г. важна победа на маджарите близо при Смедерево и успели и да пленят близкия роднина на крал Матея Корвин, Михаил Силаги; но след 10 години на същото място двамата братя Михал-бейовци били разбити от маджарските воеводи братя Петър и Франциск Доси, та Али-бей едва успял да избяга в турските кораби на Дунава. В 1477-8 г. братята Михал-бейовци със своите акънджии воювали срещу венецианците и опустошили областта при р. Изонцо. Когато през 1479 г. султан Мехмед II решил да нападне Трансилвалия, Али-бей, който тогава бил никополски санджак-бей, събрал войските си в Никопол, за да удари тази област през Влашко. Той задържал пратениците на влашкия воевода Басараб III Млади, които се връщали от Цариград, за да не съобщят за готвения от него поход, докато цялата войска мине Дунава. След като прекарал войската си във Влашко, Али-бей се показвал готов да замине към Брашов (Кронщат), та влашкият воевода и болярите му паднали на молба, да не прави това, защото брашовци им били приятели, и той насочил войската си към Сибин, през където наистина трябвало да мине, понеже турските войски се групирали в западната част на Трансилвалия. На 13 октомврий турската войска била страшно разбита, но Али-бей не пострадал, та на следната 1480 г. можал да вземе участие наедно с брата си Искендера в похода срещу Молдова и да ограби със своите акънджии последната. В 1482 г., когато на турския престол се възкачил Баязид II, Али-бей изказал чрез влашкия воевода готовност за примирие каквото султанът наистина свързал и с молдовци, и с Трансилвания, защото, както се казва в едно писмо на влашкия воевода Влад Калугера до брашовци, и турците вече били уморени от воюването на разни фронтове. Няколко време след това, не се знае точно кога, Али-бей Михалоглу напуснал Никополския санджак, в който се върнал наново едва в 1492 г. Къде е бил след напущането на Никопол, не се знае навярно, но, ако се съди по многото имоти, които той имал във Видин и които завещал на тамошния вакъф, ще трябва да приемем, че през няколко време той ще да е бил санджак-бей на Видин. Докато бил в Никопол, Али бей имал силно влияние върху работите във Влашко, чийто воеводи търсели приятелството му и се хвалели с него. За да се разбере това влияние, трябва да се има пред вид, че по онова време Никополският санджак е обнемал цялата средна част от Северна България наедно с Русчук, Тутракан, Разград, Лом, Враца, па и част от южна, именно Стара Загора и Сливен. Наскоро след 1492 г. Гаази Али-бей ще да се е оттеглил от служба, защото в 1496 г. направил завещанието си за основания от него вакъф.

Както се каза по-горе, Али-бей завещал на плевенския вакъф, освен имоти в Никопол и Видин, още прихода от десетък на гр. Плевен и на 27 села в Плевенско и Ловченско, а отчасти и в Тракия. Най-интересният въпрос за нашата история относно този вакъф е този, дали всички тия селища са били отстъпени от султана само на Гаази Али-бея или на баща му и дядо му, а особено - за какви услуги са били отстъпени, дали за воюване с Влашко, Унгария и Венеция, или за услуги, принесени от Михал-бейовци при покоряването на България. Ако излезе последното, тогава с разясняването на въпроса за произхода на плевенския вакъф биха се разяснили и някои подробности относно падането на България под турците. За бащата на Гаази Али-бея нямаме сведения, защото, както се каза по-горе, в историята на Турция Михаил-бейовци обикновено се споменуват с фамилното си име; затова не знаем как е бил свързан бащата с Плевенско - дали е получил от султана някои села, или ги е наследил от баща си Михаил-бея. Но за последния има съобщение в пътеписа на Евлия Челеби (т. VI)¹⁸, почерпнато навярно от някоя по-стара турска история. Евлия казва, че гр. Ловеч е бил превзет във времето на Мурада I от Гаази Михал-бея. Това навежда на мисъл, че последният или е отъждествен с участвувалия в Косовския бой Гаази Али-бей Кьосе Михал-оглу, или е негов брат. Наистина, друго едно съобщение на същия Евлия Челеби, че уж няколко време по-късно Ловеч наново бил паднал в ръцете на християните, от които бил превзет с големи усилия едва в царуването на Баязида II, не е вярно и се дължи на смесване на друг Ловеч, в Черна гора; но сведението, че нашият Ловеч е бил превзет от Гаази Михал-бея, се потвърждава от местоположението на селата, завещани на плевенския вакъф. Тия села се намират между Плевен и Ловеч; а султаните са давали на своите военачалници земи главно в ония места, които са били превзети от тях. Така, Евренос-бей е притежавал земи главно в южна Македония, която е била завладяна от него. Самият Плевен е бил подарен на Михал-бейовци много по-рано от времето, когато е действувал вторият Гаази Али-бей, защото, както казва Евлия Челеби, там се намирал гробът на Мехмед Михалоглу, бейлер-бей на султан Муса и сподвижник, както видяхме, на Мурада II. Заслужава известно внимание и преданието, запазено в някои села около плевенския Кайлък (Каменец, устие, през което протича Тученишката бара), че Иван Шишман се крил няколко време в този Кайлък, гдето уж посегнал на живота си. Всичките тия обстоятелства водят към мисъл, че Михал-бей е участвувал или във войната срещу Шишмана, или във войната срещу маджарския крал Сигизмунд при Никопол и е принесъл ценни услуги на Мурада или на Баязида, та срещу тях е получил града Плевен и много села около него. Разположението на тия села посочва посоката, по която е дошъл турският удар върху Плевен, именно откъм Ловеч по Чернелка и Вит. Инак не би имало защо да влизат в плевенския вакъф и села много близки до Ловеч и дори малко по-на юг от него, както е случаят с изчезналото сега с. Сливяк, което е лежало на 4-5 километра югоизточно от града. Ихчиев погрешно е прочел името на това село Услояк, когато би трябвало да го прочете Исливяк (и двете се пишат с арабски букви еднакво). А че наистина в завещанието на Гаази Али-бея става дума за с. Сливяк, показват ни споменуваните в същото завещание местности Кишишлик и Владичина, които лежат близо до землището на въпросното село. Ще трябва да допуснем, че Сливяк, Смочан и други ловченски села и местности са минали към Гаази Али-бея по наследство от дядо му Гаази Михаил-бея. А като приемем, че последният е участвувал в превземането на Ловеч и Плевен и че е владял села и пò на юг от първия град и като знаем, от друга страна, че Карловско е било завещано за вакъф от Карли зааде Али-бей още в 1399 г. (и неговото завещание биде обнародвано от Д. Ихчиев в спис. "Минало", г. I, кн. IV)¹⁹, та около Ловеч не е могло да има свободни християни, които да завладяват повторно Ловеч, - ние няма да се увличаме да вярваме в съобщения, че уж Ловеч е бил превзет окончателно от турците едва в царуването на Баязида II. Как би могъл, наистина, Гаази Али-бей да управлява Никополския санджак и да води акънджиите си чак около Изонцо, ако зад гърба му би стоял непревзети гр. Ловеч? Та и как би било възможно последният да се задържи, когато не е могъл да стори това дори Цариград? Всъщност, Ловеч ще да е паднал, още когато е паднал Търново или дори преди него; а с. Сливяк със своя манастир Ястреб, огнище на книжовна дейност през XVI в., се е намирало под покровителството на плевенските мютевелии, в чийто вакъф е спадало.

Във всеки случай, понеже през няколко века Плевенско, Ловченско, Одринско и Ихтиманско са били свързани с Михал-бейовци и с основани от тях верски и благотворителни учреждения и градежи, родоначалниците на тази голяма фамилия имат право да намерят място в нашата история.

БЕЛЕЖКИ

1. [По въпроса за ролята на институцията на вакъфа вж. Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. София, 1993, 77-128, 378-398.] [обратно]

2. [Филип Станиславов (ок. 1610 с. Ореша, Никополско - 8.08.1674, Никопол), български книжовник, един от пионерите на българското книгопечатане. Учи в Илирийския колеж в Лорето, Италия (1627-1633). Ръкоположен за католически свещеник в Анкона, Италия. Назначен от папа Урбан VIII към папската курия в Рим. В края на 1635 г. идва в България като католически свещеник. Никополски католически епископ (1648-1662, 1673-1674). През 1651 г. отпечатва в Рим молитвения сборник "Абагар", първата българска печатна книга с новобългарски езикови елементи. За него и рапортите му до конгрегацията вж. Милев, Н. Католишката пропаганда в България през XVII в. София, 1914, 132-145.] [обратно]

3. [По въпроса за плевенския вакъф на Михал-бейовци вж. Трифонов, Ю. История на града Плевен до Освободителната война. София, 1933, с. 36 сл.] [обратно]

4. [Раковски, Г. С. Съчинения в четири тома. Т. 1. Подбор и ред. К. Топалов. София: Български писател, 1983, 370-372. Цитатите са сверени по това издание.] [обратно]

5. [Славейков, П. Р. Един поглед към миналото. // Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 3. Съст. С. Баева. София: Български писател, 1969, 295- 296. Цитатите са сверени по това издание.] [обратно]

6. [Феликс Каниц (1829-1904), унгарски етнограф, археолог и географ. Пътува из България и посвещава две книги на физическата география, старините, социалните отношениая и обичаите на българите.] [обратно]

7. [Тези данни са поместени в изданието Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. Историко-географско-етнографически пътеписни проучвания от 1860-1879 г. Второ преработено издание. Т. 2. София, [2000], 96-97.] [обратно]

8. [Константин Йосиф Иречек (1854-1918), чешки историк, професор в Пражкия университет от 1884 г. и във Виенския от 1893 г. до смъртта си. От 1879-1884 г. живее в България и заема постовете на главен секретар на Министерството на просветата, министър на просветата и председател на Учебния съвет. По-важни трудове "Книгопис на новобългарската книжнина 1806-1870" (1872), "История на българите", Пътувания по България" (1888), "Княжество България" (1891), "Български дневник".] [обратно]

9. [Иречек, К. Български дневник. Второ фототипно издание. Т. 1. 1879-1881. София: Акад. изд. Проф. М. Дринов, 1995, с. 321. Цитатът е сравнен по това издание.] [обратно]

10. [Гинчев, Ц. Ганчо Косерката. Повест. В. Търново, 1890, с. 105. Вж. и Гинчев, Ц. Избрани произведения. Т. 1. София: Български писател, 1986, с. 292. Цитатът е сверен по това издание.] [обратно]

11. [Осмислянето на историческата реалност, свързана с Михаил-бейовци, през призмата на фолклора и митологичното наследство, е обект на анализ в студията: Моллов, Т. Юрдан Трифонов и българския фолклор. // Научна сесия академик Юрдан Трифонов (1864-1949), Плевен, 24 ноември 1994 г. Доклади и научни съобщения. Враца, 1996.] [обратно]

12. [По тези въпроси вж. Мехмед Нешри. Огледало на света. Съст. и прев. от османотурски език М. Калицин. София, 1984, 181, 185, 188, 190, 195, 198, 215, 216, 219, 220, 227.

Събев, О. Родът Михалоглу и мюсюлманското образование в българските земи на Османската империя. // История на мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Т. 7. Съст. и отг. ред. Росица Градева. София, 2001, 136-166; Radushev, E., S. Ivanova, R. Kovachev. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part I - Registres. Sofia, 2003, p. 211-212, doc. 117, 228, 281, 291, 296.] [обратно]

13. [Димитров, Г. Княжество България в историческо, географическо и етнографическо отношение. Ч. II. Пловдив, 1896.] [обратно]

14. [Ихчиев, Д. Турските вакъфи в българското царство и документи върху тях. // Минало, г. I, 1909, кн. 3, с. 244 и 255.] [обратно]

15. [Австрийски дипломат и ориенталист Йозеф фон Хаммер-Пургщал (1774-1856). В случая Трифонов цитира труда му Hammer, J. von. Geschichte des Osmanischen Reiches. B. I. Pest, 1827, p. 406-407.] [обратно]

16. [Евлия Челеби (1611-вер. 1683/1684), високобразован османски пътешественик и географ.] [обратно]

17. [Гаджанов, Д. Г. Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII в. // Периодическо списание, г. LXX, Пловдив, 1909, с. 649.] [обратно]

18. [Евлия Челеби. Пътепис. Прев. от османотурски, съставителство и редакция Стр. Димитров. София, 1972, 57-58.] [обратно]

19. [Ихчиев, Д. Турските вакъфи в Българското царство и документи върху тях. // Минало, г. I, 1910, кн. 4, 346-356.] [обратно]

© Юрдан Трифонов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.06.2006
Юрдан Трифонов. Избрани студии. Варна: LiterNet, 2006-2014

Други публикации:
Юрдан Трифонов. Михал-бейовци в преданието и историята. // Българска историческа библиотека, 1929, кн. 3, 212-227.